Следващата сутрин се развидели малко мрачна, но духът на Майк остана приповдигнат. Със скромни­те си спестявания той си купи солидна закуска, която изяде във вътрешния двор на местното бистро. Беше му странно, че е навън по това време на деня. Обик­новено беше на работа, потънал в задачи, на обед хапваше надве-натри на бюрото и напускаше сградата чак по тъмно, без да е видял дори залеза.

Взел раниците в ръка и преметнал сака на рамо, Майк застана пред заведението и се зачуди накъде да поеме. Знаеше, че не може да тръгне на запад, понеже щеше да излезе на брега на океана. Значи на изток, докато не му се покаже друг път. Естествено, Майк се радваше, че предприема пътешествие на вярата, но все пак му се искаше да разполагаше с по-ясна дестинация.

Ех, да имах поне някакъв ориентир за посока - карта, примерно, или указание за сегашното ми поло­жение, каза си Майк докато вървеше на изток, преми­навайки бавно през предградията на Лос Анджелис към покрайнините на поредния безкраен квартал. Ще минат седмици, докато напусна града, помисли си той.

Майк не знаеше къде отива, но продължи да върви на изток. По обяд седна на бордюра и дояде остатъка от закуската си, след което отново се запита дали е на прав път.

"Ако наистина те има, имам нужда от теб сега!", изрече Майк към небето. "Къде е вратата за пътя?"

"Нека да бъде карта!", чу да казва в ухото му някакъв познат глас. Изправи се и се огледа, но не видя никого. Затова пък позна гласа на ангела.

"Чух ли това, или го усетих?", прошепна Майк с чувство на облекчение. Е, поне се водеше някаква комуникация!

"Защо се забави толкова?", попита Майк с лека ирония.

"Ти потърси помощ само преди минута", отгово­ри гласът.

"Но се лутам от часове!"

"Такъв беше изборът ти", заяви гласът. "Защо се забави толкова много да изкажеш на глас ТВОЯТА молба към нас?" Гласът очевидно се забавляваше, обръщайки възражението на Майк срещу него самия.

"Искаш да кажеш, че получавам помощ само ко­гато я искам?"

"Да. Каква прозорливост!", отвърна гласът. "Ти си свободен дух, почитан и могъщ и способен сам да си проправяш път, ако такъв е твоят избор. Ти цял живот това правиш. Ние винаги сме тук, но се намес­ваме само когато ти ни помолиш. Странно ли ти се вижда?" За момент Майк се подразни от абсолютната логика в думите на ангела.

"Добре, къде отивам? Минава обяд, а аз цяла сутрин гадая накъде да поема."

"Бива те да гадаеш", отвърна гласът с невидимо намигване. "Вратата за пътя е точно пред теб."

"Искаш да кажеш, че през цялото време съм вър­вял към нея?"

"Какво чудно има? Ти си частица от цялото, Май­къл Томас на Чистото Намерение. С практиката интуицията ще започне да ти служи много добре. Днес съм тук да ти дам някои съвсем дребни напътствия." Гласът се поколеба. "Погледни напред, вече си пред вратата!"

Майкъл стоеше пред голям жив плет, който воде­ше към каньон между два реда къщи.

"Нищо не виждам."

"Вгледай се по-внимателно, Майкъл Томас."

Майк се вгледа в храсталака и постепенно разли­чи очертанията на портата. Тя беше полускрита и се сливаше с живия плет. Сега му се струваше, че не би могъл да НЕ я види, дори да искаше. Направо се набиваше на очи! Той се извърна за момент, после я погледна отново. Ето я, още по-ясна отколкото преди малко.

"Какво става?", попита Майк, осъзнавайки, че собственото му възприятие се променя.

"Когато невидимите неща станат очевидни", каза нежният глас, "не можеш да затънеш обратно в неве­жество. Вече ще виждаш ясно всички врати, понеже изрази намерението си за тази."

Макар да не разбираше напълно значението на онова, което му се даваше, Майк беше готов да поеме по пътя си. Живият плет престана да му прилича на порта, а се превърна в такава! Променяше се и израс­тваше тук, пред очите му.

"Това е чудо!", прошепна Майк, като продължа­ваше да следи как високият плет се превръща в отчет­лива врата. Дори отстъпи крачка назад, за да направи място на метаморфозата.

"Не съвсем", отговори гласът. "Просто твоето духовно намерение промени леко ТЕБ и нещата, които вибрират на твоето ново ниво, просто станаха видими - което не е чудо. Това е начинът."

"Искаш да кажеш, че съзнанието ми може да променя реалността?", попита Майк.

"Семантиката", отвърна гласът. "Реалността е Божията същност и е константна величина. Твоето човешко съзнание ти разкрива само новите части от нея, които искаш да опознаеш. Колкото повече се променяш, толкова повече ще изплува наяве; и ти можеш да изживяваш и използваш колкото пожелаеш нови откровения, но не можеш да се върнеш назад."

Майк започваше да разбира, но искаше да зададе още един въпрос, преди да мине през новопоявилата се врата и да поеме по пътя. Открай време имаше навика да изпитва истинността на нещата - дори ангелските гласове, които чуваше наум. Затова фор­мулира въпроса си и го зададе.

"Ти каза, че съм създание на свободния избор. Защо да не мога да се върна назад, щом това избирам? Ами ако поискам да игнорирам новата реалност и да се върна към по-простата? Това не е ли свободен избор?"

"Във физиката на духовността има една аксиома, която гласи, че не можеш да се върнеш към ниво на по-ниско съзнание", обясни гласът. "Но ако действи­телно решиш да опиташ, значи отхвърляш просветле­нието, което ти беше дадено, и ще станеш дисбалансиран. Но всъщност можещ да опиташ да се върнеш назад. Така е твоята свободна воля. Но горко на онези човешки същества, които се опитват да игнорират истината, която вече познават, понеже няма да издър­жат дълго с двойствена вибрационна стойност."

Майк не проумя цялата нова духовна информа­ция, която споделяше с него гласът. Обаче получи отговор на въпроса си. Знаеше че може да се обърне кръгом още сега и да се върне в града. Той избираше.

Но всеки път, когато застанеше тук, щеше да вижда вратата и да знае, че тя беше там, но като я игнорираше, щеше да изгуби равновесието си и несъмнено да се разболее. Всичко това му се стори логично и Майк изпита желание да поеме напред, не назад - затова преметна на гръб торбите и сака, мина през портата и тръгна по пътя, който беше началото на неговото пътуване. Това беше най-обикновен черен път, като всеки друг във всеки каньон. Майк беше развълнуван и закрачи бързо напред, оставяйки портата зад себе си.

Майк тъкмо беше минал през портата, когато едно тъмно, сенчесто зеленикаво нещо се шмугна зад него. Откъдето минеше ТО, растителността пожълтяваше и ако Майкъл не се беше отдалечил толкова напред, щеше да долови смрадта, която се разнасяше от него. ТО се промъкна зад Майкъл Томас и тръгна зад него, като внимаваше да остава скрито, но без да изостава. Като бърз и коварен призрак, ТО помрачи вълнението и радостта му с равни части омраза и лоши мисли. Майк не си даваше сметка за присъствието на ТО.

Не след дълго дори атмосферата на пейзажа се промени чувствително за Майкъл Томас. Накъдето и да погледнеше, нямаше и следа от огромния Лoс Анджелис и стотиците къщи от предградията. Всъщност наоколо нямаше никакви признаци за цивилизация - нито телефонни стълбове, нито самолети, нито магистрали. Той беше тръгнал по прашния път с нетърпението на дете, което отваря коледни подаръци - устремен напред, без изобщо да мисли - но се осъзна, че с всяка крачка потъваше все по-дълбоко и един друг свят. Това пътуване го водеше в реалност която нямаше нищо общо с онази, с която беше свикнал. Майк се запита дали сега се намираше в някакво измерение между земята и небето, където можеше да започне духовното си обучение - нещо, което би тряб­вало да се случи скоро, за да го подготви за честта на завръщането му у дома. Коларският път постепенно се разширяваше и беше достигнал ширина на шосе. Беше широк около метър и половина, без никакви следи или стъпки и съвсем равен.

Изведнъж Майк се обърна назад. Какво беше то­ва? Мерна му се нещо тъмнозелено и ловко, което сякаш се шмугна вляво зад големия камък. Това е то дивата природа, помисли си Майк. Сега пътят зад него беше огледален образ на пътя пред него - дълъг път, който се виеше и лъкатушеше, скриваше се зад хълмо­вете, за да изплува отново в далечината, заобиколен от тучна природа със зелени дървета, полянки и тук-там оголени скали. Пейзажът беше осеян с цветя като цветни петна, разпръснати от нечия умела ръка в съвършеното платно на природата.

Майк спря да си почине. Нямаше часовник, но по положението на слънцето предположи, че е към два часа - време за обяд. Седна край пътя и изяде послед­ните корички от обилната закуска, която предвидливо беше разделил за още две хапвания. Огледа се и по­чувства покой.

Няма птици, помисли си той. Вгледа се по-внима­телно в прахоляка в краката си. Няма и насекоми. Това място наистина е странно. Майк потъна в съзерцание. Изведнъж долови лек бриз, който разроши косата му. Поне въздух има! Погледна небето и видя чистата синева на ведър, чудесен ден.

Майк си даде сметка, че няма повече храна за из път, но знаеше също така, че не е сам и Бог ще се погрижи за него по някакъв начин. Спомни си библейската история за Моисей в пустинята, който бро­дил 40 години с племената израилеви. Спомни си как тези номади се хранели с манна небесна и се замисли над историята, питайки се дали е вярна. Всичките тези семейства, които тръгнали след Моисей, сигурно са имали твърдоглави тийнейджъри като днешните, каза си той. Представяше си ги как се мусят на родителите си и се оплакват: "Хей, минаваме покрай тая скала за осми път, откакто проходих! Защо му вярвате на тоя Моисей? Той ни кара да обикаляме в кръг! Пустинята не е чак толкова голяма! Оглушахте ли?"

При тази мисъл Майк се разсмя, после се запита дали и той ще види след малко същата скала, знак, че и той се върти в кръг! И той като израилтяните в пустинята не знаеше къде отиваше - без храна като тях! Съвпаденията го накараха да се разсмее още по-силно.

Може би смехът беше удостоен или просто му беше дошло времето, но след следващия завой на разширяващия се черен път Майк я видя. Това беше първата къща - при това яркосиня! Мили Боже, помисли си Майк. Ако Франк Лойд Райт можеше да я види, щеше да изпадне в див възторг! Майк се изкиска, Дано да не е непочтително, но не бях виждал синя къща. Пътят водеше до вратата и, така че къщата несъмнено трябваше да е неговата първа спирка. Освен това наоколо нямаше никакви други постройки.

Когато се приближи до малката къща, Майк видя, че беше по-скоро кобалтово синя и озарена от вътрешно сияние. Над вратата висеше малка табелка с надпис "КЪЩАТА НА КАРТИТЕ". Майк осъзна, че точно това беше поискал! Ето нещо определено. Може би останалото пътуване нямаше да бъде изпълнено с толкова несигурност. Пътната карта на местността щеше да му бъде от голяма полза в тази непозната земя.

Внезапно вратата на къщата се отвори и навън излезе красиво голямо синьо създание в същия тон като къщата! Очевидно беше ангел, защото подобно на ангела от видението, излъчваше необятност. Присъствието му изпълни въздуха с усещане за великоле­пие и цветна есенция. Майкъл отново долови уханието на съществото! Голямото синьо създание се обърна към него:

"Здравей, Майкъл Томас на Чистото Намерение! Очаквахме те."

За разлика от ангела от видението, лицето на този беше съвсем ясно и Майк видя изражението на благо­получие и веселие, което изглеждаше неизменно, не­зависимо от думите на създанието. Обзе го признателност за компанията и дълбоко уважение, затова побърза да поздрави ангела.

"Здравей, о, голям син ангеле." Майкъл тутакси си прехапа езика. Ами ако ангелът не обичаше да го наричат син? Ами ако синият цвят беше само човешко възприятие и той всъщност изобщо не беше син? Може би не харесваше синьото! Майк въздъхна при пороя "ами ако", които заляха неговия човешки ум.

"Всички същества ме виждат в синьо, Майкъл Томас на Чистото Намерение", изрече замислено ан­гелът, "и приемам поздрава ти с радост. Заповядай в Къщата на картите и се приготви да пренощуваш тук."

Този път Майк се зарадва, че ангелът беше прочел мислите му - или как го каза първият ангел? Че може да ги усеща? Във всеки случай му олекна, че не беше обидил обитателя на първата къща.

Майк и синият ангел, две несъизмерими същест­ва, се обърната и влязоха в синята къща. Щом вратата се затвори зад тях, две грамадни, настойчиви, сърди­ти, яркочервени очи надзърнаха иззад големия храст вляво до входа. Те бдяха зорко. Не се изморяваха. Бяха притихнали и много търпеливи. Нямаше да се отмес­тят, нито да премигнат, докато не видеха, че Майкъл Томас е готов да продължи по пътя си.

Когато влезе в къщата, Майк се слиса. Вътреш­ността на постройката беше необятна! Отвътре къща­та изглеждаше необозрима, макар че отвън беше скромна и малка. Той си спомни думите на първия ангел, че не всичко е такова каквото изглежда, и това очевидно беше част от странната нова реалност на неговото съзнание. Майк се замисли за това ново възприятие. Дали имаше по-дълбок смисъл?

Той тръгна след ангела да обхожда огромните зали на Къщата на картите. Интериорът приличаше на огромна библиотека, като онези, които могат да се видят в Европа, съхраняващи всякакви ценни истори­чески книги. Само че по лавиците нямаше книги, ами десетки хиляди малки дървени дупки, съдържащи ня­какви свитъци. Стените като че ли нямаха край и от двете страни на всеки коридор се точеха дървени стелажи с дупки, високи по няколко етажа. Майк не виждаше добре съдържанието на дупките, но предпо­ложи, че в тях сигурно имаше пътни карти, откъдето идваше името на къщата. Но защо бяха толкова мно­го? Пътешествието из гигантските зали му се стори безкрайно, без да срещнат друга жива душа.

"Сами ли сме?", попита Майк. Ангелът го поглед­на и се подсмихна.

"Зависи какво разбираш под "сами", струва ми се. Пред теб са договорите на всяко едно човешко същес­тво на планетата." И ангелът продължи спокойно напред.

Майк се закова на място, удивен от думите на синьото създание. Разстоянието между тях се увеличи, тъй като ангелът продължи да върви. Усетил изоста­ването на Майк, той спря, обърна се и го изчака търпеливо, без да каже нищо.

Майк видя стълби, подпрени на високите стени на многоетажните рафтове с дървени стелажи с безброй свитъци. Договори, както ги наричаше ангелът. Какво означаваше това?

"Нищичко не разбирам!", възкликна Майкъл и закрачи към ангела.

"Преди края на пътуването всичко ще ти е ясно", успокои го ангелът. "Тук няма нищо страшно, Майкъл. Всичко е наред, а твоето посещение е очаквано и желано. Намерението ти е чисто и всички ние го виждаме. Отпусни се и се наслади на нашата обич."

Думите на синия ангел направиха дълбоко впечат­ление на Майк. Нямаше други думи във Вселената, които биха били по-подходящи от току-що изречени­те. Дали започваше да чувства по-силно? Първият ангел му беше дал същите любящи вибрации, но сега усети много по-мощна емоционална реакция от кога­то и да било.

"Прекрасно е да бъдеш обичан, нали, Майкъл?" Синият ангел се беше върнал до Майк и сега се изви­сяваше над него.

"Какво е това чувство?", попита тихо Майк. "Про­сълзи ме."

"Преминаваш към друга вибрация, Майкъл."

"Не разбирам какво означава това. Ъ ... вие имате ли си име, сър?" Майк отново се притесни дали не е обидил създанието. Ами ако ангелът беше от женски род? Майк беше съвсем бос по тези въпроси, но дър­жанието и външността на ангела спокойно можеха да са женски.

"Наричай ме Блу", каза ангелът и намигна на Майк. "Нямам пол, но ръстът и гласът ми подсказват на твоя ум, че съм мъж. Говори ми в мъжки род, няма проблем." Ангелът замълча, така че Майк да може да осмисли информацията. После Блу продължи: "Твоят клетъчен строеж като човек може да съществува при много вибрационни честоти, Майкъл. Да кажем, че тази, при която си пораснал, е честота номер едно. Свикнал си с нея и добре ти е служила. Но на това пътуване ще се наложи да преминеш към шеста или дори седма честота, за да стигнеш до твоята цел. В момента преминаваш към честота номер две, така да се каже, поради липса на по-точно определение. Всяка вибрационна стойност се отличава с по-добро осъз­наване на действителната Божия реалност, както вече са ти казали. Това, което усещаш сега, е осъзнаването на любовта. Любовта е плътна, Майкъл. Тя притежава физически свойства и е могъща. Твоята нова вибрационна стойност ти позволява да я почувстваш по-осе­заемо отпреди. Това е същността на дома и ще се усилва с всяка следваща къща, която посещаваш."

На Майк му харесваше да слуша Блу. Това беше най-подробното обяснение, получено досега.

"Ти учител ли си?", попита той.

"Да. Всеки един от ангелите на Къщите е тук с тази мисия, с изключение на последния. Аз ще ти разкрия истините на моята къща, същото ще направят и други­те. Когато приключиш, ще притежаваш доста по-об­ширна представа как протичат нещата във Вселената, отколкото сега. Моята задача е да ти дам нещо, което си спечели с изразеното намерение. Ти си тук, в моята къща, за да получиш картата на твоя договор. Утре рано сутринта ще ти я дам заедно с още няколко отговора, преди да продължиш по пътя си. Засега те съветвам да се насладиш на даровете на нашата храна и почивка."

Майк тръгна отново след Блу, който вече му се струваше като много добър приятел - само че син. Озова се в прекрасна вътрешна градина, където рас­тяха най-различни плодове и зеленчуци, грижовно от­глеждани в спретнати лехи. Светлината, както в оста­налите стаи, струеше през процепи на покрива. Тя изпълваше пространството със свежест и чист въздух. Майк долови и уханието на прясно изпечен хляб, който се носеше от някое от съседните помещения.

"Кой се грижи за всичко това?", попита Майк. "Виждам само теб ... ти ядеш ли?"

"Във всяка къща има такива стаи, Майкъл; и не, аз не ям. Градината съществува само заради хората, които поемат по същия път, като теб, прекарват из­вестно време в това учебно изживяване и минават оттук. Градината се посещава от много хора - просто сега не ги виждаш. Няма да останеш без храна, здраве и подслон, докато следваш твоя път на познанието. Това е нашият начин да изразим почитта си към теб и твоето намерение."

Майк изпита завладяващо усещане за сигурност, докато двамата продължиха обиколката на другите помещения - човекът и голямото синьо създание. Накрая стигнаха до причудлива спалня - уединено помещения с чудно легло с балдахин и снежнобели чаршафи, приканващи Майк да положи измореното си тяло. Пухкавите възглавници го зовяха, предлагайки спокойствието и сигурността на дълбокия сън. Майк се удиви от удобствата в стаята.

"И всичко това е за мен?", прошепна впечатлен той.

"За теб и за другите, Майкъл. Приготвена е за всеки, изразил намерение като твоето."

В съседната стая беше подредена трапеза, на ко­ято имаше от пиле мляко! Майк никога не беше виж­дал такова изобилие от храна - много повече, откол­кото сам човек би могъл да изяде.

"Нахрани се до насита, Майкъл", прикани го Блу. "Нищо няма да бъде изхвърлено. Но недей да се запасяваш. Устой на изкушението да си вземеш за из път. Това е изпитание за твоя процес - нещо, което ще проумееш напълно едва по-късно."

Блу напусна помещението и остави Майк сам, Майк остави торбите си, седна и се нахрани доволно. Постара се да не прекалява, но опита всички изкуше­ния на разкошната кухня. Клепачите му вече натежа­ваха, а обстановката създаваше такова усещане за комфорт, каквото Майк беше изпитвал само като дете, обгърнато от грижите на любящите си родители.

Ех, да можех да запазя завинаги това усещане!, помисли си той. Така си заслужаваше да бъдеш човек, Майк стана от масата, решен да се погрижи за мръс­ните чинии на сутринта. Толкова беше изморен! С мъка съблече дрехите си и ги окачи на стенната зака­чалка. Легна в леглото и сънят тутакси го обви в топлия пашкул на спокойната обстановка.

В тишината на утрото Майк се събуди с усещане за неописуема бодрост. Изми се и се отправи към трапезарията, където откри, че блюдата от снощи са раздигнати и на тяхно място е сервирана чудесна закуска! Майк се беше събудил отчасти от вкусното ухание на яйца, картофи и току-що изпечен хляб. Той се наслади на уединената си закуска и отново се за­мисли над молбата си да се върне у дома.

Лошо ли е да поискаш да напуснеш земното из­живяване?, запита се той. Ами хората, които оставяш след себе си? Те няма да могат да изживеят нивата на по-високи вибрации, които щеше да познае той. Чес­тно ли беше това? При мисълта за приятелите и колегите му го обзе меланхолия. Домъчня му дори за бившата му приятелка!

Какво става?, учуди се Майк. Започвам да изпит­вам състрадание към всички. Това не е типично за мен. Дори е болезнено! Започвам да съжалявам, че имам нещо, което другите нямат. Това означава ли, че сгре­ших? Трябва ли да се върна?

"Няма как да не си зададеш този въпрос, Майкъл", каза Блу, появявайки се неочаквано на вратата и отново наясно с чувствата на Майк. Макар да се сепна, Майк се зарадва да види ангела и го поздрави с кимване.

"Разкажи ми за тези неща, Блу", каза Майкъл. "Наистина се нуждая от напътствия. Започвам да се питам дали постъпих правилно."

"Прекрасни са творенията на Духа, Майкъл Томас на Чистото Намерение", каза Блу. "А законът на чо­вешкото просветление е следният: Погрижи се първо за себе си, а красотата на твоето пътуване ще бъде предадена на околните по синхронен начин, тъй като намерението на един винаги се отразява върху мно­зинството."

"Пак не те разбирам напълно, Блу", каза обърка­ният Майк.

"Макар да не разбираш в момента, Майкъл, тво­ите действия ще повлияят на другите - давайки им възможности за техните собствени решения - нещо, което не биха могли да направят без твоето решение да бъдеш тук и сега. Повярвай в тези неща и не се укорявай."

Майк почувства как му олекна на душата. Блу не успя да му обясни напълно защо духовните неща се случват по този начин, но му вдъхна увереност в желанието да продължи напред.

Той взе багажа си и напусна частната спалня и трапезария. Върна се в големия коридор, който воде­ше към вратата, през която влезе вчера отвън. Блу вървеше бавно зад него, докато Майк се дивеше на огромните мащаби на всичко тук. Блу не каза нищо, когато видя кифлата и хлебчетата, които се подаваха от сака му.

"Къде отиваме?", попита Майк. "Да продължа ли в същата посока?" Знаеше, че предстои да получи своята собствена карта и искаше Блу да го поведе.

"Можеш да спреш сега", каза Блу. Двамата се спряха по средата на огромния, богато украсен син коридор, където Блу се приближи безмълвно до стъл­бата на отсрещната стена. "Ела тук, Майкъл."

Майк се подчини и Блу го накара да се изкатери на една много висока стълба, за да потърси клетката, в която се намираше неговата карта. Докато се изкач­ваше по стълбата, Майк забеляза, че над всяка дупка има написано име. Всъщност над всяка клетка имаше по две имена. Единият надпис приличаше на арабски, а другият беше с латински букви. Свитъците не бяха подредени по азбучен ред, а по някаква друга, непозната за Майк система, но несъмнено понятна на Блу. Ангелът го насочи точно къде да погледне и сега го деляха само няколко стъпки от въпросното място.

Накрая Майк я видя. Цилиндрична кутия с надпис "Майкъл Томас", наред с другия странен надпис, който присъстваше на всички останали клетки - сигурно ан­гелски език, помисли си Майкъл. Блу го инструктира да не поглежда встрани, а да вземе свитъка от клетката и да слезе долу, за да го разгледа. Майк тъкмо измъкна свитъка и се канеше да тръгне надолу по стълбата, когато погледът му попадна върху друга група имена и сърцето му се сви. Майка му и баща му също бяха тук! Подреждането беше на принципа на семейни групи! Значи това беше духовната система, използвана в голе­мия коридор. Майк знаеше, че е абсолютно забранено да докосва чужд свитък, но се забави малко повече от необходимото, за да разгледа още няколко имена, кои­то не му говореха нищо. Какво правят тези имена при неговото семейство?, учуди се той.

"Майкъл?", обади се Блу отдолу.

"Идвам, сър", изтърси Майк. Блу познаваше мис­лите му, но Майк не смееше да зададе въпрос, който би нарушил протокола на това свято място. Той зас­лиза умислено по дългата синя стълба и подаде сви­тъка на Блу. Блу го погледна и в този изпитателен поглед нямаше тайни. Напротив, той излъчваше бла­годарност за проявеното уважение към светите пъти­ща на системата и Майк почувства как Божията любов проникна в цялото му същество. Човекът и ангелът се засмяха широко в безмълвно разбиране. Майк започ­ваше да усеща, че думите вече не бяха необходими! Струваше му се, че може да предаде каквото пожелае на Блу, без да го произнася на глас. Колко странно!, помисли си той.

"Не е чак толкова странно, както ще се убедите, гласеше отговорът на Блу на тази мисъл. Гадост!, помисли си Майк. Тук не мога да скрия нищо. Блу не обърна внимание на последните разсъждения и постави малкия свитък на масата. После се обърна към Майк.

"Майкъл Томас на Чистото Намерение", заяви официално Блу, "това е картата на твоя живот. Оттук нататък ще можеш да се ориентираш по нея. Дава ти се с любов и ще бъде една от най-големите ценнос­ти, които ще притежаваш." Изведнъж Майк си спомни думите на първия ангел, че новата енергия е мно­го по-актуална от преди. Затова зададе логичния въпрос.

"Тази карта актуална ли е?"

"По-актуална, отколкото би искал", гласеше загадъчният отговор на високото синьо създание. На Майк му се стори, че го чу да се киска.

Блу му подаде картата и мълчаливо го прикани да я разгледа. Майк я пое и я притисна за момент до гърдите си, радвайки се на подаръка като малко дете. Потопи се в светостта на момента и разгърна картата с церемониалност, която предизвика усмивката на Блу. Ангелът знаеше какво ще последва.