Майк съвсем скоро си даде сметка, че придвиж­ването през полето крие своите предизвикателства. Той постоянно трябваше да следи положението на слънцето, за да ориентира посоката си. Освен това час по час се допитваше до картата, за да не би случайно да подмине къщата. Пък и пътуването се забавяше от неравния терен.

Но въпреки всичките тези предизвикателства Майк осъзна, че поне засега пътуването беше забавно. От една страна осъществяваше желанието си да нака­ра Вайълит да се гордее с него. Същевременно го правеше заради себе си - показвайки, че беше спосо­бен да въстане срещу всичко традиционно - дори в духовния свят. Но вече се убеждаваше, че веднъж беше достатъчно и щом стигнеше до петата къща, сигурно щеше да продължи отново по пътя към следващите. Така беше по-лесно и не накърняваше правото му на избор. На практика сега Майк беше по-сигурен от всякога, че изборът му да остане на пътя в бъдеше се оправдаваше от факта, че той знаеше какво е да не следваш отъпкания път! След като беше опитал и двете, той смяташе, че можеше да избере мъдро как да постъпи, вместо да се чувства принуден от протокола да следва наличния коловоз.

Майк също така забелязваше, че усещането за непрекъснато наблюдение е изчезнало. Той ли беше развалил проклятието на преследващите го врагове? Дали тъмното, зловещо нещо, което сякаш го следваше по петите, просто си беше отишло? Едва ли. Майк не беше глупав. Той правилно предположи, че проме­няйки навика си да върви по пътя, той просто беше объркал злото създание, което го следваше от самото начало. Несъмнено ТО щеше да се усети и щеше да тръгне да го търси. Това означаваше, че Майк трябва­ше да си отваря очите на четири за изненади от всички страни.

Бяха минали близо четири часа откакто вървеше през равнината, когато небето започна да притъмнява. Майк веднага разбра какво означаваше това. Всеки момент щеше да се разрази поредната странна, стра­ховита и яростна аномалия, затова той трябваше да потърси подслон незабавно. Спомни как предишния път ужасният виещ вятър го беше приковал за земята, оставяйки го да се моли за оцеляването си.

Майк извади картата, за да се запознае с непос­редствената околност. Вярна на себе си, картата по­казваше червената точка, която сочеше само актуал­ната обстановка около Майк. Виждаше се, че току-що е подминал скала с малка пещера. Майк помнеше скалата, но явно беше минал от другата й страна, без да види пещерата. Той прибра картата в торбата и пое обратно назад, докато съзря въпросните скали.

За броените минути, които му бяха необходими, за да се върне до указания подслон, бурята набра злокобна сила. Небето помръкна и излезе пронизителен вятър. Заваля дъжд, но Майк вече виждаше отвора на пещерата, така че ускори крачка. Точно когато се прислони в нея, природната стихия навън полудя. Майк трябваше да се сгуши в дъното на пещерата, за да избегне вилнеещата буря навън. Той отново се удиви на яростта на стихията и шепнешком благодари на Блу за картата, която го беше спасила от бедата, сякаш в последния момент. "Актуалността" на карта­та отново беше отговорила на потребностите му.

Майк продължи да гледа зрелището от вътреш­ността на пещерата, без да откъсва очи от непрестан­но променящата се програма на ревящата вихрушка. Невероятно! Радваше се, че не беше навън.

"Защо на това свято място са позволени такива бури?", запита се той на глас. Отговорът на Блу проз­вуча... в главата му?

"Майкъл Томас, в тази земя няма бури, освен ако някой човек не върви по пътя на урока."

"Искаш да кажеш, че ако аз не бях тук, нямаше да има буря?"

"Да", отвърна гласът на Блу.

"Но аз не съм навън. Тя не ми въздейства."

"Именно!", разсмя се Блу. "Ти се научи да изпол­зваш картата! Ако искаш вярвай, но по този път имаше хора, които изхвърлиха картата още в самото начало, възприемайки я като някаква лоша шега. Ти обаче я оцени, а нейната актуалност се превърна в твой начин на живот. С единия крак стъпи в духовната времева рамка на постоянното "сега", но същевременно се научи да претегляш линейното време спрямо нея, докато пътуваш. Затова, когато видя да се задава урокът на бурята, ти избяга от него и се скри на сигурно място. Майкъл, ти си дълбоко обичан!"

Майк се усмихна. Всичко това беше за него! Цяла­та тази енергия - цялото това планиране! Той поглед­на навън и изкрещя на вятъра.

"Вече можеш да спреш. В безопасност съм!" Майк избухна в див смях.

Бурята продължи около два часа и надвечер за­почна да се разнася. Не знаеше дали беше време да тръгва за следващата къща, а без ориентира на слънцето не знаеше дали изобщо не успее да я намери. Въпреки това Майк се чувстваше сигурен и способен да се защити при необходимост. Напусна пещерата, погледна за последно накъде залязваше слънцето и отново пое на север.

В тъмното се напредваше бавно и той взе да осъзнава, че досега не беше замръквал навън в тази земя. Дали ще има звезди и луна? Скоро разбра. Нямаше. Когато последните ивици здрач се стопиха на хоризонта, Майк потъна в пълен мрак. И то какъв мрак! Без никаква светлина, той не можеше да види картата. Знаех си, че трябваше да остана в пещерата. Не беше подготвен за такава тъмница! Седна, понеже не искаше да се спъне в някоя неравност.

Измина около час, докато Майк осъзнае, че очите му бяха придобили някаква необичайна способност - или се случваше нещо странно. Надвечер слънцето беше залязло на запад, както можеше да се очаква. Въз основа на това Майк определи къде беше север и си набеляза едно възвишение, което щеше да му служи за ориентир през нощта. Само че в тази нощ нямаше нито луна, нито звезди, а ориентирът се изгуби - поне досега. Той видя как възвишението на север придоби неясни очертания. Червеното сияние на залеза се по­яви на север, озарявайки ориентира на Майк. Там имаше нещо, което излъчваше светлина!

Майк се надигна много внимателно и предпазли­во. Бледото червено сияние от север постепенно осве­тяваше земята около него. Той тръгва, бавно и тихо, към червеното зарево. Тътреше краката си по тревата, за да не се препъне в някоя неравност или камък. Приведен, приковал очи в земята под краката си, Майк напредваше с бързината на охлюв.

Както пъплеше приведен, Майк едва не се прекатури, когато неочаквано стъпи на равна земя. Беше пътят! Майк се засмя на метафората. Макар и избрал да изостави пътя, той го беше намерил в най-критич­ния момент. Какво място!

Пътят вървеше косо на северния ориентир, но Майк беше убеден, че щеше да го отведе до следващата къща, която той не беше подминал. Освен това забеляза, че сиянието идваше от посоката, в която водеше пътят. Той пое по средата на пътя и ускори леко ход. Все още се движеше бавно. Опита се да се движи по средата на пътя, но от време на време се озоваваше на ръба. Засмя се.

Това е по-лошо от мъглата по крайбрежието на Санта Моника през юни, помисли си Майк. Помнеше как караше колелото си през гъстата мъгла нощем, следвайки бялата линия в средата на шосето. Ех, колко щеше да му бъде полезна сега тази бяла линия.

Майк забеляза, че колкото повече се доближаваше до сиянието, толкова по-ясно виждаше. Постепенно пътят се освети почти напълно или поне достатъчно, за да му позволи да върви нормално. Въпреки това Майк беше нащрек. Не знаеше откъде идваше светли­ната и искаше да бъде подготвен за всичко.

Когато излезе от поредния завой, той разбра от­къде идваше светлината. Не можеше да повярва на очите си. Насред гората се издигаше петата къща. Беше искрящо червена! Майк се замисли, че докато другите къщи изглеждаха осветени отвътре, тази дейс­твително излъчваше сияние.

Майк си позволи да ускори ход и закрачи нормал­но към червената къща. Светлината от нея го обгърна в червено зарево. Той сви по пътеката и зърна червена табела с надпис "Къщата на взаимоотношенията". Майк се закова на място.

"Олеле", каза с въздишка той. "Мога да се похваля с доста провали в тази област. Пак ли ще гледаме филми?"

"Да, естествено!" На стълбището пред вратата изникна млад червен ангел. "Привет, Майкъл Томас на Чистото Намерение! Помислих, че сме те изгуби­ли!"

"Нищо подобно, мой червени приятелю", отгово­ри Майк. "Просто се поразходих. Хич не бързам да гледам новите филми. Особено ако са като онези, дето ги прожектира Вайълит."

"Не, Майкъл, не са." Червеният ангел беше много красив. Напомняше на кинозвезда - екшън герой със страхотно, мускулесто тяло. А колко беше голям! Из­лъчваше откритост и сърдечност, така че ръстът му не будеше притеснение - както и останалите. Черве­ните му одежди му придаваха свещен вид. Майк си спомни, че одеждите на висшите църковни сановници бяха същия цвят.

"Гладен ли си, Майкъл?", попита големият червен ангел.

"Да сър."

Ред въведе Майк в къщата, но преди това му кимна да си събуе обувките. Ред му намигна, сякаш да го подсети кое правеше земята свещена. Майк отново се смути от проявеното уважение и не каза нищо. Събу обувките си и ги остави до вратата.

Както предишните, външният вид на къщата не подсказваше нищо за интериора й. Тази къща беше огромна. Вътре имаше стълбища и арки, а прозорците се отваряха към пейзажи, каквито отвън не се виждаха. Майк никога нямаше да свикне с привидната непоследователност между физическото и реалността. Сети се за Алиса в страната на чудесата и се запита дали Луис Карол бе идвал тук в сънищата си. Каква странна мисъл! Дали да не се огледа за белия заек?

"Бялото следва, Майкъл", каза усмихнат Ред. "Са­мо че не е заек."

Майк се засмя. Значи следващата къща беше бяла? Бялата къща, помисли си Майк, развеселен. Ред също се развесели и Майк изпита приятно очакване на уроците в тази къща. Подобно на Грийн, той усещаше Ред като брат - брат-знаменитост. Блу и Ориндж бяха като чичовци, а Вайълит, естествено, беше майка. Майк нямаше търпение да се срещне с бащата!

"Като семейство ли ни чувстваш, Майкъл?" Ред беше спрял пред покоите за храна и почивка. Майк долавяше уханието на вкусна вечеря.

"Да, Ред."

"Колко уместно. Това е замисълът на тази къща." Ангелът се обърна и въведе Майк в трапезарията, Както обикновено, там бяха сервирани подбрани ястия.

"Ще се видим на сутринта, Майкъл Томас. Наспи се добре и не се бой от предстоящите уроци." Ред се обърна да си върви, но се сбогува още веднъж, преди да затвори вратата.

Майк се засмя, отбелязвайки все по-голямата учтивост на ангелите. Той наистина се чувстваше уми­ротворен. Знаеше, че Ред бе наясно с уродите от лилавата къща и силните емоции и смут, които бяха предизвикали те в душата на Майк. И прояви добрината да го успокои, че предстоящите уроци ще бъдат различни.

Майк се нахвърли лакомо на храната. Беше пропуснал обяда, а пътуването в тъмното беше изцедило енергията му - повече, отколкото си представя­ше. Беше капнал от умора и след вечеря моментално заспа. Чувстваше се спокоен, а сигурността и уюта на красивата червена къща го обгърнаха като пашкул. Спа дълбоко и спокойно - почти сякаш вече си беше вкъщи.

Късно през нощта, докато Майкъл Томас спеше, едно окаляно, сърдито, вонящо зелено създание се помъкна по пътя към Червената къща. ТО й хвърли един поглед и веднага разбра, че Майкъл Томас е вътре. ТО беше чакало с часове Майкъл Томас да се появи на пътя, но човекът не се бе подчинил.

ТО кипеше от яд и ярост, които го разяждаха. ТО беше объркано! Дали Майкъл Томас беше разбрал, че ТО го дебнеше? Сигурно го беше заобиколил, изоста­вяйки пътя! Всъщност Майкъл беше стигнал до Чер­вената къща без път! Как така? ТО знаеше, че ангелите нямаха право да се намесват, така че не бяха казали на Майкъл къде беше ТО. Сега ТО трябваше да премисли плановете си. Изпреварвайки Майкъл, ТО го беше изгубило. Дали занапред трябваше да продължи да го следи в гръб? Така поне щеше да знае къде се нами­раше Майк. Как трябваше да действа оттук нататък?

Както преди, ТО се сви сред дърветата, за да чака Майк да напусне Червената къща. Щом знаеше место­нахождението на човека, ТО беше доволно. Прекарва­ше времето в очакване на последния сблъсък с Май­къл. ТО обмисляше внимателно плановете си, кроеше и отхвърляше разни стратегии. Очакваше го доста по-мощна енергия и хитрост, но ТО познаваше Май­къл Томас много добре. То знаеше как реагираше Майкъл Томас и как разсъждаваше - ТО започна да упражнява техниките, които щяха да бъдат необходи­ми за успеха на плана. Конфронтацията щеше да стане на пътя към последната къща. Тогава Майкъл щеше да бъде най-уязвим. ТО отново щеше да заложи заса­да. Само измамата ще помогне, реши ТО. ТО щеше да се престори и да приеме друг облик - какъвто ТО можеше да поддържа няколко минути - но тези някол­ко минути щяха да бъдат достатъчни.

Както беше правил в предишните къщи, Майк стана и облече дрехите, които го очакваха в гардероба. Те бяха нови и чисти - и червени. Майк отново си спомни думите на Ориндж, който му беше казал, че ястията тук не водеха до отделяне на човешки отпадъ­ци. Осъзна, че откакто беше тръгнал на това пътешес­твие, брадата му не беше израснала. Сякаш всичко, което се случваше, беше някак застинало във времето, недопускайки неговия физически Аз да старее или да функционира както обикновено. Ама че място!

Майк се наслади на вкусната закуска, която го очакваше в съседната стая, и седеше потънал в разми­съл за пътуването си, когато Ред почука на вратата и влезе.

Виждам, че си добре отпочинал и готов, Майкъл Томас."

"Да, така е, Ред." Майкъл се чувстваше много добре. Отново се възхити от красотата на ангела. "Благодаря ти за гостоприемството."

"Ти го заслужаваш, Майкъл Томас на Чистото Намерение." Ред се усмихна и му направи знак да стане и да го последва в учебните помещения на Къщата на взаимоотношенията. Озоваха се в части, които не беше видял предишната вечер. Къщата се различаваше от предишните. Червеният цвят изпъл­ваше Майк с бодрост и енергия. Усещането беше удивително. По едно време стигнаха до голям киноса­лон и влязоха вътре. И там отново имаше кресло, разположено сякаш твърде близо до екрана. Ред зна­еше, че Майкъл сигурно щеше да се разтревожи от приликите с лилавата къща.

"Не е каквото си мислиш, Майкъл", успокои го ангелът.

"Благодаря ти, приятелю", каза с признателност Майк. "Да заема ли мястото си?"

"Да."

Ред се отправи в дъното на залата също като Вайълит, и се зае с прожекционната апаратура. Майк се настани на почетното място на първия ред - и представлението започна.

Този път нямаше звукови ефекти. Вместо това Ред коментираше и обясняваше на Майк образите на ек­рана пред него. Ред имаше право. Това тук беше жизнеутвърждаващо, образоващо, просветляващо и изумително! Майк не изпитваше тъга, нито интроспективни, разтърсващи чувства. Това тук повече прили­чаше на диапозитиви към приказка, вместо на игрален филм.

"Майк, сега ще говорим за семейството", започна Ред, а на екрана се появиха няколко застинали образа. "В последната къща ти видя, че играеш много роли на твоята планета, както и хората около теб. Освен това научи, че всички хора се съгласяват и планират потен­циалните насоки на живота си още преди да дойдат на Земята. Сега е време да разбереш връзките между играчите. Да започнем със семейството."

Майк седеше слисан, докато Ред представи 27 красиви лица на екрана. Назова ги с дълги имена, които Майк никога не беше чувал. Те звучаха като ангелски и сигурно бяха трудни за произнасяне. Имена като Ангенон, Алейлу, Бюрифи, Верейфон, Куигри и т. н. После Ред представи таблица на родословието на всеки един. Най-отгоре се виждаха земни имена и лица, които Майк познаваше, а под тях се спускаха разклонения с други, непознати имена и лица. На горния ред се намираха родителите на Майк, прияте­лите му от църквата и училище, колеги и много бегли познати. Имаше и няколко непознати. Майк отделяше по няколко минути на всяко лице. Разпозна учители, които му бяха направили впечатление. Видя побойни­ка Хенри и истинската си първа любов Керъл! Разпоз­на и своя приятел Джон. Там беше и крадецът, който за малко не го уби в апартамента! После видя Шърли, жената, която беше обичал и изгубил в Лос Анджелис.

Имаше и други образи - които не познаваше. Един от тях привлече вниманието му. Красива жена с прекрасна усмивка. Косата й беше червена, а очите зелени - пленителна комбинация. Почувства енергия­та около снимката, без да разбира защо. От следваща­та снимка му настръхна косата - беше жената, която шофирайки в пияно състояние, беше ударила колата на родителите му в онзи съдбовен ден! Тя също беше загинала и Майк смяташе, че си го е заслужила. Защо беше тук? Я виж - ето я и неговата собствена снимка!

Под горния ред снимки, свързани с линии като графика на служебна йерархия, се виждаха още снимки на хора, свързани от хоризонтални линии директно под образите на познатите личности.

"Всяка хоризонтална линия е живот, Майкъл То­мас", обясни Ред, докато Майк разучаваше цялата картина. "Това са същите играчи, отново и отново. Имената са други, полът е различен, но те са същите същества - и са твоето истинско семейство. Като група, вие свободно пътувате през времето, някои идват и си отиват, но всички сте едно семейство. Сега е време да научиш историята им."

Последва едно от най-удивителните и революци­онни преживявания, които Майк беше имал някога. Изобщо не беше подготвен за онова, което се случи в червения киносалон с червените седалки и прекрасния червен ангел. Той седеше като хипнотизирай, изгубил ума и дума, потънал в голямото червено кресло, об­лечен в своите червени дрехи.

Първата снимка в горния ляв край на таблицата изведнъж се уголеми в цял ръст и оживя! Разнесе се звук и жената на име Шърли, любовта на живота му, оживя на екрана! След което тя слезе от екрана и се озова в реалността на Майк, точно пред него. Беше истинска - вече не беше участничка в някакъв филм или прожекция на диапозитиви! Обърна се към него по име и започна своя разказ, стоейки буквално на метри от него като съвсем осезаем обект.

"Майкъл Томас, аз съм Рийнуей от Пети квад­рант. Аз съм член на твоето семейство и те обичам най-искрено! В този живот ме познаваш като Шърли. Преди това бях Фред, твоят брат от миналия век. Преди да стана Фред бях Синтия, твоя съпруга. Май­къл Томас на Чистото Намерение, ние имаме договор и неговата енергия се нарича карма. Заедно планирах­ме да се срещнем в този живот и така и направихме. Двамата с теб завършихме нещо, което започнахме преди много столетия, и се справихме блестящо. Спо­разумяхме се да породим в теб чувства, които да те отведат до този кръстопът в живота. Това е моят подарък за теб и твоят за мен. Двамата го постигнахме заедно!"

Майк зяпна от учудване. Тя не беше образ на екрана. Беше истинска! Той слушаше как едно съвсем познато същество му разказваше, че сега беше Шърли - а преди това е била друг негов близък... а преди това... и така до безкрай. Какво хубаво представление! Всяка дума беше пропита с истина и дълбок смисъл. Всяко обяснение беше авторитетно и завършено. Ка­къв разказ! Какво място! Майк не знаеше дали Шърли можеше да го чуе, докато стоеше там, но безспорно материалният образ пред него му нареди да говори.

"Благодаря ти, скъпа Шърли!" Майк се поклони признателно на жената, която беше познавал и обичал. Чутото постави връзката им в съвсем различна перс­пектива; сега я чувстваше по-скоро като най-добра приятелка, отколкото като жената, съсипала живота му. После образът на Шърли постепенно изчезна.

След миг се появи следващият образ и разказа история за любов, интриги и преплетени взаимоотно­шения. Това беше любимият учител на Майк от гим­назията, господин Бъроус. Той обясни, че е присъст­вал в живота на Майк много пъти като всякакви хора, Този път мисията му била да го обучава само по време на неговото образование, което той и направил. Роля­та на Майк също беше ясна. Но двамата си помагаха и по други начини, за които Майк изобщо не подози­раше. Между тях също имаше договор и той нарече енергията на учението карма, въпреки че беше съвсем фина. Майк му благодари на глас и образът на госпо­дин Бъроус избледня.

Изведнъж пред него изникна внушителният образ на баща му. Майк не се натъжи - баща му беше жив! Фигурата на баща му слезе от екрана и застана пред него като същество от плът и кръв. После подхвана историята си, която Майк изслуша с голяма радост.

"Майкъл Томас, аз не съм този, за който ме мис­лиш." Съществото беше нежно и деликатно и израже­нието му малко се различаваше от това на баща му. То продължи: "Аз съм Анийху от Пети квадрант и съм твоето истинско семейство. Лицето, което виждаш сега, принадлежи на баща ти и аз изиграх моята роля в човешкия живот точно както го бяхме планирали с теб и майка ти, преди да дойдем на Земята. Всичко, което се случи, беше уместно и ние си тръгнахме рано, за да постигнем много други неща в други духовни светове. Но като си тръгнахме, за да се заловим с нашата работа, ние същевременно ускорихме твоя най-голям подарък, Майкъл. Смъртта ни беше ката­лизатора за твоето просветление. Дойдохме в живо­та ти с тежкия кармичен урок на смъртта, Майкъл, и той се получи идеално. Благодарение на него сега седиш тук и ние те обичаме сърдечно за твоето пъ­туване - и заради факта, че вече отчиташ подаръка ни."

Майк беше убеден, че това същество е живо и му говори лично. Запомни името Анийху. Искаше този звук да живее в него от сега нататък. Как би могъл да се натъжи от смъртта на баща си, когато истината стоеше пред него? Думите "най-големият подарък" отекваха в ушите на Майкъл, докато съществото, ко­ето бе изпълнило ролята на негов баща, продължава­ше да говори. То разказваше за начина, по който те бяха служили заедно, как са били братя - и да, даже сестри - много, много отдавна на континенти, които вече не съществуваха на Земята.

Накрая бащата на Майк приключи. Усмихна се и избледня като другите. Майк беше развълнуван, но не беше тъжен и огорчен. Удивително! Той заговори на избледняващия образ на своя баща.

"Благодаря ти за подаръка, татко." Майк каза това съвсем искрено и преклони глава в знак на ува­жение.

После се появи майка му и Майк залепна за седал­ката, зяпнал от удивление и заслушан в нейната исто­рия за кармичния урок с него и другите хора в живота му.

"Аз съм Елийуин, също от Пети квадрант. Обичам те силно и съм имала много лица в миналото ти." Тя се впусна в подробен разказ за ролите, които беше изпълнявала в многобройните му животи. Веднъж до­ри го беше убила, когато и двамата са били жени - сестри! Разказа му за създаваната от действията енер­гия, която преминаваше от един живот в друг и как тя се неутрализираше при изграждането на уроците на взаимодействията за следващия живот. Тя не раздви­жи емоциите на Майк, нито породи някаква меланхо­лия в душата му. Представянето й беше изчерпателно и красиво. Тя беше истинска. Жива! Когато образът на майка му започна да изтънява, Майк отново заго­вори.

"Благодаря ти за твоя дар, Елийуин." Стори му се необходимо да запомни поне истинските имена на родителите си. Не би могъл да запомни всички имена, но запечата последните две в паметта си завинаги.

Едно по едно лицата заставаха като реални хора пред Майк. Представяха се и разказваха за голямата си любов към Майкъл Томас. Често говореха за се­мейството - всички идваха от странното място Пети квадрант - каквото и да означаваше това.

Времето стигна само за 9 от общо 27-те да пред­ставят историите си този ден, след което осветлението се включи. Майк седеше притихнал, осъзнавайки, че отново е пропуснал неусетно обяда. Ред се приближи от дъното на залата и го погледна в очите.

"Изморен ли си?"

"Не - изтощен съм!", гласеше отговорът на Майк. "Налага ли се да спрем?" Ред се разсмя от сърце и му направи знак да го последва в трапезарията.

"Очакват те още два такива дни, Майкъл Томас. Има достатъчно време, за да чуеш историите на пове­чето членове на семейството." Докато вървяха към трапезарията, в Майк напираха хиляди въпроси.

"Ред, ти ще останеш ли за вечеря? Искам да кажа - зная, че не ядеш, но бих искал да те разпитам за разни неща."

"Да, разбира се." Ред се развесели. На Майк му хрумна, че ангелът сигурно имаше други неща за вършене, без да си дава сметка, че той беше тук само за него и другите хора, поели по пътя в този момент.

Двамата влязоха в трапезарията, където ги очак­ваше наредена за двама маса. Майк се учуди.

"Кого чакаме?"

"Останах с впечатлението, че ме покани да ти правя компания", отговори Ред с шеговита физионо­мия.

"Но ти не ядеш!"

"Кой ти каза?" Ред се настани важно на стола срещу Майк и си наля освежителна плодова напитка. Майк съвсем се обърка.

"Никога не съм - така де - другите ангели не ядяха. Просто си помислих, че..." Ред го прекъсна.

"Майкъл, ангелите нямат нужда да се хранят, но аз ще ти правя компания в тази човешка необходи­мост, понеже ще ти бъде приятно, нали?"

"Точно така." Нямаше място за спор. От седмици не се беше хранил със сътрапезник. Последният път, когато му се случи нещо подобно, Грийн само го беше гледал. Но все пак беше компания. Ред беше толкова забавен! Сигурно беше най-човекоподобният ангел.

"Чувствам се поласкан от тази мисъл", заяви Ред, дъвчейки залък хляб и разчитайки без усилие мислите му. Майк се хранеше на пресекулки, като често спира­ше, за да задава въпроси.

"Ред, това, което се случи, реално ли беше? Тоест, когато те ми говореха - да не би да беше някаква нова прожекционна техника, каквато още не съм виждал?" Ред отново се засмя и избърса със салфетка брадата си.

"Защо хората толкова отчаяно се стремят да обя­вят действителността за илюзия? Докато когато им се представя истината, хората я отхвърлят като измама. Никога няма да ви разбера."

"Е?", настоя Майк.

"Всичко беше съвсем реално", отвърна Ред. "По-истинско от собствената ви реалност на Земята, Май­къл. Те са тук от плът и кръв за теб в тази къща."

Майк не разбра напълно последното изречение, но продължи да задава въпроси.

"Ред, ами странно звучащите имена - забелязах, че под моя образ такова липсваше - само онези непо­нятни писания, които съм виждал и преди."

"И ти имаш такова име, Майкъл, но засега то е скрито за теб. Ако е уместно, някой ден може да го научиш или поне онази част от него, което можеш да изговориш - но то няма връзка с твоето просветление. В края на краищата, ти не знаеш моето име, но това не ти пречи да се наслаждаваш на престоя си тук." Ред лапна още един залък.

Майкъл никога не се беше замислял над факта, че истинските имена на ангелите, с които се беше срещал в различните къщи, оставаха тайна за него. Наричаше ги просто с цветовете им. Така беше по-лесно за всички и те нямаха нищо против.

"Ред, как е истинското ти име?" Майк действител­но се интересуваше. Докато чакаше отговора на Ред, той напълни устата си със салата.