Добре. И тъй, „схванах”, че когато накрая стигне до „другата страна”, в „отвъдното”, всяка душа е „завършена”, „съвършена”. За мен това е последното късче от загадката. Какво става, като стигнем там? Каква е работата, която вършим? И как я вършим?

Когато душата каже, че е завършена, съвършена, когато в отговор на Святото Разследване каже: „Да продължим!”, тя мигновено влиза в духовната сфера, където започва да събира Знания за самата себе си и за онова, което е изживяла, когато се е сляла със Светлината. Тоест, тя започва да осъзнава, че е Божествено Създание. Това й става ясно много бързо, защото в духовната сфера всичко, което душата пожелае, става незабавно, мигновено. Няма „промеждутък във времето” между замислянето на нещо и неговото Познаване като Свое Аз, Това става, защото в духовната сфера душата твори едновременно на всичките три равнища на Сътворяване. Това тя прави много рядко във физическия свят.

Тъй че, като „умра”, аз внезапно започвам да тво­ря на подсъзнателно, съзнателно и свръхсъзнателно равнище едновременно?

Правиш това, след като влезеш в духовната сфера. Тоест, ако се придържаме към метафората, след като минеш през Сърцевината на Ябълкопортокала и излезеш „отвъд”, „от другата страна”.

При Сливането със светлината трите равнища на съзнание стават Едно Цяло и ти напускаш „стаята”, „камерата” - Същината на Твоето Битие - и влизаш в духовната сфера с това единствено съзнание.

По същия начин всички страни на битието - тяло, ум и дух - стават Едно Цяло.

Както и трите инструмента на съзидание - мисъл, дума и дело - са станали Едно Цяло.

А накрая и трите изживявания на това, което си наричал „време” - минало, настояще и бъдеще - са станали Едно Цяло.

Всичко се интегрира, обединява.

Всъщност „смъртта” е прераждане. Тя е далече от разпадането, ДЕЗинтеграцията. „Смъртта” е повторно обединяване, РЕинтеграция. Всяка триединна действителност става неповторима. Което някои описват като превръщането на Светата Троица в Едно Цяло.

Тъй като сега ти твориш с всички инструменти на сътворяване едновременно на всички равнища на съзнание, твоето сътворяване протича мигновено.

В духовния свят аз творя на равнището на върховно съзнание!

Да, и всичко, което пожелаеш, мигновено се проявява в твоето познание.

Майсторите творят, на това равнище и във физическия свят. Техните мигновени постижения хората наричат „чудеса”.

И тъй, „от другата страна” в „отвъдното” аз наистина съм в „рая”, където мога да изявя всичко, което пожелая.

Да. А ти желаеш да постигнеш Пълно Опознаване на това кой си ти и след това да пресътвориш себе си наново в следващата най-величествена разновидност на това. Това е желанието на целия живот. Нарича се израстване. Нарича се развитие, еволюция.

Ти ще искаш да узнаеш всичко, което може да се знае за това какво значи да бъдеш жив, да бъдеш самия себе си, да бъдеш Божествен. Така времето, прекарано в „рая” или в духовната сфера, може да бъде чиста радост, само дето повечето души не знаят това. Те са забравили кои са всъщност.

Трудно е да се опише по-подробно дейността на душата ти в духовната сфера поради ограниченията в твоето сегашно равнище на съзнание. Мога да ти кажа, че това е време, в което се натрупва велико Познание. Но ще настъпи миг, в който Познанието няма да е достатъчно. Душата ще поиска да изживее Познанието си за Своето Аз в новата си представа за Своето Аз. Това, разбира се, може да стане само във физическия свят.

Така душата се връща във физическия свят.

Да. Радостна и щастлива. Душата ти се връща отново в Сърцевината на Твоето Битие и по своя обратен път още веднъж отговаря на Светото Разследване. Узна ли вече онова, което искаше да Узнаеш? Избираш ли сега да се върнеш във физическия свят?

Когато отговорът/мисълта/чувството е да, душата ти прави друг избор: Да се върне във физическия свят в същия жизнен път или като друго физическо същество.

Ограничена ли е душата в целта на своето връщане? Дали може да се върне само на Земята? Или може да се върне в друга физическа форма, на друга планета или на някое друго място във Вселената?

Както вече стана дума в този разговор, много пътища минават през Континуума Пространство/Време.

В „ Чужденец в Чужда Страна” Робърт Хенлайн казва, че има толкова много видове „кога/къде”.

Да. Той го е изразил прекрасно. И ти можеш да избереш онова от тях, което пожелаеш. След като си го сторил, влизаш още веднъж в Пълното Потапяне, което намалява твоята жизнена енергия така, че да можеш да влезеш в изживяването, което наричаш „раждане”.

Благодаря.

Благодаря ти за описанието, благодаря ти и за целия този разговор. Зная, че той съдържаше множество „описания на процеси” - обяснения чрез метафора, наука, метафизика, космология на всичко в живота и „как действа всичко”, „как става всичко” - но то ми даде и няколко чудесни духовни прозрения, дълбоко разбиране и яснота. Те пък ми донесоха утеха и упование, така че се надявам да донесат утеха и упование и на много други - особено на хора, които трябва да се справят със смъртта на любим човек, както и на онези, които се приближават към собствената си смърт.

Тази възможност има всеки истински служител на Бога (а всички вие - ръкоположени или не - сте точно такива) - да донесе утеха и упование на умиращите.

Да, Казваш това, ала понякога е трудно да намериш думи, с които да се обърнеш към скърбящите, оплакващи загубата на любим човек. Една жена на име Шийла ми написа това преди няколко години ...

Драги Нийл,

Брат ми Чък умря преди няколко години, когато беше само 27-годишен и аз изглежда не мога да спра да го оплаквам. Всеки ден мисля за него, всичко ми напомня за него. Имам хронична депресия. Изглежда, че за мен вече нищо няма значение.  Можеш ли да ми помогнеш?

Шийла Вл.

Какво би могъл средностатистическият човек да отвърне на такава молба? Това е въпросът. Все пак не всеки от нас е подготвен и образован свещенослужител. Не всеки от нас е дипломиран съветник. Не всеки от нас е прекарал години като професионалист, помагащ на хората.

Какво, какво каза?

Отговорих по най-добрия начин, по който можех, въз основа на онова, което ми беше дал разговорът с Бога. Казах ...

Драга Шийла,

Съжалявам за загубата ти и разбирам твоята скръб. Има обаче няколко неща, които бих желал да ти кажа. Те може би ще ти помогнат да прерисуваш този спомен върху канавата на съзнанието си, тъй че, като го погледнеш, да не бъдеш винаги тъжна.

Първо, трябва да знаеш, че Чък не е умрял; смъртта е лъжа, плод на въображението. Тя е нещо, което никога, никога не се случва. Това е първото, което трябва да приемеш в Себе си като истина от най-висш порядък. Тогава ще можеш да осмислиш и останало­то, което ще ти напиша.

Второ, ако приемем, че Чък не е ,,умрял”, а всъщност си е съвсем жив, ще трябва да се запитаме: Къде е той? Какво прави? И, разбира се, дали е щастлив?

Най-напред ще отговорим на последния въпрос. Чък никога не е бил по-щастлив, отколкото в мига на прехода, когато е напускал земния си живот. Защото в този миг отново е познал най-великата свобода, най-великолепната радост, най-чудесната истина - истината за своето собствено съществувание и за единството си с Всичко, Което Е.

В този миг за Чък разделянето свърши. А повторното му единение с Всичко и Всяко Нещо беше тържествен, славен миг и на земята, и в небесата. Това наистина бе време за празнуване, а не за траур. Макар че скръбта ни е разбираема, като се има предвид нашето ограничено осъзнаване на онова, което наистина се случва, както и размера на загубата, която изживяваме.

След периода на съвсем естествена скръб, в който трябва да проявим към себе си добротата да си го позволим, имаме право на избор - дали да си останем съкрушени и скърбящи или да се приближим към по-широко осъзнаване на великата истина, която ни позволява да се усмихнем. Да се усмихнем дори при мисълта за неговото отпътуване, колкото и ранно, колкото и внезапно да е то, защото нищо не е „ранно” и „внезапно” в Божиите планове, а всичко става съвършено точно, когато му дойде времето.

Ако направим избора да пристъпим към това по-широко осъзнаване, ще получим свободата да празнуваме в цялата му пълнота живота па Чък дар, които той поднесе на всички, до които се докосна, и чудото на неговото съществуване и любов, дори и сега.

Ще направим това като преди всичко позволим, на самия Чък да бъде съвършено свободен. Което ни довежда до първия от трите въпроса по-горе: къде е сега Чък? В „Разговори с Бога”, книга 3 ми беше разкрито, че всички ние сме навсякъде в света на абсолютното, където пребивава Бог. Което значи че няма „тук” или „там”, има само ,,навсякъде”. Следователно, изразено с човешки език е възможно да се каже, че ние можем да бъдем на повече от едно място едновременно. Можем да бъдем на две места, на три места или на всяко място, на което искаме да бъдем и да изживеем всичко, което си изберем. Защото такава е природата на Бога и па всички Божи творения.

А кое от възможните изживявания бихме си избрали? Изживяването на единение и съпричастност към ония, които обичаме, същото, което сме имали, докато сме пребивавали в своето тяло. Което значи, че Чък ни обича дори и сега, не в някакъв съвсем теоретичен смисъл, а в съвсем действителен, реален смисъл с жива любов, която никога няма да умре. И тази вечна и безкрайна любов е накарала Чък (част от същността, която е Чък) да дойде при тебе, да бъде с тебе, а ти да бъдеш с мисълта за него. Защото мислите на някого, който ни обича, са привличане, което същността на едно същество няма да отрече и никога няма да пренебрегне.

Чък е с тебе дори сега, докато четеш това, защото присъства в съзнанието ти, а част от него е действително тук, с тебе. Ако притихнеш за миг с изострени сетива, дори ще бъдеш в състояние да го усетиш, да го почувстваш ... може би дори  да го „чуеш”.

Тази истина е в сила, за всички хора навсякъде по света и обяснява хилядите и хиляди разкази, идващи всяка година и съобщаващи за „посещения” на хора, които са си отишли, но са обичани от онези, които са останали след тях. Психиатри, свещеници, лекари и лечители от всякакъв род са свикнали да чуват подобни разкази и вече не ги оспорват.

Най-често се случва същността на литналото към нас същество да дойде само при мисълта за него, да дойде, изпълнено с обич, съчувствие и пълна откритост към нас. Благодарение на тази откритост същността на обичания от нас човек може да узнае и да разбере напълно какво чувстваме и изживяваме.

Ако мислим за този човек с тъга, болка и скръб, същността му ще узнае за скръбта, която изживяваме. А тъй като същността е чиста любов, тя с обич ще се старае да изцели тази скръб, защото не може да не изпита горещо желание да стори това.

Ако, от друга страна, мислим за този човек с радост и ликуване, същността на човека, когото дълбоко обичаме, ще узнае за тази радост и ще се почувства свободна да премине към следващото си голямо приключение, знаейки, че сме добре. Ще се върне, за да се увери в това. Ще се връща всеки път, когато си помислим за обичания от нас човек.

Но тези посещения ще бъдат весели танци в съзнанието ни: чудесни, искрящи срещи; кратки, но лъчезарни мигове; широки усмивки. След това същността ще пожелае да профучи още веднъж, радвана от мисълта за нашата обич и ликуване при мисълта за нея, съвършено удовлетворена от срещата с нас, макар тази среща в никакъв случай да не е завършила.

Сега, в стремежа си да ни помогне да изцелим своята мъка и скръб,  същността на обичания от нас човек ще спре и ще използва всеки начин, всяко средство, всеки достъпен за нея метод (включително, може би, писмо като това, написано от съвършено непознат), за да ни изпрати послание, споделящо безспирната й радост да бъде там, където е, както и съвършенството, с което се развива животът и преминаването в друга действителност.

Като прославяме това съвършенство, ние даваме възможност на същността и душата на обичания от нас човек също да го прославя, като го пускаме в неизразимото чудо на неговата по-просторна действителност, чествайки присъствието му в живота ни - в предишната му физическа форма, сега, в този миг, а дори и напред във вечността.

Прославяйте, прославяйте, прославяйте! Повече никаква тъга, никаква скръб, защото наистина никакво нещастие не е сполетяло никого. Разбира се - специални възпоменателни тържества с усмивки и сълзи, да, но сълзи на радост за чудото на това Кои Сме Ние, кой е Чък и за неизразимата обич на Бога, който е могъл да сътвори всичко това за нас.

Прославяй, Шийла! Поднеси на себе си, на Чък и на хората, докоснали се до живота на двама ви, дара на цял един живот: дара на радостта, заместила скръбта, на доволството, победило болката от загубата, на истинската признателност и накрая - на мира.

Ти си обгърната, Шийла, от божата благодат, част от която е животът на Чък и неговото присъствие при теб, дори в тоя миг. Сега върви и бъди оная, Която Наистина Си Ти. И се усмихвай. Чък не би искал нищо друго.

Бъди благословена

Нийл

 

Това беше чудесен отговор. Сигурен съм, че Шийла е намерила в него истинска утеха.

Но истина ли е, вярно ли е всичко това? Или аз просто си го измислям?

Да.

Какво да?

Да е отговорът и на двата въпроса. То е вярно, защото ти си го измисляш. Можеш да го сториш, както пожелаеш.

Ти продължаваш да ми казваш това, а аз продължавам да искам да бъда сигурен, че то наистина е така.

Но то наистина е така.

То „наистина е” така, защото ти продължаваш да го сътворяваш така. Ако пожелаеш да го сътвориш иначе, то ще бъде иначе.

Това, пътьом, може да бъде казано за целия ти живот, на земята и в небесата.

Добре, ако аз наистина създавам своя живот и живота наоколо така, както избера да го сторя, тогава аз правя за всички нас избора истински да прегърнем зова на своето собствено свещенослужение в света. Аз съм тъй вдъхновен от хора като Джоан Бек (чието име съм сменил, за да защитя нейната самоличност), която през януари 2003 година ми поднесе в дар личния си разказ как смъртта на сина й е променил нейния живот.

Джейсън - първородният й син - е бил на 18 години и е завършвал гимназия. Трагично се е удавил през първия час по плуване. Смъртта му съкрушила Джоан, семейството й, както и цялата им общност.

Джоан ми обясни, че никога не е осъзнавала кол­ко чисто физическа болка може да причини скръбта. Едва два дни след смъртта на Джейсън почувствала, че той е с нея. Казва, че това не е могло да бъде причинено от съкрушителното й изживяване, че е останала без него.

Изживяването на Джоан, че духовно се е свързала със сина си, я е подтикнало към опита да разбере смисъла на неговата смърт. Като дъщеря на свещеник в Обединената Методистка църква, тя е вярвала, че Бог присъства, но очаква от нея сама да се грижи за собствения си живот. Но не е можела да си представи защо собственият и син е трябвало да умре. Все пак Джоан винаги е била добра майка, учила е децата си кое е правилно и кое - погрешно.

Джоан ми обясни, че след като Джейсън физически си е отишъл, той е останал неин спътник в търсенето на отговори. Водел я е дори когато се е съпротивлявала да приеме истината. Красноречив пример за ролята, която Джейсън е продължил да играе в живота на Джоан, е прошката, която е била в състояние да даде на учителя по гимнастика.

Джоан никога не е била много близка с учителя по гимнастика, но след смъртта на Джейсън продължила да се вижда с него. Джейсън помогнал на Джоан да разбере, че ще се отнесе най-добре към учителя по гимнастика, ако му прости. Сега тя се чувства освободена от своя гняв. Макар да се безпокои, че някои могат да я помислят за глупачка, тя намира утеха в новия начин на живот, който е открила.