Десетият спомен ни най-малко не ме изненадва, нито пък ми спира дъха със своята оригиналност.

Сигурен съм, че е така. Но той би трябвало да ти спре дъха със своята значимост. В този разговор не е било казано нищо по-значимо. Като узнаеш, че животът е вечен, никога вече няма да се боиш от „смъртта”, защото виждаш и разбираш нейната природа, нейното чудо и нейната слава на един безукорен, съвършен дар.

Може би един ден ще напиша отделна книга: „Смъртта, този Съвършен Дар”.

Това би била много хубава книга. Малък наръчник. Малък „учебник” за ония, които умират, и за ония, които ги обичат. За тях това би бил един необикновен принос.

Междувременно ние трябва да завършим този разговор, за да можете и ти, и ония, които по-задълбочено ще изследват тези проблеми, наистина по-задълбочено да ги разберете.

Сега въпросът е не дали след края на този разговор ще разбереш онова, което винаги си искал да разбереш, а дали ще повярваш на това, което тук си научил.

Защо да не повярвам в него?

Защото за човечеството винаги е било най-трудно да повярва в най-чудесните истини, а истините за „смъртта” са най-чудесни от всички.

Трябва да призная, че това са чудесни истини. Толкова ми се иска да повярвам тук във всяка дума. Просто се надявам, че всичко е вярно.

Ето, виждаш ли? Ти вече подлагаш на съмнение тези истини. O, колко малко вяра! ... Не виждаш ли. че като ги подлагаш на съмнение, ти подлагаш на съмнение Самия Себе Си?

Ако обичаш истините, които си открил в душата си, не ги изоставяй, защото някой извън тебе не се е съгласил с тях, осмял ги е или ги е подложил на съмнение. Ти не казваш, че твоята истина е ИСТИНАТА. Ти казваш, че тя е ТВОЯТА истина.

ИСТИНАТА не съществува. Вече говорихме за това. Нека бъде достатъчно, че ти си влязъл в допир със СВОЯТА истина.

Това е моята истина. Онова, което ще разбера чрез разговора с тебе, е моята истина.

Това стига. То е достатъчно. Всъщност то е повече от достатъчно. Знаеш ли колко могъщ те прави влизането в досег с твоята собствена истина — за, каквото и да било?

И Други ще влязат в досег със своята собствена истина в резултат на този разговор. Защото „наистина” това е не само твой, а и техен разговор. Всеки, който чете тези думи, е създател на този разговор. Знаеш ли това? А и ти, „докато четеш тези думи”, които сам си създал, знаеш ли до какво ще доведат те след малко?

Това е стряскаща, разклащаща ума представа. Трудно е да си събера мислите, защото краят на тази книга вече съществува. Бихме могли още сега да скочим до тоя край и да видим какво е казано там. Тъй че, ако всички ние, четящите това, го и създаваме, как е възможно краят му вече да съществува?

Книгата на полицата в някоя богата библиотека също вече е съществувала, но не е съществувала в твоята действителност, докато не си я видял там. ВСИЧКО, което си създал, вече е било там. Всичко. Фактът, че то вече е било там, не означава, че не си го създал ти. То означава само, че ти не си наясно, че си го създал, защото от мястото, където си сега в Континуума Пространство/Време, не можеш да видиш това.

Знаеш ли наистина колко стряскащо, разклащащо ума е в този миг всичко, което казваш?

Мисля, че много добре си представям това.

Сега съм много щастлив. Чувствам се тъй, сякаш съм получил информацията, скрита зад космологията на Вселената. Информация за механизма на живота и смъртта. И сега предполагам, че мога да продължа напред и да умра ...

Ти ще направиш избора да „умреш”, когато животът ти на земята е завършен. А животът ти на земята ще бъде завършен, когато изживееш всичко, което си дошъл да изживееш тук.

Или когато осъзная, че не съм изживял всичко това и няма друг начин да го изживея, ако вървя по пътеката, по която съм поел.

Не. Категорично не. Това не може да се случи. Никой не умира, без да е успял да изживее всичко, което е дошъл да изживее във физическия, материалния свят.

Какво?

Казах, че никой не умира, без да е успял да изживее всичко, което е дошъл да изживее във физическия, материалния свят.

Не съществува „незавършен” живот.

В което е смисълът на ...

ЕДИНАДЕСЕТИЯ СПОМЕН

Времето и обстоятелствата на смъртта винаги са съвършени.

Вярвам в това. Но как родителите на едно дете, което е било изнасилено и осакатено, биха могли да нарекат обстоятелствата на такава смърт „съвършени”? Как хората, видели любимите си да загиват на 11 септември, биха могли да приемат такава смърт за „съвършена”?

Тук изискваш ужасно много. Това би натоварило доверчивостта на повечето хора, разширявайки я, разтягайки я до нейната абсолютна граница.

Казах вече, че образът на живота притежава чара на една снежинка. Изглежда почти прекалено съвършен, за да е правдоподобен, прекалено Добър, за да е истински. Но ще ти кажа и следното: Утеха ще донесе на ощетените и съкрушените само сигурността, че Бог е съвършен, познанието за съвършенството на Бога.

Бог е съвършен, винаги, во веки веков, във вечността. Сега ти остава да разбереш още само едно: кой и какво е „Бог”.

Повтарях ти го в нашия разговор отново и отново и сега още веднъж, за последен път, ще ти го повторя:

БОГ и ЖИВОТЪТ са едно и също.

Затова, като кажа: „Бог е съвършен”, казвам, че Животът е съвършен. А той наистина е такъв. „Системата” почива върху своето съвършено равновесие.

Всички неща се случват в своето съвършено време и по своя съвършен начин. Не винаги е възможно да видиш това, да го възприемеш, поради крайно ограничената гледна точка на човешкото изживяване и опит. Това е ограничението на физическия, материалния свят. Но то е и ограничение, което може да бъде преодоляно.

Много „пророци” и „мъдреци” са преодолели тази ограниченост на възприятието, избирайки по-различна гледна точка, гледайки на живота по нов начин. Уви, посланията им често пъти са оставали неразбрани. Често самите те са били осъждани. И тъй слепи са продължавали да водят слепи, защото не са се вслушвали в зрящия.

Затова, нека оня, който има уши, да чуе:

Несъвършенството е невъзможно в Божието Царство.

Да, но какво става тук, на земята?

„Тук,  на земята”  Е Божието Царство. Няма място, което да не е част от него.

Виждаш, че тук, на земята, ние сме „разделили” тези неща. Нашето схващане е, че този живот на земята е изпит, изпитание, даващо ни възможност да влезем В Божието Царство. По наша представа смъртта е пътят, по който можем да стигнем до него, да влезем в него.

Няма път, по който да се стигне до Божието Царство и да се влезе в него. Няма място за влизане или излизане от него. Има място, където СИ винаги. Има място, където можеш да бъдеш вечно.

Понякога не изглежда така.

Тъй е, понеже не си спомняш кой си ти и не се отнасяш към другите като към онези, които са те. Ако би го направил, би изживял рай на земята. Би бил У Дома с Бога навсякъде. И завинаги.

Има ли някакъв път, по който хората ще могат някога завинаги да стигнат до това?

Разговори като тоя са някои от пътищата. Не запазвай този разговор само за себе си. Осигури възможността му да мине от ръка на ръка. Сподели го със света.

Но най-напред се постарай смисълът на този разговор да проникне дълбоко в собствения ти живот. Съзри Бога във всекиго и във всичко, разглеждай всичко като съвършено.

Ти спомена това и по-рано, когато говорехме за хората, които виждат себе си като жертви. Ти ни посъветва да променим гледната си точка и да разглеждаме всичко като съвършено, дори когато, според човешките представи, то очевидно не е такова.

Може би особено тогава, когато то не е такова. Защото подобна яснота  ще ти донесе Душевен мир сред вълнение и смут, почивка по време на умора и изтощение, прошка и снизхождение в мигове на гняв и ярост, а накрая — и по-голяма любов към живота, отколкото някога си изпитвал.

Всеки миг търси съвършенството. Търси го. Прилежно. С пълна вяра в него. Знай, че то е там, и че ще го намериш, ако изпитваш голямо желание и се вгледаш дълбоко в нещата.

А сега спомняш ли си как още в началото на този разговор казах, че ще имаме и Друга възможност да изследваме идеята за „съвършенство”, и как ТЕ помолих да МИ дадеш пример за това? Е добре, сега ще те помоля да разкажеш историята за Били от твоята работилница.

Знаех си. Знаех си, че това ще измислиш. То е първото, за което си помислих, когато започна да ми говориш на тази тема.

Добре. А сега разкажи историята.

Разбира се.

„Хелън” беше една от 97-те участници в една от „Почивките за Уединение и Самовъзстановяване”, които бях организирал в седмицата между Коледа и Нова година през всяка от последните десет години. В заключителната вечер на почивката преди ритуала за посрещане на Нова година Хелън вдигна ръка и поиска микрофона.

„Тази седмица чух многократно, че Бог е най-добрият ни приятел, че Бог е. чудесен и любящ и че всеки ден трябва да водим разговори с Бога,” започна тя. „Е добре, ако бих водила разговор с Бога, бих Му казала, че съм му дяволски ядосана,”

„Добре” казах. „Бог може да се справи с това. Но ти добре ли си?”

„Не” рече тя и гласът и затрепери отново.

„Добре, а защо си толкова ядосана на Бога?”

Хелън пое дълбоко дъх. „Преди почти 21 години си осиновихме едно бебенце, момченце. Пет години се бяхме опитвали да имаме деца, но безуспешно. Биологичният ми часовник показваше, че времето ми изтича. Тъй осиновихме Били.

Три седмици след това открих, че съм бременна. Роди ми се дете, още едно момче. Отгледахме и двамата като свои собствени синове, макар да казахме на първото момче, когато поотрасна, че е осиновено. Искахме да сме честни с него. Казахме му, че го обичаме точно толкова, колкото и брат му, а знаехме, че и действията ни показват това.

Били беше осемгодишен. Трябва да е споделил невинно тази информация с някои от съучениците си, защото един ден се върна от училище много ядосан. На игрището го дразнили, че си няма майка. Знаете какви могат да бъдат децата. Понякога могат да бъдат много жестоки. Казвали са му неща от тоя род: „Били е толкова грозен, че дори майка му не го иска.” Както и да е, той се върна в къщи наранен и напра­во побеснял, като поиска да знае защо майка му се е отказала от него — изискваше от нас да му кажем коя е тя и как може да я види незабавно.

Разбира се, почувствах се ужасно. Първо, заради болката и възмущението, които виждах, че изпитва Били, второ — заради самата себе си. Бях преизпъл­нена с тъга, защото, разбира се, се чувствах майка на Били. Стоях там, спомняйки си нощите, през които сменях памперси, лекувах го от различни болести и вършех всичко, което вършат майките, а сърцето ми се късаше от това, че Били вече не ме вижда като „Мама”, че не мисли за мене по този начин.

Но го разбирах — трябваше да го разбера — и му обещах, че като порасне още малко, ако все още иска, ще се срещне с майка си. Ще направя всичко, каквото мога, за да я намеря и да уредя тази среща.

С Били всичко изглеждаше наред, но никога не му се отдаде да се отърве от гнева си. Просто запази този гняв през остатъка от своето детство и юношество, което много затрудни живота ни. Всички преодоляхме това, но за никого от нас, особено за мен, не беше лесно.

Когато Били поотрасна, отново поговорихме за възможността да види майка си и се споразумяхме, че когато стане на 18 години, ще започна да я търся, ако все още иска да се срещне с нея. През останалите 10 години той ми напомняше това обещание.

Накрая настъпи 18-ият рожден ден на Били. В този ден той загина при мотоциклетна катастрофа.”

Участниците в почивката шумно въздъхнаха. Внезапно енергията на Хелън се превърна в гняв.

„Сега искам ти да ми кажеш”, озъби ми се, „какъв е този любящ Бог, който може да допусне това да се случи, точно преди Били да се срещне с майка си, точно преди ние с баща му да преодолеем напрежението, което неговото желание бе създало във взаимоотношенията ни. Искам да ми кажеш защо Бог направи това?” Стаята потъна в мъртва тишина. Аз замръзнах. За миг се взрях в Хелън, после затворих очи и обърнах поглед навътре в себе си. Чух мислите си: „Добре, Боже, ето докъде стигнах. Не знам какво да кажа. Трябва да ми помогнеш да се измъкна от това”.

Внезапно очите ми се отвориха и мислите ми бликнаха. Произнасях думите, прозвучали в главата ми, преди да съм успял да ги обмисля и да ги подредя добре.

„Били е умрял в този ден, защото това е бил денят, в който му е било обещано да се срещне с майка си — и обещанието е било изпълнено. В този ден майка му не е била на тази земя.”

Всички въздъхнаха отново. Някой прошепна съчувствено: „Да”. Друг открито се разплака.

Аз продължих.

„Не съществува случайност и нищо не става случайно. Дарен ти е бил биологичен син, макар че преди това не си можела да забременееш и е изглеждало, че никога няма да можеш. Това е станало по план — по-широк план. Получила си безценен дар — своя рожден, биологичен син — в замяна на това, че си взела Били, дала си му дом, обичала си го, отгледала си го като твой собствен син и си се грижила за него докато е станал готов да се срещне с майка си, която също е била готова да се срещне с него.

Денят, в който Били е умрял, е бил най-щастливият ден в живота му. Благодарността му към тебе, че си го довела до този ден, е вечна. Тя и днес обгръща сърцето ти и създава вечна връзка между вас.

Образът на Живота, планът за него е съвършен. Във всички обстоятелства на човешките преживявания. При всякакви условия. Ние имаме възможност да забележим това. В това е и нашето избавление. Нашето спасение. Краят на нашето страдание и болка”.

Лицето на Хелън мигновено се промени. Само преди миг изпълнено с гняв, сега то засия. Цялото й тяло видимо се освободи от каквото и да било напрежение. За пръв път от много дълго време тя като че ли се отпусна. По бузите й се стичаха сълзи, докато сияещата й усмивка изпълваше стаята.

Разказах тази история, защото искам всички да научат онова, което Хелън и участниците в почивката вече знаят. Има „вълшебна формула”, дарена ни от небесата.  Тази формула кара всяка тъга, всеки гняв, всяко отрицателно окръжение в човешкото изживяване да изчезне. Тази формула ни позволява да пре-сътворим себе си наново. Тази формула може лесно да се запомни, за щото се състои от две думи: