Мислите ли, че ако покажем на някого как сме възхитени от нещо, ще станем по някакъв начин по-уязвими? Аз не зная. Не зная какво значи това. Зная само, че се отказвам от него. Отхвърлям всички защитни обвивки и черупки, в които съм се скрил, за да не разберат хората никога какво мисля, как се чувствам или какво става с мене. Какъв смисъл има да живея, ако ще пилея половината от живота си, за да се крия? Опитах се да науча това от хора като Гари, Ед и Шърли Маклейн.
Същата вечер вечеряхме с Шърли в отделен салон на ресторанта при хотела Бевърли Хилс. Шърли Маклейн е съвсем истинска личност, от „най-истинските", които някога съм срещал - и тя веднага те кара да станеш също тъй истински като нея. С това искам да кажа, че тя не отделя време за безсмислени любезности. Не обича приказките на дребно.
„И тъй", рече тя, като се вмъкнах на канапето до нея, „наистина ли си говорил с Бога?"
„Тъй мисля," отвърнах скромно.
„Тъй мислиш?" запита недоверчиво. „Тъй мислиш?"
„Добре," почти заекнах, „такова беше усещането ми."
„Тогава не мислиш ли, че трябва да го кажеш? Не се ли случи точно това?"
„Точно това се случи. Само че някои хора трудно могат да го приемат, ако го изстрелям ей тъй, направо."
„О, грижа те е какво мислят хората?", погледна ме изпитателно Шърли, доближавайки лице до моето и търсейки погледа ми. „Защо?"
Шърли винаги задаваше въпроси. Какво мислиш за това? Какво мислиш за онова? Какво те кара да мислиш, че знаеш това и какво те кара да мислиш, че знаеш онова? Ако се случи това-и-това, как ще го приемеш? Имах удоволствието да се срещна с Шърли още няколко пъти и ми стана съвсем ясно защо е такава невероятна актриса. Тя превръща всеки срещнат в случай, който изучава, проявявайки към него съвсем реален интерес, и дава на всекиго реална част от себе си. Не крие нищо. Радостта й, смехът й, сълзите й, истината й - всичко е тук, поднесено в дар от една естествена и непринудена личност, която винаги естествено и непринудено си остава самата себе си. Тя не крои, не съобразява поведението си, личността си, забележките си, разговорите си - с когото и да било, по каквато и да било причина.
И ето какво сподели с мене Шърли, не чрез някакви думи, специално изречени през времето, което прекарахме заедно, а чрез самия си начин на съществуване: никога не приемай чужд отговор за свой, никога не се отказвай от това, което си, и никога не спирай да изучаваш какъв би могъл да станеш, ако минеш към следващото равнище.
Това изисква смелост.
Което ме води към най-смелите хора, които познавам: Елън ДеДженерис и Ан Хечи.
През декември 1998 година Нанси и аз получихме покана да прекараме няколко дни с тези забележителни жени. Те питаха дали бихме могли да пристигнем навреме за еднодневна среща с неколцина приятели, която са запланували за първи януари. „През тази нова година започваме нов живот и не можем да си представим, че бихме се радвали повече да прекараме Новогодишния Ден с някой друг, отколкото с вас," гласеше изпратеното от тях известие. „Книгите ни донесоха толкова голямо вдъхновение."
Нанси и аз отлетяхме при тях от Естес Парк, Колорадо, където тази сутрин току-що бяхме приключили нашето годишно Усамотение за Отмора и Възстановяване в Края на Годината.

Не вярвам на Земята да има друго място, където толкова бързо бих се почувствал удобно, както в дома на Елън и Ан. Там не можеш да не се почувстваш тутакси удобно, защото в тяхната къща всяка преструвка си отива, всяка неискреност изчезва и остава единствено безусловното приемане на това, което си, какъвто си, без да се изискват извинения, без да има нужда от обяснения, нито пък има място за вина, срам или усещане, че не си „достатъчно добър". Изживяването не е резултат от нещо особено, което Елън и Ан правят, а от тяхното битие, от начина им на съществуване.
Първо, те са същества, изпълнени с обич. Открито, честно, постоянно. Това се проявява в топлотата и привързаността, с която се отнасят помежду си, както и към всеки друг в стаята. После, те са прозрачни - което, разбира се, е друга проява на обич. В пространството не витаят скрити цели, неизречени истини, нито дори най-нищожната измама. Те са, каквито са, вие сте, каквито сте, всичко е наред и фактът, че всичко е наред, прави всеки миг прекрасен.
Домът на Ан и Елън, както и техните сърца, казват простичко: „Добре дошли, тук сте в безопасност."
Това е най-необикновеният подарък, който можеш да поднесеш на някого. Мога само да се надявам, че винаги ще осигурявам на гостите в собствения си дом такова усещане за сигурност и безопасност. Много са Майсторите, които са ми послужили за образец.
Как ми се иска да бях ги срещнал няколко години по-рано.
Всичко е съвършено. Ти ги срещна точно в най-подходящото време.
Да, но няколко години по-рано можех да науча от техния живот неща, които биха ми попречили да нанеса толкова щети на другите.
Ти не си нанесъл повече щети на другите, отколкото на себе си. Нима не си срещал в живота си хора, за които си си въобразил, че са злодеи?
Да, може би един или двама.
И те са ти нанесли непоправими щети? Не, струва ми се, не.
Работата е там, че никакви щети не са ти нанесли хората, появили се в живота ти, без да сторят нещо, което ти си искал да сторят, или хората, сторили нещо, което ти не си искал да сторят.
Пак ще ти кажа: Не съм ти изпратил нищо, освен ангели. Тези хора ти поднесоха дарове, чудесни дарове, създадени, за да си припомниш Кой Всъщност Си Ти. А ти, на свой ред, направи същото за други. И когато всички вие преминете през това голямо приключение, ясно ще видите какво сте направили един за друг и взаимно ще си благодарите.
Казвам ти, ще дойде ден, в който ще преоцениш живота си и ще бъдеш благодарен за всеки миг от него. Всяка болка, всяка мъка, всяка радост, всеки празник, всеки миг от живота ти ще бъде съкровище за тебе, защото ще видиш, че е бил създаден в съвършенство. Ще отстъпиш крачка назад и ще обгърнеш с поглед тъканта му, ще съзреш как е извезана и ще се просълзиш пред красотата й.

Тъй че обичайте се един друг. Обикни всеки друг. Всички Други. Дори онези, които си наричал свои преследвачи. Дори онези, които си проклинал като свои врагове.
Обичайте се един друг. И нека всеки обича самия себе си. За Бога, обичай себе си. Казвам го в буквалния смисъл на думата. Обичай себе си, за Бога!
Това винаги ми е било много трудно. Особено, като си помисля, какъв съм бил в миналото. Не съм бил много мил човек през по-голямата част от живота си. Прахосах тридесет години - 20-те, 30-те и 40-те си, като бях изключително...

- Не го казвай. Не си отправяй подобни обвинения. Не си най-лошият човек, който някога е ходил по Земята. Не си бил въплъщение на дявола. Ти си човешко същество, което прави грешки, търсейки пътя си към дома. Бил си объркан. Сторил си, каквото си сторил, защото си бил объркан. Изгубил си се. Бил си изгубен, а сега си намерен.
Недей отново да се губиш в лабиринта на своето собствено самосъжаление и в бъркотията на собствената си вина. По-добре извикай най-величествената представа и най-възвишеното прозрение за своята същност и се превъплъти в тях, за да покажеш Кой Си Ти.
Разкажи своята история, да, но не бъди своята история. Историята на живота ти е като житейската история на всеки друг. Тя се отнася само за оня, който си мислел, че си. Не за оня Който Си Ти Наистина. Ако искаш да я използваш, за да си спомниш Кой Си Ти Наистина, ще я използваш мъдро. Ще я използваш точно тъй, както е било замислено да се използва тя.
И тъй, разкажи историята си и нека видим какво друго си спомняш във връзка с нея и какво могат да си спомнят всички хора.
Добре де, може да не съм бил изключително - каквото и да е..., но със сигурност не съм успявал да създам на хората спокойствие и сигурност. Дори и в началото на 80-те години, когато си мислех, че съм научил туй-онуй за личното израстване, не прилагах онова, което бях научил.
Отново се ожених, напуснах Духовната Общност на Тери Кол-Уитакър, избягах от врявата на Сан Диего и се преместих в малкото градче Кликитът, щата Вашингтон. Но и там животът ми не потръгна много добре, защото просто не излъчвах сигурност и спокойствие. Бях себичен, във всеки миг ловко подвеждах когото и както можех, за да получа от него онова, което искам.
Нещата не се промениха много и когато се преместих в Портланд, щата Орегон, с надеждата да започна отново всичко на чисто. Вместо да се оправи, животът ми все повече и повече се объркваше. Съкрушителен удар ми нанесе пожарът, избухнал в апартамента, където живеех с жена си. Изгоря почти всичко, което притежавах. Но още не се бях сблъскал с подводните скали. Разруших брака си, завързах нови връзки, които също разрушавах, една след друга. Като удавник се борех да остана над водата, повличайки със себе си към дъното почти всекиго, до когото се доберях.
По онова време си мислех, че не може да стане по-зле. Освен, ако стане. Тридесетгодишен мъж в студебейкър блъсна челно колата, която карах, оставяйки ме със счупен врат. Повече от година се мотаех с „Филаделфийска яка", като ходех на интензивна физиотерапия месеци наред ежедневно, а после - по два пъти седмично. Най-после и това свърши - както се случваше с всичко в живота ми. Бях изгубил доходите си и способността да печеля пари, бях изгубил последната си връзка и, като излязох един ден на улицата, открих, че и колата ми е открадната.
Беше класически случай на поговорката: „Завали ли - вали из ведро!", миг, който няма да забравя до края на живота си. Замаян от всичко, което ми се беше струпало на главата, бродех насам-натам из улиците с напразната надежда, че просто съм забравил къде съм паркирал колата си. После, в пристъп на крайно отчаяние и дълбока горчивина минах на страничното платно, паднах на колене, и вих от мъка, докато ми мине ядът. Минаваща жена ме погледна с крайчеца на очите си и бързо избяга на другата страна на улицата.

Два дни по-късно с последните няколко долара, които ми бяха останали, си купих билет и взех автобуса за Южен Орегон, където три от децата ми живееха с майка си. Попитах я дали би могла да ми помогне, може би - да ми разреши да остана в една празна стая в дома й - за няколко седмици, докато си стъпя на краката. Както би могло да се очаква, тя ми отказа и ме изпъди. Като й казах, че нямам къде другаде да ида, рече: „Вземи палатката с всички приспособления да я разпънеш и иди на къмпинг."
Ето как се озовах на ливадата в центъра на Джексън Хот Спрингс, до самата граница на Ашланд, щата Орегон. Там таксата за разпъване на палатка беше 25 долара, а аз ги нямах. Помолих управителя на къмпинга да изчака няколко дни, през които ще спечеля пари да му платя, а той ме погледна малко накриво. Паркът вече беше пълен с минаващи пътници, преспиващи там по няколко нощи, и последното, което му трябваше, беше още един от тях, но все пак ме изслуша. Чу разказа ми за пожара, счупения врат, откраднатата кола и невероятната безкрайна поредица от злощастия и, предполагам, в сърцето му трепна съчувствие към мене. „Добре", рече,„само няколко дни. Виж какво ще можеш да измислиш. Разпъни си ей там палатката."
Бях на четиридесет и пет години и чувствах как животът ми отива към своя край. Бях тръгнал от социалното положение на добре платен професионалист в областта на радиопредаванията, главен редактор на вестник, чиновник, отговарящ за обществената информация в най-голямата национална училищна система и личен помощник на д-р Елизабет Кюблер-Рос, за да стигна до положението на човек, събиращ из улиците и в парка кутии от бира и бутилки от безалкохолни напитки, за да получи срещу тях депозита от по пет цента. (Двадесет кутии правят долар, сто - пет долара, а пет пъти по пет долара са седмичната такса за разпъване палатка на къмпинга.)
Научих някои неща за живота на улицата през най-хубавата част от годината, която прекарах край горещите извори. Не беше точно на улицата, а на най-близкото до нея място. И открих, че тук, навън - на улиците, в парковете и под мостовете - съществува едно правило, което, ако можеше да се наложи и в останалата част на планетата, би променило света: Помагайте Си Взаимно.
Ако останеш навън повече от няколко седмици, опознаваш другите и те те опознават. Никой не се рови в личния ти живот, не те разпитва как си стигнал дотук. Но види ли те някой, че си в беда, няма да си мине и замине, ей тъй, покрай тебе, както правят толкова много от хората, които имат покрив над главата си. Тук човек ще се спре, ще те попита: „Добре ли си?" и, ако имаш нужда от нещо, което може да ти даде или да направи за тебе, ще го получиш.
На улицата срещнах момчета, които ми даваха последния си чифт сухи чорапи или по половин ден събираха кутии и бутилки, като виждаха, че няма да успея да изпълня „нормата си". А ако някой направеше „голям удар" (получеше от случаен минувач пет или десет долара), връщаше се с храна за всекиго от нас.
Спомням си как се опитвах да се настаня първата вечер. Вече се беше стъмнило, когато започнах да разпъвам палатката. Трябваше да бързам, а нямах голям опит в тая работа. Вятърът се усилваше и изглежда щеше да докара дъжд.
„Вържи го за дървото", долетя като че ли от нищото дрезгав глас. „После опъни въжето обратно към телеграфния стълб. Тури му някакъв знак, нещо да виси, за да не се убиеш, спъвайки се в него през нощта, като отиваш до тоалетната.
Започна леко да вали. Внезапно открих, че двамата заедно разпъваме палатката. Безименният ми приятел не каза нищо, което не беше необходимо, ограничавайки забележките си до: „тук има нужда от кол" и „по-добре вдигни платнището, иначе ще спиш в блато."
Когато бяхме приключили (всъщност той беше свършил по-голямата част от работата), хвърли чука ми на земята. „Туй трябва да го запазиш" , промърмори и си тръгна.
„Хей, благодаря ти", викнах подире му. „Как се казваш?"
„Няма значение," отвърна и не се обърна да хвърли поглед назад.
Никога повече не го видях.

В парка животът ми се бе опростил до крайност. Най-голямото предизвикателство (както и най-голямото ми желание) беше да остана на топло и на сухо. Не копнеех да се издигна, не са безпокоях дали ще „имам момичето", не се тормозех дали ще успея да си платя сметката за телефона, не се питах и какво ще правя до края на живота си. Валеше много, духаше остър и хладен мартенски вятър и аз просто се опитвах да остана на топло и на сухо.
Понякога се чудех как ще се измъкна оттук, но по-често се чудех как ще се оправям, докато съм тук.
Двадесет и пет долара седмично са много пари, ако ги чакаш да ти паднат от небето. Разбира се, имах намерение да си потърся работа. Но ставаше дума преди всичко за тук и сега. Ставаше дума за днес, утре и в други ден. Възстановявах се след счупването на врата си, нямах нито кола, нито пари, имах малко храна и нямаше къде да живея. После отново дойде пролетта и лятото наближаваше. Това беше положителната страна на нещата.
Всеки ден тършувах из боклука за кутии от бира с надеждата да намеря вестник или половин недоогризана ябълка, пликче със закуска, която Момчето на татко не е искало да изяде. Вестникът служеше за допълнителна подложка под палатката. Поставен с първа страница навън, той запазваше топлината, а беше и по-мек, по-гладък от неравната земя. Най-важен, обаче, беше източникът на информация за работа. Със счупения си и едва зараснал врат не можех да върша нещо, изискващо физическо усилие, а обявите, съдържащи незабавни предложения, се отнасяха главно за физическа работа. Работа за ден. Помощник в една или друга бригада. Но след два месеца търсене, ударих голямата печалба.
РАДИОВОДЕЩ - ЗАМЕСТНИК ПРЕЗ УИКЕНДА Трябва да има предварителен опит
Обадете се и т. н.
Сърцето ми подскочи от радост. Колко от безработните в Медфорд, щата Орегон, имаха опит в радиото? Хукнах към телефонната будка, прелистих намиращия се, слава Богу, там справочник „Жълти страници", намерих раздела на радиостанциите, пуснах една безценна монета от 25 цента и набрах номера. Програмният директор, който, както знаех, би трябвало да отговаря за назначенията, не беше там. „Може ли да Ви звънне, като се върне?" запита ме женски глас.
„Разбира се," отвърнах хладно, като споменах - използвайки най-добрата си радиоинтонация, че обаждането ми се отнася до обявата, търсеща помощ. „Ще бъда тук до четири часа." Дадох й телефонния номер на будката и, след като окачих слушалката, седнах навън на земята, и седях там три часа в очакване на позвъняването, което така и не дойде.
На следващата сутрин намерих в боклука един евтин любовен роман, грабнах го и се завтекох назад към телефонната будка. Исках да бъда готов, ако стане нужда, да чакам цял ден. В девет часа седнах на земята, отворих книгата и си казах, че ако до обяд не ми се обадят, ще пожертвам още една монета от 25 цента, за да ги потърся след обяд. В девет и половина телефонът звънна.
„Извинявайте, че не успях да Ви се обадя вчера", каза програмният директор. „Изникнаха непредвидени задачи. И тъй, казаха ми, че сте видели обявата за дисководещ през уикенда. Имате ли опит?" Минах отново в най-ниския регистър на гласа си. „Да, работил съм в ефира тук и там", казах безгрижно, „през последните двадесет години." Докато продължаваше този разговор, се молех през парка да не избуботи точно сега някоя от колите и караваните, с които хората отиват на почивка. Не ми се щеше да давам обяснения защо такова огромно превозно средство преминава точно през дневната ми стая.
„Защо не дойдете тук?" предложи програмният директор. „Имате ли air check?"
Air check, „проверител на ефира" е касетофон с приспособление, което може да изключва музиката при работата на дисководещия в ефира. Очевидно бях събудил неговия интерес.
„Не, оставих в Портланд цялата си апаратура", послъгах аз. „Но мога „да Ви прочета на живо" от всяко копие, което ми дадете, и мисля, че ще получите представа за моите възможности."
„Добре," съгласи се той. „Бъдете тук в три. Излизам в четири, тъй че не закъснявайте."
„Готово."
Буквално подскочих във въздуха и викнах „Ура!", като излязох от телефонната кабина. Две момчета минаваха край мене. „Май нещо много хубаво ти се е случило?" повлачено попита едното.

„Мисля, че си намерих работа!" радостно изкукуригах аз.
Те искрено споделяха радостта ми. „Какво ще правиш?" поиска да узнае едното.
,,Ще бъда дискоджокер през уикенда! В три часа отивам там на интервю."
„Ама на какво приличаш?"
Не бях помислил как изглеждам. Не бях се подстригвал от седмици, но това някак си можеше да мине. Половината от дискоджокерите в Америка имат конски опашки. Но нещо трябваше да направя с дрехите си. В къмпинга имаше пералня, но нямах пари да си купя сапун, да платя за прането и изсушаването на дрехите, които ще облека, както и за автобусния билет до Медфорд и обратно.
До този момент не ми беше хрумвало колко съм беден. Нямаше да мога да направя и най-простите неща, като да отида до града и да се явя на интервю за работа, освен ако се случи някакво чудо. Точно тогава преживях пречките и трудностите, пред които са изправени хората от улицата, дори ако само се опитат да стъпят на крака и отново да започнат редовен живот.
Двамата минувачи ме погледнаха, като че ли знаеха точно какво си мисля.
„Нямаш пари, нали?" почти изхриптя единият от тях.
„Може би няколко банкноти," отгатнах, може би, надценявайки ги.
„Добре, давай с нас."
Последвах ги до кръг от палатки, където живееха още няколко души. „Тоя може би ще успее да си пробие път навън," обясниха те на приятелите си и смутолевиха нещо друго, което не можах да чуя. Тогава по-възрастният от двамата мъже се обърна към мене и ме попита: „Имаш ли да облечеш нещо прилично?"
„Да, имам нещичко в раницата си, но нищо чисто, нищо готово."
„Донеси го тук."
Като се върнах, една жена, която бях виждал край изворите, беше дошла при мъжете. Тя живееше в едно от малките ремаркета, с които беше осеян паркът. „Дрехите ти ще бъдат изпрани и изсушени, а аз ще ги изгладя, сладурче", заяви тя.
Един от мъжете излезе напред и ми протегна малко кафяво книжно пликче, в което подрънкваха монети. „Момчетата си бръкнаха в джобовете и събраха това," обясни той. „Върви да се изпереш."
Пет часа по-късно се появих в радиостанцията с блестящ поглед и рунтава опашка. Изглеждах като че ли току-що съм излязъл от апартамента си в града.
Получих работата!
„Става дума за 6,25 долара на час, два осемчасови работни дни седмично", рече програмният директор. „Извинете, че не мога да Ви предложа повече. При Вашата висока квалификация, ще Ви разбера, ако откажете да приемете това."
Сто долара на седмица! Ще получавам по сто долара на седмица. Това значи четиристотин на месец - в тоя момент от живота ми, цяло състояние. „Не, не, точно сега търсех нещо от този род", подхвърлих хладно и високомерно. „Радвах се на кариерата си в радиото, но сега ще се заема с нещо друго. Търсех път да не скъсвам с досегашната си дейност. Тя ми носи радост, прави ми удоволствие."
И не лъжех, защото работата наистина ми правеше удоволствие, носеше ми радост. Радостта да оживееш. Още няколко месеца живях в палатката си, а после спестих достатъчно, за да си купя за 300 долара един „Наш Рамблер - 63". Чувствах се като милионер. В къмпинга бях единственият на колела и единственият с редовен доход. Свободно споделях едното и другото с останалите, не забравяйки никога какво бяха направили те за мене.

Разтревожен от падащите температури, през ноември се преместих в една от малките едностайни къщички-кабинки в парка, чийто наем беше 75 долара седмично. Чувствах се виновен, че оставям приятелите си навън - никой от тях нямаше толкова пари - тъй че канех по един-двама от тях в къщичката при мен през студени дъждовни нощи. Гледах гостите ми да се редуват, така че всеки да избяга сегиз-тогиз от лошото време.
Точно когато изглеждаше, че никога няма да намеря кой да ме наеме на пълно работно време, получих от друга радиостанция в града изненадващото предложение да водя тяхното следобедно предаване за шофьорите на път. Те бяха чули и харесали шегите ми през уикенда - но в Медфорд няма истински голям пазар на радиопредавания, тъй че ми беше предложено да започна с 900 долара месечно. Все пак вече бях зает в дейност с пълно работно време и можех да напусна къмпинга. Бях живял в него повече от девет месеца. Време, което никога няма да забравя.
Благославям деня, в който бъхтах пътя до парка, влачейки със себе си палатката и снаряжението за опъването й, защото това съвсем не се оказа край на живота ми, а негово начало. В парка се научих на вярност и честност, на неподправеност и доверие, на простота, споделяне и оживяване. Научих се никога да не се предавам, да не отстъпвам, да не приемам поражение, а да приемам с благодарност онова, което е пред мен, което е истинско - точно тук, точно сега.
Тъй че съм взел уроци не само от филмови звезди и прочути автори. Взел съм уроци и от бездомни хора, които ме направиха свой приятел, от хора, които виждам ежедневно, хора, които срещам в различни етапи на живота си. Пощенският раздавач, продавачът в бакалницата, жената, която се занимава с химическо чистене.
Всички те могат да те научат на нещо, да ти поднесат нещо в дар. И тук е великата тайна. Всеки от тях също е дошъл да получи дар от тебе.
Какви дарове си им поднесъл? И ако в своето объркване си сторил нещо, с което си въобразяваш, че си ги наранил, не считай, че то не е също дар. То би могло да се окаже безценно богатство, каквото беше времето ти в парка.
Не си ли извлякъл поука от най-жестоките си наранявания, дори понякога - по-голяма, отколкото от най-големите си удоволствия? Кой тогава е злодей и кой - жертва в твоя живот?
Когато всичко това започне да ти става ясно преди, а не след като научиш какъв ще бъде изходът от твоето преживяване - тогава ще знаеш, че си постигнал истинско майсторство.
Времето на лишения и безутешна мъка те научи, че животът ти никога не е свършил. Никога, когато и да било, при каквито и да било обстоятелства, не си и помисляй, че животът ти е свършил, а винаги знай, че всеки ден, всеки час, всеки миг е едно ново начало, една нова възможност да пресътвориш живота си отново.
Дори и да осъзнаеш това в последния възможен миг, в мига на своята смърт, ти ще си оправдал целия си жизнен опит и ще си го прославил пред Бога.
Дори и да си закоравял престъпник, убиец, осъден на смърт или поел вече пътя си към ешафода, това все пак ще бъде истина.
Ти трябва да знаеш това. Ти трябва да се уповаваш на това. Не бих ти го казал, ако не беше вярно.