Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS

Бутон за дарения чрез PayPal





Начало  Регистрация  Вход


Хороскопи
Любовен en
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любов
Тя и Той


Книги
The Arcturians
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Вампиризъм
Музика | Филми
Таро | Свежо
Lifestyle (2) (3)
(4) (5) (6) (7)
Business, Careers
(2) (3) (4) (5)



16:49
07.11.2024
Четвъртък
3.21.244.95


Онлайн: 11
Гости: 11
Потребители: 0

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!
 Дар » Нийл Доналд Уолш » Приятелство с Бога

Разговори с Бога 1 [22] Разговори с Бога 2 [22] Разговори с Бога 3 [23] Мигове на Благодат [22]
Разговори с Бога за младите [10] Приятелство с Бога [22] У дома с Бога [40] Общуване с Бога [32]
Идеите на Разговори с Бога в живота [17] По-щастлив от Бог [12]

16. Кой Си Ти Наистина

Какво значи да приемаш и благославяш всичко, да бъдеш благодарен за всичко - изцяло, докрай? Това са последните три от Петте Отношения на Бога към Света и те не ми са съвсем ясни - особено третото и четвъртото.
    Да приемаш всичко - изцяло, докрай, значи да не възразяваш и да не се оплакваш от онова, което точно сега се появява и проявява. Значи да не го отхвърляш, да не го отблъскваш и да не бягаш от него, а да го прегърнеш, да го задържиш, съхраниш и обикнеш, като че ли е твоя собственост. Защото то наистина е твоя собственост. То е твое собствено творение, което много ти харесва - освен ако не ти харесва.
    Ако не ти харесва, ще отхвърлиш, ще се откажеш от собствеността си върху създаденото от тебе, а онова, което отхвърляш, от което се отказваш, срещу което се съпротивляваш, упорства. Затова ликувай и се радвай, а ако настоящите обстоятелства и условия са такива, че би направил избора да ги промениш, просто избери да ги преживееш по друг начин. Дори ако видимото явление и външната му проява си останат същите, ти можеш завинаги да промениш начина, по който вътрешно ги преживяваш, ако просто решиш да направиш това.
    Спомни си, че такъв ще станеш по-късно и самият ти. Ще се занимаваш не с видимата, външна страна на нещата, а само със своето вътрешно преживяване. Нека външният свят да си остане, какъвто си е. Създай своя вътрешен свят, какъвто искаш да бъде. Това е смисълът на израза: да си в своя свят, а не от него. Това е майсторството да се живее.
    Нека да си го кажем направо. Трябва да приемаш и одобряваш всичко, дори и онова, с което не си съгласен?
    Да приемеш нещо не значи, че си се отказал да го промениш. Всъщност вярно е точно обратното. Не можеш да промениш онова, което не си приел - било то у себе си, било то извън себе си.

    Затуй да приемаш всичко е божествена проява на божественото у тебе. Така обявяваш, че си негов творец, а само тогава можеш да „разрушиш" сътвореното от тебе самия. Само тогава можеш да разпознаеш - тоест, да познаеш отново - способността си да сътвориш нещо ново.
    Да приемеш нещо, не значи да се съгласиш с него. Значи само да го прегърнеш, независимо от това дали се съгласяваш с него или не.
    Ти би ни накарал да прегърнем и самия дявол, нали?
    Как иначе ще го поправиш?
    Вече е ставало дума и за това.
    Да, но пак ще стане дума. Отново и отново ще споделям с теб тези истини. Отново и отново ще ги чуваш, докато ги чуеш. Ако Ме уловиш, че Се повтарям, то е защото ти се повтаряш. Повтаряш всяка постъпка, всяко действие и всяка мисъл, които отново и отново са те водили към тъга, несполука, поражение. А би могъл да пожънеш победа, победа над този дявол вътре в тебе.
    Разбира се, дявол няма - както вече сме си го казвали многократно. Тук си говорим в преносен смисъл, метафорично.
    Как би могъл да поправиш онова, което дори не можеш да задържиш? Трябва първо да задържиш нещо здраво в ръцете си, здраво в своята действителност, преди да го пуснеш да си отиде.
    Не съм сигурен, че разбирам. Помогни ми да разбера това.
    Не можеш да изпуснеш нещо, което не държиш. Затова, Виж! Гледай! Задръж в полезрението си! Нося ти щастливата вест за велика радост.
    Бог приема всичко.
    Хората - с големи изключения.
    Хората се обичат един друг, освен ако този друг направи това или онова. Те обичат своя свят, освен ако той не им харесва. Те обичат и Мене, освен ако не ме обичат.
    Бог не изключва нищо, той приема. Всекиго и всичко.
    Без изключение.
    Да приемаш всичко звучи, както да обичаш всички и всичко.
    Това е едно и също. Използваме различни думи, за да опишем едно и също изживяване. Любовта и приемането са взаимозаменяеми понятия.
    За да промениш нещо, трябва най-напред да приемеш, че то съществува. За да го обикнеш, трябва да направиш същото.
    Не можеш да обичаш част от себе си, ако си заявил, че тя не съществува, че не е твоя собствена, не ти принадлежи. За много части от себе си, от които би желал да се откажеш, да се отречеш, ти си заявил, че не са твои собствени, не ти принадлежат. Отричайки тези части от себе си, ти се отказваш и от възможността да обичаш себе си
    - изцяло, докрай, а оттук - да обичаш и другия
    - изцяло, докрай.
    Дебора Форд посвети на тази тема чудесна книга, озаглавена Мрачната Страна на Търсещите Светлина. Тя разказва за хора, които търсят Светлината, но не знаят как да се справят със своя собствен „мрак", не виждат в него дар. Препоръчвам на всекиго тази книга. Тя може да промени живота му. Тя обяснява много ясно и разбрано защо умението да приемаш е такъв благослов.
    То наистина е благослов! Без него ти би проклел и себе си, и другите. А чрез умението да обичаш и приемаш ти благославяш живота на всеки, до когото се докоснеш. Когато се научиш да обичаш и приемаш всичко, ще се научиш и да благославяш всичко - изцяло, докрай. А това ще ви направи отново - тебе и всеки друг - радостни от срещата си с всичко, радостни - изцяло, докрай.
    Всички неща протичат заедно, свързани са помежду си и ти вече започваш да съзираш и разбираш, че всички тези Пет Отношения на Бога към Света в действителност са едно и също. Те представляват онова, което е самият Бог.
    Качеството на Бога - да благославя всичко, е едновременно и качеството му - да не осъжда нищо. В света на Бога не съществува осъждане, а само похвала и препоръка. Всички вие трябва да бъдете похвалени за дейността, на която сте се посветили, за работата, която вършите - да узнаете и опознаете Кои Наистина Сте Вие.
    Каквато и беда да сполетеше майка ми, каквото и зло да й се случеше, тя винаги казваше: „Бог да го благослови!" Всеки друг би казал: „Бог да го прокълне", но Мама казваше: „Бог да го благослови!"
    Попитах я веднъж защо прави това. Погледна ме, сякаш не можеше да разбере въпроса ми. После, с обичта и търпението на човек, който обяснява нещо на малко дете, отвърна: „Не искам Бог да го прокълне. Искам Бог да го благослови. Само така ще може да се поправи."
    Майка ти „ясно е осъзнавала" нещата. Разбирала е добре много от тях.
    Върви сега и започни да благославяш всички неща в живота си. Спомни си, че не съм ти пратил нищо, освен ангели, не съм внесъл в живота ти нищо, освен чудеса.
    Как ще започне някой да благославя нещата? Не разбирам за какво говориш, какво значат тези думи. Ти даваш на нещо своята благословия, когато му предадеш своята най-висша енергия, своите най-възвишени мисли.
    Трябва да предам своята най-висша енергия, своите най-възвишени мисли на нещо, което мразя? Като войната? Насилието? Алчността? Злите хора? Безчовечните политици? Не разбирам. Не мога да дам на тези неща своята „благословия".
    Но за да се променят, тези неща имат нужда точно от твоята най-висша енергия, от твоите най-възвишени мисли. Не разбираш ли? Няма да промениш нищо, като го осъдиш. Всъщност, в буквалния смисъл на думата, ти ще го осъдиш да се повтори.
    И не трябва да осъждам желанието да се убива, яростните предразсъдъци, ширещото се насилие, неконтролираната алчност?
    Не трябва да осъждаш нищо. Нищо?
    Нищо. Не бях ли ти изпратил Моите проповедници, за да ти кажат „Не съди, нито пък осъждай"?
    Но ако не осъждаме нищо, изглежда като че ли одобряваме всичко.
    Да не осъждаш не значи да не се стремиш към промяна. Защото отказът да осъдиш нещо не значи, че го одобряваш. Значи само, че се отказваш да бъдеш негов съдия. От Друга страна, можеш просто да избереш нещо Друго, различно.
    Изборът за промяна не винаги трябва да иде от гнева. В действителност вероятността да постигнеш истинска промяна расте право пропорционално със стихването на гнева ти.
    Хората често използват гнева като свое оправдание за търсенето на промени и присъдите като свое оправдание за гнева. Във връзка с това сте си създали много драми, виждайки в несправедливостта оправдание за своите присъди.
    Мнозина от вас завършват и връзките си по този начин. Не сте усвоили изкуството да кажете просто: „За мен нещата свършиха. Настоящата форма на тази връзка вече не ми върши работа". Настойчиво повтаряте първата зърната несправедливост, после минавате към осъждането й, а накрая с гнева си се опитвате някак си да оправдаете промяната, която искате да извършите. Сякаш без гняв не бихте постигнали онова, което искате; сякаш не бихте могли да промените онова, което не ви харесва. По този начин разгръщате около всичко това всякакъв род драми.
    А Аз ще ви кажа: благословете, благословете, благословете враговете си и се молете за онези, които ви преследват. Изпратете им най-висшата си енергии и най-възвишените си мисли.
    Няма да бъдете способни да го сторите, ако не разглеждате всеки човек и всяко обстоятелство като дар, като ангел и като чудо. Сторите ли го, ще изпитате благодарността в цялата й пълнота. Ще бъдете благодарни за всичко, благодарни изцяло, докрай - Петото Отношение на Бога към Света - и кръгът ще се затвори.
    То е негова важна съставна част, това чувство за благодарност, нали?
    Да, благодарността е отношението, което променя всичко. Да бъдеш благодарен за нещо, означава да спреш съпротивата си срещу него, да го видиш и признаеш за дар, дори когато не веднага става ясно, че е дар.
    Освен това, вече ти казах, че благодарността за едно изживяване, условие или изход, когато бъде поднесена предварително, се превръща в могъщ инструмент за създаването на твоята действителност, както и в сигурен знак за Майсторство.
    То е толкова силно, че си мисля - може би Петото Отношение би трябвало да бъде поставено на първо място.
    Всъщност, величието на Петте Отношения на Бога към Света, както и при Седемте Стъпки към Приятелство с Бога е в това, че те могат да бъдат поставени и в обратен ред. Бог е изцяло, докрай благодарен, благославящ, приемащ, обичащ и радостен! Бог благодари, благославя, приема, обича и се радва на всичко! Прекрасно място, където искам да спомена любимата си молитва; най-могъщата молитва, която някога съм чул. Благодаря Ти, Боже, че ми помогна да разбера, че този мой проблем вече е бил разрешен.
Да, това е могъща молитва. Следващия път, когато бъдеш изправен пред условие или обстоятелство, което по твоя преценка ти създава проблем, изрази незабавно своята благодарност не само за решаването му, а и за самия проблем. Ако постъпиш така, веднага ще смениш и гледната си точка, и отношението си към проблема.
    След това, благослови го, както правеше майка ти. Предай му своята най-висша енергия и своите най-възвишени мисли. Така ще го направиш свой приятел, а не свой враг; нещо, което ще те подкрепя, а не нещо, което ще ти се противопоставя.
    После го приеми, а не му се противопоставяй, не го отхвърляй със злоба. Защото онова, което отхвърляш, упорства. Само онова, което приемеш, може да бъде променено.
    А сега, обвий го с любов. Каквото и да преживяваш, ти можеш тъй да обичаш всяко нежелано преживяване, че да го прогониш. В известен смисъл - „да го обичаш до смърт".
    Накрая, бъди радостен, защото така най-подходящият, съвършеният изход ще ти е под ръка. Нищо не може да ти отнеме радостта, защото радостта е онова, Което Си Ти и което винаги ще бъдеш. Тъй че, при среща с всеки проблем направи нещо радостно.
    Както пееше Ана в мюзикъла „Кралят и Аз":

    „Свиркам си весела мелодия
    и нейното радостно настроение
    непрестанно ме убеждава,
    че не ме е страх
".

    Чудесно го каза.
    Имах приятел, който така се отнасяше към света - всеки ден, всеки миг. Помагаше на хората, като им показваше колко лесно и бързо могат да променят отношението си към света и колко различен ще стане животът им след тази промяна. Името му е Джери Джамполски - г-н Джерард Дж. Джамполски - д-р по медицина, ако го представим съгласно приетата форма - и той написа основополагаща книга, озаглавена Любовта е Раздяла със Страха. Джери основа Center for Attitudlnal Healing в Саусолито, Калифорния, а сега има над 130 такива центрове из целия свят. Никога не съм познавал по-мил, по-благ човек. Той се отнасяше положително към всичко. Всичко. В дома му никога не чух обезкуражаваща дума. Той е забележителен човек, а отношението му към живота е вдъхновяващо.
    Нанси и аз прекарвахме няколко дни заедно с Джери и неговата чудесна и изискана съпруга, Дайен Чиринчион. Точно тогава, както се случва понякога в живота, се скарах неочаквано с един от другите гости в техния дом. За съжаление, не бях „във върхова форма". Уморен и изцеден от дългите месеци, прекарани на път, не се държах особено миролюбиво.
    Джери видя, че съм много развълнуван и ме попита дали може да направи нещо, за да ми помогне. Както ще ви каже всеки, който го познава, Джери обикновено задава този въпрос, като види, че някой наоколо изпитва някакви неудобства.
    Казах му, че взаимоотношенията ми с един от другите гости в дома му са породили у мен неприятни чувства. Джери веднага предложи, като най-полезна стъпка, да седнем с него, Даян и другия човек, да се огледаме и да видим „как бихме могли да оправим нещата."
    После ме запита изпитателно: „Искаш да оправиш това или да си останеш с неприятното чувство?" Казах му, че не съм взел съзнателно решението да си остана с неприязнено отношение, но ще ми е трудно да изпълня съвета му. „Добре, всичко тук ще зависи от отношението ти към него", отвърна Джери с тих, кротък глас. „Вероятно всичко това ще доведе до нещо много хубаво. Да видим какво ще бъде то."
    Поразговорихме се, както беше ме посъветвал, и, улеснени от него и Даян, ние с другия гост в дома им направихме първата крачка към разбирателството и обичта. Бях истински благодарен, че Джери беше наблизо в трудния момент, когато аз чисто и просто бях загубил своя Център и чувството Кой Съм Всъщност. Без да вземат страна, без да съдят кой крив - кой прав, без да се намесват остро, а само постоянствайки със съвета си да видя нещата по различен начин, да си позволя и друга гледна точка, Даян и Джери не само изиграха огромна роля в преодоляване на трудния момент, но ми показаха и как да прилагам в ежедневния живот лечението чрез промяна на отношението и поведението.
    Не всеки от нас може да има щастието в тежък момент да бъде близо до Джери Джамполски, но всеки от нас би могъл да бъда близо до мъдростта на Джери. Точно затова съм възхитен от новата му книга Прошката: Най-Големият Лечител на Всичко.
    Това, с което се откроява Джери Джамполски, е неговото забележително отношение към нещата. То лекува всичко в обсега на неговото полезрение; то излекува дори зрението ма Джери.
    Случи се тъй, че през времето, което прекарахме заедно, Джери преживяваше някакво здравословно усложнение, което засягаше и зрението му. То се влошаваше. Всъщност за един от дните на нашето пребиваване беше запланувана операция, на която той трябваше да се подложи като приходящ пациент. Съществуваше реалната възможност тази хирургическа намеса да не подобри, а по-скоро да влоши зрението му, та дори и да ослепее изцяло с едното си око.
    Изглеждаше, че Джери не се тревожи от всичко това. Че не мисли за него. Че просто не иска да се потопи в подобни мисли. През дните преди операцията той избягваше всякакви разговори на тази тема. Помня как се запъти за болницата с най-широката си усмивка. „Всичко ще бъде чудесно", заяви той, „както и да мине".
    В този ден аз получих урок от един Майстор.
    Да приемеш нещо не значи да се съгласиш с него. Значи само да го прегърнеш, независимо дали си съгласен или не.
    Да. Имах възможност да видя, че Джери приемаше и благославяше това свое преживяване.
    Даваш на нещо своята благословия, когато му предадеш своята най-висша енергия и своите най-възвишени мисли.
    Точно затова, щом чуя за Петте Отношения на Бога към Света, веднага се сещам за Джери. Той непрестанно ги претворяваше в живо дело.
    Хората винаги ме питат как се промени животът ми, след като книгите ми бяха публикувани. Срещите и новите приятелства с хора като Джери Джамполски бяха промяна, която приех като дълбока благословия. Да задържа и развия личните си връзки с хора, които съм уважавал години наред, беше един от най-поучителните и навяващи смирение резултати от публикуването на Разговори с Бога. Бях съзрял у тези необикновени хора онова, към което вече се стремях, и черпех от тях вдъхновение.
    Имаше, разбира се, и други промени, най-важната от които беше връзката ми с Бога.
    Вече имах лична връзка с Бога и това предизвика у мен изживяването за трайно добро самочувствие, спокоен растеж и развитие на личните ми възможности, дълбоко и обогатяващо се вдъхновение, увереност и сигурност. Преобрази се начинът, по който съхранявам и развивам преживяването на връзките си, и те отразяват това. Личните ми взаимоотношения с другите вече ми носят повече радост и удовлетворение. Колкото до съпружеството ми, трябва да кажа, че пиша тази книга през петата година от брака си с Нанси, а той е романтичен като вълшебна приказка. В началото беше чудесен и става все по-чудесен с всеки изминал ден. Това не значи, че със сигурност ще продължи вечно в сегашната си форма. Не ще се опитвам да правя подобно предсказание, за да не би с това да окажа натиск върху Нанси или върху самия себе си. Но вярвам, че дори ако непрестанно променя формата си, той ще остане завинаги чудесен - изпълнен с откровеност, взаимни грижи, съчувствие, любов.
    Подобриха се не само моите връзки и чувства, не само моето емоционално здраве, а и моето физическо здраве. Чувствам се по-добре, отколкото преди десет години, изпълнен с по-голяма жизненост и сила. Отново няма да предсказвам, че това ще продължи завинаги, защото не искам да окажа натиск върху себе си, но мога да ви кажа, че дори ако здравето ми се промени, душевният ми мир и дълбоката ми радост ще си останат непокътнати, защото видях съвършенството в живота си и вече нито ме спохождат въпроси, нито пък се боря с тях.
    Разбирането ми за богатство също се промени и сега живея в свят без недостиг и ограничения. Тъй като зная, че повечето хора, мои събратя, не преживяват същото, съзнателно работя всеки ден, за да помогна и на другите да променят това свое преживяване. Свободно споделям богатството си, подкрепям каузи, проекти и хора, с които съм в съгласие, като по този начин също пресътворявам и изразявам Кой Съм Аз.
    Да, бил съм подкрепян и вдъхновяван от голямата любов. В резултат на това, всяка важна страна на живота ми също се промени.
    Да, бил съм подкрепян и вдъхновяван от голям брой чудесни учители и ясновидци, с които ми се случи да се запозная лично. Научих от тях какво кара човешките същества да се борят и да се изявяват, какво ги държи над тълпата. Това не е снишаване и преклонение пред звезди, защото ми е ясно, че тези забележителни личности могат да помогнат и на всички нас да се издигнем. Същото вълшебство живее у всекиго от нас, затова колкото повече научаваме за хората, които са превърнали живота си във вълшебство, толкова повече можем да използваме примера им в собствения си живот. По този начин и всеки от нас е учител на другите. Всички ние сме водачи и взаимно се призоваваме дори не да се учим, а само да си спомним, да узнаем отново Кои Сме Ние в Действителност.
    Мариане Уилямсън е точно такъв водач. Нека ви разкажа какво научих от Мариане.
    Смелост.
    Тя ми даде велик урок по безстрашие и поемане на път към висините. Никога не съм срещал личност с по-голяма вътрешна сила или духовна издръжливост. Или с по-извисена прозорливост. Но Мариане не само говореше, разкривайки своето прозрение за света, а и работеше, ден след ден, неуморно, за претворяването му в живо дело. Това научих от нея: работи неуморно за претворяване в живота на своето прозрение, при това - прави го смело. Действай сега, веднага, незабавно. Бях веднъж в леглото с Мариане Уилямсън. Тя сигурно ще ме убие, че ви го казвам, но то е вярно. И научих много чудесни неща в миговете на нашата близост.
    Добре де, може би не в леглото, а на леглото. А жена ми, Нанси, влизаше и излизаше от стаята, бъбрейки си с нас, докато стягаше багажа. Всъщност ние бяхме останали по-дълго в дома на Мариане, радвайки се на рядката и безценна възможност да общуваме отблизо с нея. И рано сутринта, в деня на нашето заминаване, двамата, Мариане и аз, бяхме приседнали заедно на леглото й, пийвахме си портокалов сок, хапвахме си сладкиши и си приказвахме за живота. Попитах я откъде намира сили в продължение на толкова години да върви по своя главоломно стръмен път, докосвайки живота на толкова много хора по своя необикновен начин. Тя ме погледна меко, до ден днешен си спомням силата, спотаена в дълбините на погледа й. „Става дума да посветиш живота си" каза тя. „Става дума да живееш в съответствие с най-извисения избор, който си направил, избор, за който много хора само говорят."
    После ми отправи пряко предизвикателство. „Готов ли си на това?" попита. „Ако си готов, чудесно. Ако не си, скрий се от очите на обществото и там си остани. Защото даваш на хората надежда, ставаш образец, изразяваш готовност да ги поведеш, да издигнеш живота си до равнището на образец. Или поне да се опиташ, да се стремиш към това с цялото си същество. Хората могат да ти простят, ако не успееш, но трудно биха ти простили, ако не се опиташ."
    „Споделяйки с другите пътя на своето развитие, ти стъпваш на „пътека за бързо бягане". Ако им кажеш, че могат да постигнат нещо, трябва да си готов да им покажеш, че и ти можеш да го постигнеш. Трябва да посветиш живота си на тази цел."
    Сигурно това значи да живееш „целенасочено".
    Е, дори когато целенасочено осъществяваме намеренията си, понякога изглежда, че нещата стават случайно. Но аз научих, че случайни съвпадения не съществуват и че едновременно протичащите събития са пътят, по който Бог поставя нещата по местата им. Така, щом осъзнаем намеренията си, можем да ги осъществим. А после излиза, че колкото по-целенасочено живееш, толкова повече „случайни" съвпадения откриваш в живота си.
    Първото ми желание след публикуването на Разговори с Бога, книга 1, беше тя да се озове в ръцете на колкото се може повече хора, защото вярвах, че съдържа информация, важна за човешкия род. Две седмици след излизането й д-р Бърни Сигъл бил в Анаполис и изнасял лекция за връзката между медицина и духовност. По средата на изложението си, той казал: „Всички ние през цялото време разговаряме с Бога и не зная как е с вас, но аз си записвам този диалог. Всъщност, следващата ми книга ще бъде озаглавена Разговори с Бога и ще разказва за един човек, който задава на Бога всеки въпрос, който някога му е хрумвал, и Бог му дава отговори. Той не винаги ги разбира и дори понякога спори по малко с Бога. И ето, така си разговарят. Това наистина е мое собствено преживяване."
    Всички в залата се подсмивали - освен една единствена млада жена.
    Моята дъщеря.
    Просто „се случило" Саманта да бъде тоя ден сред слушателите. През първата пауза се втурнала към подиума. „Д-р Сигъл", започнала, задъхвайки се от вълнение, „сериозно ли говорехте преди малко за онази книга?"
    „Разбира се", усмихнал се Бърни, „написал съм я до половината!"
    „Добре, това е много интересно," успокоила се Саманта, „защото току-що беше издадена една книга на баща ми, точно каквато описахте Вие, дори и със същото заглавие.''
    Очите на Бърни се разширили от учудване. „Наистина ли? Това е удивително. Макар да не ме изненадва. Щом една идея излезе наяве, всеки може да се сблъска с нея. Мисля, че всеки от нас по един или друг начин трябва да напише своята собствена лична библия. Ще се радвам да поговоря с него за това."
    На следващия ден се обадих на д-р Сигъл в дома му в Кънектикът и разговаряхме по телефона. Споделихме преживяванията си и опита си и излезе, че той действително пише същата книга, която аз току-що бях публикувал. В тоя момент още не виждах съвършенството на случващото се, а се уплаших. Започнах да си представям най-лоши сценарии: два месеца, след като излезе книгата на Бърни, някой намира моята на някаква задна лавица и ме обвинява, че съм я преписал.
    Бях прекалено объркан и смутен, за да споделя в разговора тези свои мисли. В края на краищата собствената ми книга предупреждаваше да не се поддаваме на мисли, в които господства страхът, многократно повтаряше, че трябва да отхвърлим всички отрицателни представи и да ги заменим с положителни. Бърни каза мило, че би се радвал да прочете книгата ми и аз обещах да му пратя екземпляр от нея. Затворих телефона и се опитах да приложа убеждението си, че винаги трябва да мисля положително. Няколко седмици се мятах между тревогата и учудването. Учудването е противоположност на тревогата. То се отнася за нещо чудно, чудесно, докато тревогата - за нещо тревожно. Тези дни много се чудя - което, заедно с моята умствена енергия, създава много чудеса. Но в онези ранни дни се бях хванал в капана на тревогата и прекарвах в него поне половината от времето си.
    Изглежда, че е било достатъчно да се учудвам през другата половина от времето, защото знаете ли какво направи Бърни Сигъл? Той не само преработи книгата си и промени заглавието й - той обърна наопаки плановете си и ме подкрепи. Тази първа подкрепа, която Разговори с Бога получиха от една знаменитост, помогна да се спечелят купувачи. А някои от тях сигурно биха се отнесли с недоверие към автор, който досега не е публикувал нищо, независимо от качествата на книгата му.
    Ето, момчета, това се казва класа. Това се казва постъпка на голям човек, който знае, че няма да загуби нищо, ако издигне друго човешко същество, свой събрат. Дори когато това човешко същество, този събрат, е тръгнал да крачи по същата територия и да покрива същата почва, се появява човек, способен да каже не само: „Хей, тук има достатъчно място за всички ни!", а дори и: „Ще отстъпя на тоя човек част от моето пространство."
    Оттогава познавам лично Бърни. Дори заедно сме представяли свои книги. Истинско удоволствие е да бъдеш с него, с искриците в очите му, които озаряват всяка зала. Това са искри на себеотрицание, или както щеш го наречи, аз го наричам кратко Факторът Бърни.
    И във вашите очи ще засияят такива искри, ако шествате в живота като Бърни, издигайки всекиго, до чиято съдба сте се докоснали. Сигурно това е смисълът на израза: да преживееш живота си „добротворно".
    Елизабет Кюблер-Рос обичаше да казва: „Истинското добротворство е взаимно". И това беше велик урок, защото, правейки добро на другите, ти правиш добро и на себе си. Познавам човек, който прекрасно разбираше това.
    Гари Зукав живее на един час път от нас. Прекарваме известно време заедно - Гари и духовната му спътница Линда Френсиз, Нанси и аз - в дома ми в Южен Орегон. Веднъж, по време на вечеря, той ми разказа как преди десет години е написал Местонахождението на Душата. Разбира се, познавах книгата, бях я прочел наскоро след издаването й. Той бе написал също Танцуващите Майстори У у Ли. Двете книги се търсеха много и Гари внезапно се беше прочул. Той чувстваше в сърцето си, че би желал да се отнасят към него, както към всеки друг. Но за автор на бестселър това не винаги е възможно, тъй че Гари трябваше да прави съзнателно усилие, за да избяга от светлината на прожекторите. Той „изчезна" за няколко години, като отклоняваше поканите за лекции и исканията за интервюта и вместо това се оттегли на тихо място, за да размишлява върху онова, което бе направил. Бяха ли дали книгите му някакъв съществен принос? Бяха ли достойни за внимание? Дали самият той беше прибавил към съществуващата литература нещо стойностно? Какво е мястото му във всичко това?
    Докато Гари споделяше с мене случващото се, осъзнах, че не съм отделил време да си задам същите въпроси. Просто се бях гмурнал надолу с главата. Знаех, че трябва да се уча от онези, които бяха проникнали продължително, с по-широк поглед в дълбочината на проблемите, поставих си за цел да го направя - но не знаех кога и как ще имам възможност за това.
    Да прескочим десет месеца. Качвам се на самолет за Чикаго. Влизам в кабината и, като се обръщам, виждам там Гари Зукав. Просто „се е случило" да хване същия полет, да седне в същото отделение на самолета, въпреки че отивахме в града по съвсем различни причини - а докато си бъбрим за туй-онуй, се оказва, че сме си запазили места в един и същ хотел. Брей, казах си, какво става тук? Още едно от онези „съвпадения"?
    Като стигнахме в хотела, решихме, че би било добре да вечеряме заедно. В момента пишех книгата, която сега четете, а тя не вървеше много добре. Като че ли бях стигнал до задънена улица. Докато си избирахме менюто, споделих това с Гари. Казах му, че се тревожа, защото включвам истории из моя живот, а не знам дали това би интересувало читателите.
    „Това, което ги интересува, е истината", простичко каза Гари. „Ако разказваш анекдоти, само за да разказваш анекдоти, това ще има ограничена стойност. Но ако описваш преживявания из своя живот, за да споделиш какво си научил от тях, те стават безценни."
    „Разбира се", прибави той спокойно, „за да направиш това, трябва да си готов да покажеш изцяло истинското си лице. Не можеш да се скриеш зад маска. Трябва да си готов да бъдеш неподправен, открит, прозрачен и да покажеш нещата, каквито са. Ако не си отговорил на една житейска ситуация от позицията на майсторство, кажи, че е било така. Ако не си отговорил на изискванията, поставени от собственото ти учение, признай си го. Хората могат да извлекат поука от това."
    „И тъй," рече Гари, „разкажи своите анекдоти, но винаги включи в тях мястото, на което си бил, и поуката, която си извлякъл. Тогава ще запомним твоята история, защото тя ще бъде вече нашата история. Не виждаш ли? Всички вървим по една и съща пътека." Той се усмихна топло.
    Разбира се, Гари Зуков вече беше се завърнал в центъра на общественото внимание, беше приел поканата да се яви в Опра, а сега дори отиваше да изнася лекции и да раздава автографи. Книгата му, посветена на душата, отново е бестселър. Попитах го как се справя със славата. Той разбра, то се знае, че всъщност искам да чуя съвета му, как да се справя аз с моята. Замисли се за миг. Дори за кратко изцъкли очи и усетих, че отива нейде надалеч. После отново заговори спокойно.
    „Най-напред трябва да намеря същността си, личната си истина, своето дълбоко, неподправено Аз. Търся ги ден след ден. Търся ги настойчиво. Отидох да им хвърля един поглед, преди да отговоря на твоя въпрос. След това се опитвам оттам да се запътя към всичко, което правя, независимо дали пиша, участвам в интервю или давам някъде автографи. Ако в момента съм в Опра, опитвам се да забравя, че говоря на 70 милиона души. Научил съм се да говоря на хората пред себе си, на публиката тук, в студиото. И ако никога не напусна дълбоката си същност, оставам в съзвучие със себе си, а това ми позволява да остана в съзвучие и с другите, с всичко наоколо."
    Сигурно точно това наричаме да живееш живота си „хармонично".
    Моята неподправената истина е, че от публикуването на трилогията Разговори с Бога насам животът ми е вълнуващ - и една от вълнуващите му страни е откритието, че повечето прочути и прославени хора не са недостъпни, надменни и надути, както някои си представят. Издигналите се хора, които срещах, бяха чудесни - „истински", естествени, чувствителни и загрижени за другите - и тъй започнах да виждам, че хората, които изпъкват и се открояват, обикновено притежават тези качества.
    Един ден телефонът вкъщи звънна и чух гласа на Ед Аснер. Той, заедно с Елън Бърстин, четеше думите на Бога в аудиокасетките на Разговори с Бога. Започнахме разговор за утринния брой на The Wall Street Journal, където в осем колони, поместени на видно място, ми съдираха кожата. „Хей," изръмжа Ед, „не им се оставяй, момче." Усетих как, докато търси думи, с които да ме окуражи във видимо тежък за мене момент, ми предава част от енергията си. Казах, че обмислям дали да напиша писмо до The Journal в отговор на статията, която вдигна шум. „Не-е," каза той, „не го прави. Там не става дума за тебе, такъв, какъвто си. Поназнайвам мъничко как пресата може да те разкъса на парчета," подсмихна се, а после стана сериозен. „Те не знаят кой си ти всъщност, но ти го знаеш. Остани си такъв, какъвто си, това е най-важното. Те ще го разберат. Всички те ще го разберат. Докато останеш такъв, какъвто си. Не позволявай на никого и нищо да те изтръгне от твоята истина." Ед Аснер, като Гари, е мил, изпълнен с обич човек, който разбира всичко по отношение на истинските стойности. И живее с тях.
    Същото прави и Шърли Маклейн.
    С Шърли ме запозна Шантал Уестърман, по-късно кореспондент за художествено-развлекателния жанр в Добро Утро, Америка. Щяхме да филмираме едно интервю за Добро Утро, Америка и в деня на снимките обядвахме с Шантал и Нанси в Санта Моника. „Познавам някого, когото трябва да познаваш и който трябва да те познава и съм сигурна, че тя ще се радва да се срещне с тебе," предложи Шантал, поглеждайки ме над салатата си. „Мога ли да й звънна?"
    „За кого говориш?" запитах я аз.
    „За Шърли Маклейн", неочаквано за мен отвърна Шантал.
    Шърли Маклейн провикна се нещо в мен. Ще се срещна с Шърли Маклейн Опитах се външно да остана спокоен. „Добре, щом искаш да уредиш това", казах с най-хладен тон, „давай".
   
Категория: Приятелство с Бога | Добавил: Бонд (08.04.2009)
Разгледан: 2136 | Коментари: 7 | Рейтинг: 5.0/1
Коментари: 7
03.06.2009
1. Бонд (Бонд) [Материал]
Мислите ли, че ако покажем на някого как сме възхитени от нещо, ще станем по някакъв начин по-уязвими? Аз не зная. Не зная какво значи това. Зная само, че се отказвам от него. Отхвърлям всички защитни обвивки и черупки, в които съм се скрил, за да не разберат хората никога какво мисля, как се чувствам или какво става с мене. Какъв смисъл има да живея, ако ще пилея половината от живота си, за да се крия? Опитах се да науча това от хора като Гари, Ед и Шърли Маклейн.
Същата вечер вечеряхме с Шърли в отделен салон на ресторанта при хотела Бевърли Хилс. Шърли Маклейн е съвсем истинска личност, от „най-истинските", които някога съм срещал - и тя веднага те кара да станеш също тъй истински като нея. С това искам да кажа, че тя не отделя време за безсмислени любезности. Не обича приказките на дребно.
„И тъй", рече тя, като се вмъкнах на канапето до нея, „наистина ли си говорил с Бога?"
„Тъй мисля," отвърнах скромно.
„Тъй мислиш?" запита недоверчиво. „Тъй мислиш?"
„Добре," почти заекнах, „такова беше усещането ми."
„Тогава не мислиш ли, че трябва да го кажеш? Не се ли случи точно това?"
„Точно това се случи. Само че някои хора трудно могат да го приемат, ако го изстрелям ей тъй, направо."
„О, грижа те е какво мислят хората?", погледна ме изпитателно Шърли, доближавайки лице до моето и търсейки погледа ми. „Защо?"
Шърли винаги задаваше въпроси. Какво мислиш за това? Какво мислиш за онова? Какво те кара да мислиш, че знаеш това и какво те кара да мислиш, че знаеш онова? Ако се случи това-и-това, как ще го приемеш? Имах удоволствието да се срещна с Шърли още няколко пъти и ми стана съвсем ясно защо е такава невероятна актриса. Тя превръща всеки срещнат в случай, който изучава, проявявайки към него съвсем реален интерес, и дава на всекиго реална част от себе си. Не крие нищо. Радостта й, смехът й, сълзите й, истината й - всичко е тук, поднесено в дар от една естествена и непринудена личност, която винаги естествено и непринудено си остава самата себе си. Тя не крои, не съобразява поведението си, личността си, забележките си, разговорите си - с когото и да било, по каквато и да било причина.
И ето какво сподели с мене Шърли, не чрез някакви думи, специално изречени през времето, което прекарахме заедно, а чрез самия си начин на съществуване: никога не приемай чужд отговор за свой, никога не се отказвай от това, което си, и никога не спирай да изучаваш какъв би могъл да станеш, ако минеш към следващото равнище.
Това изисква смелост.
Което ме води към най-смелите хора, които познавам: Елън ДеДженерис и Ан Хечи.
През декември 1998 година Нанси и аз получихме покана да прекараме няколко дни с тези забележителни жени. Те питаха дали бихме могли да пристигнем навреме за еднодневна среща с неколцина приятели, която са запланували за първи януари. „През тази нова година започваме нов живот и не можем да си представим, че бихме се радвали повече да прекараме Новогодишния Ден с някой друг, отколкото с вас," гласеше изпратеното от тях известие. „Книгите ни донесоха толкова голямо вдъхновение."
Нанси и аз отлетяхме при тях от Естес Парк, Колорадо, където тази сутрин току-що бяхме приключили нашето годишно Усамотение за Отмора и Възстановяване в Края на Годината.
:

03.06.2009
2. Бонд (Бонд) [Материал]
Не вярвам на Земята да има друго място, където толкова бързо бих се почувствал удобно, както в дома на Елън и Ан. Там не можеш да не се почувстваш тутакси удобно, защото в тяхната къща всяка преструвка си отива, всяка неискреност изчезва и остава единствено безусловното приемане на това, което си, какъвто си, без да се изискват извинения, без да има нужда от обяснения, нито пък има място за вина, срам или усещане, че не си „достатъчно добър". Изживяването не е резултат от нещо особено, което Елън и Ан правят, а от тяхното битие, от начина им на съществуване.
Първо, те са същества, изпълнени с обич. Открито, честно, постоянно. Това се проявява в топлотата и привързаността, с която се отнасят помежду си, както и към всеки друг в стаята. После, те са прозрачни - което, разбира се, е друга проява на обич. В пространството не витаят скрити цели, неизречени истини, нито дори най-нищожната измама. Те са, каквито са, вие сте, каквито сте, всичко е наред и фактът, че всичко е наред, прави всеки миг прекрасен.
Домът на Ан и Елън, както и техните сърца, казват простичко: „Добре дошли, тук сте в безопасност."
Това е най-необикновеният подарък, който можеш да поднесеш на някого. Мога само да се надявам, че винаги ще осигурявам на гостите в собствения си дом такова усещане за сигурност и безопасност. Много са Майсторите, които са ми послужили за образец.
Как ми се иска да бях ги срещнал няколко години по-рано.
Всичко е съвършено. Ти ги срещна точно в най-подходящото време.
Да, но няколко години по-рано можех да науча от техния живот неща, които биха ми попречили да нанеса толкова щети на другите.
Ти не си нанесъл повече щети на другите, отколкото на себе си. Нима не си срещал в живота си хора, за които си си въобразил, че са злодеи?
Да, може би един или двама.
И те са ти нанесли непоправими щети? Не, струва ми се, не.
Работата е там, че никакви щети не са ти нанесли хората, появили се в живота ти, без да сторят нещо, което ти си искал да сторят, или хората, сторили нещо, което ти не си искал да сторят.
Пак ще ти кажа: Не съм ти изпратил нищо, освен ангели. Тези хора ти поднесоха дарове, чудесни дарове, създадени, за да си припомниш Кой Всъщност Си Ти. А ти, на свой ред, направи същото за други. И когато всички вие преминете през това голямо приключение, ясно ще видите какво сте направили един за друг и взаимно ще си благодарите.
Казвам ти, ще дойде ден, в който ще преоцениш живота си и ще бъдеш благодарен за всеки миг от него. Всяка болка, всяка мъка, всяка радост, всеки празник, всеки миг от живота ти ще бъде съкровище за тебе, защото ще видиш, че е бил създаден в съвършенство. Ще отстъпиш крачка назад и ще обгърнеш с поглед тъканта му, ще съзреш как е извезана и ще се просълзиш пред красотата й.

Тъй че обичайте се един друг. Обикни всеки друг. Всички Други. Дори онези, които си наричал свои преследвачи. Дори онези, които си проклинал като свои врагове.
Обичайте се един друг. И нека всеки обича самия себе си. За Бога, обичай себе си. Казвам го в буквалния смисъл на думата. Обичай себе си, за Бога!
Това винаги ми е било много трудно. Особено, като си помисля, какъв съм бил в миналото. Не съм бил много мил човек през по-голямата част от живота си. Прахосах тридесет години - 20-те, 30-те и 40-те си, като бях изключително...

:

03.06.2009
3. Бонд (Бонд) [Материал]
- Не го казвай. Не си отправяй подобни обвинения. Не си най-лошият човек, който някога е ходил по Земята. Не си бил въплъщение на дявола. Ти си човешко същество, което прави грешки, търсейки пътя си към дома. Бил си объркан. Сторил си, каквото си сторил, защото си бил объркан. Изгубил си се. Бил си изгубен, а сега си намерен.
Недей отново да се губиш в лабиринта на своето собствено самосъжаление и в бъркотията на собствената си вина. По-добре извикай най-величествената представа и най-възвишеното прозрение за своята същност и се превъплъти в тях, за да покажеш Кой Си Ти.
Разкажи своята история, да, но не бъди своята история. Историята на живота ти е като житейската история на всеки друг. Тя се отнася само за оня, който си мислел, че си. Не за оня Който Си Ти Наистина. Ако искаш да я използваш, за да си спомниш Кой Си Ти Наистина, ще я използваш мъдро. Ще я използваш точно тъй, както е било замислено да се използва тя.
И тъй, разкажи историята си и нека видим какво друго си спомняш във връзка с нея и какво могат да си спомнят всички хора.
Добре де, може да не съм бил изключително - каквото и да е..., но със сигурност не съм успявал да създам на хората спокойствие и сигурност. Дори и в началото на 80-те години, когато си мислех, че съм научил туй-онуй за личното израстване, не прилагах онова, което бях научил.
Отново се ожених, напуснах Духовната Общност на Тери Кол-Уитакър, избягах от врявата на Сан Диего и се преместих в малкото градче Кликитът, щата Вашингтон. Но и там животът ми не потръгна много добре, защото просто не излъчвах сигурност и спокойствие. Бях себичен, във всеки миг ловко подвеждах когото и както можех, за да получа от него онова, което искам.
Нещата не се промениха много и когато се преместих в Портланд, щата Орегон, с надеждата да започна отново всичко на чисто. Вместо да се оправи, животът ми все повече и повече се объркваше. Съкрушителен удар ми нанесе пожарът, избухнал в апартамента, където живеех с жена си. Изгоря почти всичко, което притежавах. Но още не се бях сблъскал с подводните скали. Разруших брака си, завързах нови връзки, които също разрушавах, една след друга. Като удавник се борех да остана над водата, повличайки със себе си към дъното почти всекиго, до когото се доберях.
По онова време си мислех, че не може да стане по-зле. Освен, ако стане. Тридесетгодишен мъж в студебейкър блъсна челно колата, която карах, оставяйки ме със счупен врат. Повече от година се мотаех с „Филаделфийска яка", като ходех на интензивна физиотерапия месеци наред ежедневно, а после - по два пъти седмично. Най-после и това свърши - както се случваше с всичко в живота ми. Бях изгубил доходите си и способността да печеля пари, бях изгубил последната си връзка и, като излязох един ден на улицата, открих, че и колата ми е открадната.
Беше класически случай на поговорката: „Завали ли - вали из ведро!", миг, който няма да забравя до края на живота си. Замаян от всичко, което ми се беше струпало на главата, бродех насам-натам из улиците с напразната надежда, че просто съм забравил къде съм паркирал колата си. После, в пристъп на крайно отчаяние и дълбока горчивина минах на страничното платно, паднах на колене, и вих от мъка, докато ми мине ядът. Минаваща жена ме погледна с крайчеца на очите си и бързо избяга на другата страна на улицата.
:

03.06.2009
4. Бонд (Бонд) [Материал]
Два дни по-късно с последните няколко долара, които ми бяха останали, си купих билет и взех автобуса за Южен Орегон, където три от децата ми живееха с майка си. Попитах я дали би могла да ми помогне, може би - да ми разреши да остана в една празна стая в дома й - за няколко седмици, докато си стъпя на краката. Както би могло да се очаква, тя ми отказа и ме изпъди. Като й казах, че нямам къде другаде да ида, рече: „Вземи палатката с всички приспособления да я разпънеш и иди на къмпинг."
Ето как се озовах на ливадата в центъра на Джексън Хот Спрингс, до самата граница на Ашланд, щата Орегон. Там таксата за разпъване на палатка беше 25 долара, а аз ги нямах. Помолих управителя на къмпинга да изчака няколко дни, през които ще спечеля пари да му платя, а той ме погледна малко накриво. Паркът вече беше пълен с минаващи пътници, преспиващи там по няколко нощи, и последното, което му трябваше, беше още един от тях, но все пак ме изслуша. Чу разказа ми за пожара, счупения врат, откраднатата кола и невероятната безкрайна поредица от злощастия и, предполагам, в сърцето му трепна съчувствие към мене. „Добре", рече,„само няколко дни. Виж какво ще можеш да измислиш. Разпъни си ей там палатката."
Бях на четиридесет и пет години и чувствах как животът ми отива към своя край. Бях тръгнал от социалното положение на добре платен професионалист в областта на радиопредаванията, главен редактор на вестник, чиновник, отговарящ за обществената информация в най-голямата национална училищна система и личен помощник на д-р Елизабет Кюблер-Рос, за да стигна до положението на човек, събиращ из улиците и в парка кутии от бира и бутилки от безалкохолни напитки, за да получи срещу тях депозита от по пет цента. (Двадесет кутии правят долар, сто - пет долара, а пет пъти по пет долара са седмичната такса за разпъване палатка на къмпинга.)
Научих някои неща за живота на улицата през най-хубавата част от годината, която прекарах край горещите извори. Не беше точно на улицата, а на най-близкото до нея място. И открих, че тук, навън - на улиците, в парковете и под мостовете - съществува едно правило, което, ако можеше да се наложи и в останалата част на планетата, би променило света: Помагайте Си Взаимно.
Ако останеш навън повече от няколко седмици, опознаваш другите и те те опознават. Никой не се рови в личния ти живот, не те разпитва как си стигнал дотук. Но види ли те някой, че си в беда, няма да си мине и замине, ей тъй, покрай тебе, както правят толкова много от хората, които имат покрив над главата си. Тук човек ще се спре, ще те попита: „Добре ли си?" и, ако имаш нужда от нещо, което може да ти даде или да направи за тебе, ще го получиш.
На улицата срещнах момчета, които ми даваха последния си чифт сухи чорапи или по половин ден събираха кутии и бутилки, като виждаха, че няма да успея да изпълня „нормата си". А ако някой направеше „голям удар" (получеше от случаен минувач пет или десет долара), връщаше се с храна за всекиго от нас.
Спомням си как се опитвах да се настаня първата вечер. Вече се беше стъмнило, когато започнах да разпъвам палатката. Трябваше да бързам, а нямах голям опит в тая работа. Вятърът се усилваше и изглежда щеше да докара дъжд.
„Вържи го за дървото", долетя като че ли от нищото дрезгав глас. „После опъни въжето обратно към телеграфния стълб. Тури му някакъв знак, нещо да виси, за да не се убиеш, спъвайки се в него през нощта, като отиваш до тоалетната.
Започна леко да вали. Внезапно открих, че двамата заедно разпъваме палатката. Безименният ми приятел не каза нищо, което не беше необходимо, ограничавайки забележките си до: „тук има нужда от кол" и „по-добре вдигни платнището, иначе ще спиш в блато."
Когато бяхме приключили (всъщност той беше свършил по-голямата част от работата), хвърли чука ми на земята. „Туй трябва да го запазиш" , промърмори и си тръгна.
„Хей, благодаря ти", викнах подире му. „Как се казваш?"
„Няма значение," отвърна и не се обърна да хвърли поглед назад.
Никога повече не го видях.
:

03.06.2009
5. Бонд (Бонд) [Материал]
В парка животът ми се бе опростил до крайност. Най-голямото предизвикателство (както и най-голямото ми желание) беше да остана на топло и на сухо. Не копнеех да се издигна, не са безпокоях дали ще „имам момичето", не се тормозех дали ще успея да си платя сметката за телефона, не се питах и какво ще правя до края на живота си. Валеше много, духаше остър и хладен мартенски вятър и аз просто се опитвах да остана на топло и на сухо.
Понякога се чудех как ще се измъкна оттук, но по-често се чудех как ще се оправям, докато съм тук.
Двадесет и пет долара седмично са много пари, ако ги чакаш да ти паднат от небето. Разбира се, имах намерение да си потърся работа. Но ставаше дума преди всичко за тук и сега. Ставаше дума за днес, утре и в други ден. Възстановявах се след счупването на врата си, нямах нито кола, нито пари, имах малко храна и нямаше къде да живея. После отново дойде пролетта и лятото наближаваше. Това беше положителната страна на нещата.
Всеки ден тършувах из боклука за кутии от бира с надеждата да намеря вестник или половин недоогризана ябълка, пликче със закуска, която Момчето на татко не е искало да изяде. Вестникът служеше за допълнителна подложка под палатката. Поставен с първа страница навън, той запазваше топлината, а беше и по-мек, по-гладък от неравната земя. Най-важен, обаче, беше източникът на информация за работа. Със счупения си и едва зараснал врат не можех да върша нещо, изискващо физическо усилие, а обявите, съдържащи незабавни предложения, се отнасяха главно за физическа работа. Работа за ден. Помощник в една или друга бригада. Но след два месеца търсене, ударих голямата печалба.
РАДИОВОДЕЩ - ЗАМЕСТНИК ПРЕЗ УИКЕНДА Трябва да има предварителен опит
Обадете се и т. н.
Сърцето ми подскочи от радост. Колко от безработните в Медфорд, щата Орегон, имаха опит в радиото? Хукнах към телефонната будка, прелистих намиращия се, слава Богу, там справочник „Жълти страници", намерих раздела на радиостанциите, пуснах една безценна монета от 25 цента и набрах номера. Програмният директор, който, както знаех, би трябвало да отговаря за назначенията, не беше там. „Може ли да Ви звънне, като се върне?" запита ме женски глас.
„Разбира се," отвърнах хладно, като споменах - използвайки най-добрата си радиоинтонация, че обаждането ми се отнася до обявата, търсеща помощ. „Ще бъда тук до четири часа." Дадох й телефонния номер на будката и, след като окачих слушалката, седнах навън на земята, и седях там три часа в очакване на позвъняването, което така и не дойде.
На следващата сутрин намерих в боклука един евтин любовен роман, грабнах го и се завтекох назад към телефонната будка. Исках да бъда готов, ако стане нужда, да чакам цял ден. В девет часа седнах на земята, отворих книгата и си казах, че ако до обяд не ми се обадят, ще пожертвам още една монета от 25 цента, за да ги потърся след обяд. В девет и половина телефонът звънна.
„Извинявайте, че не успях да Ви се обадя вчера", каза програмният директор. „Изникнаха непредвидени задачи. И тъй, казаха ми, че сте видели обявата за дисководещ през уикенда. Имате ли опит?" Минах отново в най-ниския регистър на гласа си. „Да, работил съм в ефира тук и там", казах безгрижно, „през последните двадесет години." Докато продължаваше този разговор, се молех през парка да не избуботи точно сега някоя от колите и караваните, с които хората отиват на почивка. Не ми се щеше да давам обяснения защо такова огромно превозно средство преминава точно през дневната ми стая.
„Защо не дойдете тук?" предложи програмният директор. „Имате ли air check?"
Air check, „проверител на ефира" е касетофон с приспособление, което може да изключва музиката при работата на дисководещия в ефира. Очевидно бях събудил неговия интерес.
„Не, оставих в Портланд цялата си апаратура", послъгах аз. „Но мога „да Ви прочета на живо" от всяко копие, което ми дадете, и мисля, че ще получите представа за моите възможности."
„Добре," съгласи се той. „Бъдете тук в три. Излизам в четири, тъй че не закъснявайте."
„Готово."
Буквално подскочих във въздуха и викнах „Ура!", като излязох от телефонната кабина. Две момчета минаваха край мене. „Май нещо много хубаво ти се е случило?" повлачено попита едното.
:

03.06.2009
6. Бонд (Бонд) [Материал]
„Мисля, че си намерих работа!" радостно изкукуригах аз.
Те искрено споделяха радостта ми. „Какво ще правиш?" поиска да узнае едното.
,,Ще бъда дискоджокер през уикенда! В три часа отивам там на интервю."
„Ама на какво приличаш?"
Не бях помислил как изглеждам. Не бях се подстригвал от седмици, но това някак си можеше да мине. Половината от дискоджокерите в Америка имат конски опашки. Но нещо трябваше да направя с дрехите си. В къмпинга имаше пералня, но нямах пари да си купя сапун, да платя за прането и изсушаването на дрехите, които ще облека, както и за автобусния билет до Медфорд и обратно.
До този момент не ми беше хрумвало колко съм беден. Нямаше да мога да направя и най-простите неща, като да отида до града и да се явя на интервю за работа, освен ако се случи някакво чудо. Точно тогава преживях пречките и трудностите, пред които са изправени хората от улицата, дори ако само се опитат да стъпят на крака и отново да започнат редовен живот.
Двамата минувачи ме погледнаха, като че ли знаеха точно какво си мисля.
„Нямаш пари, нали?" почти изхриптя единият от тях.
„Може би няколко банкноти," отгатнах, може би, надценявайки ги.
„Добре, давай с нас."
Последвах ги до кръг от палатки, където живееха още няколко души. „Тоя може би ще успее да си пробие път навън," обясниха те на приятелите си и смутолевиха нещо друго, което не можах да чуя. Тогава по-възрастният от двамата мъже се обърна към мене и ме попита: „Имаш ли да облечеш нещо прилично?"
„Да, имам нещичко в раницата си, но нищо чисто, нищо готово."
„Донеси го тук."
Като се върнах, една жена, която бях виждал край изворите, беше дошла при мъжете. Тя живееше в едно от малките ремаркета, с които беше осеян паркът. „Дрехите ти ще бъдат изпрани и изсушени, а аз ще ги изгладя, сладурче", заяви тя.
Един от мъжете излезе напред и ми протегна малко кафяво книжно пликче, в което подрънкваха монети. „Момчетата си бръкнаха в джобовете и събраха това," обясни той. „Върви да се изпереш."
Пет часа по-късно се появих в радиостанцията с блестящ поглед и рунтава опашка. Изглеждах като че ли току-що съм излязъл от апартамента си в града.
Получих работата!
„Става дума за 6,25 долара на час, два осемчасови работни дни седмично", рече програмният директор. „Извинете, че не мога да Ви предложа повече. При Вашата висока квалификация, ще Ви разбера, ако откажете да приемете това."
Сто долара на седмица! Ще получавам по сто долара на седмица. Това значи четиристотин на месец - в тоя момент от живота ми, цяло състояние. „Не, не, точно сега търсех нещо от този род", подхвърлих хладно и високомерно. „Радвах се на кариерата си в радиото, но сега ще се заема с нещо друго. Търсех път да не скъсвам с досегашната си дейност. Тя ми носи радост, прави ми удоволствие."
И не лъжех, защото работата наистина ми правеше удоволствие, носеше ми радост. Радостта да оживееш. Още няколко месеца живях в палатката си, а после спестих достатъчно, за да си купя за 300 долара един „Наш Рамблер - 63". Чувствах се като милионер. В къмпинга бях единственият на колела и единственият с редовен доход. Свободно споделях едното и другото с останалите, не забравяйки никога какво бяха направили те за мене.
:

03.06.2009
7. Бонд (Бонд) [Материал]
Разтревожен от падащите температури, през ноември се преместих в една от малките едностайни къщички-кабинки в парка, чийто наем беше 75 долара седмично. Чувствах се виновен, че оставям приятелите си навън - никой от тях нямаше толкова пари - тъй че канех по един-двама от тях в къщичката при мен през студени дъждовни нощи. Гледах гостите ми да се редуват, така че всеки да избяга сегиз-тогиз от лошото време.
Точно когато изглеждаше, че никога няма да намеря кой да ме наеме на пълно работно време, получих от друга радиостанция в града изненадващото предложение да водя тяхното следобедно предаване за шофьорите на път. Те бяха чули и харесали шегите ми през уикенда - но в Медфорд няма истински голям пазар на радиопредавания, тъй че ми беше предложено да започна с 900 долара месечно. Все пак вече бях зает в дейност с пълно работно време и можех да напусна къмпинга. Бях живял в него повече от девет месеца. Време, което никога няма да забравя.
Благославям деня, в който бъхтах пътя до парка, влачейки със себе си палатката и снаряжението за опъването й, защото това съвсем не се оказа край на живота ми, а негово начало. В парка се научих на вярност и честност, на неподправеност и доверие, на простота, споделяне и оживяване. Научих се никога да не се предавам, да не отстъпвам, да не приемам поражение, а да приемам с благодарност онова, което е пред мен, което е истинско - точно тук, точно сега.
Тъй че съм взел уроци не само от филмови звезди и прочути автори. Взел съм уроци и от бездомни хора, които ме направиха свой приятел, от хора, които виждам ежедневно, хора, които срещам в различни етапи на живота си. Пощенският раздавач, продавачът в бакалницата, жената, която се занимава с химическо чистене.
Всички те могат да те научат на нещо, да ти поднесат нещо в дар. И тук е великата тайна. Всеки от тях също е дошъл да получи дар от тебе.
Какви дарове си им поднесъл? И ако в своето объркване си сторил нещо, с което си въобразяваш, че си ги наранил, не считай, че то не е също дар. То би могло да се окаже безценно богатство, каквото беше времето ти в парка.
Не си ли извлякъл поука от най-жестоките си наранявания, дори понякога - по-голяма, отколкото от най-големите си удоволствия? Кой тогава е злодей и кой - жертва в твоя живот?
Когато всичко това започне да ти става ясно преди, а не след като научиш какъв ще бъде изходът от твоето преживяване - тогава ще знаеш, че си постигнал истинско майсторство.
Времето на лишения и безутешна мъка те научи, че животът ти никога не е свършил. Никога, когато и да било, при каквито и да било обстоятелства, не си и помисляй, че животът ти е свършил, а винаги знай, че всеки ден, всеки час, всеки миг е едно ново начало, една нова възможност да пресътвориш живота си отново.
Дори и да осъзнаеш това в последния възможен миг, в мига на своята смърт, ти ще си оправдал целия си жизнен опит и ще си го прославил пред Бога.
Дори и да си закоравял престъпник, убиец, осъден на смърт или поел вече пътя си към ешафода, това все пак ще бъде истина.
Ти трябва да знаеш това. Ти трябва да се уповаваш на това. Не бих ти го казал, ако не беше вярно.
:

Коментари могат да добавят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
   3.21.244.95          Четвъртък          07.11.2024, 16:49