Черни пластмасови парченца се разлетяха на всички страни, понеже Майк блъсна контейнера за входяща кореспонденция твърде силно в стената на своята офис-клетка. Майкъл не за първи път изливаше гнева си върху някоя вещ. Между прашните листа на изкуственото цвете вляво тутакси се подаде главата на Джон от съседната клетка.

"Всичко наред ли е?", попита колегата му.

Стените на клетките бяха достатъчно високи, за да създават илюзията за отделни кабинети. На бюрото си Майк беше издигнал барикада от високи предмети. По този начин замаскираше факта, че постоянно е заобиколен от други хора на малко повече от метър разстояние - които също се преструваха, че работят в самостоятелни помещения и водят "частни" разгово­ри. Сиянието на бялото флуоресцентно осветление от десетките осветителни тела над офиса обливаше Майк и колегите му с онази фалшива светлина, която се среща единствено в институциите и промишлените предприятия. То сякаш поглъщаше всички червени тонове в спектъра и придаваше на хората блед вид, макар да живееха в слънчева Калифорния. А Майк беше още по-блед, понеже от години не беше виждал естествена светлина.

"Една екскурзия на Бахамските острови ще оправи нещата", отговори той, без да погледне към изкуствено­то цвете, иззад което надничаше Джон. Джон сви рамена и се върна към телефонния разговор, който водеше.

Още докато изричаше тези думи Майк знаеше, че никога няма да види Бахамските острови с чиновни­ческата си заплата в "мината", както служителите наричаха търговската фирма, за която работеха. Зае се да събира парченцата от счупения пластмасов контей­нер и въздъхна - нещо, което напоследък му се случва­ше често. Какво търсеше тук? Защо не притежаваше енергията или инициативността да промени живота си към до-добро? Майк се загледа в глупавото плюшено мече, което си беше купил. На него пишеше "Гушни ме". До него се мъдреше картинка от любимото му анимационно филмче "Далечната страна", изобразя­ваща как "синята птица на щастието" все се изплъзва на Нед, героя на филмчето; вместо нея го връхлиташе "пушеното пиле на депресията".

Без значение колко усмихнати личица и картинки залепваше по стените на офис-клетката, Майк продъл­жаваше да се чувства потиснат. Беше затънал в едно съществуване, което напомняше на работата на тукашната копирна машина - дните се повтаряха ед­накви и безсмислени до безкрай. В Майк се трупаше неудовлетворение и безпомощност, които го караха да се чувства видимо ядосан и потиснат. Дори шефът му обърна внимание.

Майкъл Томас беше прехвърлил 35. Като повече­то колеги в офиса, и той съществуваше в режим "оце­ляване". Беше се хванал на тази работа, понеже не изискваше ангажираност от негова страна. Можеше просто да симулира дейност по осем часа на ден, да се прибира вкъщи, да спи, да се старае да си плаща сметките през почивните дни, а в понеделник отново да отива на работа. Майк си даде сметка, че знае имената само на четирима души от общо трийсет членния екип на офиса в Лос Анджелис. Просто не го беше грижа и това продължаваше повече от година - откакто емоционалната травма разби живота му зави­наги. Майк не беше споделял спомените си с никого, но ги изживяваше нощ след нощ.

Майк живееше сам, ако не броим единствената му рибка. Навремето искаше да си вземе котка, но хазяи­нът не му позволи. Знаеше, че открай време изпълнява ролята на "жертва", но чувството му за самоуважение беше закърняло и той не спираше да чопли раната на живота си - като нарочно не й позволяваше да зарасне, а да продължава да боли и кърви, така че никога да не я забрави. Майк не виждаше друг изход и не вярваше, че притежава енергията да промени положението, до­ри да поискаше. На шега беше кръстил рибката "Коте" и й говореше всеки ден преди или след работа.

"Не губи вяра, Коте", казваше Майк на своя без­мълвен приятел на излизане. Разбира се, рибката ни­кога не му отговаряше.

Висок над метър и осемдесет, Майк вдъхваше рес­пект на околните, докато не се усмихнеше. Усмивката му беше толкова чаровна, че разтапяше всякакви предубеж­дения към едрия му ръст. Майк неслучайно обслужваше клиентите по телефона, където не можеха да го видят. По този начин той преднамерено се лишаваше от най-доброто си качество - нещо като самоналожен затвор, който му позволяваше да тъне на воля в мелодрамата на сегашното си положение. Майк умееше да общува с хората, но го правеше само в крайни случаи. Отбягваше да завързва нови приятелства и изобщо не забелязваше представителките на нежния пол - макар че те не бяха равнодушни към него.

"Майк", питаха го колегите му, "кога за последен път ти е излизал късметът? Трябва да излезеш и да си намериш свястна жена - и да си подредиш живота!"

После те се прибираха вкъщи при своите семей­ства, любими, деца и кучета - а понякога и рибки. Но Майк недоумяваше как да се залови да изгради наново изгубения си любовен живот. Не си струваше, смята­ше той. Аз намерих моята спътница много рано, каз­ваше си той. Само че тя не го прозря. Майк се беше влюбил до уши, с всички надежди на любовта. Тя обаче просто се беше позабавлявала. Когато Майк най-накрая осъзна този факт, цялото му бъдеще се разби на пух и прах. Той я беше обичал с цялата си страст, каквато смяташе, че повече никога няма да изпита. Беше й поднесъл цялата си любов, а тя я беше отхвърлила.

Израснал във ферма в малкото градче Синя Земя, щата Минесота, Майк се беше измъкнал от едно об­речено според него съществуване - да отглежда пше­ница, която да се изкупува от чужда страна или да се съхранява безкрайно в огромни силози поради свръхизобилие на зърно. Още от малък Майк знаеше, че не е роден за фермер. Никой не ценеше труда им. Какъв беше смисълът? Освен това не можеше да понася миризмата на село и искаше да работи с хора, вместо с трактори и животни. Учеше се добре и умееше да общува с хората. Така че Майк естествено се насочи към търговията и без проблем си намираше работа като търговец на всякакви продукти и услуги, които можеше да предлага честно. Хората обичаха да паза­руват от Майкъл Томас.

Когато поглеждаше назад към онова, което вече покойните му родители му бяха оставили, той осъзна­ваше, че единственото "устойчиво" нещо беше вярата в Бог. Не че му беше от голяма полза, мислеше си с горчивина Майк. Той беше единствено дете. а родите­лите му - обичните му мама и татко - бяха загинали в автомобилна катастрофа точно преди 21-ия му рож­ден ден. Майк все още скърбеше за тях и винаги държеше край себе си снимки, които да му напомнят за живота - и смъртта им. Въпреки всичко, дори сега, Майк ходеше на църква и спазваше ритуалите. Когато свещеникът го питаше как е духовното му здраве, Майк открито признаваше вярата си и убедеността в духовната си природа. Той вярваше, че Бог го обича, но в момента просто му е обърнал гръб - от няколко години насам, по-точно. Майк често се молеше поло­жението му да се подобри, но не хранеше оптимизъм, че нещата действително ще се променят.

Предвид червендалестия тен на баща си, Майк не беше точно красив, но притежаваше известна привле­кателност. Жените го намираха за неустоим. Блестя­щата му усмивка, руса коса, висок ръст, четвъртита челюст и дълбоки сини очи бяха завладяващи. Интуи­тивните хора долавяха също така, че Майк е честен човек и тутакси му се доверяваха. Бяха му се отдавали редица възможности да извлече полза от ситуацията - и в бизнеса, и в любовта - но той никога не ги беше използвал. Майк беше рожба на фермерското съзна­ние - едно от малкото ценни качества, които беше усвоил от живота на село.

Той не умееше да лъже. Интуитивно разбираше кога другите се нуждаеха от помощ. Отваряше вратата на влизащите и излизащите в супермаркета, уважава­ше и разговаряше с възрастните и винаги даваше по някой долар на изпадналите просяци и бездомници, дори да подозираше, че парите ще отидат за алкохол. Смяташе, че хората трябва да се потрудят заедно, за да променят положението към по-добро, и не разби­раше защо съгражданите му никога не разговаряха помежду си и рядко се събираха със съседите си. Сигурно защото времето беше толкова хубаво, че поч­ти никога не им трябваше чужда помощ. Каква иро­ния, мислеше и той.

Единствения женски ролеви модел за Майк беше майка му, затова той проявяваше към жените същото уважение, което беше изпитвал към прекрасната, чув­ствителна жена, която толкова много му липсваше. Част от сегашното му нещастие се дължеше на при­видната измяна към това уважение в единствената "истинска" връзка, която бе имал някога. Всъщност преживяването на Майк беше в резултат на сблъсък между културите; човекът не беше оправдал неговите очаквания и обратното. Момичето от Калифорния, което му беше разбило сърцето, просто следваше истината на собствената си култура за любовта, но Майк го беше изтълкувал иначе. Той беше възпитан по друг начин и не изпитваше търпимост към други идеи за любовта.

А сега започва истинската история. Ето го Май­къл Томас с настроение под нулата, прибира се в петък вечерта, готов да приветства своя преходен двустаен апартамент (две стаи заедно с банята!). Пътьом е минал през магазина да купи оскъдните продукти, необходими за оцеляването му през следващите ня­колко дни. Отдавна е научил, че може да свързва двата края, ако си купува екологични храни и използва раз­умно купоните си. Но коя е тайната на икономичния живот? Яж по-малко!

Майк купуваше пакетирани готови продукти. Така не му се налагаше да включва готварската печка и да плаща за електричество. Този навик го държеше неудовлетворен, полугладен и вечно лишен от десерт - което напълно отговаряше на неговата самоналожена роля на жертва. Освен това беше открил, че ако изяжда всичко направо от пакета над мивката, не му се налага да мие чинии! Майк мразеше да мие чинии и често се хвалеше на своя колега и единствен приятел Джон как е разрешил този проблем. Познавайки навиците на Майк, Джон подхвърляше злъчно, че скоро Майк ще­ше да намери идеалното решение за всичко - избяг­вайки дори нуждата от апартамент - като се пресели в близкия приют за бездомници. При тези думи Джон се беше разсмял и го беше потупал по гърба. Но Майк се беше замислил сериозно над предложението.

Когато Майк се прибра от магазина, навън се беше стъмнило. Тежката мъгла цял ден се опитваше да се обърне на дъжд и дори сега всичко лъщеше влажно под изкуствените жълти лъчи на уличното осветление, отразено върху стълбището на жилищна­та кооперация. Щастлив да живее в Южна Калифор­ния, Майк често си спомняше тежките зими в Минесота.

Още от юноша Майк обожаваше всичко, което идваше от Калифорния. Обещаваше си, че някой ден ще се спаси от наказанието на климата, който всички останали приемаха за даденост. Защо човек избира да живее на място, където може да измръзне до смърт за десет минути?, питаше той майка си. Тя се усмихваше и го поглеждаше, после казваше: "Камъкът си тежи на мястото. Освен това тук сме в безопасност." Тя често обичаше да повтаря колко е опасен животът в Лос Анджелис и колко е хубаво в Минесота. Стига да не умреш от студ! Майк не можеше да я убеди, че опас­ността от земетресение е като лотарията. Може да ти се случи - а може и да не ти се случи. Затова пък мразовитите зими на Минесота бяха нещо нормално - циклично събитие, от което няма измъкване!

Майк напусна родния дом веднага щом завърши гимназия и завърши колеж в Калифорния. Използва­ше търговския си нюх във всяко свое начинание. Сега му се искаше да си беше останал у дома за известно време - да се беше порадвал на близостта с майка си и баща си, преди да се случи катастрофата. В стремежа да избяга от студа беше изгубил ценни мигове с роди­телите си, или поне така смяташе. Когато се обръща­ше назад, Майк се срамуваше от егоизма си.

Майк се изкачи в сумрака по стъпалата до своя партерен апартамент и бръкна за ключодържателя си. Подпря торбата с покупките и пъхна ключа в ключал­ката. Ключът превъртя нормално, но в този момент, в тази петъчна вечер, "нормалното" престана да съ­ществува за Майкъл Томас. Зад вратата го очакваше подарък - вероятно част от съдбата му - нещо, което щеше да промени живота му завинаги.

Тъй като рамката беше изметната, Майк се беше научил да използва тежестта на тялото си, за да отваря заяждащата входна врата. По тази причина той винаги "влиташе" в жилището си. Майк беше усъвършен­ствал изкуството да балансира торбата с покупките на хълбока си, да пъхва ключа в ключалката, да го пре­върта и в същия момент да подпира вратата с бедро. Тази маневра изискваше една неудобна чупка в кръста и макар да вършеше работа, приятелят му Джон отбелязваше, че отстрани изглежда много смешно!

Несговорчивата врата се отвори при удара и стрес­на крадеца, който тършуваше в тъмната стая. С бързи­ната на изплашена котка и дългогодишния опит от сре­щите с неочаквано, неканеният гост, който едва стигаше до рамената на Майк, моментално се хвърли напред, улови Майк над лакътя и го дръпна в стаята. И понеже тежестта на тялото му беше насочена напред, към вра­тата, той влетя по инерция. Крадецът го препъна и го просна на пода, а покупките полетяха към отсрещната стена с такава сила, че повечето се разбиха на пихтия. Точно преди да падне на земята, стреснатият и изплашен Майк чу как вратата се затръшна зад него - а крадецът все още беше вътре! После зърна на пода счупените стъкла от прозореца, откъдето беше влязъл негодникът. В такива моменти хората често казват, че всичко се е случило сякаш в забавен кадър. Но с Майкъл Томас не стана така. Секундите летяха стремглаво, компресираха времето и създаваше смазваща паника! Крадецът, който беше проникнал с взлом в апарта­мента, беше твърдо решен да довърши започнатото и да отмъкне телевизора и стерео уредбата, и изобщо не го беше грижа за жертвата. Щом Майк падна на пода, бандитът се метна върху него и впи ръце в гърлото му. Очите му бяха разширени от ярост. Майк усети горе­щия, зловонен дъх върху лицето си и тежестта на човека върху корема си. Инстинктът му за оцеляване заговори и той реагира като всеки човек в смъртна опасност, предприемайки ход, заимстван сякаш от второкласен екшън. Въпреки дезориентацията си, Майк се засили и удари с глава крадеца по челото. И успя. Бандитът, изненадан от силата на удара, разхлаби хватката си, така че Майк успя да се претърколи встрани и се опита да се изправи. Но преди да успее да се закрепи, крадецът отново го връхлетя, нанасяйки силен удар в стомаха му. Майк излетя нагоре, а после залитна наляво, падайки върху нещо голямо, което осъзна смътно като своя аквариум. С адски шум бю­фетът, аквариумът и единствената рибка полетяха към отсрещната стена и се разбиха до покупките.

Майк агонизираше от болка, останал без въздух. Пое дъх - дробовете му горяха от липсата на кислород - следейки как един ботуш голям колкото Монтана се спуска над него. Бандитът се хилеше гадно. Стана толкова бързо! Ботушът се стовари. Майк почувства и чу как костите на врата му изхрущяха с ужасяващ звук. Той осъзна, че трахеята и гръбнакът му сигурно са прекъснати. Цялото му тяло подскочи и потрепери от удара. В съзнанието му бавно започна да се избис­тря представата за положението. Това беше - смъртта наближаваше. Майк се помъчи да извика, но гласът му отказа да го послуша. Не можеше да си поеме въздух и скоро всичко потъна в мрак. Всичко притихна. Кра­децът се залови да довърши обира, без да обръща внимание на проснатия на пода човек, когато отново го стресна трясък по изстрадалата врата.

"Какво става тук? Всичко наред ли е?" Някакъв съсед тропаше сърдито с юмрук по дървото.

Крадецът изруга късмета си и неохотно изтича до счупения прозорец. Изби останалите стъкла и се из­мъкна навън.

Съседът, който никога не се беше засичал с Майк, чу звука на разбити стъкла и реши да натисне брава­та. Откривайки, че вратата е отключена, той влезе и завари разхвърляния апартамент и силуета на човек, който излиза през прозореца. Съседът се промъкна внимателно в тъмното, за да избегне телевизора и стерео уредбата, струпани хаотично в средата на ста­ята, включи осветлението и голата крушка на тавана светна.

"Боже мой!", извика ужасен той.

В следващият миг човекът вече се обаждаше за помощ. Майкъл Томас лежеше в безсъзнание, смър­тоносно ранен. Сега в стаята беше тихо - единственият звук идваше от пляскащата на сухо рибка на половин метър от главата му. "Котето" се мяташе между марулите и полуготовата юфка и останалите разпилени покупки - грозна бъркотия, която посте­пенно се обагряше в червено от пълзящата локва кръв.