"Задръж му главата над легенчето!", извика сес­трата на санитаря. "Ще повръща."

Тази вечер спешното отделение беше претъпкано, както често става в петък. Този път пълнолунието усложняваше допълнително положението. Макар да не признават науки като астрологията и метафизика­та, повечето болници удвояват персонала на спешните отделения по това време от месеца. Тогава се случват необичайни неща. Медицинската сестра изтича от стаята, за да се погрижи за друг неотложен случай.

"Буден ли е?", попита съседът, който беше при­дружил Майк в отделението. Санитарят в бяла прес­тилка се наведе, за да надзърне в очите му.

"Да, идва в съзнание", отвърна санитарят. "Гово­ри му и не му позволявай да се надига. Отървал се е само с голяма цицина и няколко шева на главата, но челюстта ще го боли доста време. Рентгеновите сним­ки показват, че е почти счупена. Добре, че успяхме да я наместим, докато беше в безсъзнание."

Санитарят се оттегли от "стаята" - пространство, разделено със завеса на извита в полукръг тръба. На излизане дръпна завесата, така че Майк и съседът му останаха отново сами. Множеството звуци на спешно­то отделение бяха приглушени, но съседът чуваше движенията и гласовете на хората от двете страни. Отляво лежеше жена с прободна рана, а отдясно ня­какъв старец се оплакваше от задух и изтръпване на ръката. И двамата бяха пристигнали почти едновре­менно с Майк - преди около час и половина.

Майк отвори очи и почувства пронизителна болка в долната челюст. Веднага разбра, че е буден. Сънят с ангела свърши, помисли си той, докато реалността на болката и цялата ситуация постепенно се превръщаха в неговата действителност. Флуоресцентните лампи, които обливаха отделението в ярка, стерилна светли­на, накараха Майк да трепне и да затвори очи. В помещението беше студено, а Майк лежеше отвит - на болничното легло липсваше одеяло.

"Известно време беше в безсъзнание, приятел", каза съседът, малко смутен, че не знае дори името му. "Превързаха ти главата и ти наместиха челюстта. Не се опитвай да говориш."

Майк погледна с благодарност мъжа, който се беше надвесил над него. Макар че все още беше за­маян, той се вгледа в чертите му и позна обитателят на съседния апартамент. Мъжът приседна на леглото, а Майк потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, Майк видя, че са го преместили. Тук беше тихо и спокойно и той лежеше в легло. Когато отвори очи и се помъчи да проясни замаяните си мисли, осъзна, че все още се намира в болницата, само че сега беше в самостоятелна стая. Не изглежда зле за болница, помисли си Майк. Изплашеният му поглед обходи картините на стената и хубавия стол до леглото. Цялата стая, включително таванът, беше об­лицована със скъпи шумоизолиращи тапети на малки, елегантни квадратчета, които Майк виждаше леко раз­мазани и източени. Пак имаше флуоресцентни лампи, но бяха изключени и полускрити в незабележимите шарки. Светлината идваше главно от еркерния прозо­рец и двете бели лампи в стаята. Вместо гола етажерка с телевизор, на отсрещната стена имаше изящно из­работена ракла. Вратите на красивия скрин бяха зат­ворени. Крушките си имаха лампиони, също като в хубав хотел, а лампионите бяха в тон с тапетите! Какво беше това място? Частна резиденция? Но по-ната­тъшният оглед разкри обичайните болнични изводи за кислород, газ и електрически контакти на различни места. Майк видя и разни други болнични инструмен­ти - на ръката му беше закрепен малък апарат, който писукаше тихо на всеки няколко минути.

Тъй като наоколо нямаше никой, Майк се зае да анализира случилото се. Дали бяха оперирали гърлото му? Можеше ли да говори? Той вдигна полека ръка към гърлото си, очаквайки да напипа дебела превръз­ка или дори гипсова яка. Вместо това докосна собст­вената си кожа! Майк прокара пръсти по шията си, но всичко беше наред. После се опита да се покашля и с изненада откри, че има глас. Едва когато отвори уста, осъзна къде е проблемът. Пареща алена болка, от която му прилоша, го прониза някъде зад устата и под ушите. Това е крещяща болка, помисли си Майк, и отбеляза наум повече да не отваря рязко уста.

"О, вече сме будни. Можем да ви дадем обезболя­ващи, господин Томас", изрече напевен, но приятен женски глас откъм вратата. "Но ще се възстановите по-бързо, ако откриете собственото си ниво на търпи­мост без лекарства. Нямате нищо счупено. Добре е да раздвижвате челюстта си." Медицинската сестра, об­лечена в както изглеждаше дизайнерска униформа, се доближи до леглото. Освен че униформата й беше изгладена и безупречна, тя самата явно беше много опитна. Над джобчето й бяха закачени няколко отли­чия и значки. Майк заговори внимателно през зъби, като се стараеше да изговаря думите без излишни движения на челюстта си.

"Къде съм?", измънка той.

"В една частна клиника в Бевърли Хилс, господин Томас." Сестрата застана до него. "Прекарахте нощта тук след като ви докараха от реанимацията на спеш­ното отделение. Съвсем скоро ще ви изпишат." Майк се ококори и лицето му се сгърчи от притеснение. Беше чувал, че престоят в такива болнични заведения струвал две-три хиляди долара. При мисълта колко ще му струва престоят пулсът му се ускори.

"Не се безпокойте, господин Томас," успокои го медицинската сестра, виждайки изражението му. "Всичко е уредено. Той пое всички разходи, баща ви. О, да, той плати за всичко."

Майк притихна за момент, недоумявайки как мър­твият му баща би могъл да уреди сметката. Може би тя беше взела съседа му за негов баща? Майк събра цялата си сила и заговори, като се стараеше да не движи устата си.

"Вие видяхте ли го?", попита той.

"Дали го видях? И още как! Страхотен е той, баща ви! Висок и русокос като вас, с ангелски глас. Всички медицински сестри получиха сърцебиене." Само като я слушаше, Майк веднага разбра, че сестрата е от неговия роден щат Минесота. Там всички говореха така, често поставяйки подлога в края на изречението - странен навик, който Майк беше превъзмогнал малко след като се премести в Калифорния. Иначе звучаха като Йода от "Междузвездни войни".

Тя продължи.

"Плати за всичко, баща ви, при това в брой. Така че не се тревожете, господин Томас - и о, да - той ви остави съобщение."

На Майк му се сви сърцето, макар да подозираше, че така-нареченият баща беше просто съседът му; описанието на сестрата не пасваше на никой от него­вите познати. Междувременно тя беше излязла от стаята, за да донесе съобщението. Не минаха и пет минути и тя се върна с лист, чийто текст явно беше написан на машина.

"Продиктува го, така да знаете", каза сестрата и извади прегънатия лист от пощенски плик със знака на болницата. "Каза, че почеркът му не е четлив, затова ви го напечатахме. Вижда ми се малко непонят­но, ако ме питате. Като малък Опи ли ви наричаше?" Сестрата подаде листа на Майк и той прочете текста.

Скъпи Майкъл-Опи,

Не всичко е такова каквото изглежда. Твоето пътуване започва сега. Оздравявай бързо и не заб­равяй да си приготвиш багажа за пътуването. Аз подготвих пътя към дома. Приеми този дар и тръгвай смело напред. Ще ти покажат пътя.

Майк почувства как по гърба му полазиха тръпки. Погледна сестрата с признателност и притисна листа до гърдите си. После затвори очи, сякаш молеше да го оставят сам. Сестрата разбра намека и излезе от стаята.

А в ума на Майк се въртяха най-различни възмож­ности. Не всичко е такова каквото изглежда, гласеше бележката. Малко е да се каже! Той знаеше, че гърлото му беше смазано на пихтия от един престъпник, който за малко да го довърши на пода в собствения му апартамент. Беше изживял агонията на всяка секунда от онова кошмарно събитие! Но ето че се беше отър­вал само с наместване на челюстта, плюс няколко порязвания и синини на лицето и главата. Щеше да го боли известно време, но после да му мине. Това ли беше подаръкът?

Мисълта, че видението на ангела може да е било действително събитие, не беше част от реалността на Майк, докато не прочете бележката. Ако това не е бил ангела, кой тогава е бил? Майк просто не познаваше никой, който да е толкова богат или да го познава достатъчно добре, за да му даде нещо даром, още по-малко да поеме разходите по лечението му. Кой друг можеше да знае за пътуването, което той обеща да предприеме? Тялото му потръпваше от въпросите и Майк все още се измъчваше от съмнения за смисъла на бележката, когато получи окончателното потвърж­дение и се усмихна.

Нали медицинската сестра го попита дали са го наричали Опи? На бележката беше написано Опи като име - несъмнено под диктовката на "ангела", който беше поел лечението. Това не беше прякор. А съкра­щение! О-П-И - На Чистото Намерение! Следовател­но поздравът гласеше Скъпи Майкъл на Чистото На­мерение! Усмивката на Майк прерасна в смях. Много го заболя, но той продължи да се смее, а цялото му тяло се разтърси от радостта на момента, после той притихна и по лицето му потекоха сълзи на радост. Отиваше си у дома!

1) Абревиатурата идва от Of Pure Intent (англ.) - на чистото намерение. (Бел. прев.)

Следващите няколко дни бяха специални. Изписаха го с шишенце обезболяващи, но Майк нямаше нужда от тях. Челюстта му оздравяваше с удивителна бързина и скоро той можеше да я движи. Говорът му се възвръщаше без усложнения. Храненето, макар и кошмарно в началото, се нормализира за ден-два. Междувременно болката изобщо не го притесняваше. Майк усещаше известно схващане, но поносимо предвид обстоятелствата. Не искаше да пие обезболяващи, които щяха да притъпят "приповдигнатото" му наст­роение при мисълта за духовното пътуване. Порязванията и синините също заздравяваха невероятно бързо.

Майк се обади в службата и съобщи, че напуска. Беше се упражнявал десетки пъти наум; така че сега се наслади на прекъсването на връзката с онази ужас­на работа. После се обади на своя приятел Джон и се помъчи да му обясни, че си взима неплатен отпуск и може повече никога да не се върне. Джон му пожела всичко добро, но изрази загриженост заради тайнствеността, с която бяха обвити плановете му.

"Приятелю", каза убедително Джон, "с мен можеш да споделиш! Аз няма да ти попреча. Какво става?" Майк знаеше, че Джон не би го разбрал, ако му разкажеше, че му се е явил ангел и му е дал напътствия - затова си замълча.

"Трябва да замина на пътешествие", каза му вмес­то това. "Това е много важно за мен." И спря дотам.

Майк се обади на хазяина и опакова багажа си. Отдели внимателно най-скъпите си вещи от дрехите и домакинските уреди. Не че имаше много, но нещата, които му бяха най-мили - снимките и няколко книги - опакова в два специални сака. Знаеше, че не може да вземе много дрехи, затова си приготви само най-необходимото за леко пътуване и го подреди в саковете с книгите и снимките.

Майк покани на гости съседа си - същият, който му спаси живота - и му подари някои дрехи, телеви­зора, велосипеда, с който ходеше на работа, и разни други вещи, които беше натрупал през годините.

"Ако ти не ги искаш," каза му Майк, "дай ги на бедните."

Съседът се трогна от жеста и на сбогуване се усмихна широко. Майк остана с впечатлението, че предложените неща му бяха крайно необходими. След като се беше обадил на 911, човекът беше спасил рибката Коте, която очевидно също трябваше да ос­тане при него, понеже и без това вече обитаваше неговия аквариум.

"Довиждане, Коте!", подхвърли с усмивка Майк на излизане от апартамента на съседа. "Не губи вяра." Котето дори не го погледна. Имаше по-важна работа с новите си приятелки-рибки.

На петия ден след излизането от болницата Майк осъзна, че краят на приготовленията му наближава. Не знаеше как точно да постъпи и не знаеше къде точно трябва да отиде. Беше вечер и всичко беше притихна­ло. Майк знаеше, че ангелът ще разбере, когато е готов и че утре щеше да започне нещо ново. Почувства абсолютната реалност на своето пътуване. "Имаше" вярата, че ще му се покаже какво да направи. Всичко, което се беше случило през последната седмица, оп­равдаваше логиката на вярата му. Майк реши да раз­гледа скъпоценните вещи в куфарите, които щеше да вземе на своето духовно пътуване.

Отвори куфарите и разгледа обстойно нещата, с които не можеше да се раздели. В единия сак бяха снимките. Фотоалбумът беше оръфан и много от пожълтелите снимки бяха закрепени със старомодни ъгли от 50-те години. Майк отвори албума внимател­но и щом видя първата фотография - сватбената снимка на родителите си - тутакси го обзе познатото чувство на меланхолия. Беше намерил тази и други техни снимки след катастрофата и тогава едва събра сили да ги разгледа.

Ето ги двамата - много влюбени - усмихнати срещу камерата - в началото на съвместния си живот. Дрехите им му се виждаха смешни и това беше един­ственият случай, когато Майк беше виждал баща си с вратовръзка. По-късно той беше намерил сватбената рокля на майка си на тавана. Беше помолил една съседка да му я опакова, за него беше твърде болезне­но. По времето, когато беше правена снимката, Майк беше само блясък в очите им, а бъдещето беше изпъл­нено с щастливи очаквания. Той дълго съзерцава снимката, а накрая заговори тихо:

"Мамо и татко, аз съм вашето единствено дете. Надявам се, че това, което се каня да направя, няма да ви разочарова. Обичам ви много и искам да ви видя скоро."

После Майк запрелиства страниците на албума, които пазеха спомените на собственото му детство. Усмивката не слизаше от лицето му. Ето я старата ферма, случайни снимки на приятелите му. Ето го и него на шест години, качен на трактора. Какво съкро­вище беше този албум! Майк почувства, че постъпва добре като взима родителите и детството си на това специално пътуване. Засега не се знаеше какво щеше да се случи накрая с албума, но просто не можеше да го изостави.

После дойде ред на книгите му. Толкова си ги обичаше! Библията му беше овехтяла от многократно разлистване и често му беше давала утеха. Дори да не я разбираше цялата, Майк долавяше духовната й енер­гия. Беше я опаковал внимателно и за нищо на света не би я оставил. После идваха книгите от юношество­то му, които означаваха много за него - "Момчетата Харди" и "Паяжината на Шарлът". Бяха евтини изда­ния с меки корици, които Майк обичаше да препрочи­та от време на време, като всеки път си припомняше какво беше правил по времето, когато се срещна за първи път с тези велики истории и герои. И накрая голямото приключение на "Моби Дик", когато поотрасна, и поредицата за Шерлок Холмс; след което любимите му, малко известни поети.

Всичките му книги и снимки се събираха в две раници и нямаше да тежат, позволявайки му да носи в ръка средно голям сак, в който да сложи и нещо за хапване. Майк се почувства готов, затова легна на пода на опразнения апартамент за последен път. Има­ше възглавница и това му стигаше. Беше готов за следващия ден и вълнението от предстоящото духов­но пътуване дълго не му позволяваше да заспи, докато прехвърляше наум всичко случило се и обещанието на неизвестното. Утрешният ден бележеше началото на неговото пътуване към дома.