Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS



Начало  Регистрация  Вход


Хороскопи
Любовен en
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любов
Тя и Той


Книги
The Arcturians
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Вампиризъм
Музика | Филми
Таро | Свежо
Lifestyle (2) (3)
(4) (5) (6) (7)
Business, Careers
(2) (3) (4) (5)



12:35
18.08.2017
Петък
107.22.97.23


Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!
 Дар » Крион » Книга 5: Пътуване към дома » 6. Голямата буря

Послания от Крион [8]Книга 1: Финалната епоха [49]Книга 2: Не мисли като човек [43]
Книга 4: Притчите на Крион [25]Книга 5: Пътуване към дома [13]Книга 6: Партньорство с Бог [137]
Книга 3: Алхимия на човешкия дух [65]

6. Голямата буря

Не бяха минали и два часа, когато Майк забеляза, че излиза вятър и небето помръква. О, чудно!, помисли си той. Буря в рая.

През последния един час товарът му натежа мно­го и той често-често спираше да почива. Освен че беше тежък, багажът беше и неудобен за носене! Това силно дразнеше Майк и го караше да се чувства извън равновесие - а сега и буря! Значи трябваше да потърси къде да се скрие от дъжда. Не искаше торбите да се намокрят и не знаеше дали новото снаряжение няма­ше да ръждяса.

Той отново поспря и за първи път погледна зад себе си. ТО БЕШЕ ТАМ! Зеленото петно се стрелна като светкавица зад самотните камъни. Този път Майк го видя. Беше материално и голямо! Мрачно предчувст­вие плъзна по измореното му тяло, когато си даде сметка, че призракът не е изчезнал след гостуването му в последната къща. Майк си спомни думите на Ориндж, че това нещо е опасно и може да му навреди. Затова седна да си почине и се обърна назад, така че непрекъс­нато да вижда пътя зад себе си. Знаеше, че трябва да е нащрек. Повече отколкото си представяше.

Вятърът се усили и затрудни придвижването му, Ако не беше товарът, щеше да му бъде по-лесно, но привързаният за гърба му боен щит се беше превърнал в своеобразно платно. Багажът не му позволяваше да го задържи в балансиращата позиция, която беше овладял и сигурно щеше да напредва доста по-бързо - придържайки го срещу вятъра за равновесие. Но не можеше да го направи заради торбите. Майк знаеше, че трябва да побърза да намери подслон, докато ло­шото време отмине и отново се изясни.

Майк никога не беше виждал подобно нещо. Вре­мето се променяше драстично с невероятна скорост! Непрестанно нащрек за преследвача, Майк забеляза с ужас, че той скъсяваше дистанция въпреки вятъра и леещия се дъжд. Каква бързина! Как успяваше да се движи толкова стремглаво срещу силния вятър?

Постоянно влошаващото се време принуди Майк да предприеме нещо. Небето се смрачи за минути! Майк се преви на две, за да среща по-малко съпротив­ление. Накрая спря и се сниши до земята - придвиж­ването напред беше станало невъзможно.

Бурята като че ли заживя свой собствен живот, а бушуващият вятър зави и застена. Където не беше заслонен от щита, дъждът го шибаше като стотици иглички, които се забиваха в плътта му, тъй като капките падаха вертикално с огромна сила. Майк осъзна, че е в голяма беда. Изви врат и погледна пътя назад, който почти не се виждаше от плющящия дъжд и сгъстяващата се мъгла. Но видя съвсем ясно тъмно­зеленото създание, което сега се извисяваше в цял ръст, със светещи червени очи. И продължаваше да напредва! Бурята изобщо не му пречеше! Как беше възможно? Майк се изплаши.

В този миг Майк чу в себе си гласът на Блу.

"ИЗПОЛЗВАЙ КАРТАТА!" Гласът е толкова от­четлив, помисли си Майк! Той наистина е с мен. Сега бурята бушуваше с такава ярост, че засенчваше всич­ко, което беше виждало някога момчето от Минесота. Струваше му се, че е попаднал в някаква центрофуга. Майк се беше прилепил към земята, за да не бъде пометен от вихъра. Колкото по-ниско залегнеше, тол­кова по-добре. Воят на стихията се усилваше и беше оглушителен! Майк се тресеше от ужас и страх, но по някакъв необясним начин виждаше смисъла на всичко това. Само да можеше да извади картата!

Но за зла участ не можеше да я достигне; беше твърде зает с оцеляването. Свирепата стихия сякаш нарочно го атакуваше и Майк се беше вкопчил с една­та ръка за растенията под себе си и стискаше своите скъпоценни книги и снимки с другата. Калъфът с картата беше преметнат на врата му и висеше на гърба му - невредим, но недостижим. За момент мощния: виещ вятър влезе под щита и подхвана тялото на Майк. После бурята го заблъска и го тласна към действие. Майк прилепи тялото си още по-плътно да земята и с огромно усилие на волята си вкопа крака в калта, вкопчил ръка в един много упорит бурен.

Вече цареше непрогледен мрак; талазите черни облаци се стелеха ниско над земята, помрачаваха всичко наоколо. Майк беше притворил очи до проце­пи, опитвайки се да ги предпази от набезите на вятъра и дъжда, но и без това не се виждаше нищо. Не виждаше даже земята под себе си! Къде беше тъмното нещо? Дали ТО се промъкваше, за да го сграбчи? Дали да се осмели да помръдне, или бурята щеше да го довърши? Всяка клетка на тялото му трепереше от усилие, каквото дотогава не беше познал. Страх ли беше това? Не! Волята му да оцелее и да се пребори с положението надделяваше. Майк беше твърдо решен да докопа картата!

Затова изпита облекчение, когато чу в ума си гласа на Ориндж. Как е възможно да чуеш толкова тих шепот, когато наоколо цари грохот?, помисли си Майк.

"Майкъл Томас, освободи се от багажа!"

Майк разбра, че не го ли направеше, щеше да умре. Дрехите му, даже под щита, вече бяха вир-вода и той започваше да трепери. През писъците на шиба­щия вятър Майк дочу и долови мощен отекващ тътен. Какъв беше този нов шум? Той почувства вибрацията му на земята. Приближаваше ли се? Трябваше да последва съвета на Ориндж. Тътенът приближаваше!

Една по една, бавно, но методично Майк взе да сваля торбите, в които беше подредил своя скъпоце­нен товар от спомени. Най-напред се освободи от книгите. Отпусна двата пръста, с които крепеше ремъ­ка на първата торба. Бурята подхвана торбата с ярост­та на изгладнял звяр. С такава сила я изтръгна от ръката му, че Майк се изплаши да не му е счупила пръстите. Чу раздирането на платното и сърцеразди­рателното плющене на стотиците страници, разкъсва­ни на малки парченца само на няколко метра от гла­вата му. Това беше най-ужасният звук, който някога беше чувал. Безценните му книги! Без да му мисли много, Майк отпусна палеца си, с който държеше ремъка на другата торба. Сега стана още по-лошо! Бурята се развилня над него като побеснял насилник, изтръгна сака от немощната му хватка и го прикова към земята. Майк се запита дали тъмното нещо не го е настигнало и вече го разкъсва на парчета. Ударите на бурята заваляха по гърба му като порой!

За разлика от книгите, снимките изчезнаха без­мълвно. Просто отлетяха за миг - и Майкъл Томас се ядоса. Цялото му родословие и безценните, обичани спомени за мъртвите му родители бяха разпилени над пустошта от същата безсърдечна природна стихия, която продължаваше да го бъхти.  

Грохотът и хаосът наоколо достигнаха апогея си. Майк се помъчи да се надигне леко, за да извърне свободната си ръка и да докопа картата. За малко да изпусне бурена, понеже вятърът отново го подхвана прониквайки под щита на гърба му, но Майк прецени движението си и успя да хване преметнатия на гърба си свитък. С палец и показалец успя да развие полека картата и да види къде се намира червената точица. Ориентирайки се инстинктивно, той плъзна пергамента по гърдите си, целият омазан в калта и пръста между твърдия метал на доспехите и мократа земя. Не беше лесно - да притиска тялото си с всичка сила към земята и същевременно да плъзга ръката с картата по тялото си. Майк облегна ръка на една малка скала, опитвайки се да поднесе картата на нивото на очите си. Но дали щеше да види нещо? Беше тъмно като в рог - непрогледен мрак! Дори да успееше да види картата, дали надписите нямаше да са се отмили. Смъртната хватка на другата му ръка за бурена постепенно отслабваше под напора на вятъра и дъжда. Ръката му изтръпваше. Майкъл разхлаби хватка.

ТО не усещаше бурята. Като нисковибрационен гост в тази високовибрационна земя, проклетото създание беше неподвластно на вятъра, дъжда и бурята, които брулеха земята край него. ТО стоеше изправено в цял ръст и напредваше полека по средата на пътя устремено към изтощения, проснат на земята Майк Томас, който едва устояваше на стихиите - за които ТО беше недосегаемо.

ТО не усещаше силния напор на бушуващия вятър. Нищо не му пречеше, с изключение на лошата видимост. ТО се приближи най-спокойно до Майкъл и си каза, че този ден съдбата действително му поднася подарък. Но мракът се сгъстяваше и съвсем скоро и ТО като жертвата си не виждаше нищо. Въпреки това ТО беше твърдо решено да довърши започнатото от бурята и да унищожи Майкъл Томас. ТО беше готово да разчлени тялото му и да запокити късовете в най-далечните краища на тази глупава приказна страна, която презираше с всички сили.

Интуицията на Майк беше вярна, защото сега ТО беше близо. Мракът беше непрогледен като катран. Но ТО се ориентираше инстинктивно, усещайки местоположението на Майк. Нападна с голяма целеустременост и сила - но откри, че рита и блъска парче земя близо до тялото на Майк, Майк го чу, но ТО също чу нещо - пърхането на страниците и раздирането на платното, когато Майк се раздели с книгите си. ТО тутакси се обърна с лице към новия звук. Сега вече знаеше къде се намираше Майк! ТО се изпълни със задоволство.

Промъкна се и накрая в мрака на силната буря, в която не можеше да участва, ТО успя да различи фигурата на безпомощния Майкъл Томас, скрил едната си ръка под тялото си и вкопчил другата в някакъв упорит бурен. Ако умееше да се усмихва, ТО щеше да го направи в този момент.

ТО се нахвърли яростно върху гърба на Майкъл "Томас и го заблъска със силата на дванайсет яки мъже. Но тутакси почувства как милион иглички се забиха в покритото му с брадавици тяло. В ослепителен проблясък от чиста бяла светлина и сребърно сияние ТО беше отхвърлено от някаква невероятна сила. Като гюле ТО описа дълга траектория и се стовари безцеремонно на почти същото място, откъдето бе тръгнало. Опърлено от досега с нещо изключително горещо, ТО се помъчи да анализира случилото се. Беше, меко казано, замаяно и изтощено от силата, която го беше отхвърлила с такава мощ.

Щитът на Майкъл Томас беше здраво привързан за гърба му и прикриваше почти цялото му тяло. Този щит, който Майк смяташе за ненужен, изведнъж му беше оказал безценна защита. Беше изпълнил предназначението си без неговата намеса. Беше част от него. Досегът на ниската вибрация на тъмното създание до високата вибрационна стойност на щита беше предизвикал мощна физическа реакция. Като две могъщи сили с противоположен заряд щитът на знанието беше отблъснал набега на тъмните сили.

Майкъл Томас успя да примъкне картата на нивото на гърлото си. Надзърна в мрака с надеждата да различи нещо. Изведнъж се появи светлина! На Майкъл му се стори, че го е връхлетял особено свиреп удар на вятъра, но заедно с него дойде чудото - засия толкова ярка светлина, че той я видя съвсем ясно през тесните цепки на почти затворените си очи. Тя беше толкова силна, че озари всичко наоколо. Частта на картата, която беше развил толкова внимателно, докато бушуваше бурята, беше пред него! Погледът му пробяга по нея и бързо откри точката ТИ СИ ТУК, Майкъл не обърна внимание на миризмата на пушек и озон, която се разнесе наоколо. Картата му показа пътя и следващия завой, зад който имаше пещера. Стотина метра на изток го чакаше неговото убежище!

В ретроспекция Майкъл Томас смяташе, че в онзи отчаян момент Бог му е изпратил светкавица. Така и не разбра, че това беше една негативна сила, решена да го довърши, която по закона за синхронността беше отговорна за чудото на озарението в момента на най-голямата нужда. Майкъл Томас на Чистото Намерение беше изживял своето първо съ-творение, без изобщо да подозира. Ориндж го беше инструктирал за функцията на дара, който щеше да му помогне "на точното място в точното време", но Майкъл не допускаше, че това можеше да бъде точното място този ден.

С върховно усилие на волята Майк запълзя като охлюв от бурен на бурен и камък на камък - вкопавайки краката си на всеки няколко сантиметра, за да запази стабилността и посоката си. Придвижването му отне почти двайсет минути, вкопчен в подгизналата земя и притиснат в калта под ударите на бурята. И цялото това усилие, за да се довлече на стотина метра на изток - но Майкъл трябваше да успее. Въпреки непрогледния мрак, той намери входа на малката пещера, която щеше да го спаси от сигурна смърт. При всяко болезнено движение на тялото му по земята той благодареше на Бог, че тъмното създание зад него не го е настигнало. Още докато се изтегляше през отвора на пещерата, Майк чу как бурята навън се усили. Удиви се от грохота. Това магическо място не е застраховано срещу неприятности, помисли си Майкъл.

Вътре в пещерата беше тихо, но Майк беше в окаяно състояние. Едната му ръка беше ожулена и кървеше. Дрехите му бяха подгизнали от кал и мръсотия, но в пещерата беше твърде студено, за да ги свали. Майк се надигна предпазливо и оцени положението.

Може би смятате, че в този момент Майкъл Томас се чувствал страшно признателен, че се е спасил от бурята - и от мистериозния враг, който едва не застигна жертвата си. Само че Майк беше ядосан! Тресеше се, но не от студ, а от внезапен пристъп на гняв и ярост от положението. Най-скъпоценните неща му бяха отнети. Знаеше кой контролираше стихиите и изля гнева си срещу всички, които можеха да го чуят.

"Ти ме изигра!" Той застана на входа на пещерата и зарева срещу виещия вятър. "Чуваш ли ме?" Лицето му беше изкривено от ярост. Възмущението му от принудата да се раздели със скъпоценните спомени беше голямо. Онези, които владееха това привидно свещено място, го бяха превърнали в жертва.

"Сега виждам уловката!", продължаваше да крещи ядосано той срещу всички, които можеха да го чуят. "Ако не послушам предложението на някой ангел, просто МЕ ПРИНУЖДАВАТЕ ДА ГО НАПРАВЯ!" Майк се тресеше неконтролируемо от ярост и студ, като продължаваше да стои на входа на пещерата. Жегна го мъка за изгубените снимки на родителите му. И избухна в ридания - разкъсван от емоционална болка - докато не изплака всичките си сълзи. Почувства се стъпкан и ограбен.

Изведнъж усети зад себе си топлина и видя отблясъците на малък огън върху стените на пещерата. После се обърна да види откъде идва разнеслият се нежен глас.

"Съветът ми беше добър, Майкъл Томас на Чистото Намерение."

Ориндж стоеше в дъното на пещерата. Пред него гореше малък огън, който приканваше Майк да се сгрее. Той се успокои, приближи се бавно до огъня и седна пред него, отпуснал глава. Накрая, все още с насълзени очи, той погледна ангела и му зададе въпросите си.

"Беше ли необходимо?"

"Не", каза Ориндж. "Това е целият смисъл."

"Защо ми отне нещата?"

"Това все пак е земя на свободния избор, Майкъл Томас. Независимо какво мислиш ти, човекът е фокусът и човекът е най-почитаното от всички създания тук."

"Свободен избор!", възкликна Майк. "Ако не бях пуснал торбите си, щях да умра!"

"Точно така", заяви Ориндж. "Ти избра да не се разделиш с торбите в момент, когато имаше шанса. Ако беше приел предложението ми, можеше да научиш повече за тези неща. Торбите щяха да останат на сигурно място. Ти не разбираш замисъла на това място. Затова сме тук ние и за това ти бяха дадени даровете и инструментите."

"Все още не разбирам", възрази Майк. "Защо не можех просто да задържа любимите си неща? Те нямаше да навредят на никого тук. Означаваха много за мен!"

"Но не бяха в синхрон с пътуването ти, Майкъл." Ориндж седна на един камък от другата страна на огъня. "Нещата, които носеше, представляваха твоята земна част. Те влачат след себе си твоя стар Аз и те задържат на място, което не е в хармония с новата вибрация, която ти изучаваш и приемаш. Всичко в теб се променя, Майкъл, и ти със сигурност го усещаш."

"Защо просто не ми го каза? Щеше да ми спестиш толкова неприятности." Майк погледна кървящата си ръка и съсипаните си дрехи.

"Ти отхвърли възможността, Майкъл Томас; затова урокът ти трябваше да е персонален." Майк долови мъдростта в думите на Ориндж.

"Какво щеше да се случи, ако не бях пуснал торбите?"

"Нямаше да можеш да продължиш напред, носейки предметите на старата енергия", обясни Ориндж "Вятърът щеше да те отнесе на мястото на старото съзнание. Нямаше да загинеш, но щеше да си изгубил всичко научено и придобито дотук по този свещен път. Това щеше да бъде смъртта на новия Майкъл Томас и ти щеше да напуснеш това място." Ангелът замълча многозначително, после продължи.

"Това е важно, Майкъл Томас на Чистото Намерение. Ти не можеш да вземеш някоя част от старата енергия - дори привидно скъпоценни неща - и да продължиш напред в новата. Двете не са съвместими. На практика ти пристъпваш в ново измерение, а физическите параметри на старото не се комбинира с физическите параметри на новото. Позволи ми да те попитам нещо." Ориндж се приближи до Майк. "Все още ли пазиш дълбоко в теб любовта и спомена за родителите ти, въпреки че физическите предмети ги няма? Или изгуби и тях в бурята?"

"Все още ги пазя", отговори Майк, разбирайки накъде върви разговорът.

"Тогава каква е загубата?" попита Ориндж.

Майк замълча. Осъзна смисъла на урока. Ангелът продължи като разумен баща, който предава простичка мъдрост на любознателно дете.

"Спомените за любимите ти същества са в енергията на твоя житейски опит - и не произтичат от никакъв стар предмет. Когато поискаш да си спомниш за тях, използвай съзнанието на любовта и даровете на новия Майкъл Томас. Междувременно ще установиш, че дори възприятията ти ще се различават от онова, което мислиш, че е било в миналото. Ти придобиваш нова мъдрост за това кои са били родителите ти... и кой си ти. Новите инструменти и дарове ще подобрят паметта ти за тези неща. Старите възпоминания просто те теглят назад към време, когато не си можел да схванеш замисъла."

Майк все още не проумяваше целия този нов език и духовен разговор. Ориндж прочете мислите му и заговори отново.

"Когато приключиш със седмата къща", усмихна се той, "ще разбираш всичко."

Майк схващаше само отчасти думите на Ориндж, но идеята му се изясняваше. Подобно на случката с гниещата храна, той осъзна, че не може да отнесе нищо от стария Майк в мястото, наречено дом. Беше му мъчно за загубата и все още се чувстваше някак предаден от новите си приятели, понеже не го бяха предупредили. Но постепенно съзираше метаморфозата, която се искаше от него, и осъзнаваше, че вече два пъти са го предупреждавали; първия път Блу му каза да не взима храна, а втория път Ориндж го посъветва да остави багажа си. Той и двата пъти пренебрегна съветите и двата пъти се забърка в неприятности.

Майкъл си обеща занапред да слуша по-внимателно какво му говорят ангелите. Това беше особено място с мултиизмерни страни, където ТОЙ имаше биологическата информация, докато АНГЕЛИТЕ притежаваха духовната информация. Ако слушаше повече и си въобразяваше по-малко, пътуването щеше да е много по-леко. Дори да не разбираше напълно езика и голяма част от концепциите, пак трябваше да се довери на преценката на ангелите за земята, която познаваха, и после сам да си проправя път.

"Ориндж!", възкликна Майкъл, за да привлече вниманието на ангела. "Тук защо има бури?"

"Майкъл Томас на Чистото Намерение, ще ти дам още един верен отговор, който ти няма да разбереш." Ориндж се оттегли до входа на пещерата, обърна се и заговори. "Когато тук няма хора, няма и бури." Ангелът беше прав. Майк недоумяваше защо трябваше да бъде така. Изправи се с желание да попита за тъмното нещо, което го преследваше... и осъзна, че Ориндж си беше отишъл!

"Довиждане отново, мой искрящ оранжев приятелю", каза Майк на празното място, където допреди малко стоеше Оранжевият Дух. За първи път получи отговор на сбогуването си. В ума си ясно чу гласа на Ориндж, успокояващ, любящ и мъдър.

"Когато осъзнаеш защо никога не се сбогуваме, ще разбереш, че си част от нашето измерение." Още една объркваща реплика, помисли си Майк - но все пак утешителна.

Майк съблече дрехите си и ги просна да съхнат на камъните край огъня. После внимателно положи до тях доспехите и щита си, забелязвайки, че са съвсем невредими. Постепенно Майк се унесе в дрямка, без да знае дали навън е ден, или нощ, и спа няколко часа. Бурята продължи още малко, но когато той се събуди, небето беше ясно и ведро.

Майкъл надникна навън и видя, че е привечер същия ден. Беше проспал следобеда и сега се чувстваше пълен с енергия. Бавно и предпазливо той взе снаряжението си, постави го както му бяха казали, окачи на врата си калъфа с картата и излезе на пътя, Всичко изглеждаше толкова спокойно! Майк се обърна назад, но не долови никаква опасност, нито сянката на тъмната фигура, стрелкаща се да се скрие зад някой камък или дърво. Майк се чувстваше чудесно!

Въпреки че се здрачаваше, той усещаше, че следващата къща е съвсем близо и не грешеше. Пое надолу по пътя и зад първия хълм я видя. Колко леко му беше! Ръцете му бяха свободни и торбите не потракваха в снаряжението му. Почти не усещаше щита и меча си. Стъпките му бяха леки. Майкъл Томас беше приел физическата загуба като необходима за пътешествието си и я бе загърбил. Упражняваше се да извиква образите на родителите си в ума си и беше възнаграден с жив спомен. Все още усещаше любовта им и изпитваше същите чувства както когато съзерцаваше снимките им. Ориндж се оказа прав. Всичко негово беше в ума му. То му бе достатъчно.

Няколко стотин метра назад една отвратителна тъмнозелена фигура се съвземаше след болезнено из­живяване. Всяко движение напомняше на ТО за изга­рянията му. ТО не знаеше, но раната никога нямаше да заздравее. ТО беше объркано, но все още решено да осуети пътуването на Майкъл Томас. Залогът беше самият живот, защото ТО знаеше, че дори да се пожертва в битката, скоро щеше да дойде времето, ко­гато Майкъл Томас щеше да надникне в пламтящите му очи, да почувства парещия му дъх и да разбере какво е неописуем страх, преди да направи следваща­та крачка към дома.

Категория: Книга 5: Пътуване към дома | Разгледан: 1465 | Добавил: Бонд | Рейтинг: 5.0/1
Коментари: 0
Коментари могат да добавят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
   107.22.97.23          Петък          18.08.2017, 12:35