Продължавай. Продължавай напред и кажи какво искаше да ме попиташ.

Добре. Тук вече всичко ми звучи съвсем теоретично. И наистина не знам - вече го казах - наистина не знам дали всичко това има някаква стойност ...

Ще ти обещая отново, че обгръщането на всичко в живота с този по-широк поглед има огромна стойност. То помага в мисленето ти да кристализира разбирането за това, което се случва, и задълбочава твоето разбиране. Това пък те подготвя и за живота, и за „смъртта”.

Но ти беше казал, че свръхсъзнателната част от нас, свързана с по-широката програма на душата, ни води непрестанно към следващото ни израстване. Тогава защо ни е довела до изживяванията за осъждане, проклятие и ад след смъртта? Защо е допуснала съзнанието ни да възприеме подобни представи?

Сега спомняш ли си какво бе казал сам, със свои собствени думи, в писмото до Джаки?

Струва ми се ...

В това писмо ти беше казал: „Понякога на подсъзнателно или свръхсъзнателно равнище Душата избира неща, които никога не би избрала на съзнателно равнище.”

Според думите ти, тя прави този избор, „за да изпълни своята По-голяма Програма”.

И тъй, ти ми казваш, че По-голямата Програма на душата ми е да изживее осъждането, проклятието и ада?

Това може действително да бъде По-голямата Програма на душата ти. Но спомни си, че твоето изживяване за ада в никаква степен не включва онова, което наричаш „страдание”.

Но все пак, ако „свръхсъзнателното” съществува, не мога да повярвам, че то би ми причинило да изживея ад, макар и без страдание. Освен това ти положи големи усилия, за да ми обясниш, че в мига на смъртта си ние изживяваме онова, което вярваме, че изживяваме. Беше ми казал, че изживяването След Смъртта е резултат от съзнателен избор. Сега пък ми казваш обратното! Сега ми казваш, че то е резултат от свръхсъзнателен избор! Кое от двете е вярно?

И двете.

И двете?

Обмисли възможността твоят избор на свръхсъзнателно равнище да предизвика онова, което ще избереш на Съзнателно Равнище.

Защо? Защо би станало така?

Може би, за да стигнеш до Пълнота в Изживяването и Усещането на онова, което Знаеш за себе си.

Което би било?

Че си Творец на своята собствена действителност.

Свръхсъзнателната част от мене ще позволи на съзнателната част да изживея себе си като творец дори ако съм сътворил нещо лошо за самия себе си?

Няма „добро” и „лошо”. Те не съществуват в Основната Действителност. Добро и лошо са съждения, родени в сферата на разума.

Кого го е грижа къде са родени съжденията ми? Ако съм в „ада” и разумът ми казва: „Това е ад”, то ми е достатъчно. За мене няма значение, че това става „само в ума и представите ми”! Единственото, което има значение, е какво изживявам. За мене не е толкова важно КАК се е случило това и каква е причината да го изживея.

А би трябвало да е важно.

Защо?

Защото само когато знаеш „как се е случило това”, ти можеш да го промениш. Не можеш да промениш своето изживяване - в този ИЛИ в следващия живот - докато не узнаеш как си го сътворил.

Сега, ако знаеш, че „адът”, който си изживял, е бил създаден от теб съзнателно, само в ума и представите ти, ще научиш и формулата, чрез която незабавно би могъл да прекратиш това изживяване.

А тя е?

Трябва да излезеш от ума си, да си изгубиш ума^*.

След края на този разговор ще съм си изгубил ума!

Не си го губи, приятелю. Справяш се много добре.

На всичка хора, които вместо ад изживяват рай, им казват, че „са си изгубили ума”. Те се сблъскват със същата съвкупност от обстоятелства като всеки друг, но изживяват това по различен начин.

Като Дон Кихот.

Като Дон Кихот. Някои хора, както вече казахме, изживяват живота си като ад, докато други го изживяват като рай на земята.

Добре, но нали то зависи от онова, което се случва в живота им?

А защо, мислиш, „се случва” онова, което се случва?

Защото те си мислят така.

Вярно. Или, с Други думи казано, тъй че да не го забравиш:

Онова, което се случва

в човешкия живот е онова, което се случва

в човешкия живот,

заради онова, което минава

през човешкия ум.

Случва се онова, което мислим, че се случва, и ще се случи онова, което мислим, че ще се случи.

Това е вярно в широкия смисъл на думата.

И точно тук трите Инструмента на Сътворяване (мисъл, дума и дело) се срещат с трите Равнища на Изживяване (подсъзнателно, съзнателно и свръхсъзнателно).

Вярно. И мисълта е особено могъщ инструмент, защото се използва и на трите равнища.

А какво ще кажеш за думите? Те не се ли използ­ват на свръхсъзнателно равнище? Нали чрез тях свръхсъзнателното общува с нас?

Не. Думите са творение на ума. Когато минеш от съзнателно мислене към свръхсъзнателна яснота за нещата, ще откриеш, че за това няма думи.

Ако достигнеш това равнище на ясно осъзна­ване чрез медитация, по време на свещен ритуален танц или по някакъв друг начин, ще откриеш, че там има само усещания (или трептения).

Когато повечето хора усещат нещо, те веднага съзнателно, с ума си, изследват своите усещания и се опитват „да ги облекат в думи”. Това понякога може, а друг път не може да бъде полезно.

Майсторът не прави това импулсивно. Майсторът просто усеща усещането си, позволява си това усещане и го изживява пълноценно. След това майсторът решава дали опитът да облече това усещане в думи ще бъде полезен.

Усещанията са твоите първи мисли, твоите чисти мисли. Усещането е безсловесна мисъл. То предава много, без да „каже” нещо. Усещанията, чувствата, са езикът на душата.

Думите са твоята втора мисъл. Те са твоят опит да осмислиш усещанията си и да ги предадеш в звуков вид, за да бъдат чути. Думите са езикът на разума. Майсторите често не „дават втора мисъл” на усещанията си, не търсят в тях подтекст^*. Това освобождава живота от различен вид усложнения. То прави пътечката по-удобна и полегата.

Действието е третата мисъл и често следва мисълта. То е опит да предадеш физическа форма на осмисленото. Действията са езикът на тялото.

Докато обличаш усещанията в думи, а думите - в действия, можеш да изгубиш много от предаденото. Майсторът знае това, затова е много внимателен и преминава с огромна предпазливост от едно към друго равнище на изживяването - ако въобще мине на друго равнище.

Повечето човешки същества през

повечето време съсредоточават вниманието

си върху неща, които в действителност

нямат значение.