Създай във въображението си образа на една красива, кръгла, сочна червена ябълка. Наречи тази ябълка „Време”, а вътрешността на ябълката - „Пространство”.

Трудно ми е да мисля за вътрешността на една ябълка като за „пространство”, защото там има толкова много Материя.

Ако видеше колко Материя има в онова, което наричаш „външно пространство”, не би имал никакъв проблем. Молекулите на въображаемата ябълка са пропорционално поне толкова отдалечени една от друга, колкото съставените от твърда материя тела в Космоса.

Добре ...

А сега си представи, че си безкрайно малък микроб, мъничък, но много жизнен, и преминаваш през един тунел в ябълката.

В тази метафора стените на „тунела” образуват Коридора на Времето. По протежението на коридора има белези, които правят всеки милиметър на стената различен от всеки Друг. Можеш ли да си представиш „тунела на времето” с неговите многобройни белези?

Да, представям си го.

Добре. Сега си представи, че докато се движиш през тунела, времето не минава. ТИ минаваш през ВРЕМЕТО.

Я гледай, аз току-що видях това. Ти го беше казал и по-рано, но аз току-що го видях! Хайде де, една картина струва колкото хиляда думи. И колко интересно се преобърнаха представите ми в тази картина. Истински удар, сътресение на понятията.

Остани с тази картина. Продължавай да виждаш, че Времето не върви на никъде. Точно сега Времето е „място”. То е неподвижно, устойчиво, непоклатимо. Винаги е било там, където е сега. Където и да се намираш във времето, там винаги е Сега.

Предприел си пътешествие. Движиш се, минаваш през Времето.

Добре. Схванах това. И ще съхраня в съзнанието си тази картина. Движа се през Времето.

А сега си представи, че микробът, когото нарекохме „ти”, „твое аз”, е част от ябълката.

Моля?

Представи си, че си малка част, атом, ако щеш, от самата ябълка. И така, ти би се движил, би минавал през самия себе си, така ли?

Е, да. Струва ми се, че е така. Предполагам, че е така.

Ти си атом от ябълката, част от себе си, минаващ през себе си. Тогава би могъл да кажеш, че това е ябълката на атома.

Остроумно. Ти си безкрайно остроумен.

Добре де, опитвам се да използвам фантазията и думите, с чиято помощ ще създадеш във въображението си една незаличима представа.

Успя да го направиш.

Добре.

Сега пътуваш, тръгвайки, от външната страна на ябълката, навлизайки навътре в нея - от външната към вътрешната част на Твоето Аз. Можеш ли да си представиш това?

Да.

Това е пътешествието ти през Живота. Белезите по стените на тунела ти показват къде си. Всъщност тези белези са картини, всяка от които отбелязва един миг. Всеки Миг е като снежинка. Няма две еднакви в цялата Вечност.

Разглеждаш картинките, край които минаваш. Насочваш към тях вниманието си и така преминаваш през тунела, съсредоточавайки се върху картините една след друга. Накрая стигаш до Центъра на ябълката. Това е била целта на пътя ти дотук. Сега първата част от пътешествието ти е свършила.

Чувствам, че това е когато „умра”. Наистина ли е, когато „умра”?

Това е, когато „умреш”. Преминал си през физическия, материалния свят и си стигнал Сърцевината на това кълбо, което съдържа цялото време и пространство. Ти си в „мъртвия център”.

Отново остроумно, находчиво.   И аз оставам там завинаги, сгушил се в топлината на сърцевината ...

Не. Там имаш известни изживявания (някои от които вече описах, а повечето ще опиша по-късно), а после изплуваш оттам и се запътваш към противоположната част на Континуума Пространство/Време — другата част на кълбото.

Стигнал си „от другата страна”, „отвъд”.

„Отвъд”, „от другата страна”. Разбира се. Интересна метафора. Добре, а какво има „отвъд”?

Различна действителност.

Колко различна?

Съвършено различна. Толкова различна, че би било все едно ябълката да се е превърнала в портокал. Ще я наричаме духовен свят, духовна сфера, а да я сравниш с физическия, материалния свят, би било - не ми казвай, знам. Би било все едно да сравня ябълката с портокала. Виждаш ли? Започвам да схващам нещата в твоя Свят и в Игрите с Картинки.

Добре. Това е добре. Играй с представи. Никога не ги оставяй да се превърнат в работа. Играй с тях. И играй с живота.

И играйте един с друг, докато сте в него. Научи се да играеш добре. Изпратих те в Градината на Боговете и ти предлагам целия свят, за да играеш в него. Приготвил съм достатъчно дарове, за да е сигурно, че ще стигнат за всички. Никой не трябва да остане гладен, още по-малко — да умре от глад. Никой не бива да остане без топли дрехи, нито пък без подслон през време на буря. Има достатъчно за всички.

Извън това, не ви е нужно нищо повече, за да си поиграете добре. Не ти е нужно нищо повече, за да изживееш в цялото му великолепие това Кой Си Ти. Въобразявал си си, че ти е нужно толкова много, за да бъдеш щастлив, дори и само за да оцелееш. Измислил си всичко това.

Когато се приближаваш към смъртта си, ще осъзнаеш колко малко значение има всичко това. Всичко това. В мига на твоето отпътуване от физическия, материалния свят, ще узнаеш, че си се борил за нищо. И тогава твоята дълга борба ще свърши.

Можеш ясно да осъзнаеш това по всяко време и да приключиш борбата си всеки миг. Тази възможност и това изживяване не се пазят само за мига на смъртта ти. Ако се вгледаш по-внимателно, ще забележиш, че всеки ден от живота ти е преизпълнен с „малки смърти”. Можеш да използваш всяка от тях като изходна точка за осъзнаването на всичко.

Смъртта е процес, при който възстановяваш своята идентичност.