Ето че за пореден път се насочихме към област, съвсем различна от онази, която мислех, че ще изследваме. Колкото и очарователно да е това, дали е свързано с моята тема - какъв е животът, който изживявам, и каква е моята смърт?

Всичко тук е взаимосвързано, то е част от едно цяло. Няма нито един единствен факт за живота и за онова, което наричаш „смърт”, който да е отделен от цялото. Всяка част е свързана с другите.

Добре. Тогава отговори ми на следния въпрос. Ако всичко се случва едновременно, как е възможно „ние” да изживяваме събитията, като че ли са отделени едно от друго, като че ли се случват последователно?

Това е въпрос на избор, въпрос на твоя избор - как ще гледаш на тях. То е и огромна част от информацията за сегашното ти преминаване през живота.

Изживяването ти е създадено от онова, което разглеждаш, в което се вглеждаш. Или по-точно от пътя, по който се движиш в единството Пространство/Време.

Моля?

Нека ти дам една проста илюстрация, пък да видим дали тя ще те приближи към разбирането на въпроса.

Божичко, чудесно. С всички сили се стремя да те следвам, но все пак трябва някъде да окача шапката си.

Добре. Да кажем, че си влязъл в една стая. В просторна, богато украсена стая. Може би в библиотеката на богато подреден дом.

Хубаво, мога да си го представя.

Влизаш в стаята и забелязваш „най-напред” някои неща. Може би в оня ъгъл две ,,по-големи от живота” статуи на голи човешки тела. Те, естествено, грабват погледа ти. Приближаваш се, за да ги разгледаш. Тях или пък нещо също толкова забележително наоколо. Например, голям, добре зареден бар. Или телевизионен екран, закачен на отсрещната стена. Вниманието ти веднага се насочва към него. Той тутакси ти грабва ума.

О, да. Мога да си представя и това.

Сега започваш да се оглеждаш и да забелязваш Други неща, по-малки неща, не толкова забележителни неща. Накрая се приближаваш до шкаф с книги в средата на стаята. Погледът ти е привлечени от заглавието  върху подвързията на книга, поставена точно пред теб, на средната полица. Заради нея си влязъл в тази стая. Статуите са грабнали вниманието ти и си тръгнал към тях, но всъщност си дошъл заради тази книга.

По-късно, когато описваш пред някой Друг тази сцена, може да чуеш думите си: „Най-накрая, тук има нещо! Точно това, което търсех!”

Разбира се няма защо да казваш: „накрая”. Можел си със същото право да кажеш: ,,Най-напред, тук има нещо!”

Подвързаната книга е била точно тук, край тебе, очаквайки те да я видиш. Не се е появила ,,по-късно”. Всъщност, тя въобще не се е „появила”. Не е дошла в определен „момент”. Била е тук край тебе. Но ти не си я видял, защото не си погледнал към нея. Не си се приближил до нея.

И всичко друго в тази стая си е било там. Всичко то е съществувало едновременно. Ти си видял какво има там, „открил” си го, а затова и си го изживял последователно. Ето, този момент е наистина „последовременен”, „едноследователен”.

Схванах това. Разбрах, че би могло да изглежда така.

Нищо не „се появява внезапно”, едва като го видиш. Погледът ти го кара ,,да се появи” внезапно пред ТЕБЕ. Някой, едва навлязъл в елементарната квантова физика, би казал, че нищо не е там, докато не го видиш. Това, че ти си го видял там, го поставя там. А днешната по-напреднала наука знае, че дори това не показва напълно как стоят нещата.

В Основната Действителност нещата СА там, преди да ги видиш. Тоест, през цялото време съществуват множеството възможности. Всеки изход, който можеш да си представиш, от всяка ситуация, която можеш да си представиш, съществува точно тук, точно сега - и се проявява точно тук, точно сега. Фактът, че виждаш само един от изходите, не го „поставя там”, в буквалния смисъл на думата — поставя го „тук”, в твоето съзнание.

Но коя сред съществуващите действителности съм поставил, вложил в съзнанието си вместо някоя друга?

Онази, която си избрал да видиш.

И какво определя избора ми да видя една действителност вместо друга?

Добре, сега това е въпросът, нали? Какво определя избора ти да видиш една действителност вместо друга?

Когато минеш покрай някого, прострял се на тротоара, несресан, небръснат, надигнал шише с вино, какво определя избора ти да видиш едно от двете: „строполил се на улицата” или „светец на тротоара”? Когато видиш бележка, написана от работодателя ти, че си „съкратен”, какво определя избора ти да видиш едно от двете: „ужасно нещастие” или „чудесна възможност”? Когато видиш по телевизията земетресение или цунами, какво определя избора ти да видиш едно от двете: „бедствие” или нещо „съвършено”?

Какво те кара да избереш едно нещо пред Друго?

Може би представата ми за това, което е пред мене?

Наистина, Всъщност по-скоро представата ти за самия себе си.

Това ми напомня историята за „Дон Кихот, човекът от Ла Манча”. В нея един човек вижда света с различни очи, с очи, които „пламтят с огъня на вътрешен поглед” — както гласи стихотворението на Джо Дарион в една песен из поставения на сцената мюзикъл. Дон Кихот замисля „най-странния проект, който някой някога си е представил ... да стане странстващ рицар и да тръгне по света, за да изправи всички неправди”.

Намира купа за бръснене, обръща я и си я нахлупва като шлем, който понася гордо на главата си. Среща мръсната слугиня или кръчмарка Алдонца и я вижда като Дулцинея, красива девица, чиста и вярна. Моли я за някакъв талисман, който да носи в бой. Когато тя подигравателно му подхвърля кръчмарски парцал, той вижда в него нейния шарф и го носи до сърцето си. Яхва коня и заявява: „Аз съм Дон Кихот, Господарят на Ла Манча. Съдбата ми ме зове и аз потеглям!”

Наистина той си измисля всичко това.

Каква тогава е твоята съдба? Как ще преживееш живота си? Как ще виждаш в него хората, местата и събитията? И какво ще се окаже всичко?

Ти си Бог. Ти ще ми кажеш.

Всичко зависи от това как ще погледнеш на всичко.

Знаеш ли кое е невероятното? Колкото и безумно да звучи, мисля, че наистина разбирам това.

Разбираш го, то се знае, защото то е съвсем естествено. Душата ти чудесно разбира всичко това, включително и че то се случва „последовременно”, „едноследователно”. Душата ти знае, че всички действителности съществуват. Мъжът на тротоара е едновременно и двете: строполил се на улицата и светец на тротоара. Долцинея е едновременно и двете: кръчмарка и красива девица. Ти си и двете: жертва и злодей, бил си и двете в своя живот. Но нито едно от тях не е действително. Нито едно. Ти си измисляш всичко това. Ти създаваш своето изживяване, решавайки към коя част от Всичко, Което Си ще избереш да погледнеш. И можеш много лесно да отминеш с поглед онова, което се опитваш да намериш.

Братче, схванах това. Някои хора са ми казвали, че търсят своя съвършен спътник в живота, но когато небесата им го изпратят, те дори не го поглеждат, защото са объркани от някои неща, например външността, и ги описват като недостатъци. Дон Кихот е видял в кръчмарката една красива девица и тя е станала такава.

Тъй можем да минем покрай нещо, без да го погледнем, понякога и покрай физически обекти. Ще ти кажа, че много пъти съм тръгвал да търся нещо, което е било под носа ми но друго е отвлякло вниманието ми и не съм го видял. Просто съм минал, без да го погледна! И тъй съм напускал тази „стая” (в случая този миг от живота си), заявявайки на всеослушание: „Не, тук го няма. Казвам ви, тук го няма!” А после, за мое разочарование, някой друг е влизал в стаята и се е връщал тържествено, носейки онова, което аз се бях заклел, че никъде не може да бъде намерено!

Ето, това правят майсторите. Духовен майстор и учител е оня, който влиза в стаята на твоя живот и вижда онова, което си се заклел, че не е там и не може да бъда намерено.

Толкова често съм чувал хората да казват - абе, колко често съм се чувал и самият аз да казвам: „Брей, откъде изникна това тук?”

Илюзионистите отлично разбират този принцип. Те казват, че „ръката е по-бърза от очите”. Изпълняват фокусите си точно под носа ти. В това няма съвършено никаква илюзия. Но илюзионистите знаят., че то ще ти изглежда като илюзия, защото ти не гледаш накъдето трябва.

Тайната в професията на илюзиониста е да те накара да гледаш някъде далеч от мястото, където се изпълнява фокусът.

Неслучайно илюзионистите, магьосниците и духовните учители често биват обучавани почти по един и същ начин и биват наричани „мистици”. Думите мистичен и магически, често са поставяни една до друга, за да обрисуват определен човек или изживяване.

Мистиците са хора, виждащи неща, които ти не виждаш. Те не гледат някъде далеч встрани от мястото, където се изпълнява фокусът, магията, а точно там.

Във Вселената няма нищо загадъчно, мистериозно, ако правилно гледаш на нея, ако я разглеждаш многоизмерно, във всичките й измерения. Много хора обаче не успяват да го сторят поради ограничената си гледна точка.

Ти със своето тяло си поставен в Пространството и Времето, където виждаш, възприемаш и се движиш в ограничен брой посоки, в съответствие и с ограничените възможности на своето тяло. Но тялото ти не е този, Който Си Ти, а нещо, което имаш. И Времето не е нещо, което минава, а нещо, през което ти минаваш, както би минал през стаята. И Пространството в действителност съвсем не е „пространство” като „място, където няма нищо”, защото такова място не съществува.

Времето Е, то СЪЩЕСТВУВА. Казват, че „времето върви”, но то всъщност не върви наникъде. Ти си оня, който върви, ти си оня, който „се движи, преминава през времето”. Ти си оня, който създава илюзията, че „времето минава”, докато самият ти минаваш през Единствения Миг, Който Е, Който Съществува.

А „Единственият Миг, Който Съществува”, е безкраен и така, докато минаваш през него, ти имаш чувството, че буквално „времето минава”, защото ти .минаваш през него.

Времето е нещо, което ти забелязваш последователно, докато съществуваш едновременно във всички пространства. Времето и Пространството са последовременни. едноследователни.

Докато се движиш из Коридора на Времето, стигаш до изживяването, че единството Пространство/Време е нещо огромно. Единственият Миг, Който Съществува, се нарича КОНТИНУУМ на Пространство/Време, точно защото това пространство/време продължава да съществува вечно.

Ти, като Чист Дух, можеш да се движиш, да минаваш през тази Странна, Неповторима Действителност (понякога наричана Странност, Неповторимост) в безкрайни цикли, докато продължаваш да изживяваш Своето Аз. Ти СИ тази Странност, Неповторимост. Ти си материалът, от който тя е направена. Чистата Същност. Енергията. Ти си индивидуализация на тази енергия и на тази Същност. Ти си „Индивидуализация на Странността, Неповторимостта”.

Странността, Неповторимостта е онова, което някои от вас наричат Бог. Индивидуализацията е онова, което някои от вас наричат Свое Аз.

Ти можеш да разделиш на части Своето Аз и да минеш през Странността, Неповторимостта в много различни посоки. Тези променящи се минавания през Континуума Пространство/Време вие наричате „животи”. Това са циклите на Твоето Аз, което се разкрива ПРЕД Твоето Аз чрез Преминаването на Твоето Аз ПРЕЗ Циклите НА Твоето Аз.

Тук вече съм сащисан, слисан. Никой никога не ми е обяснявал това по такъв начин.

Добре, това се отнася за Времето.

О, това е прекрасно. Ти си прекрасен.

Благодаря.

И тъй, сега да видя дали ще мога да обясня това на моето лично Аз, да намеря подходящата гледна точка към него и да успея донякъде да го обгърна с поглед. Ние, човешките същества, сме „индивидуализации на странността, неповторимостта, изживяващи живота си последовременно, едноследователно”.

Ето, това е. Разбрал си го съвсем правилно и точно.

Подиграваш ли ми се? Чу ли какво казах току-що? Аз току-що КАЗАХ...

Ние сме индивидуализация на странността, неповторимостта, изживяващи живота си последовременно, едноследователно.

Да, а аз току-що ти казах, че си го разбрал съвсем правилно и точно.

Страхотно. Тук вече съм в Страната на Чудесата. Току-що паднах в дупката на заека.

Възнамеряваш да опознаеш себе си напълно чрез изживяване, а не да опознаеш себе си частично.