Виждам, че дълбоко си се вживял в онова, което си си спомнил.

Сега вече го разбираш добре.

Мисля, че успявах благодарение на тебе. Мисля, че накрая схванах, наистина разбрах истината.

Бъди внимателен. Имаш предвид твоята истина, нали? ИСТИНАТА не съществува като обективна действителност.

Гледната точка създава възприятието, а възприятието създава изживяването. Изживяването, създадено у теб от възприятието, е онова, което наричаш „истина”.

Твоята истина е онова, което изживяваш в момента. Всичко Друго е нещо, което друг е изживял - и ти е разказал за него.

То няма нищо общо с тебе.

И обективна действителност на съществува?

Не. „Обективна действителност” е оксиморон^*.

Казваш, че нищо не е такова, каквото изглежда?

Казвам точно обратното. „Всичко” е такова, каквото изглежда. А как изглежда, зависи от възприятието. Възприятието на свой ред зависи от гледната точка, а гледните точки не са обективни. Те са субективни. Тях не ги изживяваш, тях ги избираш.

Ти току-що го каза, преди минута. Тогава ми беше трудно да го приема, трудно ми е и сега. Аз избирам своите гледни точки, така ли?

Да, наистина ти ги избираш.

Това е процесът, чрез който твориш, процесът на твоето творчество.

Много ми е трудно да повярвам.

Тогава няма да повярваш.

А като последица от това, като резултат -

няма да го изживееш.

И тъй, ако не повярвам, че сам избирам гледната точка, която искам да имам, не мога да я имам.

Точно така.

Защото това е моята гледна точка.

Защото това е твоята гледна точка.

И това ще промени твоето възприятие, което пък ще промени твоето изживяване - а твоето изживяване ще затвърди твоята гледна точка.

Но аз мога да споря, твърдейки, че не съм избрал това възприятие. Аз просто наблюдавам обективно.

Ти наблюдаваш от своя гледна точка.

Ти не наблюдаваш „обективно”.

Обективното наблюдение е невъзможно.

Друг оксиморон. „Обективното наблюдение” е оксиморон.

Да.

Нищо, което е наблюдавано, не остава незасегнато от наблюдателя.

Сигурен съм, че на мнозина това ще им прозвучи като някои от духовните „дрънканици” на „новата ера”^*.

Интересно, защото това е чиста наука.

Наука?

То е елементарна квантова физика. Прочети която и да било книга из областта на квантовата механика.

И тъй, казваш, че аз влияя върху онова, което виждам, дори и само чрез начина, по който го гледам?

Или дали въобще го гледаш. Казвам точно това. Точно такъв е случаят.

Добре, тук със сигурност излязохме от нашата пътечка. Навлязохме в омайната страна на теорията за възприятието и квантовата физика!

Целта на всичко това е да те върне към твоята истина. Ти не можеш да преоткриеш своята истина, не можеш да си спомниш своята истина, не можеш да живееш със своята истина, докато не си спомниш как си стигнал до нея.

Тук говорим за това как да стигнеш до нея.

Този диалог те води там, където винаги си искал да отидеш: У Дома. Ако стигнеш там преди да умреш, смъртта никога вече няма да буди у теб тревога. Никога няма да се боиш да умреш.

Нима с този разговор не искаш да постигнеш точно това? Заради себе си и заради всеки Друг?

Да.

Тогава нашата дискусия за теорията на възприятието и квантовата физика въобще не е отклонение. И може би сега разбираш защо разглеждаме под този ъгъл живота и живота след „смъртта”.

Аха! И тъй, сега ти потвърждаваш, че ИМА „живот след смъртта”?

Не.

Не?

Не. Няма живот след смъртта.

Няма живот след смъртта?

Не. В действителност „смърт” въобще не съществува. И това е...

СЕДМИЯТ СПОМЕН

Смърт не съществува.

Но знам, ти си мислиш, че съществува, и така за теб тя безусловно съществува.

Ето, за това говорим сега.

Говорим за възприятията и за гледните точки, под чието влияние възникват те.

Хм. Описахме пълен кръг.

Целият разговор е кръгообразен. Ако не си го забелязал досега, ще го забележиш.

Не съществува праволинеен диалог. Ние се въртим многократно по спирали и се връщаме обратно към важните точки. Не само два пъти, а може би три или четири пъти. Ако разговорът ни продължи, и за тебе това ще стане очевидно. При това то няма да е случайно. Ще изглежда почти като преднамерено многословие.

Тук не обсъждаме нищо по-малко значимо от космологията на космоса. Тайната на целия живот. Пътешествията на душата след смъртта. Природата на времето и пространството. И поне две теории, които ще разклатят лодката на космологията. А понякога ще трябва и да чуем някои неща неведнъж, за да бъдем в състояние да ги възприемем. Затова — напред! Трябва да покрием много бели петна, да запълним много празноти. Готов ли си?

Готов съм.

Тогава ще повторя пак, за да бъде съвършено ясно, че твоята гледна точка, т. е. начинът, по който гледаш на нещо, създава твоята действителност — и през този живот, и след неговия край.

Следователно, ако не мисля, че има живот след смъртта, него няма да го има?

О, бъди сигурен, че ще го има. Не можеш да промениш Основната Действителност, но можеш да промениш своето изживяване за нея. Затова казах...

Невъзможно е да живееш и да умреш без Бога. но не е невъзможно да мислиш, че го правиш.

Ако мислиш, че живееш и умираш без Бога, ще изживееш, ще се убедиш от личен опит, че той е с тебе.

Можеш да имаш това изживяване толкова дълго, колкото искаш. Можеш да прекратиш това изживяване, когато избереш да го сториш.

И всичко това ни води до...

ОСМИЯ СПОМЕН

Не можеш да промениш Основната Действителност, но можеш да промениш изживяването си за нея.

Опитвам се да разбера как точно става това, какво означава то. Вглеждам се в личния си опит, в личните си изживявания, за да видя мога ли да хвърля върху това известна светлина, основана на собствения ми път през живота.

Добре. Това е много добър подход. Чудесен начин да поставиш начало. Само за нищо на света не допускай да си останеш тук.

Какво означава това?

Означава, че винаги трябва да държиш съзнанието си открито за неща, които може сам да не си изживял.

Добре. Съзнанието ми е открито за тях.

В такъв случай нека се върнем към нещо, което можеш да извлечеш от собствената си памет. Разкажи ми за нещо, което ще извлечеш от собствената си памет. Разкажи ми за нещо, което ще вземеш от собствения си „път през живота”. Случвало ли ти се е някога, докато вървиш навън, внезапно да завали?

Разбира се. Неведнъж.

Добре. Как си изживявал този миг, завалелия наоколо дъжд — като неприятност, която те дразни, или като чудо и удоволствие?

Добре. Всъщност мога да си спомня, че съм го изживявал и по двата начина. Имам предвид, че веднъж го преживях с раздразнение. Побеснях от яд, че е започнало да вали. Тичах, колкото може по-бързо, за да намеря час по-скоро подслон. Но без полза — цял прогизнах.

А друг път вървях с млада дама, моя приятелка. В хубавия летен ден небето внезапно се отвори. Бяхме се озовали на един паркинг, където имаше много място. Младата жена внезапно си захвърли дрехите и затанцува под дъжда! Тя танцуваше и подскачаше от радост, а аз стоях глупаво с прогизнал перчем, увиснал на челото ми.

Тя ми се смееше и ме подканяше да я последвам. И тъй двамата танцувахме на паркинга почти пет минути, преди да дойде полицията.  Полицейският офицер беше много мил. Всъщност беше една жена Тя просто ни помоли да си облечем отново дрехите, защото не й се иска, а ще трябва да ни арестува за неприлично поведение на публично място. И тримата се смеехме, после ние изпълнихме нейното изискване. Никога няма да забравя този миг. Той бе изпълнен с чиста, непомрачена радост. Беше радостна бъркотия, връх на радостта.

Разбира се, и аз знам за този миг — точно затова го използвах като подходящ пример. А сега да ти задам един въпрос. Какво беше различно в двата случая с дъжда?

Моля?

По какво дъждът в първия случай се отличаваше от дъжда въз втория случай? Може би разликата е била във времето? Първия път по-силно ли валеше? По-едри и студени ли бяха дъждовните капки?

Не. Наистина всичко беше почти еднакво. Първият дъжд не се изля в по-бурно или свирепо време. И в двата случая бяха кратки летни превалявания.

Тогава в КАКВО беше разликата между двете ти преживявания?

В начина, по който се отнесох към тях. В гледната точка. В единия случай носех официален костюм и отивах на важна делова среща, та от моя гледна точка дъждът беше неприятност. Повече от неприятност. Той беше натрапчиво вмешателство, пречка при осъществяването на плана ми. Препятствие по пътя ми.   В другия случай бях облечен неофициално и не бях длъжен да стигна някъде в определен час. Тогава дъждът „изглеждаше като” удоволствие.

Добре. И кой създаваше тези гледни точки?

Аз, то се знае.

Ти можеше да решиш, че деловата среща не е толкова важна. Че да се появиш понамокрен и посмачкан ще бъде съвършено разбираемо, без да има голямо значение, нали? Можеше да погледнеш на случващото се „по друг начин”, нали?

Да.

Тъй че сега си помисли за дъжда като за „основна действителност”. Не можеш да промениш факта, че вали, но можеш да промениш изживяването си за дъжда, като промениш начина, по който гледаш на него. Ти не можеш да промениш Основната Действителност, но можеш да изживееш Основната Действителност по желан, избран от тебе начин.

Това е най-голямата тайна на живота.

Но не винаги е толкова лесно.

Винаги Е толкова лесно.

Но ако бих променил начина, по който гледам на определени неща, цялата драма би изчезнала.

Ах, ето че сега стигнахме дотук ...

Ами например този Седми Спомен: „Смърт не съществува”. Хайде де, ако цялото човечество го приеме за истина, къде би отишла цялата драма? Как бихме посрещали с гняв, скръб или траур загубата на онези, които обичаме? Какво биха правили италианците?

Това звучи доста смешно.

Допускаш ли, че и италианците биха мислили така?

Разбира се. Те ще се смеят най-силно.

Добре. Но сериозно, имам предвид наистина — може ли това да е вярно? Едно е да кажеш, че има живот след смъртта, а съвсем друго — че смъртта не съществува. Тук ти каза нещо, което има изключително значение.

На теб май ти звучи, като че ли съм казал нещо ново.

Почти навсякъде, където съм цитиран, без значение в коя религия, без значение в коя култура — без значение в кой исторически период и в какъв контекст — правилно е отразено твърдението ми, че смъртта не съществува — поне не тъй, както мнозина мислят за нея, т. е. като край на живота. „Край на живота” не съществува.

Тъй че „смъртта” съществува като човешко изживяване. Да, тя е край на твоето настоящо физическо съществувание. По време на смъртта ти приключва това изживяване, но не и самият живот. Ако вярваш в Бога, трябва да вярваш и във вечния живот, защото боговете във всички религии твърдят, че той съществува.

А ако не вярвам в Бога? Това би променило твоето изживяване, но не и истинското състояние на нещата. Ти изживяваш онова, в което вярваш, а то зависи от твоята гледна точка. Няма „установен път”, така ли? Няма едно и също, което да се случва на всекиго? Има „установени” неща, които се случват — но може да не знаеш, че те се случват.

Това започна много да ме обърква. Съжалявам. Но истината е, че в мига на смъртта си ти ще изживееш онова, в което вярваш. Твоята вяра ще се основава на възприятието ти, а възприятието ти ще се основава на твоята гледна точка.

И няма шанс, няма възможност възприятието ми да се промени?

Разбира се, че има. Възприятието ти може да се промени както в живота ти преди смъртта, така и в живота ти след смъртта.

Какво би могло да стане причина за това? Промяна в гледната ти точка. Да видя нещата по нов начин. Да видиш нещата по нов начин. Но каква би могла да е причината за това?

Много неща - включително и решението ти в мига след твоята смърт, че начинът, по който си възприемал нещата, не ти върши работа. Тоест, че не те довежда до изживяването, което си си избрал. Такова решение може веднага да промени твоето изживяване. Добре, добре... да си представим, че ние току-що... има ли начин, по който мога да говоря с тебе, за да ти опиша точно какво се случва в мига на смъртта и оттук да продължа напред?

Бих бил щастлив да говоря за алтернативите, но казах вече, за всеки човек те са различни. Тогава дай ми някои от алтернативите. Задаваш ми много сериозен въпрос. Наистина ли искаш още сега да минем към него? Да. Достатъчно дълго съм чакал. Искам да знам какво се случва след като човек умре.

Да бъдем наясно. Не съществува ад. Просто няма такова място.