Това обяснява по един чудесен, разбираем начин какво ни се случва в изживяването, което наричаме живот.

И ето, че вече му се вижда краят. Скоро ще бъдат разбулени и най-дълбоките тайни на смъртта. А всъщност разговорът ни едва започна да докосва повърхността.

Но нека най-напред разгледаме задълбочено последния ти въпрос.

Запита ме дали най-кратката пътечка не е и най-добрият път обратно към Дома. Отговарям ти: тя не е непременно най-добрата. Най-полезна ще ти е пътечката, която, макар и по-дълга, ще те доведе до Завършеност, до Съвършенство.

Мигът на Абсолютно Осъзнаване, тоест на Завършено Познание, Изживяване и Усещане на това Кой Си Ти Всъщност, идва стъпка по стъпка, стадий след стадий. Всяко преминаване през времето на един живот може да бъде разглеждано като една от тези стъпки.

Нито една душа не достига до Абсолютно Осъзнаване през времето на един живот. Само ефектът на натрупване от много  преминавания през Цикъла от Животи може да постигне онова, което бихме нарекли „Завършена Завършеност, Съвършено Съвършенство” или Абсолютно Осъзнаване.

Всяко преминаване стига своя край, когато програмата, дневният ред или мисията на това отделно преминаване е завършена.

Този живот достига своя край, когато си завършил онова, което си дошъл да изживееш този път в материалния свят.

После прибавяш това, което си завършил тук, към онова, което си завършил в други пътешествия през Времето, докато накрая „ги събереш всичките заедно” и така постигнеш Абсолютното Осъзнаване.

И тъй, значи има две равнища на Завършеност, на Съвършенство. Първото Равнище е, когато завършиш една стъпка в цялостния процес. Второто Равнище е, когато завършиш напълно този цялостен процес.

Да. И цялостният процес е завършен, когато напълно си опознал, изживял и усетил Кой Си Ти.

Това великолепно обяснява всичко и аз го „схванах”. Има неповторими, особени, специфични неща, които душите са дошли да изпълнят, да изживеят на земята. Когато те са завършени, иде време да се радваме, че задачата им тук е изпълнена.

Ти наистина го схвана. Това е чудесно, великолепно! То е съвсем точно и вярно!

А „по-кратко” не значи непременно „по-добре”. Целта е не да бързаш, а да завършиш.

Точно така.

Страхотно. Сега отново се чувствам добре, защото, макар да съм в шестото си десетилетие, не мисля, че вече съм свършил онова, което съм дошъл да свърша.

И какво е то?

Не съм сигурен.

Тогава ще ти е много трудно да го свършиш.

Знам. Това е част от проблема ми.

Може би трябва да поговорим и за него.

Сигурен съм, че това ще ми е много полезно, но в момента не искам да се отвличам от главната тема. Ти беше казал, че някои пътечки назад Към Дома, макар и не непременно „по-добри”, са по-малко стръмни от други. Това ме заинтригува.

По-лесно е да поемеш по пътечка, по която има по-малко препятствия.

Съгласен съм. И как да я намеря?

Не можеш да я намериш. Трябва да я създадеш, да я утъпчеш.

Как?

Ти в момента го правиш. Заловил си се за това, посветил си му се, та дори си и поел по пътечката. С това улесняваш нещата. Много хора минават през живота си, без да се замислят дали са „на пътечката”, „на правия път”. Не са търсили знания. Не са се молили. Не са медитирали. Въобще не са обръщали внимание на вътрешния си живот, не са изследвали сериозно по-широк кръг от онова, което ги заобикаля. А ти в момента го правиш. Като предприемаш това изследване, и то — точно тук, сега — като водиш с мене точно този разговор, ти проправяш пътечка с по-малко препятствия.

Тук искам да кажа, че независимо дали ще поемеш по криволичеща или по права пътечка, дали ще прекосиш или ще заобиколиш гората, когато стигнеш до истината си за умирането и смъртта, ти ще си разчистил препятствията и ще си проправил по-малко стръмна Пътечка към Завършеността, Съвършенството.

А щом веднъж узнаеш пълната истина за смъртта, ще можеш и да живееш живота си пълноценно. Ще можеш да изживееш пълноценно и Себе Си — а точно това си дошъл да свършиш тук — после ще можеш и да умреш изящно, приятно, с благодарност, осъзнал, че си Завършен, Съвършен. Ето една пътечка, която е далеч по-малко стръмна и води до смърт, посрещната в мир.

Част от това ми звучи като присъда. Почти като императив: „Ако не си умрял добре, не си го сторил правилно”. Нещо от този род.

Изразяваш съждение, което аз никога не бих сторил. Няма как да умреш „неправилно” и няма как да не стигнеш до своята цел, своята дестинация — която е благословеното повторно единение с Божеството в Сърцевината на Твоето Съществувание. Няма как да не стигнеш, да не бъдеш пак У Дома с Бога.

Тук говорим за това как можем да направим живота и смъртта ти по-малко стръмни, по-мирни. Ти обаче се позова не на наблюдение, а на съждение. Всъщност, ако достигнеш до Завършеност, до Съвършенство по-леко, щадейки тялото си, ако умреш изящно и приятно, с благодарност, ще си намерил мир не след смъртта си, а още преди нея.

Всички души намират мир след смъртта си; не всички души намират мир преди нея.

Когато умираш, е невъзможно да не бъдеш Завършен, Съвършен, възможно Е обаче да не осъзнаваш това. Да намериш „мир” значи да осъзнаваш, че си Завършен, Съвършен. Тогава вече нямаш какво повече да правиш. Свършил си, каквото трябва. Свършил си го. И вече можеш да се върнеш У Дома.

Ако пристъпиш към смъртта със страх и трепет, развълнуван и уплашен, без да изпитваш желание да си отидеш, без да чувстваш завършен земния си път, или изпълнен със страх от това, което се случва в живота ти, или от това, което ще дойде, ти също ще стигнеш до крайната цел, до дестинацията. Не можеш да не стигнеш там.

Но пътят ми ще е по-”стръмен”, нали?

Така е.

Сега отново да си изясним нещо. Ти винаги си бил потопен в Божественото. Току-що се потопи в него. Всъщност, ти си самото то. Ти си Божество, потопено в Божество, изразяващо себе си като Индивидуализирана Страна, Аспект на Божеството, позната като Твоето Аз.

Затова, в най-точния смисъл на думата, ти не си на път към Дома. Ти си вече там. Ти си винаги У Дома с Бога.

Ти вече си там, където си се устремил да отидеш, където би желал да бъдеш. Необикновеното, тайната тук е, че веднага щом узнаеш това, ти ще го преживееш.

Точно сега имам чувството, че обикаляме в кръг, описваме кръгове. Искам да кажа - в този разговор. Имам чувството, че ходя насън и не знам къде съм.

Да, знам, че се чувстваш така. Не само в този разговор, а и в живота си.

Когато живееш или когато умреш, по същия начин — в страх и трепет, развълнуван и уплашен, без да изпитваш желание да си отидеш, без да чувстваш завършен земния си път, или изпълнен със страх от това, което се случва в живота ти, или от това, което ще дойде — ти показваш, че не знаеш къде си. А проблемът тук е, че каквото показваш, това и изживяваш.

Винаги е било така и така ще бъде.

Затова в подобен случай ти няма да изживееш, че си в единение с Божеството, няма да изживееш, че си У Дома с Бога, макар всъщност да си.

И да вярвам, и да не вярвам в това, аз се старая да го разбера. Ти се движиш много бързо, пък и това е много сложно. Знаех си, че така ще бъде, но наистина се опитвам да го разбера.

Добре. Тогава продължавай да вървиш с мене. Продължавай да утъпкваш пътеката, да вървиш по нея. Ти вече знаеш всичко това. Аз само ти го припомням.

Ти не си на път към Божественото, а СИ в центъра на един вечен процес, в който колкото повече напредваш, толкова повече Божественост изживяваш. Докато животът продължава, ти изживяваш все повече и повече от Сърцевината на Своето Същество, все повече и повече от Същността на това кой си ти.

Ти вечно са сливаш с тази Същност и като част от процеса на живота отново изплуваш от нея. Ставаш неин израз, който все повече и повече я допълва.

Този процес, който можем да наречем „сливане, обединяване на енергия” е формулата за всичко в живота. Тя може да бъде изписана като:

Е+сливане

Ето защо това явление бива наричано понякога духовен „извънреден, спешен случай”^*.

Това е целта на смъртта и умирането.

„Смъртта е извънреден, спешен случай”, защото целта й не е „умирането”, а сливането и изплуването.

Искаш да кажеш, че аз не само вървя към пълно единение с Божественото, а и идвам оттам?

Да.

За прераждане ли говорим?

Ако стилът на разговора ни е такъв.

Ето че започваме отново...

Струва ми се важно да разбереш, че нищо от това не може да бъде ограничено и сведено до едно изречение или една дума. Но все пак се надявам с малко повече търпение да откриеш, че нищо тук не надхвърля способността ти да го разбереш.

Искам единствено да стигна до истината за умирането и смъртта. Искам да зная „Божията истина”.

Ти още мислиш, че Бог е нещо отделено от тебе, нали...

Наистина не мисля така. Зная, че Бог и аз — че ти и аз — сме едно цяло.

Наистина ли мислиш така?

Да, наистина. Зная, че ние с тебе не сме отделени един от друг. Зная, че съм Индивидуализация на Божеството.

Тогава защо говориш така? Защо казваш, че искаш да знаеш „Божията истина”? Трябва да знаеш, че Божията истина лежи заключена вътре в теб.

„Божията истина” е фигуративен израз.

Аха! И тъй, ти се надяваш да намериш действително своята истина.

Да, надявам се да използвам този разговор, тази „молитва”, като средство, което ще ме отведе назад към отговора, към истината, която лежи заключена дълбоко в мене.

Добре. Това изживяване може да те отведе към пътечката, но ТИ трябва да стъпиш на нея, както казах вече многократно. Аз мога да ти покажа пътя, но ти трябва да поемеш по този път към Дома.

Казах, че в най-дълбокия и верен смисъл на думата ти не си на път. Ти вече си там, където искаш да отидеш. Но тъй като не го знаеш, имаш изживяването, че СИ на път. И тъй, трябва да осъществиш пътешествието, за да разбереш, че то не е нужно. Трябва да тръгнеш по пътечката, за да откриеш, че тя започва и свършва точно там, където си ти.

Страхуваш се да умреш, страхуваш се и да живееш. Какво съществувание!