Чрез настоящата размяна на мисли са изследвани много области на човешкия опит и — още по-задълбочено от преди — една област в частност: умирането, смъртта и животът, който ще последва след тях.

Диалогът се развива, навлизайки дори в територията, докосваща най-отдалечената граница на духовността: космологията на целия живот. Там един смайващ проблясък ни позволява да зърнем Основната Действителност, представена чрез метафора. С прост, достъпен език са разкрити: причината за живота и неговата цел; пътищата, по които хората могат да постигнат най-голяма радост; природата на пътешествието, в което всички сме се впуснали, както и необикновеният край на това пътешествие. А този край всъщност се оказва съвсем не край, а възможен промеждутък в едно великолепно и продължително преживяване, чието пълно описание зашеметява въображението.

Диалогът тук е кръгообразен. Той скача ту напред по спирали към удивително нови и никога не описани и не видени във въображението места, ту назад към изходното положение, за да е сигурно, че следващото главозамайващо и сменящо посоката си изследване ще стъпи на твърда почва. Ако проявите търпение при срещата с тази книга - както между впрочем и в обзора на своя живот - ще бъдете щедро възнаградени. Посланието на „У дома с Бога” може да се окаже едно от най-обнадеждаващите и полезни послания, които човешкият род някога е получавал.

За теб е важно да разбереш как си стигнал до този разговор. Ако мислиш, че си стигнал до него случайно, няма да оцениш огромното значение на това, което в този миг, точно сега ти се случва.

До този разговор те е довела твоята душа, тъй както те е водила и до всеки друг разговор с Бога, състоял се когато и да било, в каквато и да било форма. Тя е планирала да постави пред погледа ти тези страници. Милиарди взаимосвързани обстоятелства са предопределили точно в този миг, по точно избран път, в точно избрано време да бъдеш нежно доведен до думите, които ще намериш тук. Единствено свещената намеса на твоята душа може да предизвика толкова успешно съчетанието на случки и събития. Ако осъзнаеш това, ще чуеш следващите думи по различен начин.

Доведен си бил тук, защото Вселената е чувала кроткия ти зов - с молба да получиш отговори на въпросите, задавани от всички хора. Какво се случва наистина тук, в тоя живот, и какво ще се случи след неговия край? Ще се срещнем ли отново с отишлите си преди нас хора, които обичаме? Ще бъде ли Бог там, за да ни приветства? Ще има ли Ден на Страшния Съд? Ще бъдем ли изправени пред заплахата от вечно проклятие? Ще ни бъде ли разрешено да злословим в рая? Ще узнаем ли някога какво ще се случи, след смъртта ни? И дали въобще нещо ЩЕ се случи?

Потапянето в търсене на тези отговори може да има огромни последствия за всяко човешко същество. Щяхме ли да преживеем живота си различно, ако наистина знаехме тези отговори? Мисля, че е така. Щяхме ли да се боим по-малко да живеем, както винаги ни се е искало — лишени от страх и изпълнени с любов - ако се бояхме по-малко от смъртта? Вярвам, че и този отговор е положителен.

Сърцето ме боли, като знам с колко страх се приближават много хора към мига, когато ще преминат в следващия свят, без да говорим за страха, който изпитват, докато са още в този. Животът е бил замислен като непрестанна радост, а смъртта — като време на още по-голяма радост, което всички да очакват с предчувствие за мир, за щастие.

Така се случи с майка ми. В пълен мир със себе си посрещна тя смъртта. Младият свещеник, дошъл да й даде последно причастие, излезе, клатейки глава: „Тя”, прошепна, „ме успокояваше”.

Мама притежаваше непоклатима вяра, че ще се озове в обятията на Бога. Тя знаеше каква е целта на живота и каква не е целта на смъртта. Целта на живота е да дадеш всичко, което имаш, на всички, които обичаш, без колебание, без въпроси, без ограничения. Целта на смъртта е не всичко да свърши, а всичко да започне отново. Спомням си как често казваше: „Когато умра, не тъгувай. Танцувай на гроба ми.” Мама чувстваше, че Бог е до нея през целия й живот — както ще бъде и при смъртта й.

А как ли се чувстват онези, които си представят, че живеят и умират без Бога? Животът им трябва да е много самотен, а смъртта им — много страшна. В подобен случай вероятно е по-добре да умреш, без въобще да знаеш, че умираш.

Така умря баща ми. Една вечер стана от креслото си, направи една единствена крачка и се строполи на пода. Медицинският екип пристигна само след минути, но всичко беше свършено и съм сигурен — на баща ми и през ум не му мина, че това са последните му мигове на тази земя.

Мама знаеше, че умира, и мисля, че си позволяваше да го знае, защото можеше да посрещне смъртта мирно и радостно. Татко не можеше да стори това и затуй избра да си отиде внезапно. Нямаше време да си помисли: „Ох, гледай ти, аз умирам. Наистина умирам.” По същия начин, струва ми се, през осемдесет и три годишния си живот не е имал и миг, в който да си каже: „Ох, гледай ти, аз наистина живея.” Мама знаеше всеки миг, че „истински живее”. Тя познаваше чудото, вълшебството на всичко това. Татко не го познаваше.

Той беше интересен екземпляр и възгледите му за Бога, за живота и за смъртта бяха в пълно противоречие. Неведнъж бе споделял с мен своята съвършена обърканост относно ежедневни случки, както и крайното си неверие, че след смъртта ще се случи каквото и да било.

Спомням си един поразителен разговор две години преди смъртта му, когато той размишляваше върху съществуванието си. Дискусията ни не беше дълга. Той ми хвърли празен, почти безизразен поглед и рече: „Съвършено не разбирам всичко това.” А когато го попитах какво вярва, че ще стане след нечия смърт, той отвърна: „Нищо.”

След двусричния му отговор аз настоях да каже нещо повече.

„Мрак. Край. Това е всичко. Заспиваш и не се събуждаш.”

Бях слисан, ужасен. Последва неловко мълчание. После се втурнах да запълня празнотата с всякакъв род уверения, че той греши и сигурно „отвъд” ни чака някакво необикновено преживяване. Започнал бях да му описвам как си представям целта на всичко това, но той ме прекъсна с нетърпеливо ръкомахане.

„Конско лайно” измърмори. И това беше всичко.

Бях изумен, защото виждах татко, вече над осемдесетгодишен, всяка вечер да коленичи и да се моли. Чудех се на кого се е молел, щом не вярва, че животът е свят, а смъртта - само начало? И за какво се е молел? Може би се е молел - самият той, в мислите си - да не е прав? Може би се е надявал, напук на надеждата?

Тази книга е за всички, които мислят като татко, които може би се надяват напук на надеждата. Тя е и за онези, които просто „не знаят” какво се случва след смъртта и точно затова имат много по-малко основания да разберат по-задълбочено какво се случва в живота и защо се случва. Тя е за онези, които не са осъзнали своето верую за законите, по които се развива самият живот. Тя е за онези, които са озадачени, тя е за онези, които не са озадачени и мислят, че знаят нещичко за всичко това, но понякога се чудят дали наистина са прави... тя е и за онези, които може би чисто и просто са уплашени.

Тази книга е също за онези, които не спадат към никоя от горните групи, но искат да помогнат на някой, който спада към тях, макар да не знаят как ще го сторят. Какво ще кажете на някой, който умира? Как ще успокоите онези, които продължават да живеят? Какво можете да кажете в такъв миг и на себе си? Тези въпроси не са лесни. Ето, сега виждаш какво те е довело тук.

Знаеш ли, наистина Е чудо, че си намерил този текст. Малко чудо, може би, но все пак чудо. Вярвам, че е тъй, както казвам. Вярвам, че душата ти те е довела тук при тази книга чрез същия подтик, който води всекиго от нас напред, към нашата следваща стъпка, към нашето следващо разбиране, и, в последна сметка - към Божественото.

Никой от нас не е задължен да следва този подтик. Във всеки миг можем да сменим посоката. Може да тръгнем в друга посока. Или да си останем дълго неподвижни, без да тръгнем в каквато и да било посока, стъписани в своето объркване. Накрая все пак всички ще потеглим отново напред, защото не може в крайна сметка да не достигнем до целта на своето пътешествие.

А тази цел е една и съща за всички нас. Потеглили сме всички на път към Дома и не можем да не стигнем там. Бог няма да го позволи.

Това, в три изречения, е посланието на този текст.

Всеки прави всичко за себе си, заради себе си... Когато разбереш, че това е вярно дори за смъртта, никога вече няма да се страхуваш от нея.