Въведение

    Опитай се да кажеш на някого, че току-що си имал разговор с Бога и виж какво ще се случи.
    Не се безпокой. Аз ще ти кажа какво ще се случи.
    Целият ти живот ще се промени.
    Първо, защото си имал този разговор, второ, защото си разказал на някого за него. Ако бъдем честни, ще ти кажа, че съм имал повече от един разговор. Имал съм диалог, който продължи шест години. И направих нещо повече от това просто „да разкажа" на някого. Водих си писмени бележки за всичко казано и ги изпратих на издателя.
    Оттогава се случиха много интересни неща. Те малко ме изненадаха.
    Първата изненада дойде от това, че издателят наистина прочете материала и дори го превърна в книга. Втората изненада - от това, че хората наистина купуваха книгата и дори я препоръчваха на своите приятелите. Третата изненада е, че техните приятели я препоръчваха на своите приятели и дори я превърнаха в бестселър. Четвъртата изненада е, че сега тя се продава в двадесет и седем страни. Петата изненада е, че това съвсем не е изненадващо, като се има предвид кой е съавторът.
    Когато Бог ти каже, че ще направи нещо, можеш да разчиташ на него. Бог винаги намира Своя път.
    Когато стигнахме до средата на онова, което мислех за частен диалог, Бог ми каза, че „това ще стане книга". Не Му повярвах. Разбира се, не бях повярвал и на две трети от онова, което Бог ми е казвал от деня, в който съм се родил. В това беше проблемът. Не само за мене, а и за целия човешки род.
    Само да се бяхме вслушали...
    Заглавието на току-що публикуваната книга, което не звучеше много оригинално, беше Разговори с Бога. Може да не повярвате, че съм имал такъв разговор. Нито ми е нужно да повярвате в това. То не би променило факта, че аз повярвах в него. Просто ще бъде по-лесно, ако изберете да направите същото, ако прогоните мисълта какво точно ми е било казано - както направиха някои. От друга страна, много хора не само се съгласиха, че такъв разговор е възможен, а дори превърнаха общуването с Бога в обичайна част от собствения си живот. При това общуват с Бога не едностранно, а двустранно. Тези хора, обаче, се научиха да внимават на кого казват за това. И в крайна сметка, когато човек каже, че всеки ден говори на Бога, го наричат благочестив, а когато каже, че всеки ден Бог му говори, го наричат побъркан.
    В моя случай всичко е наред. Както казах, нямам нужда който и да било да повярва в каквото и да било от онова, което казвам. Всъщност аз предпочитам хората да се вслушват в собствените си сърца, да открият собствените си истини, да потърсят собствения си съвет, да достигнат до собствената си мъдрост и, ако пожелаят, да разговарят сами с Бога.
    Ако нещо, което съм казал, ги подтикне да направят това - ако ги накара да се запитат как са живели и в какво са вярвали в миналото, ако ги доведе до широк обзор на собствения им опит, ако ги убеди да бъдат предани към собствената си истина - тогава идеята ми да споделя опита си, ще се окаже полезна.
    През цялото време си мислех, че това е добра идея. Всъщност, и сега съм убеден, че е така. Точно затова книга 1 от Разговори с Бога се превърна в бестселър, както и нейните продължения, книгите 2 и 3. Мисля, че книгата, която сега четете, се е озовала в ръцете ви, за да ви накара още веднъж да се учудите, да опознаете и да потърсите своята собствена истина - но този път във връзка с една още по-широка тема... Възможно ли е да имате нещо повече от разговор с Бога? Възможно ли е да имате истинско приятелство с него?
    Тази книга казва да и казва как. Чрез собствените думи на Бога. Тъй като в нея, за щастие, нашият диалог продължава. Разкрива ни нови простори и убедително повтаря част от онова, което вече ми беше казано.
    Забелязвам, че разговорите ми с Бога се движат кръгообразно. Преоценяват разгледаното вече, а после ослепително се устремяват по спиралата към нови територии. Този подход на две крачки напред, една назад ми позволява да съхраня в паметта си споделената по-рано мъдрост, като я посадя дълбоко в съзнанието си като здрава основа за по-нататъшно вникване в нещата.
    Ето как протича всичко. И макар в началото да се чувствах малко объркан и разстроен, по-късно оцених този ход на развитие, неговите предимства и успехи. Защото, като пусне здрави корени, Божията мъдрост ни помага да въздействаме върху своето съзнание. Да го събудим. Да го възвисим. И в същото време - да разберем повече; да си спомним по-добре Кои Сме Ние Всъщност и да започнем да показваме това.
    На тези страници ще споделя част от миналото си и промяната, която настъпи в живота ми след излизането на трилогията Разговори с Бога. Не е чудно, че много хора са ме питали за това. Те искат да знаят нещо за човека, който казва, че неочаквано е имал разговори с Оня Горе.
    Но не затова включвам тук някои анекдоти. Не за да задоволя нечие любопитство. Тези отрязъци от моята „лична история" сочат нещо много важно - моят живот, както и животът на всеки от нас показва какво значи да имаш приятелство с Бога.
    Разбира се, това е посланието. Всички ние имаме приятелство с Бога, независимо дали го знаем или не.
    Аз бях един от онези, които не го знаеха. Нито пък знаех къде би могло да ме отведе това приятелство. Ето го чудото! Ето я великата изненада! Възможността да имаме приятелство с Бога, а още повече неговото предопределение - какво може да ни донесе то и къде може да ни отведе.
    Тук ние предприемаме едно пътешествие. Приятелството, в което сме поканени да се включим, си има своя цел и основание да съществува. До неотдавна аз не знаех това основание. Не си го спомнях. Сега, след като ми стана ясно, вече не се боя от Бога и целият ми живот се промени.
    На тези страници (както и в живота си) аз вече задавам много въпроси. Но сега предлагам и отговори. Това е разликата. Това е промяната. Сега аз говоря с Бога, не само на Бога.Крача редом с Него, вместо просто да Го следвам.
    Най-дълбокото ми желание е и вашият живот да се промени по същия начин; вие също, с помощта и под ръководството на тази книга, да развиете истинско приятелство с Бога и в резултат на това да заговорите, да заживеете живота си с нова увереност в собствените си сили.
    Надявам се, че вече ще бъдете не търсачи, а носители на Светлината. Защото каквото донесете, това и ще намерите.
    Изглежда, че Бог търси не толкова последователи, колкото водачи. Можем да следваме Бога или да доведем други при Него. Първият път ще промени самите нас, вторият път ще промени света.

Нийл Доналд Уолш
Ашланд, Орегон
Юли 1999 г.

Едно

    Спомням си точно кога реших, че трябва да се боя от Бога. Това стана, когато Той каза, че майка ми ще отиде в ада.
    Всъщност, каза го не точно Той, а някой друг - от Негово име.
    Бях шестгодишен и майка ми, която се смяташе донякъде за ясновидка, „хвърляше карти" на кухненската маса, „гадаейки" на една своя приятелка. През цялото време в дома ни се стичаха хора, за да видят какви предсказания може да изтръгне майка ми от едно обикновено тесте карти за игра. Казваха, че я бива за това и мълвата за способностите й бързо се разпространяваше.
    Точно този ден, докато Мама гледаше на карти, сестра й неочаквано ни посети. Спомням си, че леля ми хич не се зарадва на картината, която се откри пред очите й, когато, чукайки веднъж, се втурна вътре през вратата зад паравана. Мама се държеше, като че ли е хваната на местопрестъплението да върши нещо съвсем нередно. Несръчно представи приятелката си и бързо събра картите, натъпквайки ги в джоба на престилката си.
    Нищо не беше казано в този момент, но по-късно леля ми дойде да се сбогува в задния двор, където бях отишъл да си играя.
    „Знаеш ли", каза тя, докато я изпращах до колата й, „майка ти не бива да предсказва бъдещето на хората с това свое тесте карти. Бог ще я накаже."
    „Защо?" попитах аз.
    „Защото има вземане-даване с дявола" - спомням си колко странно ми прозвуча тази фраза и как от нея ме побиха тръпки - „и Бог ще я прати право в ада." Каза това толкова безгрижно, сякаш съобщаваше, че утре ще вали. До ден днешен си спомням как треперех от страх, докато тя на заден ход се измъкваше на шосето. Бях изплашен до смърт, че мама тъй страшно е разгневила Бога. В този миг страхът от Бога се вкорени дълбоко в мен.
    Как би могъл Бог, най-доброжелателният творец във Вселената, да накаже майка ми, най-доброжелателното създание в моя живот? И то - с вечно проклятие? Моето шестгодишно съзнание отчаяно се молеше да проумее как е възможно това. Така дойдох до заключението на едно шестгодишно дете: ако Бог е достатъчно жесток, за да стори такова нещо на моята майка - истинска светица в очите на всеки, който я познава, то сигурно е много лесно да Го вбесиш. По-лесно, отколкото да вбесиш моя баща. Тъй че най-добре е да си събираме ума.
    Години наред се боях от Бога и страхът ми непрестанно беше засилван.
    Спомням си как във втори клас, в един час по Катехизис ни казаха, че едно бебе не може да отиде в рая, ако не е кръстено. Това изглеждаше толкова невероятно дори за второкласници, че ние се опитахме да уличим в грешка монахинята, задавайки й въпроси, с които да я притиснем в ъгъла, като например: „Сестро, Сестро, какво би станало, ако родителите водят бебето си, за да бъде кръстено, и по пътя цялото семейство загине в ужасна автомобилна катастрофа? Нима това бебе няма да иде с родителите си в рая?"
    Монахинята ни сигурно беше от Старата Школа.
    „Не", въздъхна тежко тя, „боя се, че няма." За нея доктрината си беше доктрина, тя не допускаше никакви изключения.
    „Но къде ще отиде бебето?" попита сериозно един от съучениците ми. „В ада или в чистилището?" (В добрите католически семейства деветгодишният е достатъчно голям, за да знае наистина какво означава „ад".) „Бебето няма да отиде нито в ада, нито в чистилището," каза ни сестрата. „Бебето ще отиде в лимбо - предверието към ада."
    Лимбо - преддверието към ада?
    Лимбо - преддверието към ада, обясни ни сестрата, е мястото, където Бог изпраща бебета и други хора, които, не по своя вина, са умрели, без да бъдат кръстени в правата вяра. Те няма да бъдат наказани в истинския смисъл на думата, но и никога няма да видят Бога.
    Това е Бог, с когото отраснах. Може да ви се стори, че си измислям всичко това, но то е истина.
    Страхът от Бога е създаден от много религии и, всъщност, се поощрява от много религии.
    Но искрено ви казвам, че мен нямаше кой да ме поощри. Ако мислите, че съм бил уплашен от тия неща с либмо - преддверието към ада, почакайте да чуете какво ни учеха за Края на Света.
    Някъде в началото на 50-те години чух историята за децата от Фатима. Това е село в централна Португалия, северно от Лисабон, където, казваха, Благословената Дева многократно се явявала пред едно младо момиче и неговите две братовчедки. Ето как ми беше разказана тази история.
    Благословената Дева дала на децата Писмо до Света, което трябвало да бъде предадено лично на Папата. Той, на свой ред, трябвало да го отвори, да го прочете и после отново да го запечата, а години по-късно да открие публично посланието му, ако реши, че е необходимо.
    Казваха, че Папата плакал цели три дни, след като прочел писмото. То съобщавало, че Бог е дълбоко разочарован от нас, и подробно разказвало как Той ще ни накаже, ако не се вслушаме в това последно предупреждение и не променим начина си на живот. Тогава сред стенания, тракане на зъби и невероятни мъчения би настанал краят на света.
    Бяха ни учили по Катехизис, че Бог е достатъчно разгневен, за да ни наложи наказанието още тук и сега, но в своята милост ни дава тази последна възможност, за която се застъпва и Светата Майка.
    Историята на Богородица от Фатима изпълни сърцето ми с ужас. Изтичах в къщи и попитах майка си дали всичко това е истина. Тя отвърна, че щом свещениците и монахините твърдят нещо, то трябва да е вярно. Изнервени и разтревожени, хлапетата от нашия клас обсипаха Сестрата с въпроси какво бихме могли да направим.
    „Ходете всеки ден на литургия", посъветва ни тя. „Казвайте си молитвата всяка вечер, кланяйте се често пред иконите и картините с христовите мъки. Изповядвайте се всяка седмица. Налагайте си покаяние и поднасяйте пред Бога страданието си като доказателство, че сте се отвърнали от греха. Получавайте Светото Причастие. И изричайте Съвършеното си Разкаяние всяка вечер преди да си легнете да спите. Така, ако бъдете отведени от тоя свят преди да се събудите, ще сте достойни да се наредите сред светците на небето."
    Всъщност никога не ми беше хрумвало, че може да не доживея утрото, докато не научих детската молитва:
    Сега, като си лягам да спя, Моля Господа да запази душата ми. И, ако умра преди да се събудя, Моля Господа да отнесе душата ми.
    След това седмици наред се страхувах вечер да си легна. Плачех всяка нощ и никой не можеше да разбере какво не е наред. До ден днешен ми остана фикс-идеята за внезапната смърт. Често, като излизам от къщи, за да летя извън града, та дори и понякога, като отивам до бакалницата, казвам на жена си Нанси: „Ако не се върна, запомни, че последните думи, които съм ти казал, са били: Обичам те!" Това се превърна в постоянна шега, но една малка частица от мене наистина е умряла.
    Следващата ми среща със страха от Бога дойде, когато бях 13-годишен. Живеещият срещу нас момък, който в детството ми се грижеше за мен, Франки Шулц, се женеше. И ме покани - мене - да бъда церемониалмайстор на сватбеното му тържество! Ах, колко бях горд! Докато не отидох на училище и не казах за това на монахинята.
    „Къде ще се състои сватбата?" попита подозрително тя.
    Съобщих й името на мястото.
    Гласът й стана леден. „Това е лютеранска църк-ва, нали?"
    „Ами, не знам. Не попитах. Предполагам, че..."
    „Това е лютеранска църква и не бива да отиваш там."
    „Ама как така?" попитах.
    „Забранено ти е", заяви тя и това прозвуча безапелационно.
    „Но защо?" настоявах въпреки всичко.
    Сестрата ме погледна, сякаш не можеше да повярва, че продължавам да я разпитвам. После, очевидно черпейки безкрайно търпение от някакъв дълбок вътрешен източник, примигна два пъти и се усмихна. „Бог не желае да те види в една езическа църква, мое дете", обясни монахинята. „Хората, които ходят там, не вярват по същия начин като нас. Те не проповядват истината. Грях е да влизаш в друга църква освен в католическа. Съжалявам, че приятелят ти Франки е избрал да се венчае там. Бог не ще освети брака му."
    „Сестро," продължавах да настоявам, прекрачвайки многократно границата на търпението й, „какво ще стане, ако все пак бъда церемониалмайстор на сват-беното тържество?"
    „Добре," каза тя с истинска загриженост, „тогава ще те сполети беда."
    И таз добра! Трудна работа! Бог се оказва корав мъж. Няма излизане от правия път.
    Добре, аз излязох от правия път. Бих желал да споделя с вас, че протестът ми се е основавал на високи, морални подбуди, но в действителност не можех да понеса мисълта, че няма да облека своето бяло спортно сако (с розов карамфил - точно както е в песента на Пат Буун). Реших да не казвам никому какво беше рекла монахинята и отидох на сватбеното тържество като церемониалмайстор. Леле, колко бях уплашен! Може да си мислите, че преувеличавам, но аз през целия ден очаквах Бог да ме цапардоса. И през време на цялата церемония все се оглеждах и ослушвах, за да открия лютеранските лъжи, за които бях предупреден, но всичко казано от свещеника беше топло, прекрасно и накара всекиго в църквата да се просълзи. При това и аз в края на службата бях целият облян в сълзи.
    Тази нощ, паднал на колене, молех Бога да прости моето прегрешение. Изричах най-съвършените Молитви на Разкаяние, които някога сте чули. (О, Боже мой, от сърце те моля да ми простиш, че съгреших пред Тебе...) Лежах в постелята си с часове, страхувайки се да заспя, повтаряйки отново и отново:
    И, ако умра преди да се събудя,
    Моля Господа да отнесе душата ми ...
    Ето, разказах ви тези истории от детството си, а бих могъл да ви разкажа още много - с една и съща цел. Искам да ви впечатля, да почувствате колко истински беше страхът ми от Бога. Защото моята история не е единствена.
    И, както казах, не само католиците живееха в страх пред Господа. Далеч съм от тази мисъл. Половината хора по света вярват, че Бог ще ги „вземе", ако не са добри. Фундаменталистите от всички религии насаждат страх в сърцата на своите последователи. Не бива да правите това. Не го правете. Спрете или Бог ще ви накаже. И тук не говорим за големите забрани като Не Убивай. Говорим за това, че Бог ще бъде недоволен, ако ядеш месо в петък (но Той промени мнението си по този въпрос) или свинско всеки ден от седмицата, или ако се разведеш. Това е Бог, когото ще разгневиш, ако не закриеш с воал женското си лице, ако поне веднъж в живота си не отидеш на литургия, ако не спреш всяка работа, не развиеш килимчето си и не се проснеш на земята в поклони по пет пъти на ден, ако не се венчаеш в храма, ако не отидеш на изповед или не ходиш на църква всяка събота, ако не направиш което и да е от тези неща.
    Трябва да бъдем внимателни с Бога. Единственият проблем е, че е трудно да научим правилата, защото са толкова много. А най-трудното нещо е, че изискванията на всяка религия са правилни. Или поне така казват. Но не могат всички те да бъдат правилни. Тъй че как да избереш? Откъде да знаеш? Това са заядливи въпроси, но не и маловажни, щом тук Бог не ни дава широк простор за грешки.
    Сега при нас идва една книга, наречена Приятелство с Бога. Какво ли може да значи това? Как ли е станало? Възможно ли е в крайна сметка Бог да не е Светият Разбойник? Възможно ли е некръстените бебета да отиват в рая? Носенето на воали, кланянето на Изток, обетът за безбрачие или въздържанието от свинско да нямат нищо общо с каквото и да било? Аллах да ни обича без условия? Йехова да избере всички нас да бъдем с Него, когато дойдат дните на неговата слава?
    А дали, разтърсвайки из основи системата си от възгледи, не бихме могли да приемем, че въобще не трябва да се отнасяме към Бога като към „Него"? Не би ли могъл Бог да е жена? Или, дори още по-невероятно - без пол?
    За личност, възпитана както бях възпитан аз, дори допускането на подобни мисли може да се разглежда като грях.
    Все пак трябва да ги обмислим. Трябва да приемем това предизвикателство. Нашата сляпа вяра ни е водила надолу по една сляпа пътека. През изминалите две хиляди години човешкият род не е напреднал много по пътя на своето духовно развитие. Слушали сме учител след учител, наставник след наставник, урок след урок и въпреки това все още се държим по начин, донесъл нещастие на човешкия род откакто свят светува.
    Все още убиваме своите събратя, властта и алчността движат нашия свят, потискаме сексуално собственото си общество, измъчваме и възпитаваме зле децата си, игнорираме страданието и с това отново и отново го създаваме.
    Изминали са две хиляди години от рождението на Христа, две хиляди и петстотин - от времето на Буда, още повече - откакто сме чули за пръв път думите на Конфуций или мъдростта на Тао, а все още не сме успели да проумеем Основния Въпрос. Ще намерим ли някога пътя, по който да превърнем получените вече отговори в нещо действено, полезно в ежедневния ни живот?
    Мисля, че има такъв път. И се чувствам напълно сигурен в това, защото многократно съм го обсъждал в своите разговори с Бога