Ако двамата с тебе ще имаме истинско приятелство - действено приятелство, а не
само приятелство на теория...
Това е важно. Хайде да спрем тук и да
направим това разграничение, защото то е важно. Много хора си мислят, че Бог им
е приятел, но не знаят как да използват това приятелство. Виждат го като
далечна, не като близка връзка.
Много хора въобще не мислят за Мене като
за приятел. Това е тъжната част от цялото. Много хора мислят за Мене, като за
родител, не като за приятел, при това - като за суров, жесток,
взискателен родител. Като за Баща, който няма да търпи никакви грешки в
определени области, като например - как да се прекланят пред Мене.
В
представите на тези хора Аз не само изисквам вашето преклонение, а го изисквам и
по определен, специфичен начин. Не е достатъчно, че си дошъл при Мене. Трябва да
дойдеш при Мене по определен път. Ако дойдеш по друг път - по който и да
било друг път - ще отблъсна любовта ти, ще пренебрегна горещите ти молби и,
всъщност, ще те осъдя да отидеш в ада.
Въпреки че Те търся искрено, с
чисти намерения и с най-доброто разбиране, което мога да постигна?
Въпреки това. Да, въпреки това. В представите на тези хора Аз съм строг родител,
който няма да приеме нищо по-малко от абсолютна точност в разбирането ти за това
Кой Съм Аз.
Ако не си точен в разбирането, до което си достигнал, Аз ще
те накажа. Можеш да имаш най-чисти намерения; можеш да бъдеш изпълнен с
преливаща любов към Мене. Въпреки това Аз ще те хвърля в пламъците на ада и ще
гориш там вечно, ако си дошъл при Мене с погрешно име на уста, с погрешни
представи в главата си.
Казват, че мнозина Те виждат по този
начин. Но един приятел съвсем не се държи така.
Не, не се държи така. И
тъй, самата идея да имаш приятелство с Бога, такава връзка, каквато имаш с
най-добрия си приятел, им е необяснима.
Освен това, ти имаш право,
дори сред хората, които Ме разглеждат като свой приятел, повечето Ме
държат на голямо разстояние от себе си. Те нямат действено приятелство с Мене.
Това е по-скоро една много далечна връзка, на която се надяват, че могат да
разчитат, ако въобще някога им потрябва. Но то не е приятелство ден-за-ден,
час-за-час, минута-за-минута, постоянно приятелство каквото би могло да
бъде.
И Ти започваш да ми казваш какво трябва да направя, за да имам
такова приятелство с Тебе.
Промяна в ума и промяна в сърцето. Това трябва
да се направи. Промяна в ума и промяна в сърцето.
И смелост.
Смелост?
Да. Смелостта да отхвърлиш всяка представа, всяка идея, всяко
учение за Бог, който би те отблъснал. Това ще изисква огромна храброст, защото
светът е изобретил начини, измислил е как да ти напълни главата с тези
представи, идеи и учения. Ще трябва да възприемеш ново мислене за всичко това,
мислене, което да си дава сметка за абсолютно всичко, което ти е било казано или
си чул за Мене.
Това ще е трудно. За някои ще е много трудно. Но ще бъде
необходимо, защото не можеш да имаш приятелство - истинско, близко, действено,
работещо на принципа „даваш, за да вземеш" приятелство - с някого, от когото се
боиш.
И тъй, да изградиш приятелство с Бога значи преди всичко да
забравиш „страхопочитателството" към Бога.
О, това ми харесва. Не е дума,
която се среща в езика ви, но тя ми харесва.
Точно това си имал с Мене
през всичките тези години - „страхопочитателство" към Бога.
Зная.
Обясних това в началото. От времето, когато бях малко момче, винаги са ме учили
да се боя от Бога. И се боях от Бога. Дори когато се отървах от този страх, ме
придумваха да се върна обратно към него.
Накрая, когато бях
деветнадесетгодишен, отхвърлих Бога на Гнева от моята младост. Но не го замених
с Бога на Любовта, а въобще отхвърлих Бога. Ти просто вече не беше част от
живота ми.
Озовах се толкова далече от мястото, където се намирах само
преди пет години! Когато бях на четиринадесет, единственото, за което можех да
мисля, беше Бог. Вярвах, че ще избегна Божия гняв, ако накарам Бога да ме обича.
Мечтаех да стана свещеник.
Всеки мислеше, че ще стана свещеник. Сестрите
в училище бяха сигурни в това. Майка ми също беше сигурна. Гледаше ме как
издигам олтар в кухнята и обличам „одеждите си", за да изиграя отслужване на
литургия. Другите малчугани носеха направени от пешкир шапчици на Супермен и
скачаха от столовете. Аз превърнах пешкира в свещенически одежди.
После,
като преминах в последния клас на енорийското начално училище, баща ми внезапно
сложи край на цялата тази работа. Един ден, докато си говорехме за нея с Мама,
Татко влезе в кухнята.
„Няма да постъпиш в Семинарията", прекъсна ни той,
„тъй че не си го и помисляй".
„Няма да постъпя ли?" Почувствах се
изгубен. Бях поразен. Считах въпроса за предрешен.
„Не", спокойно каза
Татко.
„Защо?" тихо приседна Мама.
„Защото не си достатъчно голям,
за да вземеш подобно решение", заяви баща ми. „Не знаеш какво решаваш."
„Много добре знам! Решавам да стана свещеник!" възкликнах аз. „Искам да стана
свещеник."
„Ах, ти не знаеш какво искаш", изръмжа Татко. „Прекалено млад
си, за да знаеш какво искаш."
Накрая Мама каза нещо от рода на: „Ох,
Алекс, остави момчето да си има свои мечти."
Татко не споделяше нито една
от тях. „Не го окуражавай", изкомандва той, после изстреля едно от своите:
„Дискусията приключи!" и ме погледна. „Няма да постъпиш в Семинарията. Избий си
го от главата!"
Побягнах от кухнята надолу по стълбите към задния двор.
Подирих убежище под любимото си люляково дърво, онова, което бе пуснало корени в
далечния ъгъл на двора, онова, което никога не цъфтеше достатъчно често, никога
не цъфтеше достатъчно дълго. Спомням си как вдъхвах невероятно сладкия аромат на
пурпурните цветове. Забих си носа в тях като Бика Фердинанд. После заплаках. Не
за пръв път баща ми гасеше светлината на радостта в моя живот.
В този
етап от развитието си мислех, че ще стана пианист. Искам да кажа,
професионалист, като Либерас, идола на моето детство. Всяка седмица го гледах по
телевизията.
Той беше от Милуоки и всеки в града беше развълнуван и горд,
че едно местно момче е направило такава кариера. Наистина не във всеки дом имаше
телевизор - поне не в южния работнически квартал на Милуоки - но, божичко, Татко
бе успял да купи 12-инчов Емерсон с черно-бял екран, на който образите
изглеждаха извити като скоби. Сядах пред него всяка седмица, хипнотизирай от
усмивката на Либерас, от свещниците и от онези, отрупани с пръстени ръце,
прелитащи над клавиатурата.
Веднъж някой беше казал, че имам съвършен
слух. Не знам дали това е вярно или не, но знам, че можех да седна на пианото,
да уловя и изсвиря по слух една проста мелодия, с такава лекота, с каквато бих
могъл да я изпея. Винаги, когато Мама ни водеше в къщата на баба, се втурвах
право към пианото, изправено до стената на дневната и започвах да си дрънкам
Mary Had a Little Lamb или Twinkle, Twinkle, Little Star. Точно две минути ми
бяха достатъчни, за да намеря верните ноти за всяка нова песен, която исках да
опитам, после я свирех отново и отново, развълнуван до дъното на душата си от
музиката, която се раждаше под пръстите ми.
През същия период от живота
си (както и много години след това) се прекланях и пред по-големия си брат Уейн,
който също можеше да свири на пиано, без да знае нотите.
Син на Мама от
предишната й връзка, Уейн не беше любимец на баща ми. Всъщност, това е меко
казано. Татко мразеше всичко, което Уейн обичаше, Татко отричаше всичко, което
Уейн правеше. Затова свиренето на пиано беше занимание „за
нехранимайковци".
Не можех да разбера защо продължаваше да казва това.
Обичах да свиря на пиано - колкото и малка възможност да имах за това -
само у баба ми, но Мама и всеки друг съзираха у мен очевидна дарба.
Тогава един ден Мама направи нещо невероятно дръзко. Отиде някъде или се обади
на някакъв специалист и купи едно старо пиано. Спомням си, че похарчи за него
двадесет и пет долара (много пари в началото на 50-те години), защото Татко беше
ядосан, а Мама му каза, че няма право, тъй като тя месеци наред е отделяла от
парите за храна и ги е спестила за пиано. Каза, че с това съвсем не е ощетила
семейния бюджет.
Трябва да й го е бил доставил продавачът, защото един
ден, като се върнах от училище, вече го заварих в къщи. Пощурях от радост и
веднага седнах да свиря. Не след дълго пианото стана моят най-добър приятел. Аз
бях единственото десетгодишно дете в Южния квартал, което не трябваше да бъде
насилвано да се упражнява на пианото. Не можеха да ме отделят от това
нещо. Не само ловях отсам и оттам познати мелодии, а и ги създавах!
Въодушевлението ми от откриването на песни в собствената ми душа и от плисването
им по цяла-та клавиатура ме наелектризираше. Най-вълнуващата част от деня ми
настъпваше, като се върнех от училище или от игрището и се втурвах към
пианото.
Баща ми далеч не беше така ентусиазиран. „Стига си дрънкал на
това проклето пиано", беше начинът, по който, струва ми се, той искаше да
омаловажи това. Но аз бях влюбен в музиката и в умението си да я създавам.
Мечтите ми, че един ден ще стана велик пианист, препускаха с шеметна
скорост.
И тогава, в един летен ден, ме събуди ужасна врява. Навлякох
дрехите си и се втурнах през глава по стълбите надолу, за да видя какво по
дяволите става там.
Татко правеше пианото на парчета.
Не го
правеше на парчета, а го разбиваше на парчета. Халосвайки го отвътре с
тежък ковашки чук, той после го раздираше с лост, докато дървото се изви и
разцепи на пластове с ужасно скърцане и пронизителен писък.
Стоях,
прикован на място и напълно шокиран. Сълзи се стичаха по бузите ми. Брат ми ме
видя, разтърсван от безмълвно ридание и не можа да се стърпи: „Нийл е плачливо
бебе." Татко се обърна, прекъсвайки за миг заниманието си. „Я не бъди ревлю",
рече. „Това заема прекалено много място тук. Време беше да се отървем от
него."
Обърнах се, втурнах се в стаята си, хлопнах вратата (много опасна
постъпка за дете в нашата къща) и се хвърлих на леглото. Спомням си как виех -
буквално виех: „Не, не-е-е-е...", като че ли горещите молби можеха да спасят
най-добрия ми приятел. Но блъскането и разбиването продължаваха и аз зарових
глава във възглавницата си, гърчейки се от мъка.
До ден днешен чувствам
болката, която преживях тогава.
До този момент.
Когато цял дял ден
отказвах да изляза от стаята си, баща ми не ми обърна никакво внимание. Но
когато през следващите три дни не се вдигнах от леглото, той ставаше все
по-раздразнителен. Чувах го да спори с майка ми дали да ми се носи храна. Ако ми
се яде, мога да сляза и да седна на масата като всеки друг. И ако сляза долу, не
трябва да се цупя. Цупенето и мусенето не бяха разрешени в нашата къща,
най-малкото - не по повод на някое решение, което Татко е взел. Той разглеждаше
подобна демонстрация като открито неподчинение и не би го търпял в никакъв
случай. В нашия дом властта на Татко не само трябваше да се приема, а и да се
приема с усмивка.
„Продължавай да плачеш и аз ще дойда да направя нещо,
от което наистина ще ти се доплаче", обади се той от долния етаж и видимо си
вярваше.
Когато, въпреки забраната на татко да ми носят храна, аз не
излязох от стаята си, той сигурно е разбрал, че в отношенията си с мене е минал
границата, която не е искал да прекрачи. Тук трябва да кажа, че татко не беше
безсърдечен човек, а само беше свикнал твърдо да следва собствения си път. Беше
свикнал да не бъде разпитван и да не търси мил, любезен начин за оповестяване и
прилагане на своите решения. Беше отрасъл във време, когато да бъдеш баща
значеше да бъдеш „господар" и не понасяше леко признаците на нелоялност.
Затова не му е било лесно да дойде накрая в стаята ми и наистина да почука на
вратата, прилагайки изискването ми: влиза се само с мое разрешение. Можех само
да гадая колко усърдно трябва да е поработила майка ми над неговото
превъзпитание.
„Аз съм, Татко", обяви той, като че ли аз не знаех това
или пък той не знаеше, че аз знам. „Бих искал да говоря с тебе." Изглеждаше,
като че ли поне веднъж в живота си ще ми се извини за нещо.
„Добре",
успях да отвърна и той влезе.
Говорихме си дълго, той - седнал от едната
страна на леглото, аз - подпрян на лицевата му дъска. Това беше един от
най-хубавите разговори, които някога съм водил с баща си. Той каза, че макар да
е знаел, че обичам да свиря на пиано, не е разбирал колко много значи то за
мене. Каза, че единственото нещо, което се е опитвал да направи, е било да
отвори повече място в хола, за да сложим кушетката до стената, защото ще си
вземем още мебели за дневната стая. После добави нещо, което никога няма да
забравя.
„Ще ти вземем едно ново пиано, спинет, което ще е достатъчно
малко, за да си го поставиш тук, в спалнята си.
Бях толкова развълнуван,
че едва си поемах дъх. Той каза, че вече е започнал за спестява пари и съвсем
скоро ще получа пианото.
Прегръщах баща си дълго и силно. Той ме беше
разбрал. Всичко щеше да бъде наред.
Слязох за обяд.
Минаха
седмици, но нищо не се случваше. Мислех си: „О, той чака да дойде рожденият ми
ден."
Дойде десети септември, но пианото го нямаше. Не казах нищо, но си
помислих: „Той чака да дойде Коледа."
Когато наближи декември, започнах
да притаявам дъх. Очакването беше почти непоносимо. Също толкова непоносимо
беше разочарованието, когато спинетът ми не дойде.
Минаваха седмици,
месеци. Не знам кога точно разбрах, че баща ми няма да изпълни обещанието си.
Едва като станах на тридесет години, разбрах, че той вероятно никога не е имал
намерение да го стори.
Току-що бях дал на по-голямата си дъщеря обещание,
което знаех, че няма да изпълня. Направих го, за да спре да плаче. Направих го,
за да я измъкна от някаква детска тъга, която вече не си спомням. Не си спомням
дори и какво беше обещанието. Спомням си само, че казах нещо, за да я успокоя.
То подейства. Тя се хвърли към мене и ме обгърна с малките си ръчички, викайки:
„Ти си най-добрият Татко на света!"
И греховете на бащите падат върху
синовете...
Много време ти беше нужно, за да разкажеш тази
история...
Прощавай. Аз...
Не, не, не - това не беше оплакване -
то беше наблюдение. Исках само да посоча, че този епизод очевидно е бил много
важен за тебе.
Така е. Наистина.
И какво научи от него?
Никога да не давам обещание, което не мога да изпълня. Особено - на децата
си.
Това ли е всичко?
Никога да не използвам знанието си за това,
какво иска някой като инструмент, за да го манипулирам и да получа това, което
искам аз.
Но хората непрестанно „търгуват" помежду си. Тази търговия е в
основата на цялата ни икономика и на повечето от обществените ни
институции.
Но съществува нещо, наречено „почтена търговия", и нещо,
наречено манипулация.
Каква е разликата?
Почтената търговия е
честна сделка. Ти имаш нещо, което аз искам, аз имам нещо, което ти искаш,
съгласяваме се, че те са повече или по-малко равностойни и така ги разменяме.
Това е чиста сделка.
Но има и експлоатация. Това става, когато ти имаш
нещо, което аз искам, и аз имам нещо, което ти искаш, но те не са
равностойни. И ето че ние ги разменяме, единият от нас - отчаян, защото му е
нужно това, което другият има, и е готов да заплати за него всякаква цена. Това
правят някои мултинационални корпорации, като предлагат по седемдесет и пет
цента за работен час в Малайзия, Индонезия или Тайван. Наричат това икономическа
възможност, но то си е чисто и просто експлоатация.
Накрая, съществува и
манипулация. Когато нямам дори и намерение да ти дам онова, което
предлагам. В някои случаи тя се прави несъзнателно. Това е много лошо. Особено
когато е направено с пълното съзнание, че обещанието няма да бъде изпълнено.
Това е измама, техника, създадена, за да накараш другия да млъкне, да го укротиш
тук-и-сега. То е лъжа, най-лошият вид лъжа, защото облекчава болката на рана,
която по-късно ще зейне още по-дълбоко.
Много добре. Израстваш в
разбирането си за това какво означава почтеност - цялостно, до-край. Цялостта
има голямо значение за всички системи. Ако цялостта на една система се наруши,
самата система ще рухне. Независимо от това колко майсторски е изградена
постройката, тя не може да издържи нищо, ако цялостта й е подложена на риск.
Като се има предвид накъде си се запътил в живота си, това е добре.
Уф,
не знам. Има ли нещо по-особено, което искаш да кажеш?
Надявах се, че си
научил и нещо за мъченичеството. Надявах се, че си спомняш истината - няма
жертви, няма и злодеи.
О, това ли?
Да, това. Защо не ми кажеш
всичко, което знаеш за него? Сега ти си учителят, ти си вестоносецът.
Не
съществуват жертви и злодеи. Не съществуват „добри момчета" и „лоши момчета".
Бог не е сътворил нищо друго освен Съвършенство. Всеки дух е съвършен, чист и
красив. В състоянието на забрава, в която пребивават тук, на Земята, съвършените
Божи творения могат да вършат несъвършени неща - или онова, което
наричаме несъвършени неща, но всичко, .което се появява в живота, има
съвършено основание за появата си. В Божия свят не съществуват грешки и нищо не
става случайно. И няма човек, който да идва при Тебе без дар за Тебе в
ръце.
Прекрасно. Това е много добре.
Но за някои хора е трудно да
го разберат. Знам, че Ти го обясни чудесно в трилогията Разговори с Бога,
но на някои хора още им е трудно да вникнат в него.
Всички неща ще
станат ясни, като им дойде времето. Онзи, който се стреми към дълбоко разбиране
на тази истина, ще го постигне.
Четенето на Малкото Пухче и
Слънцето несъмнено ще помогне, както ще помогне и четенето на
трилогията.
Да, и на мнозина би им се отразило добре, ако се съди по
писмата, които получаваш.
Почакай за минута! Видял си и кореспонденцията
ми?
Моля? Ох.
Представяш ли си, че в живота ти може да се случи
нещо, за което Аз да не знам?
Предполагам, че не може. Само че не ми е
приятно да мисля за това.
Защо не ти е приятно?
Сигурно, защото с
част от онова, което става, не мога да се гордея.
Така ли?
Затова
представата, че Ти знаеш всичко за него, ме кара да се чувствам малко
неудобно.
Помогни ми да разбера защо. Години наред си разказвал за някои
от тези неща на най-добрите си приятели. Късно през нощта си водил дълги
разговори, в които си ги споделял с любовниците си.
Това е
по-различно.
Къде е разликата?
Нито любовницата, нито приятелят е
Бог. Не е едно и също любовницата или приятелят ти да знаят тези неща и да ги
знае Бог.
Защо да не е едно и също?
Защото любовницата или
приятелят няма да те съдят, нито ще те накажат.
Ще ти кажа нещо, което
може би не ти се ще да чуеш. Години наред любовниците и приятелите ти са те
съдили и наказвали много повече, отколкото Аз съм го правил, когато и да било.
Всъщност Аз никога не съм го правил.
Добре де, не си го правил,
още не. Но в Деня на Страшния Съд...
Пак стигнахме до него.
Добре,
добре, но кажи ми го още веднъж. Все ми се иска да го чуя пак.
Не
съществува Ден на Страшния Съд.
И никога няма да има никакво осъждане
и наказание.
Никакво, освен онова, което сам си наложиш.
Но само
мисълта, че Ти знаеш всичко, което някога съм казал или направил...
...ти
си забравил всичко, което някога си си помислял.
Добре, всичко, което
някога съм си помислял, казал или направил... това не ми е удобно.
Бих желал да бъде. Знам, че би желал.
Това е темата на тази книга - как
да имаш приятелство с Бога.
Зная. И наистина мисля, че вече имам
приятелство с Тебе. От дълго време вече се чувствам така. Точно това е...
Кое? Точно това е - кое?
Само това, че от време на време се връщам назад
към старите образци и понякога ми е трудно да мисля за Тебе по този начин.
Просто продължавам да мисля за Тебе като за Бог.
Добре, защото Аз съм
Бог.
Знам. В това е цялата работа. Понякога не мога да се преструвам, че
мисля за Тебе като за „Бог" и като за „Приятел" едновременно. Не мога да се
правя, че поставям тези две думи в едно изречение.
Звучи много тъжно,
защото мястото им е в едно изречение.
Зная, зная. Ти продължаваш да ми го
повтаряш.
Какво би означавало за тебе да имаш истинско приятелство с
Мене, не само някакво Друго, изкуствено?
Не знам. Не съм сигурен.
Знам, че не си, но ако беше сигурен, какво щеше да отговориш?
Сигурно щях
да отговоря, че би трябвало да ти се доверя.
Добре. Това е добро
начало.
Сигурно щях да отговоря, че би трябвало да те обичам.
Отлично. Продължавай. Да продължавам?
Продължавай. Не знам какво друго да
кажа.
Какво още правиш с приятелите си, освен да им се доверяваш и да ги
обичаш?
Предполагам, че се опитвам да върша разни неща заедно с
тях.
За да спечелиш приятелството им ли? Не, защото вече сме
приятели.
Прекрасно. Какво още?
Хм... Не съм сигурен.
Оставяш ли ги да направят нещо за тебе?
Опитвам се да искам от приятелите
си колкото може по-малко.
Защо? Защото искам да ги задържа като свои
приятели.
Мислиш, че да задържиш приятелите си значи да не искаш нищо от
тях?
Да, така мисля. Поне така са ме учили. Най-прекият, път да загубиш
един приятел е да го използваш. Не, тава е най-прекият път да разбереш, кои
са ти приятелите.
Може би...
Не може би. Точно така е.
Приятел е някой, когото можеш да използваш. Всеки друг е просто познат.
Брей, ти очерта сурово основните правила.
Това са Моите правила. Това са
и твоите собствени определения. Просто си ги забравил. Истинското приятелство е
нещо, което трябва да бъде използвано.
То не е като скъп китайски
порцелан, който никога не използваш от страх да не го счупиш.
Истинското
приятелство е като изделие на Корел. Не можеш да го счупиш, независимо колко
пъти го използваш.
Трудно ми е да приема това.
Знам, че ти е
трудно и в това е проблемът. Затова и не си имал досега действено приятелство с
Мене.
И как мога да преодолея това?
Ще трябва прозреш истината за
всички взаимодействия между хората. Ще трябва да разбереш как всъщност вървят
нещата и защо хората правят това, което правят. Ще трябва да хвърлиш светлина
върху някои основни принципи в Живота.
Това е темата на тази книга. И Аз
ще ти помогна.
Но ние съвсем изгубихме пътечката, по която бяхме
тръгнали. Говорехме за това, че не съществуват жертви и злодеи.
Не сме
изгубили никаква пътечка. Това си е все същата дискусия.
Не го
разбирам.
Почакай за минутка и ще го разбереш.
Добре. И тъй, как
мога да имам приятелство с Бога?
Прави същото, които би правил, ако имаше
приятелство с някой друг.
Да Ти се доверя.
Довери Ми се. Да Те
обичам.
Обичай Ме. Да съм често с Тебе.
Да, кани ме отново и
отново. Може би дори и за по-дълго време.
Да правя различни неща за
Тебе... макар и да нямам и най-малка представа какво бих могъл да направя
за Тебе.
Има много такива неща. Повярвай ми, те са много.
Добре. И
накрая... да Те оставям да правиш различни неща за мене.
Не само да Ме
„оставиш". Да Ме молиш. Да искаш от Мене. Да Ми нареждаш.
Да Ти нареждам?
Да Ми нареждаш.
Това също ми е много трудно. Дори
не мога да си представя, че ще го направя.
В това е целият проблем,
приятелю Мой. В това е целият проблем.
|
Нумерология
Четвъртък
07.11.2024, 16:47