Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS
Бутон за дарения чрез BITCOIN

Please Donate To Bitcoin Address: [[address]]

Donation of [[value]] BTC Received. Thank You.
[[error]]

Бутон за дарения чрез PayPal





Начало  Регистрация  Вход


Хороскопи
Любовен en
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любов
Тя и Той


Книги
The Arcturians
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Вампиризъм
Музика | Филми
Таро | Свежо
Lifestyle (2) (3)
(4) (5) (6) (7)
Business, Careers
(2) (3) (4) (5)



15:27
25.05.2020
Понеделник
3.235.172.213


Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!
 Дар » Нийл Доналд Уолш » Приятелство с Бога

Разговори с Бога 1 [22]Разговори с Бога 2 [22]Разговори с Бога 3 [23]Мигове на Благодат [22]
Разговори с Бога за младите [10]Приятелство с Бога [22]У дома с Бога [40]Общуване с Бога [32]
Идеите на Разговори с Бога в живота [17]По-щастлив от Бог [12]

13. Смехът е вратата

Напуснах общинската управа и започнах работа в училищната система. След десет години отидох да работя на Западния Бряг с д-р Елизабет Кюблер-Рос. Единадесет месеца по-късно открих своя собствена рекламна компания в Сан Диего, там подписах договор за работа с Теrrу Соlе-Whittaker Minisrties. След няколко години се преместих в щата Вашингтон, след това се заселих в Портланд, после - в Южен Орегон, където, през последния период на пребиваването си, живеех под открито небе, без стотинка спестявания. Накрая намерих работа в радиото, три години по-късно бях уволнен, прекарах окаяно време, после станах водещ на дискусионно предаване, „токшоу", излъчвано по много канали в цялата страна. Написах книгите Разговори с Бога, след което преживях удивително време и ето ме тук.
    Както виждаш, изпълних обещанието си, сега е време и Ти да изпълниш Своето.
    Струва ми се, че хората ще искат да научат нещо повече от това.
    Не, няма. Те искат да чуят нещо повече от Тебе и за Тебе. Искат Ти да изпълниш обещанието си.
    Чудесно.
    Създадох света, създадох Адам и Ева, поставих ги в Райската Градина, казах им да се плодят и множат, изпитах там известни затруднения със змията, наблюдавах ги как се обвиняват взаимно и как разбират превратно всичко. После дадох на един старец няколко скрижали, за да се опита да обясни и подреди нещата, разделих за малко морето и направих още няколко дребни чудеса, изпратих няколко апостоли да ви разкажат Моята история, забелязах, че никой не ги слуша, реших да продължа с опитите си и ето Ме тук.
    Както виждаш, изпълних обещанието Си.
    Мило. Много мило.
    Което е добро за гъската, е добро и за гъсока.
    Вече тридесет години не съм чувал от никого тази поговорка.
    Стар съм Аз, стар съм. Какво искаш от Мене?
    Искам да спреш с разиграването на такива комедии. Никой няма да повярва и на думичка от казаното, ако продължиш да разиграваш такива комедии.
    Чуй това. Взех гърнето, викайки тук черния чайник.
    Хайде, хайде, сега пък с това ли ще се хванем? Не е ли по-добре да се върнем към книгата?
    Щом настояваш...
    Иска ми се да узная нещо за Петте Отношения на Бога към Света - едно от които май не беше „весело, живо".
    Може би е трябвало да бъде такова. Ще спреш ли накрая?
    Не, говоря сериозно. Хората живеят с представата, че Бог никога не е весел, не се шегува, не се смее и че всеки трябва да свещенодейства при среща с Божественото. Бих искал да погледнете малко по-леко на нещата. Някой беше казал: „Порастваш в Деня, когато добре се посмееш над себе си."
    Не се вземайте толкова на сериозно. Отпуснете се малко.
    Помогнете и на хората наоколо да се поотпуснат.
    Искаш да знаеш за Петте Отношения на Бога към Света? Хвърли поглед върху първото от тях.
    „Да се радваш на всичко".
    Това е Поресто Отношение към нещата. Забеляза ли? Поставих го на първо място.
    Какво искаш да кажеш с това?
    Искам да кажа, че то идва преди всичко друго. То прави всичко положително. Без радост не съществува нищо.
    Искам да кажа, че ако не вложиш малко хумор в живота си, нищо няма да има смисъл. Искам да кажа, че смехът е най-доброто лекарство. Искам да кажа, че радостта действа добре на душата.
    Ще отида и по-далече. Самата радост е душата. Душата е онова, което би нарекъл радост. Чиста радост. Безкрайна радост. Неостаряваща, безгранична, неограничена радост. Това е природата на душата.
    Усмивката е прозорецът към душата ти. Смехът е вратата.
    Ох, чудо на чудесата!
    Наистина - чудо на чудесата!
    Защо душата е толкова щастлива? Хората не са толкова щастливи. Искам да кажа, че хората, чиито души са щастливи, съвсем не изглеждат тъй щастливи. Та какво всъщност става тук?
    Това е чудесен въпрос. Ако душата ти е толкова радостна, защо не си тъй радостен и ти? Това наистина е чудесен въпрос.
    Отговорът се крие в съзнанието, ума, разума ти. Трябва „да си изгубиш ума", „да излезеш извън него", за да бъдеш радостен и трябва да пуснеш на воля радостта, която е в сърцето ти.
    Мислех, че радостта е в душата ми.
    Сърцето ти е връзката, пътечката между душата и ума ти. Радостта в душата ти трябва да мине през сърцето ти, иначе няма никога „да стигне до ума ти и да влезе в него".
    Чувствата са език на душата. Те трябва да намерят опора в сърцето ти, ако умът ти е затворен за тях. Точно затова, когато се чувстваш много, много тъжен, казваш, че ти се къса сърцето, че то е разбито. И затова, когато се чувстваш много, много щастлив, казваш, че сърцето ти ще се пръсне от радост.
    Отвори ума си, отвори съзнанието си, позволи на чувствата си да бъдат изразени, да излязат наяве и сърцето ти никога няма да бъде разбито или да се пръсне, а ще бъде свободно струящ поток за жизнената енергия в душата ти.
    Но ако душата е радост, защо може понякога да бъде тъжна?
    Радостта е живот, изразяващ себе си. Вие наричате радост свободния поток на жизнена енергия. Същината на живота е в Единството и Единението - обединяване на и с Всичко, Което Съществува. Точно това е животът: единство, изразяващо себе си. Чувството за единение е чувството, което наричате любов. Затова, казано на ваш език, същността на живота е любовта. Тогава и радостта е свободно изразена любов.
    Когато свободното и неограничено изразяване на живота и любовта, тоест изживяването на единение с всички неща и с всяко чувстващо същество, бъде забранено или ограничено от каквито и да било обстоятелства или условия, душата, която е самата радост, не може да изрази себе си напълно. Непълно изразената радост вие наричате тъга.
    Объркан съм. Как може нещо да бъде едно, ако е друго? Как може нещо да бъде студено, ако същината му е нещо, което е горещо? Как може душата да бъде тъжна, ако същината й е радостта?
    Неправилно разбираш природата на Вселената. Все още виждаш нещата, отделени едно от друго. Горещо и студено не са отделени едно от друго. Нищо не е отделено. Във Вселената не съществува нищо, което да е отделено от нещо друго. Затова горещо и студено са едно и също, в променяща се степен. Същото се отнася за тъгата и радостта.
    Това е страхотно прозрение! Никога не съм мислил за него по този начин. Тъга и радост са просто две имена. Те са думи, които използваме, за да опишем различни равнища на една и съща енергия.
    Да, различен израз на Всемирната Сила. И точно затова двете чувства могат да бъдат изразени в един и същи миг. Можеш ли да си представиш нещо такова?
    Да! Изпитвал съм тъга и радост едновременно.
    Разбира се, че си изпитвал. Това съвсем не е нещо необикновено.
    Телевизионното шоу МАSН беше чудесен пример за подобно съпоставяне. А напоследък го виждаме и в един необикновен филм, носещ името Животът е прекрасен.
    Да. Те са невероятни примери за това как смехът лекува, а тъгата и радостта могат да се смесят. Това е тя, самата жизнена енергия, потокът, който наричате тъга/радост.
    Ако изразите тази енергия по определен начин, ще можете да повикате радостта по всяко време. Защото енергията на живота може да бъде контролирана. Както при преместването на термостата от студено към горещо, и тук можете да ускорявате трептенията на жизнената енергия, от тъга към радост. И едно ще ви кажа: Ако носите радост в сърцето си, можете всеки миг да оздравеете.
    Но как да носиш радост в сърцето си?
    Тя е там. Някои хора не го усещат.
    Те не знаят тайната на радостта. Каква е тайната?
    Не можеш да изпиташ радост, докато не я оставиш да се излее.
    Но как да я оставиш да се излее, ако не я усещаш?
    Помогни на другия да я усети.
    Остави да се излее радостта, която се крие в сърцето на другия и ще оставиш да се излее радостта, която се крие в твоето сърце.
    Някои хора не знаят как да го направят. Това е израз с такъв огромен размах, какъвто те не могат да си представят.
    Това може да бъде направено чрез нещо толкова просто, като една усмивка. Или една похвала. Или един влюбен поглед. То може да бъде осъществено чрез нещо толкова прелестно като правенето на любов. Да, с тези средства, както и с много други, можеш да пуснеш радостта у другия да се излее на воля.
    С песен или с танц, със замах на четка в ръката на художника, с отливката на скулптора, с римите на поета. С ръкостискане, единомислие, сливане на душите. Със съвместно сътворяване на нещо добро, прелестно и полезно. Да, с тези средства, както и с много други, можеш да пуснеш радостта у другия да се излее на воля.
    Със споделяне на чувствата, с казване на истината, с преодоляване на гнева, с поправяне на присъдата. С готовността да изслушаш и с готовността да говориш. С решението да простиш и с избора да освободиш. Със задължението да дадеш и с благоволението да приемеш.
    Казвам ти, има хиляда начина да пуснеш на воля радостта, която се крие в сърцето на другия. Не, има хиляда пъти по хиляда начина. А в момента, в който решиш да го направиш, ще узнаеш и как може да стане това.
    Прав си. Зная, че си прав. Можем да го направим дори и за някого, който лежи на смъртно легло.
    Изпратих ти велика учителка да ти го покаже.
    Да, д-р Елизабет Кюблер-Рос. Още не мога да повярвам, че я срещнах, още по-малко - че работих под нейно ръководство. Каква необикновена жена!
    Бях напуснал администрацията на общината Ан Арундел (преди да започнат неприятностите на Джо Алтън. Олеле!), за да започна работа в тамошната училищна система. Дългогодишният служител за връзки с печата се беше пенсионирал и аз кандидатствах за длъжността му. Оказах се още веднъж в подходящия момент на подходящото място. Получих още по-невероятен жизнен опит, работейки в различни области, от Екипа за Намеса в Кризисни Ситуации до Комитета за развитие на учебния план. Веднъж трябваше да подготвя за комисия в Конгреса доклад от 250 страници във връзка с преодоляване на расовата сегрегация в училището (още веднъж докосвайки се до Проблема с Черните). Друг път трябваше да пътувам от училище на училище, провеждайки първи-по-рода-си „семейни" срещи между учители, родители, ученици, администрация и поддържащ екип. И всеки път се озовавах там, където беше най-трудно и сложно и се изискваше истинско майсторство.
    Прекарах там едно десетилетие през 70-те години - най-дългото време, което бях прекарал на една и съща работа - и през две трети от времето тя ми доставяше огромно удоволствие. Но накрая розите прецъфтяха и задачите ми започнаха да се повтарят, да губят своята привлекателност. Всичко ми се струваше все повече и повече умряла работа. Вглеждайки се в бъдещето, виждах как върша все едно и също през следващите тридесет години, та и по-дълго. Без университетска степен нямах сериозни изгледи да напредна в развитието си (бях щастлив, всъщност, да имам тази високопоставена работа, която бях получил) и енергията ми започна да гасне.
    Тогава, през 1979 година, бях отвлечен от д-р Елизабет Кюблер-Рос. А че става дума за отвличане, спор няма.
    Заедно с един приятел, Бил Грисуълд, бях започнал на доброволни начала да помагам на Елизабет в координирането на лекциите й по Източното Крайбрежие. Чрез тях се събираха средства за Шанти Нилая, организация с нестопанска цел, подкрепяща дейността й. Бил беше ме запознал с д-р Рос няколко месеца по-рано, когато уговаряше и нейното представяне в Анаполис. Тя ме помоли да й помогна във връзките й с обществеността в този град.
    Разбира се, бях чул за Елизабет Кюблер-Рос. Тази жена с впечатляващи постижения издаде през 1969 година своята основополагаща книга Смърт и Умиране. С нея успя да промени възгледа на света върху процеса на умиране, успя да вдигне табутата от изучаването на танатологията, да учреди Американското движение на хосписите и да преобрази завинаги живота на милиони хора. (По-късно тя написа още много книги, включително Смъртта: Последният Стадий на Растежа и последната - Колелото на Живота: Книга за Живеенето и Умирането). Веднага бях пленен от Елизабет - тъй ставаше почти с всекиго, който се срещнеше с нея. Тя беше необикновено магнетична и неустоимо привлекателна личност. Не видях някой да остане същият след допира си с нея. Шестдесет минути, след като се бяхме запознали, вече знаех, че искам да й помагам в работата и още преди да ме попитат, изразих това свое желание.
    Приблизително година след тази първа среща двамата с Бил бяхме в Бостън, уреждайки й още една лекция. След края й с още няколко души се озовахме в тих ъгъл на един ресторант, наслаждавайки се на редките мигове, в които водехме личен разговор с Елизабет. Досега това ми се беше случвало два-три пъти, тъй че тя вече беше чула онова, което не се уморявах да й повтарям: бих сторил всичко, за да взема участие в нейната работа.
    По онова време Елизабет, като представителка в цялата страна на Life, Death and Transition Workshops общуваше с неизлечимо болни хора в последния стадий на заболяването им и с техните семейства, както и с други, които извършваха наричаната от нея „печална работа". Никога не бях виждал нещо подобно. (По-късно тя написа книгата Да Живееш, Докато Се Сбогуваме, рисуваща с огромна емоционална сила как са се държали хората в подобни случаи на оттегляне от живота.) Тази жена докосваше живота на хората по дълбок и съдържателен начин и виждах как работата й осмисляше нейния собствен живот.
    Не така се беше случило с моята собствена работа. Бях правил само онова, което мислех, че трябва да направя, за да оживея (или - за да съм сигурен, че и другите ще оживеят). Едно от нещата, които научих от Елизабет, е, че никой от нас не трябва да прави това. Елизабет преподаваше своите гаргантюански уроци по най-прост начин: наблюдения, изразени с едно изречение, което не допуска възражения. В бостънския ресторант тя ми дари едно от тях.
    „Всъщност не знам," вайках се аз, „в работата ми вече няма нищо вълнуващо и усещам, че пропилявам живота си, но сигурно ще продължа да работя там, докато навърша шестдесет и шест години и се пенсионирам."
    Елизабет ме погледна, като че ли бях луд. „Не трябва да правите това," рече тя съвсем кротко. „Защо трябва да го правите?"
    „Ако бях сам, повярвайте ми, нямаше да го правя. Още утре щях да напусна. Но имам и семейство, което трябва да издържам."
    „Я ми кажете, какво ще прави семейството Ви, ако умрете утре?" попита Елизабет.
    „За това въобще не става дума," възразих й остро аз. „Още не съм умрял. Още си живея живота."
    „И наричате това живот?" отвърна тя и се обърна да говори с някого от другите, като че ли беше очевидно, че няма какво повече да се каже.
    На следващата сутрин, в хотела, докато си пиеше кафето със своите сътрудници, тя рязко се обърна към мене. „Ще ме закарате до летището", рече.
    „Разбира се," съгласих се. С Бил бяхме пристигнали от Анаполис с колата ми и тя беше отвън.
    По пътя към летището Елизабет ми каза, че заминава за Паукипси, щата Ню Йорк, където „работилницата" ще работи усилено през следващите пет дни. „Влез вътре с мен", каза тя. „Не ме оставяй просто тъй. Помогни ми да си пренеса багажа."
    „Естествено", казах и влязохме в паркинга.
    На билетното гише Елизабет показа билета си, а после извади и кредитна карта. „Имам нужда от още едно място за този полет", каза на продавачката.
    „Чакайте да видя дали има свободни", отвърна жената. „О да, точно едно място е останало."
    „Разбира се," просветна лицето на Елизабет, като че ли знаеше някаква тяхна вътрешна тайна.
    „И кой ще е другият пътник, моля?" запита продавачката.
    Елизабет ме посочи. „Този", промърмори тя.„Извинете?" почти се задавих от изненада.
    „Идвате в Паукипси, нали?" попита ме Елизабет, сякаш бяхме обсъдили всичко това.
    „Не! Утре трябва да ида на работа. Взех си само три дни отпуска."
    „Онази работа ще бъде свършена и без Вас," каза тя сухо.
    „Но колата ми е тук, в Бостън," продължавах да възразявам. „Не мога да я оставя ей тъй, на паркинга."
    „Бил може да дойде, да я вземе оттук и да я откара."
    „Но... нямам дрехи за преобличане. Не бях се готвил да отсъствам толкова дълго."
    „В Паукипси също има магазини."
    „Елизабет, не мога да направя това! Не мога просто тъй да се кача на самолет и да замина за някъде си." Сърцето ми биеше до пръсване, защото точно това ми се искаше да направя.
    „Жената чака да й дадете шофьорската си книжка ", рече тя, измервайки ме с тежък поглед.
    „Но, Елизабет..."
    „Заради Вас ще изпусна самолета".
    Протегнах към жената шофьорската си книжка. Тя ми подаде билета.
    Елизабет вече беше се завтекла към входа за самолета, а моят треперящ глас я догонваше: „Трябва да звънна в службата, за да предупредя, че утре няма да съм на работа..."
    В самолета Елизабет потъна в четене на някакви материали и едва ли ми каза и десетина думи. Но като стигнахме до „работилницата" в Паукипси, ме представи на събраните участници като „моят нов специалист по връзки с обществеността".
    Звъннах в къщи, за да кажа на жена си, че съм бил отвлечен и ще се прибера в петък. И през следващите два дни наблюдавах работата на Елизабет. Виждах как животът на хората се променя направо пред очите ми. Видях стари рани да зарастват, стари проблеми да се решават, стар гняв да стихва, стари вярвания да се преодоляват.
    По едно време една жена, седнала до мен в залата, където се провеждаха срещите, изгуби самообладание. (Екипът на „работилницата" споменаваше, че се случва някой да избухне в нестихващ плач или по друг начин да изгуби контрол над себе си.) С леко кимване Елизабет ми даде знак да се погрижа за нея.
    Изведох кротко хлипащата жена и я заведох в малка стая встрани на етажа под залата. Никога по-рано не бях вършил нещо от тоя род, но Елизабет даваше специални наставления на всеки свой нов сътрудник. (По правило тя водеше със себе си по трима или четирима души.) С едно тя беше съвсем наясно. „Не се опитвай да оправяш нещата, " казваше, „само изслушвай хората. Ако имаш нужда от помощ, повикай ме, но почти винаги е достатъчно да бъдеш там и да изслушваш хората".
    Права беше. Оказа се, че съм в състояние да „бъда тук" по един добре въздействащ начин. Успях да намеря място за жената, място на спокойствие и сигурност. Там тя изля всичко, което й се беше насъбрало, което беше носила у себе си и което се беше отприщило в голямата зала. Тя плачеше, стенеше и виеше, изливаше гнева си и започваше да говори тихичко, после отново повтаряше целия цикъл отначало докрай. Никога в живота си не бях се чувствал толкова полезен.
    Същия ден след обяд се обадих в дирекцията на училището.
    „Моля, дайте ми личен състав", казах на телефониста и, като ме свързаха, поех дълбоко дъх.
    „Може ли", попитах, „човек да си подаде оставката по телефона?"
    Времето, през което работих в екипа на Елизабет, беше един от най-великите дарове в живота ми. Виждах, при това отблизо, една жена, която работеше като светица, час след час, седмица след седмица, месец след месец. Бях до нея в лекционните зали, в стаите на „работилницата й " и край постелята на умиращите. Виждах я сред старци и сред деца. Наблюдавах срещите й със страхливите и със смелите, с радостните и със скръбните, с общителните и със затворените, с разгневените и със смирените.
    Наблюдавах един Майстор. Наблюдавах я да лекува най-дълбоките рани, които могат да бъдат нанесени на човешката психика.
    Гледах, слушах и усърдно се опитвах да се уча.
    Да, стигнах до точката, в която разбирам, че това, което казваш Ти, е вярно.
    Има хиляда начина да пуснеш на воля радостта, която се крие в сърцето на другия, и в мига, в който решиш да го направиш, ще разбереш и как да го сториш.
    Можем да го направим дори и за някого, който лежи на смъртно легло.
    Благодаря Ти за урока и за майсторката учителка, която ми изпрати.
    Няма защо, приятелю Мой. А сега знаеш ли как да живееш радостно?
    Елизабет съветваше всички нас да обичаме безусловно, бързо да прощаваме, никога да не съжаляваме за мъките в миналото. „Ако бяхте защитили каньоните от зимните бури," казваше тя, „никога нямаше да видите красотата, с която сега са издялани. Тя ни подтикваше също така да живеем пълноценно сега, веднага, да спираме и да вкусваме ягодите, да правим всичко необходимо, за да завършим онова, което тя наричаше „вашата незавършена работа", тъй че животът да бъде изживян честно, а смъртта да бъде прегърната без съжаление. Ако не се боите да умрете, няма да се боите и да живеете." И, разбира се, нейното най-велико послание беше: „Не съществува смърт". Великолепно е да получиш толкова много от една единствена личност.
    Елизабет можеше да даде много.
    Върви тогава и преживей тези истини заедно с онези, които ти дадох чрез други източници, така че да разгръщаш радостта в душата си, да я чувстваш в сърцето си, да я познаеш с разума си.
    Бог е животът в неговите най-висши трепети, които са самата радост.
    Бог се радва на всичко и ти ще се приближиш към своя собствен израз на божественост, като изразиш Първото Отношение на Бога към Света.
Категория: Приятелство с Бога | Добавил: Бонд (10.04.2009)
Разгледан: 1007 | Рейтинг: 5.0/1
Коментари: 0
Коментари могат да добавят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
   3.235.172.213          Понеделник          25.05.2020, 15:27