Никога не бях срещал по-радостно същество от Тери Кол-Уитакър. Тя имаше усмивка,
която може да те удари през очите, та даже и да те ослепи, имаше чудесен,
избухващ, свободен, непреодолимо заразителен смях, както и несравнимата
способност да докосне дълбоко човека с разбирането си как е и как се чувства
той. Тази удивителна жена превзе с щурм Южна Калифорния през 1980-те, а пламъкът
на разпалената от нея духовност вдъхна оптимизъм на стотици хиляди хора,
връщайки всеки от тях към щастлива връзка със самия себе си и с Бога.
За
пръв път чух за Тери, докато живеех в Ескондидо и работех за д-р Кюблер-Рос в
Шанти Нилая. Никога не съм изпитвал по-пълно удовлетворение, а близката връзка с
личност, притежаваща толкова съпричастност и духовна мъдрост, ме върна към
място, където не бях пребивавал вече години наред: място на копнеж за лична
връзка с Бога; за познаване на Бога чрез пряко изживяване, в собствения ми
живот, чрез собствения ми жизнен опит.
Не бях стъпвал в черква от 20-те
си години, когато, за втори път в живота си, почти бях станал член на
духовенството. Десетгодишен мечтаех да стана свещеник и пропуснах тази
възможност, но желанието ми се възроди отново, когато на деветнадесетгодишна
възраст след напускането на Милуоки продължих своите теологични
изследвания.
Вече бях навършил двадесет години, а все още търсех такъв
Бог, от когото не трябва да се боя. Това ме накара да напусна завинаги
римокатолическата църква. Започнах да събирам книги по теология и да обикалям
много църкви и синагоги в общината Ан Арундел, докато накрая се спрях на Първата
Презвитерианска Църква в Анаполис като на място, което да посещавам
трайно.
Почти веднага се включих и в хора, а едва минала година - вече
бях и Четец в църквата. Докато стоях на амвона в неделните дни и четях пасажа за
седмицата от Светото Писание, отново осъзнавах ясно копнежите на своето детство
- да прекарам живота си в тясна връзка с Бога, проповядвайки пред целия свят
учението за Неговата любов.
Изглеждаше, че презвитерианците в по-малка
степен от католиците основават своята вяра върху страха (имат по-малко правила,
ритуали, а оттам - и уловки). Затова в тяхната теология се чувствах все
по-удобно. Толкова удобно, че в четенето на Библията през неделните утрини
започнах да влагам истинска страст - така, че богомолците започнаха да очакват
кога ще дойде моят ред като четец. Това стана очевидно не само за мене, но и за
ръководството на църквата. Не мина много време и ето че на разговор ме повика
пасторът, един от най-милите хора, които някога съм срещал.
„Кажи ми",
попита ме преподобният Уинслоу Шоу, след като си разменихме няколко любезности,
„мислил ли си някога да станеш свещеник?"
„Разбира се, че съм мислил,"
отвърнах. „Тринадесетгодишен бях сигурен, че ще вляза в семинарията и ще стана
свещеник, но това не се случи."
„Защо?"
„Татко не ми позволи.
Каза, че не съм достатъчно голям, за да взема такова решение."
„Мислиш
ли, че вече си достатъчно голям?"
Тук внезапно нещо ме накара да избухна
в сълзи.
„Винаги съм бил достатъчно голям", прошепнах и се постарах да се
съвзема и да запазя самообладание.
„А защо напусна католическата църква?"
кротко попита преподобният Шоу.
„Аз... имах някои проблеми с нейната
теология."
„Разбирам."
Настъпи кратко мълчание.
„А какво
усещане буди у тебе презвитерианската теология?" попита накрая
свещеникът.
„С нея се чувствам удобно."
„И на мен ми изглежда
така. Начинът, по който четеш Светото Писание, завладява хората. Извличаш от
текстовете дълбок смисъл."
„Да, защото го откривам е тях."
Преподобният Шоу се усмихна. „Съгласен съм", каза, а после ме погледна
внимателно.
„Мога ли да ти задам един личен въпрос?"
„Разбира
се."
„Защо се отказа да следваш очевидното си пристрастие към теологията?
Сега вече си в състояние да вземаш свои собствени решения. Какво те задържа
извън духовенството? Духовенството в която и да било от църквите? Сигурно би
могъл да намериш своя духовен дом."
„Не е толкова просто, колкото да си
намериш дом. Съществува и друга трудност - да си намериш средства. Вече съм
някъде към средата на своето професионално развитие, имам жена и две малки деца.
Би било чудо на този етап, изоставяйки всичко, да намеря път, по който да
започна наново."
Преподобният Шоу отново се усмихна.
„Нашата
църква има специална програма. Ако преценим, че развитието на някой член от
енорията ни вдъхва сериозни надежди, можем да спонсорираме обучението му.
Обикновено го изпращаме да учи в Принстън."
Сърцето ми подскочи от
радост.
„Искате да кажете, че му давате пари да постъпи там?"
„Добре, това, разбира се, е заем. Който го получи, се задължава след
завършването си да се върне и няколко години да служи тук като помощник на
пастора. Можеш да бъдеш духовен наставник, да работиш с младежка група или с
верующи - било на улицата, било там, където те отведат личните ти предпочитания.
Освен това да предлагаш съвети по духовни въпроси, да поемеш ръководството на
програмата в Неделното Училище и, разбира се, да говориш като пастор от амвона.
Мисля, че би се справил с всичко това."
На свой ред и аз се умълчах. Свят
ми се виеше.
„Как ти звучи това?"
„Звучи невероятно. Правите ли ми
такова предложение?"
„Мисля, че настоятелството на нашата презвитерианска
църква е готово да го направи. Положително е готово да опита. Разбира се,
членовете му ще искат лично да поговорят с тебе."
„Разбира се."
„Защо не се прибереш в къщи и не го обмислиш? Поговори за това с жена си. И се
помоли да вземеш най-доброто решение."
Сторих точно това.
Жена ми
ме подкрепи напълно. „Мисля, че ще бъде чудесно," каза, сияеща. Второто ни дете
беше родено двадесет и един месеца след първото. Двете ни дъщери едва бяха
проходили. „А от какво ще живеем?" попитах аз. „Мисля, че предлагат да ми
покрият само учебните разходи."
„Бих могла да се върна на работа във
физиотерапията", предложи жена ми. „Сигурна съм, че ще намеря нещо. Всичко може
да свърши работа."
„Искаш да кажеш, че ще ни издържаш, докато се върна
отново да уча?"
Тя докосна ръката ми и каза нежно: „Знам, че винаги си
искал това."
Не съм заслужил да срещна много от хората, които влязоха в
живота ми. Със сигурност не бях заслужил първата си жена, едно от най-милите
човешки същества, които някога съм срещал.
Въпреки нейната подкрепа, не
приех предложението. Не можех да го направя. Всичко си беше на място, всичко си
беше съвършено наред. Всичко - освен теологията. В края на краищата именно
теологията ме спря.
Постъпих точно както ме беше посъветвал преподобният
Шоу. Започнах да се моля. И колкото повече се молех, толкова повече разбирах -
дори и с най-благи думи не бих могъл да проповядвам, че хората са грешници по
рождение и имат нужда да бъдат спасени.
Още в най-ранните дни на
младостта си трудно можех да разглеждам хората като „лоши". О, да, знаех, че
хората вършат лоши неща. Растейки, все повече и повече виждах това. Но още като
тийнейджър, а после, и като младеж, упорито държах на своето разбиране, че
доброто е заложено в основата на човешката природа. Хората ми изглеждаха
добри, а лошите постъпки на някои от тях се дължаха на възпитанието им,
недостатъчното разбиране на собствените им възможности, гнева и отчаянието им, а
в някои случаи - дори само на мързел..., но никога - на вродената им зла
природа.
Историята за Адам и Ева ми изглеждаше съвършено безсмислена дори
и като алегория. Знаех, че не бих могъл да я проповядвам. Още по-малко бих могъл
да проповядвам теология, приемаща изключването, отлъчването на хора, независимо
по колко мек начин би било сторено, защото нещо дълбоко в душата ми подсказваше,
че хората са мои братя и сестри и никой, дори и последният сред тях, както и
нищо в света, не е толкова грозно или неприемливо в Божиите очи. И така, колкото
повече растях, толкова по-сигурен ставах, че съм „съгрешил", възприемайки
„погрешна" теология.
А ако не бях прав, всичко, което знаех интуитивно и
което беше скътано в дълбините на душата ми, трябваше да бъде погрешно. Не можех
да приема това. Не знаех какво да приема. Възможността да вляза в средите на
християнското духовенство, явила се съвсем реално за втори път в живота ми, ме
хвърли в дълбока душевна криза. Толкова сериозно бях искал да върша на тоя свят
Божието дело, ала не можех да приема, че Божието дело е да проповядвам учение за
отлъчването и за наказанието на отлъчените.
Умолявах Бога за
просветление, за яснота - не само за това дали да стана духовник, а и по
отношение на по-широкия проблем, засягащ връзката на човешкото същество с
Божеството. Не получих просветление по нито един от двата въпроса. Тогава ги
изоставих. Сега, когато наближавах четиридесетте, Елизабет Кюблер-Рос ме връщаше
обратно към Бога. Говореше отново и отново за безусловната Божия любов, която
никога не ни съди, а ни приема точно такива, каквито сме.
Само да можеха
хората да разберат това, си мислех, и да приложат тази истина в живота си,
проблемът на жестокостта и трагедиите в света би изчезнал. „Бог не казва:
Обичам ви, АКО..., " настояваше Елизабет и това премахваше страха от
смъртта в сърцата на милиони хора по целия свят.
Това вече беше Бог, в
когото можех да вярвам. Беше същият оня Бог в дълбините на сърцето ми, когото
добре познавах още от детските си години. Исках да бъда още по-близо до тоя Бог,
затова реших да се завърна обратно в лоното на църквата. Може би съм се взирал в
невярна посока, към погрешен път. Насочих търсенията си към лютеранската църква,
после - към методистката. Опитах да се приобщя към баптистите, към
конгрегационалистите. Но все, отново и отново, се връщах към теология, основана
на страха. Избягах пак. Изучих юдеизма. Будизма. Всеки друг „изъм", който можех
да открия. Нищо не ми изглеждаше приемливо. Тогава чух за Тери Кол-Уитакър и
нейната църква в Сан Диего.
Домакиня в бедните калифорнийски предградия
на 60-те години, Тери също копнеела за външно изживяване на духовната връзка,
която чувствала дълбоко в сърцето си. Следвайки собствените си вътрешни
търсения, тя се сблъскала с нещо, наричано Обединена Църква на Религиозната
Наука. Влюбила се в нея захвърляйки всичко, и започнала формални религиозни
научни занимания. В крайна сметка била ръкоположена и била призована с писмо от
една бореща се да оживее енория, наброяваща по-малко от петдесет души в Ла
Джола, Калифорния. После трябвало да направи избор между мечтите си и брака си.
Съпругът й не подкрепял напълно промяната, настъпила у нея, и положително не бил
съгласен да изостави собствената си добра работа и да се пресели със семейството
си на ново място.
Така Тери се отказала от брака си. И за три години
превърнала Църквата на Религиозната Наука в Ла Джола в една от най-големите в
рамките на тази деноминация. Всяка неделя над хиляда души идвали да я чуят в
двете утринни служби и навалицата се множала. Мълвата за това необикновено
явление в духовния живот бързо плъзнала из цяла Южна Калифорния, стигайки дори
до Ескондидо, твърде традиционна винарска и земеделска община на север от Сан
Диего.
Запътих се натам да проверя какво става.
Енорията на Тери
била нараснала толкова, че й се наложило на наеме голям киносалон, в който да
провежда църковните служби. Като се приближих до увеселителната сграда,
прочетох: „Прослава на Живота с Тери Кол-Уитакър" и си помислих: „Леле,
братко, какво ще да е това?" Разпоредителите подаваха на всекиго от влизащите по
един карамфил и го поздравяваха тъй, като че ли цял живот са го
познавали.
„Здравей, как си? Чудесно е, че си дошъл!"
Не
знаех как да приема това. Разбира се, и друг път ми се е случвало, като отида на
черква, да ме посрещнат и поздравят мило, но далеч не толкова възторжено. Всичко
наоколо беше изпълнено с енергия. Тя действаше ободряващо и създаваше весело
настроение.
Вътре свиреха живата, възбуждаща тема из Огнени
Колесници. В салона цареше атмосфера на очакване и надежда. Хората бърбореха
и се смееха. Накрая светлините изгаснаха и на сцената се появиха мъж и жена.
Мъжът седна от едната страна, жената - от другата.
„А сега е време да
утихнем и да се вглъбим в себе си", каза мъжът пред микрофона. Хор в дъното на
залата нежно запя молитва за „мир" и службата започна.
Никога не съм
изпитал нещо подобно. Положително не беше онова, което очаквах, и се чувствах
някак си не на място, но реших да остана. След няколко встъпителни съобщения
Тери Кол-Уитакър застана в центъра на сцената зад прозрачен подиум от плексиглас
и изчурулика: „Добро утро!" Усмивката й беше лъчезарна, бодростта й -
заразителна.
„Ако сте дошли тук тази сутрин с очакването да намерите
нещо, което изглежда като черква, поражда чувство, че сте в черква или звучи,
като в черква, попаднали сте не където трябва." Положително беше права в това
отношение. Слушателите изразиха съгласието си със смях. „Но ако сте дошли тук
тази сутрин с надеждата да намерите Бога, отбележете, че Бог пристигна в мига, в
който прекрачихте прага на тази зала."
Туй беше то. Аз бях пленен. Макар
и да не знаех как ще продължи неделната служба, всеки човек, който би имал
достатъчно въображение и смелост да я открие с подобни думи, би грабнал
вниманието ми. Тъй започна една връзка, която продължи почти три години.
Както при първата ми среща с Елизабет, само за десет минути бях завладян от Тери
Кол-Уитакър и нейното дело. Както при Елизабет, веднага показах ясно това, като
предложих ентусиазирано своята доброволна помощ. И както при Елизабет, скоро
влязох в състава на организацията, създадена от Тери, в отдела за развитие и
разширяване на дейността (където пишех вестникарски съобщения за проявите,
участвах в издаването на седмичния църковен бюлетин и т. н.).
„Просто се
беше случило" да бъда без работа за няколко седмици през времето, когато
пътищата ни с Тери се кръстосаха. Елизабет ме беше уволнила. Добре де, думата
„уволнила" звучи грубо. Тя просто ме беше пуснала да си отида. Не беше проява на
гняв; просто беше дошло време да се преместя и Елизабет го знаеше. Каза
простичко: „Време е да си вървиш. Давам ти три дни."
Бях поразен. „Но
защо? Какво съм направил?"
„Не става дума за това, което си направил, а
за това, което няма да направиш, ако останеш тук. Няма да осъществиш
пълноценно възможностите си. Положително не можеш да го направиш, оставайки в
моята сянка. Тръгвай. Веднага. Преди да е станало късно."
„Но не ми се
иска да си тръгна", примолих се аз.
„Достатъчно си поигра в задния ми
двор", сухо каза Елизабет. „Лекичко ще те подритна, ще те побутна. Както се
избутва птиченцето от гнездото. Време ти е да полетиш."
И това беше
всичко.
Преместих се в Сан Диего. Върнах се към връзките с обществеността
в областта на рекламната дейност и маркетинга, като основах своя собствена
фирма, наречена Тhе Group. Всъщност не съществуваше никаква група, бях само аз.
Но ми се искаше да звучи с по-голяма тежест. И през следващите няколко месеца
привлякох много малко клиенти, включително и един независим кандидат за
Конгреса, който дори не стигна до балотаж. Рон Пакард беше бивш кмет на
Карлсбад, Калифорния, и стана първият човек, спечелил място в Конгреса чрез
,,гласуване с вписване" през този век - и аз му помогнах да го стори.
Въпреки удивителната победа на Пакард, която се оказа само едно забележително
изключение, дните на моята рекламна и търговска дейност отново се оказаха празни
и безсмислени. След като бях работил за Елизабет, можеше да се предвиди, че
продажбата на ресторантска храна или пък на места за престой в хотели през
уикенда, както и други дейности, като преустройството на жилища, например, няма
да ме удовлетворят. Отново започвах да се побърквам. Трябваше да намеря път, по
който да възвърна смисъла на своя живот. Изливах цялата си енергия, помагайки на
Тери като доброволец в дейността на ръководената от нея църква. Посвещавах дни,
вечери, уикенди на църковните дела, пращайки работата си по дяволите. (Прости ми
за израза, на който не мога да устоя). Благодарение на енергията, ентусиазма и
творческата воля, която влагах в църковната дейност, скоро ми предложиха да ме
назначат на целодневна работа като Директор на Отдела за развитие. Тъй наричаха
там, за по-лесно, връзките с обществеността и маркетинга.
Скоро след като
започнах работа, обаче, Тери напусна деноминацията, чувствайки, както ни каза,
че формалните религиозни връзки често се оказват ограничение, спирачка,
преграда. Тя създаде Теггу Со1е-Whittaker Ministries - Духовната Общност на Тери
Кол-Уитакър и в крайна сметка неделните им служби започнаха да се излъчват по
телевизията в много градове. Така „енорията й" се разшири, обхващайки стотици
хиляди хора.
Както през времето, прекарано с Елизабет, връзката ми с Тери
ми предостави възможността да придобия богат опит. Научих не само как да общувам
с хората, включително с онези, които са изправени пред емоционални и духовни
предизвикателства, но и редица други неща, например какво представляват
организациите с нестопанска цел, как могат да работят най-добре, за да
задоволяват нуждите на хората и да изпращат духовни послания. Тогава още не си
представях колко безценен може да се окаже този опит - макар че сигурно съм
предполагал, че животът отново ме подготвя за собственото ми бъдеще. Сега вече
виждам как съм бил воден в подходящото време при подходящите хора, за да
продължа обучението си.
Тери, като Елизабет, говореше за безусловната
любов на Бога. Говореше също и за силата на Бога, която живее у всекиго от нас.
Тя включва и способността да творим своята собствена действителност и да
предопределяме собствените си изживявания и жизнен опит.
Както вече казах
във въведенията към всяка книга от Разговори с Бога, и по-рано съм
изпитвал влиянието на някои от изложените в трилогията идеи. Много от тях,
особено най-изумителните, ми бяха съвършено непознати. Никога и никъде по-рано
не бях чул или чел за тези прозрения, никой не ме беше занимавал с тях, та дори
и не можех да си ги представя. Но както стана ясно в Разговори с Бога,
целият ми живот наистина е бил едно непрестанно учене и това е вярно за
всекиго от нас. Трябва да внимаваме! Трябва широко да отваряме очи и да
наостряме уши! Бог непрестанно ни изпраща своите послания, Той разговаря с нас
във всеки миг на всеки ден! Послания от Бога идват от различни източници,
достигат до нас по различни пътища, сипят се върху нас с безкрайна
щедрост.
Един от тези източници в моя живот беше Лари Ла Рю. Един от тези
източници беше Джей Джексън. Елизабет Кюблер-Рос беше един от тези източници. И
Тери Кол-Уитакър беше един от тези източници.
Майка ми също беше един от
тези източници. Такъв беше и баща ми. Всеки ми даде своите уроци и ме дари с
житейска мъдрост, която ми служи и до днес. Дори след като „бях захвърлил"
всичко, което бях получил от тях - както и от други източници - всичко, което не
ми вършеше работа, което не усещах в съзвучие със себе си и което не чувствах
като своя вътрешна истина, голяма част от това съкровище ми беше
останало.
За да бъда честен към Тери, която, сигурен съм, ще поиска това
уточнение, трябва да отбележа, че тя прекрати отдавна тогавашната си
проповедническа дейност. Тя преброди един след друг различни духовни пътища,
далеч от традициите на християнството и юдеизма, ала далеч и от по-голямата част
на собствените й по-ранни послания. Уважавам решението на Тери да превърне
живота си в безкрайно търсене на духовна действителност, съзвучна с дълбините на
душата й. Бих желал всеки да търси с толкова жар божествената истина.
Това беше най-важният урок, който ми даде Тери. Тя ме научи да търся Вечната
Истина с неспирна решителност, независимо че това може да преобърне каруцата,
независимо от това, колко от предишните ми вярвания ще бъдат преобърнати с
главата надолу, независимо от това, в каква степен то може да обърка и отблъсне
другите. Надявам се, че останах верен на тази мисия.
Остана верен.
Повярвай Ми, остана верен.
Но все пак имам още въпроси във връзка с това
състояние на радост.
Давай.
Добре, Ти каза, че за да се почувствам
радостен, трябва да помогна и на другия да изпита радост.
Точно
така.
А тогава как да се почувствам радостен, ако около мене няма
никого?
Винаги има начин да допринесеш нещо за Живота, дори когато си
сам. Понякога - особено когато си сам. В момента ти си сам и правиш най-доброто
- пишеш.
Добре, ами какво ще правиш, ако не си писател? Да предположим,
че не си художник или поет, композитор, какъвто и да било творец, работещ в
самота? Да предположим, че си обикновен човек, с обикновена професия, например
строителен работник или пък зъболекар и внезапно останеш сам. Можеш.да бъдеш
пенсиониран свещеник, живеещ в дом за пенсионирани свещеници, и времето, през
което си давал своя принос в живота на другите, изглежда отминало. Или си
какъвто и да било пенсионер. Пенсионирането често потапя в депресия
хората, които усещат, че вече нямат предишната стойност, вече не са толкова
полезни и са изоставени.
Това не се случва само на пенсионерите. Случва
се и на други. На болни, затворени в себе си хора, които поради една или друга
причина не проявяват - а и не могат да проявят - интерес и разбиране към живота
наоколо. При това, става дума за обикновени хора от ежедневието, които се
чувстват добре, когато имат занимание и когато са обкръжени от други хора, защото
тогава правят точно онова, за което Ти говориш - носят радост на другите.
Предполагам, че питам за следното: как да намериш радост вътре, у самия себе си?
Не е ли малко опасна идеята, че можеш да намериш радост само като носиш радост
на другите? Не е ли тя някаква клопка? Не би ли могла да доведе до създаването
на малки мъченици - хора, които чувстват, че единственият път към заслужено
щастие е да направят другите щастливи?
Добри въпроси. Много добри
наблюдения и добри въпроси.
Благодаря. А какви са отговорите?
Първо, нека изясним нещо. Никога не си съвсем сам. Аз винаги съм с тебе и ти
винаги си с Мене. Това е първото. И е важна точка, от която можем да започнем,
защото тя променя всичко. Мисълта, че наистина си сам, би могла да бъде
убийствена. Просто самата мисъл за пълна самота, без нищо друго, което живее или
се случва наоколо, би могла да бъде убийствена. Защото истинската природа на
душата е Единството с Всичко, Което Съществува и ако изглежда, че наоколо няма
нищо и никой Друг, тогава отделният човек би могъл да се почувства точно така -
като отделен човек, а не като Едно Цяло с всичко друго. И това би било
убийствено, защото би нарушило най-дълбокото ти усещане за това Кой Си
Ти.
Затова е важно да разбереш, че в действителност никога не си сам и че
„самотата" е невъзможна. Военнопленници, осъдени на строг тъмничен затвор или
хора, простреляни, страдащи от удар, който е отнел разсъдъка им и ги е затворил
в капана на умопомраченото ,им съзнание, може би няма да се съгласят с Тебе.
Знам, че използвам крайни примери, но твърдя, че съществуват случаи, в които
„самотата" е съвсем възможна.
Можете да си създадете
въображаема представа за самота, но изживяването за нещо не го превръща в
действителност.
Аз винаги съм с вас, независимо дали го знаете или не.
Но ако не го знаем, все едно че Ти не си с нас, защото резултатът
за нас ще е същият.
Съгласен съм. Поради това, за да промените резултата,
знайте, че Аз съм винаги с вас, до края на света.
Как можем да
знаем това, ако не го „знаем"? (Разбираш ли въпроса ми?)
Да. И отговорът
е, че е възможно да го знаете и все пак да не „знаете, че го знаете".
Моля Те, би ли могъл по-подробно да ми го обясниш?
Изглежда, че в живота
има такива, които не знаят, и които не знаят, че не знаят. Те са като
деца. Нахранете ги.
После изглежда, че има такива, които не знаят, и
които знаят, че не знаят. Те са склонни. Научете ги.
После
изглежда, че има такива, които не знаят, но които мислят, че знаят. Те са
опасни. Избягвайте ги.
После изглежда, че има такива, които знаят, но
които не знаят, че знаят. Те са спящи. Събудете ги.
После
изглежда, че има такива, които знаят, но които се преструват, че не
знаят. Те са актьори. Радвайте им се.
После изглежда, че има такива,
които знаят и които знаят, че знаят. Не ги следвайте. Защото ако знаят,
че знаят, те не биха ви оставили да ги следвате. Но се вслушайте много
внимателно в това, което имат да кажат, защото те ще ви напомнят онова, което
вие знаете. Наистина, за това те са били изпратени при вас. Затова сте ги
повикали да дойдат при вас.
Ако някой знае, защо би се преструвал, че не
знае? Кой би го направил?
Почти всеки. От време на време почти всеки.
Но защо?
Защото всички вие толкова много обичате театъра.
Сътворили сте цял един въображаем свят, царство, където можете да царувате, и в
този театър сте станали цар или царица.
Но защо бих се стремил към
театъра, към драмата, вместо към нейния край?
Защото прелестта на театъра
е в това, че там можете да изиграете, на най-високо равнище и с най-голямо
проникновение, различните прояви на това Кои Сте Вие, а после можете да изберете
коя от тях желаете да осъществите.
Защото това е толкова
увлекателно!
Шегуваш се. Нима няма по-лесен път?
Има, разбира се.
И в крайна сметка ще изберете него, в мига, когато разберете, че целият театър
не е необходим. И все лак понякога ще продължавате да използвате театъра, за да
си припомняте и за да учите другите.
Всички Учители по Мъдрост го
правят.
Какво си припомнят и и на какво учат другите?
Въображаемия
свят. Илюзията. Те си припомнят и учат другите, че целият живот е един
въображаем свят, една илюзия, че той има цел и щом веднъж я узнаете, можете по
желание да живеете или във въображаемия свят на илюзията или извън него. Можете
да направите избора: дали да изживеете илюзията и да я направите действителна
или да изживеете Основната Действителност; можете да направите този избор във
всеки миг, когато пожелаете.
Как мога да изживея Основната Действителност
във всеки миг, когато пожелая?
Стой притихнал и знай, че Аз съм
Бог.
В буквалния смисъл на думата.
Стой притихнал.
Тъй ще
узнаеш, че Аз съм Бог и че съм винаги с тебе. Тъй ще узнаеш, че ти си
Едно Цяло с Мене. Тъй ще се срещнеш с Твореца вътре в себе си.
Ако си
успял вече да Ме познаеш, то обикни Ме и прегърни Ме - ако си извървял крачките
към приятелство с Бога - никога вече не ще се усъмниш, че Аз съм с теб винаги и
по всички начини.
Тъй че, както вече казах, прегърни Ме. Прекарвай по
няколко мига всеки ден, прегръщайки своето изживяване за Мене. Прави го и когато
не чувстваш необходимост от това, когато житейските обстоятелства наглед не го
изискват. Дори когато изглежда, че за това не ти остава време. Даже когато не се
чувстваш сам. Така, когато се почувстваш сам, ще знаеш, че не си.
Развий
навика си по веднъж на ден да установяваш божествена връзка с Мене. Аз вече те
насочих към един от пътищата, по които можеш да я постигнеш. Има и други пътища.
Много пътища. Бог не е ограничен, както не са ограничени и пътищата, по които се
стига до Бога.
Щом веднъж си прегърнал Бога, щом веднъж си установил тази
божествена връзка, никога няма да пожелаеш да я загубиш, защото тя ще ти донесе
най-голямата радост, която някога си имал.
Тази радост е Това, Което Съм
Аз и Това, Което Си Ти. Тя е Самият Живот, изпитан в неговия най-висш трепет.
Това е върховното съзнание. Това е равнището на трепет, на трептения,
където възниква творчеството.
Би могъл дори да кажеш, че това е
Трепетът на Творчеството!
Да, това е той! Това е точно той!
Но аз си мислех, че радост е онова, което можеш да почувстваш само когато го
даряваш. Как можеш да почувстваш тази радост, ако си сам, насаме със себе си,
свързан само с Бога вътре в тебе?
Само! Каза ли „само"?
Казвам ти, ти си свързан с Всичко, Което Съществува.
Никога не си
бил „насаме със себе си" и никога не можеш да бъдеш! Не е възможно! И когато
наистина чувстваш вечната си връзка с Бога вътре в себе си, ти даряваш радост.
Даряваш я на Мене! Защото Моята радост е в това да бъда Едно Цяло с тебе и моята
най-велика радост е ти да го знаеш.
И така, аз Ти нося радост,
като ти позволявам Ти да ми носиш радост!
Имало ли е някога по-съвършено
описание на любовта?
Не.
И нима любовта не е това, което е Бог -
което Сме Ние?
Да.
Добре. Много добре. Сега ти свързваш всичко
това. Възприемаш го. Подготвяш се отново, както си го правил вече толкова пъти в
живота си. Ти си вестител. Ти и мнозина други, които заедно с тебе са стигнали
до същото разбиране, някои - посредством този диалог, други - по свои собствени
пътища, различни от тоя, всички вие се движите към един и същ край: да бъдете
вече не търсачи, а носители на Светлината.
Скоро всички вие ще
заговорите в Един Глас.
В действителност ролята на вестоносец е отредена
всекиму. Изпращаш на света вест за живота, за това какъв е той, както и вест,
послание за Бога. Какво послание изпращаш? Каква вест си избрал да
изпратиш?
Време ли е вече за Ново Евангелие?
Да. Да, вече е време.
Ала понякога се чувствам тъй сам сред всичко туй. Дори след като съм приел
истината, че никога не мога да бъда наистина сам, се учудвам как всичко се
променя, когато се почувствам сам. Ако почувствам, че съм съвсем сам,
което, то се знае, не ме радва, какво трябва да сторя?
Единственото,
което трябва да сториш, ако си въобразиш, че си съвсем сам, е да дойдеш при
Мене.
Ела при Мене в дълбините на душата си. Говори Ми от сърце. Приобщи
се към Мен с мисълта си. Тогава ще бъда с теб и ти ще го узнаеш.
Ако
общуваш ежедневно с Мене, ще ти бъде по-лесно. Но даже и да не го правиш, Аз
няма да ти изменя, а ще съм с теб в мига, когато Ме повикаш. Затова и ти
обещавам: дори преди да произнесеш името Ми, аз ще съм тук.
Защото Аз
винаги съм тук и решението ти да произнесеш името Ми и да Ме викнеш само изостря
ясното ти усещане и осъзнаване на Моето присъствие.
Щом веднъж усетиш
ясно и осъзнаеш, че Аз съм тук, тъгата ти ще мине. Защото тъга и Бог не могат да
съжителстват. Та нали Бог е Жизнена Енергия, усилена, издигаща се, устремена към
висините, а тъгата е Жизнена Енергия - снижена, намалена, отхвърлена.
Затова, дойда ли при тебе, не Ме отхвърляй!
О, чудо на чудесата!
Това е удивително! Ето те - как потегли отново, изразявайки нещата по толкова
удивителен начин, че можем да ги „докоснем", да ги схванем, да ги проумеем. Но
не мисля, че хората го правят, нали? Мисля, че всъщност хората Те
отхвърлят.
Всеки път, когато нещо ви просветне, и не му обърнете
внимание, вие Ме отхвърляте. Всеки път, когато ви се предложи да сложите край на
лоши чувства или да прекратите конфликт и не обърнете внимание на това, вие Ме
отхвърляте. Всеки път, когато не отговорите на усмивка, изгряла върху лицето на
непознат, когато крачите под вълшебния нощен небосвод, без да хвърлите поглед
към него, когато минете край цветна леха, без да спрете, за да съзерцавате
красотата й, вие Ме отхвърляте.
Всеки път, когато чуеш гласа Ми или
почувстваш присъствието на отминала любов и си кажеш, че това е чисто
въображение, ти Ме отхвърляш. Всеки път, когато почувстваш любов към другия в
душата си или чуеш песен в сърцето си, или съзреш в представите си великолепно
видение и не сториш нищо, ти Ме отхвърляш.
Всеки път, когато прочетеш
най-подходящата книга или чуеш най-подходящата литургия, или видиш
най-подходящия филм, или се сблъскаш лице в лице с най-подходящия приятел в
най-подходящия миг от живота си и го припишеш на случайност, „шанс" или
„късмет", ти Ме отхвърляш.
И ще ти кажа следното: преди петелът да пропее
три пъти, някои измежду вас, ще се откажат от Мене.
Не аз! Аз никога
отново няма да се откажа от Тебе, нито пък ще Те отхвърля, когато ме поканиш да
общувам с Тебе.
Тази покана е непрестанна и вечна, затова все повече и
повече хора усещат тази Жизнена Енергия с цялата й сила и не я отхвърлят, не я
намаляват. Пожелавате си силата да бъде с вас! И това е хубаво. Това е много
хубаво. Защото, като преминете в следващото хилядолетие, ще посеете семената на
най-великото израстване, което светът някога е видял.
Вие сте израснали в
науките си и в технологиите си, но сега ще израснете и в съзнанието си. И
това ще бъде израстване, по-велико от всички други, израстване, в сравнение с
което останалите страни на напредъка ви ще изглеждат незначителни.
Двадесет и първият век ще бъде време на пробуждане, на среща с Твореца вътре във
вас. Много човешки същества ще изпитат Единение с Бога и с всичко в живота. Тъй
ще започне златният век на Новия Човек, за който се е писало; времето на
универсалния човек, тъй проникновено и красноречиво описан от най-прозорливите
измежду вас.
И сега вече в света има много такива хора - учители и
вестоносци, Майстори и ясновидци - които поставят това прозрение за бъдещето
пред погледа на човешкия род и му предлагат инструменти, с които да го построи.
Тези вестители и ясновидци са глашатаите на Новата Ера.
Ти можеш да
избереш да бъдеш един от тях. Ти, на когото е изпратено това послание. Ти, който
го четеш точно сега. Мнозина са звани, но малцина правят сами своя избор.
Какъв е твоят избор? Ще заговорим ли сега в Един Глас?
За да кажем
едно и също, всички ние трябва да го знаем. Но Ти току-що каза, че има
такива, които не го знаят. Объркан съм.
Не съм казал, че има
такива, които не го знаят. Казах, че изглежда като че ли има такива,
които не го знаят. Но не съди, изхождайки от видимото, от привидното.
Всеки от вас знае всичко. Нито един не е изпратен в тоя живот без това знание.
Защото знанието сте самите вие. Знанието е това което Сте Вие. Но вие сте
забравили кои и какво Сте Вие, така че можете да го сътворите наново. Това е
процесът на пресътворяване, за който вече многократно сме говорили.
Както
знаеш, книга 1 от трилогията Разговори с Бога обяснява това във всичките
му чудесни подробности. И тъй, изглежда като че ли вие „не знаете".
Казано най-точно, вие „не си спомняте".
Има такива, които не си спомнят и
такива, които не си спомнят, че не са си спомнили.
Има такива, които не
си спомнят, но си спомнят, че не си спомнят.
Има такива, които не си
спомнят, но мислят, че са си спомнили.
Има такива, които си спомнят, но
не си спомнят, че са си спомнили.
Има такива, които си спомнят, но се
преструват, че не са си спомнили.
И има такива, които си спомнят и си
спомнят, че са си спомнили.
Тези, които напълно са си Спомнили,
Припомнили, са се Присъединили и са станали Отново Членове на Тялото на
Бога.
|
Нумерология
Четвъртък
07.11.2024, 16:41