Направил си избора да си създадеш преживяването на присъдата, за да преживееш чудото на един Бог, който не съди и не наказва, за да разбереш, че присъдата и наказанието не могат да съществуват в Божия свят. Единствено като почувстваш тъгата и разрушителната сила на самата присъда, ще се убедиш, че наистина любовта никога не би могла да я подкрепи.
    Точно когато другите те съдят, разбираш това най-ясно, защото нищо не наранява повече от присъдата.
    Присъдата дълбоко те наранява, когато я произнесат, без да имат право, но още по-болезнено и дълбоко те наранява, когато имат право. Тогава Присъдата на другите реже изкъсо, разкъсвайки тъканта на душата ти. Достатъчно е да го преживееш веднъж, за да се убедиш, че Присъдата никога не е рожба на любовта.
Създавайки своя илюзорен свят, сте изградили общества, в които Присъдата и Наказанието не само се одобряват, а и се очакват. Създадена е дори цяла система, наречена „правосъдие", въз основа на идеята, че друг би могъл да отсъди дали си „виновен" или „невинен".
    А Аз ще ти кажа следното. В Божиите очи никой никога не е виновен и всеки е невинен завинаги. Защото моите очи виждат повече от вашите. Виждат защо мислите нещо, защо казвате нещо, защо правите нещо. А сърцето ми знае, че просто сте се заблудили. Аз вдъхнових изказването: „Никой не прави нищо нередно, като се има предвид как е устроен светът." Това е велика истина. Аз вдъхнових и изказването: „Вината и Страхът са единствените врагове на човека." И това е велика истина.
    Във високо развитите общества техните членове никога не биват съдени и признати за виновни в каквото и да било. Когато правят нещо, те само биват наблюдавани, а после им се обяснява изходът, резултатът и последиците от техните действия. А после им се позволява да решат дали във връзка с това ще искат да направят нещо и какво. На други членове на обществото също се позволява да решат дали във връзка с това ще искат да направят нещо и какво. Всички те не си причиняват нищо един на друг. Дори и не им хрумва мисълта за наказание, защото самата идея за наказание им е непонятна. Защо това едно единствено същество би пожелало да се самонарани? Дори и да е направило нещо, с което си е причинило вреди, защо би пожелало отново да се самонарани? Как би могло още едно следващо самонараняване да поправи причинените вреди? Все едно да си удариш крака, а после да го ритнеш двойно по-силно, за да си го върнеш. Разбира се, в обществото, което не се вижда като едно цяло, нито пък - като едно цяло с Бога, тази аналогия би била безмислена. В такова общество присъдата и наказанието имат смисъл и са съвсем уместни.
    Присъдата и наблюдението са две различни неща.
    Да наблюдаваш значи просто да огледаш, да видиш кое как е. А да произнесеш Присъда, значи въз основа на наблюдението си да заключиш, че нещо друго трябва да бъде по един или друг начин.
    Да наблюдаваш значи да свидетелстваш. Да произнесеш присъда, значи да направиш заключение. Да прибавиш „затова" към изречението. Тогава то става Присъда - често произнесена без милост.