Но дори и да живееше всеки миг в сърцевината на възхвалата, ти не би могъл да я изживееш. Възхвалата не би означавала нищо за тебе. Не би знаел какво е тя.
    Великолепието на възхвалата се губи, когато тя е единственото, което съществува. Но ти си достигнал до крайна яснота в осъзнаването й, издигайки илюзията за несъвършенство и Осъждане на ново равнище, където сега всъщност вярваш, че възхвалата, а особено самовъзхвалата е грешка. Не трябва да се хвалиш или да забележиш (още по-малко - да оповестиш) великолепието и славата на това Кой Си Ти. И трябва да бъдеш пестелив в похвалите си към другите. Възхвалата, заключил си ти, не е нещо хубаво.
    Илюзията за Осъждането оповестява също, че ти и Бог можете да понесете щети, че някой може да ви навреди. Разбира се, вярно е точно обратното, но ти не можеш да го знаеш, без да го преживееш, в отсъствието на каквато и да било друга действителност.
   И тъй ти, заедно с другите хора, си си построил една различна, алтернативна действителност, в която щетите и вредите са възможни, а Осъждането го доказва. Да повторим, идеята, представата, че Бог може да понесе щети и вреди, е илюзия. Ако Бог е Всичко в Цялото (а Аз съм точно такъв), ако Бог е Най-Могъщата Сила (а Аз съм такъв) и ако Бог е Върховното Същество (това също е вярно), тогава никой не може да ощети Бога и да му навреди. А ако и ти си създаден по Божи образ и подобие (а ти си точно такъв), то също никой не може да те ощети или да ти навреди.
    Осъждането е средство, което сте създали, за да ви помогне да преживеете това чудо в окръжение, в което тази истина има смисъл. „Вреда", „Щета" е една от многобройните по-малки, по-дребни илюзии, които всеки ден произлизат и се развиват от Десетте Илюзии. Първата от тях (че и Бог, и ти имате нужда от нещо), е създала и тази илюзия - че, ако не получите онова, от което имате нужда, и Бог, и Ти ще бъдете засегнати, наранени, ощетени.
    Това ни изгражда съвършен случай на възмездие, отплата. А то вече не е малка, а голяма илюзия.
    Нищо не е грабнало по-пълно човешкото въображение от представата, че адът съществува, че във Вселената има място, където Бог е осъдил да отидат онези, които не са се подчинили на Неговите закони. Страхотни, смразяващи кръвта картини на това ужасно място се появяват във фреските по тавана и стените на много църкви по целия свят. Също толкова страшни картини украсяват страниците на текстовете по катехизис и книжките за неделното училище, раздавани на малки деца - за да бъдат още по-добре плашени с тях.
    И докато добрите, редовно ходещи на черква хора векове наред са вярвали на посланието, изпращано чрез тези картини, накрая се е оказало, че те не са верни. Ето защо Аз вдъхнових папа Йоан Павел II на Папска Аудиенция във Ватикана (на 28 юли 1999 г.) да посочи, че „неправилното използване на библейски картини не трябва да създава тревога и страхова психоза". Библейското описание на ада е символично и метафорично.
    Аз вдъхнових папата да каже, че „неугасимият огън" и „пламтящата пещ", за които говори Библията, „сочат чувството на пълно безсилие и пустота в един живот без Бог". Адът е състояние на отделяне от Бога, обясни той, състояние, предизвикано от наказание, което Бог е наложил или по-скоро - човек сам си е наложил.
    Не е работа на Бога да въздава възмездие или да наказва някого и папата обясни това в своята Аудиенция.
    И все пак представата за осъждащия Бог е била полезна Илюзия. Тя е създала окръжение, в което бихте могли да преживеете всевъзможни неща, много страни на битието.
    Най-напред страх. Или прошка. А също състрадание и милост.
    Осъденият човек разбира в дълбините на душата си изявата на милост. Същото прави и личността, която осъжда - и опрощава.
    Прошката е друг нюанс в изразяването на любов и преживяването й е било полезно на човешкия род.
    Прошката се преживява само в примитивни култури (напредналите култури не се нуждаят от нея, разбирайки, че щом няма щети и вреди, не е нужна и прошка), но тя има огромна стойност в контекста на еволюцията - процес, чрез който културите растат и съзряват.
    Прошката ви позволява да лекувате реално всякакви психологически, емоционални, духовни, а понякога дори и физически рани, които си въобразявате, че са ви били нанесени. Прошката е велик лечител. С нея можете буквално да си проправите пътя към здравето.
    И пътя към щастието.
    От тази гледна точка Илюзията за Осъждането е изиграла съществена градивна роля, създавайки в живота ви, както и в човешката история, редица моменти, в които прошката е можела да бъде изразена.
    Преживявали сте ги като изяви на Божествената любов и тъй сте се приближавали все повече и повече към истината за любовта и за самото Божество. Една от най-известните истории за прошка е разказът за Исус, простил на човека на кръста до Себе си, разкривайки вечната истина, че никой, който търси Бога, не може да бъде осъден. Това значи, че никой никога няма да бъде осъден, защото в крайна сметка всеки търси Бога, независимо дали го признава или не.
    Адът е преживяване на отделяне от Бога. Но никой не трябва да преживее такова вечно отделяне от Бога, ако не желае това. Простото желание да се съединиш отново с Бога ти дава тази възможност. Това твърдение е необикновено и Аз ще го повторя.
    Простото желание да се съединиш отново с Бога ти дава тази възможност.
    Прошката никога не е и няма да бъде необходима, тъй като срещу самото Божество не може да бъде извършено престъпление или обида, като се има предвид, че самото Божество е Всичко, Което Съществува.
    Напредналите култури разбират това. Кой на кого би трябвало да прости? И - за какво?
    Трябва ли ръката да прости на пръста на крака, че се е ударил? Трябва ли окото да прости на ухото? Наистина ръката може да успокои пръста на крака. Може да го потърка, да го лекува, да го накара да се почувства по-добре. Но трябва ли да прости на пръста на крака? Или може би прошка е само друга дума, която изразява успокояване на езика на душата? Аз вдъхнових и следното изказване. Любов означава никога да не трябва да поискаш прошка.
    Когато вашата култура също разбере това, никога няма да се самообвиняваш или да обвиняваш някой друг за времето, когато душата „си е ударила пръста на крака". Никога отново няма да прегърнеш един отмъстителен, гневен, проклинащ Бог, който би те осъдил на вечни мъки за нещо, което за един Бог е по-незначително, отколкото да си удариш пръста на крака.
    В този миг ти ще изоставиш завинаги представата за осъждащия, наказващ Бог, защото ще узнаеш, че любовта никога не би осъдила или наказала.