Джон Стар седеше на кухненската маса, заровил глава в ръцете си. Студената му закуска си стоеше недокосната в чинията пред него.
    - Тази сутрин май нямаш апетит, Джон? - попита го майка му. През последните няколко дни бе забелязала как Джон се мотае унило из къщата. За него не бе характерно да бъде толкова меланхоличен.
    - Мамо, струва ми се, че не мога да разбера смисъла на нещата - опита се Джон да се довери малко на своята майка, макар и да не искаше да я тревожи. - Не зная накъде съм поел. Напоследък ме преследват все едни и същи въпроси. Големи въпроси... Като например какво е истински важно в живота? Защо съм тук? Откъде съм дошъл? - той погледна майка си умолително. - Не разбирам защо съм така неспокоен и защо нямам сили за нищо.
    Майка му седна до него:
    - Скъпи, ние всички се сблъскваме с тези въпроси в този живот. Трябва да си дадеш малко време. В края на краищата ти сега си завършил училище. Цялото лято е пред теб да размишляваш над това. Нужно е известно време, за да си отговориш. И запомни, че повечето хора не успяват да намерят отговорите никога.
    Джон въздъхна. Милата ми майчица, каза си той, тя ми мисли само доброто. Но думите й всъщност не му помогнаха кой знае колко. Майка му изведнъж грейна.
    - Защо не идеш да поплуваш? Зная, че това винаги ти помага да се почувстваш по-добре.
    И Джон си помисли: Разбира се, защо не. Нямаше какво друго да прави. Спокойно можеше да си позволи малко физическо натоварване.
    Езерото Мичиган бе топло по това време на годината. Днес под облачното небе водата изглеждаше по-скоро сива, отколкото синя. Джон беше добър плувец. Винаги се чувстваше уютно във водата, още от дете, защото се бе състезавал години наред в градския отбор по плуване. Обичаше да влиза в езерото, когато имаше вълни и да плува половин миля навътре, където водата е по-хладна и чиста.
    Когато започна да плува гладко, свободен стил, по-рейки водата бързо и равномерно, той почувства че влиза в онова състояние на съзнанието, което винаги му се е струвало така успокоително... Когато нищо не мислеше, просто се сливаше в едно цяло с водата, плъзгаше се по нея без никаква мисъл, тласкан само от силата на ръцете и краката си и не виждаше нищо друго, освен водните вълнички и сенките под него. Това е мястото, което атлетите наричат Зоната.
    Тъкмо този ден обаче имаше леко вълнение в езерото. Когато Джон обърна глава, за да си поеме въздух, в устата му нахлу водата от надигнала се вълна. Това наруши концентрацията му и докато плюеше и се опитваше да си поеме дъх, втора вълна го удари в лицето. Колкото и добър плувец да беше, Джон разбра, че може да изпадне в беда. Намираше се на половин миля навътре от брега и внезапно осъзна, че при тези условия може би ще му бъде трудно да плува. Обърна се и се насочи към брега. Беше изминал само няколко метра, когато главата му започна бучи и той почувства, че силно му се вие свят. Внезапно чу силен плисък зад главата си, съвсем изненадващо водата стана изведнъж гладка. Джон спря да гребе и погледна нагоре. Небето бе ясно, слънцето ярко грееше. Езерото изглеждаше дълбоко синьо.
    Какво става всъщност? Джон беше съвсем учуден, когато видя ясното небе. Слънцето грееше, сякаш по-ярко от обикновено, но той можеше да гледа в него, без да го заболят очите. Изведнъж почувства, като че ли нещо го вика. Погледна нагоре и видя невероятна гладка. Там долу бе неговото собствено тяло, което продължаваше да плува право към брега, бързо като моторна лодка. Той гледаше изумено и учудено. Ако това там долу беше той, а неговото съзнание тук, къде се намираше в действителност и какво ставаше с него?
    Една светлина сякаш приближаваше отзад. Това беше особена светлина, светлина с... Чувство. Обърна се към нея. Тя беше прекрасна! Обгърна го в най-вълшебното озарение; проникна го като гъба. В онзи момент го обзе чувство на пълна свобода. Имаше усещането сякаш цялото напрежение на живота го бе напуснало. Онзи клапан, който го притискаше и поддържаше цялото му напрежение, бе отборен. Той отново можеше да диша.
    Енергията потече към него, освобождавайки и омекотявайки някои негови страни, за които не подозираше, че съществуват. Цялото му същество се вълнуваше, изпълваше го чувство на удивление и радост. Знаеше, че някъде и някога и преди това чувство му е било познато, но сега не можеше да си спомни кога. Беше сякаш... Завръщане у дома.
    Самото време сякаш бе омекотено, защото доколкото Джон можеше да си спомни минутите, дните и годините на неговия живот бяха фиксирани като маркерите на линия. Сега измерителната линия на времето бе станала мека и гъвкава. Тя сякаш се разтегляше.
    И свиваше, подобно на пружина.
    Можеше да види събития от миналото си, да ги изследва с по-голяма яснота и повече подробности, отколкото когато първоначално бяха възникнали, и да се задържи в тези спомени неограничено време. И в същото време му се струваше, че не е изминал нито миг.
    Джон се движеше напред и назад, потъваше в епизодите от своята биография, след което се връщаше към светлината. Или може би пък светът, който познаваше, се отдалечаваше? Животът, който бе приел, бе единственият съществуващ живот... Сигурността, съмненията, гордостта и вината, удоволствията и страховете... Те всички постепенно изчезваха. Единственото, което оставаше, бе светлината и изумителното чувство на блаженство, което тази светлина съдържаше.
    Чувстваше се така, сякаш се пробужда, сякаш е бил потънал в дълбок сън, сънувайки подробно и много въздействащо съновидение и сега вече е буден, а сънят постепенно изчезва.
    Очите му бавно се приспособиха към блестящото лъчение. Джон можеше да различи формите на светлината. Около него бяха застанали хора! Хора, които познаваше и обичаше. Нещо повече, мястото, Където се беше озовал, му бе напълно познато.
    - Хубаво ли бе пътуването? - попита един от приятелите му. Останалите избухнаха в гръмък смях. Те се шегуваха. Джон интуитивно разбра, че го питат за земното му пътуване и заедно с тях и той избухна в смях.
    Колко приятно бе да се смееш така свободно! Той отново бе напълно жив, с живот, който бе отвъд началото и края, живот, който беше вечен.
    Космическият свят, в който бе навлязъл сега, бе така осезаем и реален, както светът, който бе оставил зад гърба си, но светлината продължаваше да бъде видима. Това бе жива светлина. Тя притежаваше жизненост и чувство. Тя бе насочена към всяко живо същество, както слънцето може се насочи към една точка на лупа. Имаше и цветове, не само цветовете, които му бяха познати на Земята, но палитра от цветове, някои от които не бе виждал никога.
    Около приятелите му и всичко живо наоколо имаше цветове, подредени в сложни геометрични форми и всяка форма бе уникална, всяка подредба оригинална. Цветовете и формите бяха проникнати от звук - безбройни октави от звуци. Изглеждаше така, сякаш цветовете можеха да се чуят. Това бяха съвсем нежни, практически недоловими звуци, но стигаха до безкрая.
    Наложена върху този разгърнат животодаряващ звук бе мелодията, сътворявана от индивидуалните звуци от всяко живо същество. Светлината, звукът, цветовете и геометричните форми се съчетаваха в единство, което бе съвършено хармонично.
    Възможно бе да са минали години. Години, часове или минути, нямаше как да се установи това. Единствената реалност бе самото битие - да бъдеш неотделимо от мига, неразделно от вечното сега, неразделно от живота, който бе във всички живи същества.
    Макар и това място да бе осезаемо и реално, както светът, който бе оставил зад гърба си, времето и пространството тук не бяха пречка. Това бе място, където нямаше мнения, заключения, вярвания. Място, където имаше само неизразима красота и радост.
    И тогава в съзнанието на Джон започнаха да проблясват образи от друг живот - първоначално мимолетни, но впоследствие все по-определени и ясни. Видения на хора, които му бяха скъпи, се явяваха във фокуса на вниманието му, видения на неща, които желаеше да види и да направи. Най-сетне някъде дълбоко в него се надигна един дълбок глас:
    Видя достатъчно от вечността.
    Още не е време да останеш,.
    Върни се сред Земята на Сенките,
    където смъртните хора играят.
    Хъъшшш. Хъъшшш. Джон вдигна глава, за да види какво издаваше този звук. Малки вълнички се разбиваха покрай брега на езерото, което приличаше на огледало, и малките камъчета по крайбрежието се удряха едно в друго. Той лежеше на пясъка на брега на мичиганското езеро на един-два метра от водата. Чувстваше се невероятно, сякаш беше имал най-добрата почивка в живота си. Изправи се на крака и се огледа.
    На запад видя чикагския хоризонт да се отразява в езерото, очертан от невероятното оранжево червеникаво слънце. Небето бе толкова наситено синьо, че той не си спомняше да е виждал такова. Дърветата бяха още по-зелени. Всичко бе такова, сякаш пелена се бе вдигнала от очите му. Възможно бе да е отсъствал години или само миг, като човек, който е преживял един дълъг пълноценен живот и се е върнал на мястото, Където е прекарал младостта си, за да погледне отново познатите места. Той видя, че всичко е същото и все пак някак си различно.
    Дали това беше сън? - питаше се той. - Или съм видял какво е да бъдеш истински, действително буден и сега съм започнал да сънувам отново.
    Той по някакъв начин знаеше отговора.
    Отправи се към къщи. От лекия ветрец му беше студено в мокрия плувен костюм. Той вече не се питаше какво е мястото му на света. Джон бе видял своето място в космоса и то изглеждаше съвършено.
    Влезе през задната врата и зърна майка си, която вършеше нещо в кухнята.
    - Здравей, мамо - подвикна весело той.
    - Здравей, скъпи, как беше плуването?
    - Космическо! - отвърна Джон с широка усмивка. Космическо!
    Онова, което за мен бе удивително, когато чух за първи път разказа на Джон, е колко подобен бе той на видението на Джейсън и моето също. Всяко „пътуване" до „отвъдната страна" или „в по-широкия свят" или както и да предпочете да го наречете, бе свързано с видение на невероятно красива, удивителна светлина и великолепни цветове.
    Джон и аз бяхме видели енергия под формата на геометрични форми и всяка форма бе уникална, всяка форма бе оригинална. Джон бе чул също звук, наред с енергийните форми, нещо, за което и други хора също са свидетелствали. Отдавна мистиците са показали, че звукът Ом е основният звук на вселената, на Самия Живот.
    Онова, което ми идва наум, когато чуя за подобни преживявания или си спомня собственото си, е първото голямо послание, което получих в над хиляда и петстотинте страници на книгите „Разговори с Бога": Ние всички сме едно цяло.
    Всеки и всичко е изградено от възможно най-изключителната материя, която бихте могли да си представите. Аз съм съзерцавал това Единство. Преживял съм го. Но човек няма защо да го е видял, за да го има в своята реалност. Достатъчно е само да го е почувствал в сърцето си, да го е обгърнал с душата си. А това е лесно да се постигне. То е избор, а не реакция, както любовта. Любовта е избор, докато повечето хора си мислят, че е реакция.
    Другото, което ме порази в преживяването на Джон, е познанието, което го е връхлетяло, „че да бъдеш, това е единствената реалност". То е в красива хармония с последното от трите постановки дадени в „Разговори с Бога", книга първа:
    1. Ние всички сме едно цяло.
    2. Има достатъчно.
    3. Не се налага да правим нищо.
    Всичко, което съществува, трябва да Бъде. Разликата между това „да бъдеш" и това „да правиш" е като разликата между нощта и деня. Повечето хора са дълбоко погълнати от това „да правят" нещо в живота си. Те тичат, вършат едно или друго и отново се изправят пред огромна камара от неща, които още не са извършени.
    Предстои ни да видим на тази планета през следващите петдесет години нов вид човек, Нов човек, който няма да изхожда от това „да върши", а който ще изхожда от това „да бъде" във всеки един момент. Мнозина хора осъществяват тази трансформация дори и сега. Тя е напълно възможно да се осъществи, даже в един толкова натоварен с работа свят. Човек не е нужно да се оттегля и да живее в пещера или да медитира по девет часа на ден, нищо подобно. Не че е лошо да се преживее това, просто не е необходимо.
    Не е нужно да ставаш отшелник, да „напуснеш света", за да почувстваш блаженството на това да Бъдеш да се изявява в теб, чрез теб и от теб. Можеш да изпиташ това чувство, когато вършиш работата си в света, фактически именно защото вършиш работата си в света.
    Можеш дори да приложиш процеса да преминеш в състояние да Бъдеш като средство да намериш правилния начин да изкарваш прехраната си. Всичко, което ти е необходимо, е да знаеш какво искаш „да бъдеш". С други думи какво състояние или състояния на битие желаеш да преживееш и изявиш в себе си и чрез себе си. След като направиш този избор, просто отхвърляш всеки вид активност в света (и определено всеки вид занимание или работа), която не ти позволява да изразиш това.
    Една малка книга, която може да бъде прочетена за четирийсет минути, „Носители на светлината", обяснява как действа този процес по-конкретно и как може да позволи на човек да постигне работата на своите мечти. И в края на краищата да създаде за него правилен начин да изкарва прехраната си. Аз написах тази малка книжка в отговор на стотици хора, които бяха прочели за това Да Бъдеш в книгите „Разговори с Бога" и желаеха да разберат повече по този въпрос.
    Съществуват хиляди разкази на хора, които са преживели това Да Бъдеш като пътувания извън тялото, подобно на разказите на Джейсън, на самия мен и на Джон. Възможно е и вие да познавате някого, който е преживял подобен момент. Възможно е и вие самите да сте го преживели. Включил съм тези истории тук, така че хората, които са имали подобни опитности, да престанат да имат усещането, че може би са особени или смахнати. Този вид преживявания, искам отново да подчертая, са съвсем обичайни и напълно нормални.
    И все пак, не всички Мигове на Благодат пристигат пред вратата на нашата душа в толкова блестяща опаковка някои идват скрити в малки кутийки. Не бих искал никой от вас да се почувства отхвърлен, да си помисли, че не е имал истински Миг на Благодат в живота си, ако не е бил споходен от толкова Мълниеносно преживяване.
    Хората, които са преживели това, което Джейсън, Джон и аз описахме тук, не са по-специални от всеки друг - макар че може би са малко по-любопитни! Понякога се питам дали човек, който вътрешно задава безкрайно много въпроси за космическите реалности, не привлича към себе си клеймото на Миговете на Благодат, за които говорим тук. Но това не е единственото клеймо, нито пък може да се твърди, че е най-ефективното. Мнозина са се връщали от подобни вътрешни пътешествия с много повече въпроси, отколкото отговори и по-объркани от всякога!
    Бог намира множество начини да сътворява Мигове на Благодат, тъй че не е необходимо някакво мълниеносно преживяване, за да породи вълнуващ резултат. Последица от Мига на Благодат може да бъде промяна на целия живот или просто нежно проникновение. И в двата случая той оказва огромно въздействие върху начина, по който преживяваш остатъка от дните си.
    Нека Маргарет Хилър от Ашланд, щата Орегон, да ви разкаже своята кратка история със собствените си думи...
    Да виждаш сакралното във всеки момент
    Един велик учител ме научи, че цялото пътуване е сакрално - независимо как изглежда. Наричам го Свети Антоний. Той е едно малко момче.
    Антоний започна своето пътуване по един много рискован начин. Беше роден в семейство на пристрастени наркомани и неговите баба и дядо поеха попечителството над него и го осиновиха веднага. Обаче лекарите казаха, че ще бъде истинско чудо, ако Антоний оживее.
    - Какво имате предвид под чудо? Какво чудо трябва да стане? - попита бабата.
    Лекарите й казаха, че за да оживее това дете, някой трябва да го държи практически непрестанно на ръце през първите две години от живота му. Толкова време щеше да отнеме отглеждането, за да може малкото телце да се изцели.
    Без никакво колебание баба му каза:
    - Добре, за Бога, аз мога да го направя!
    И наистина го направи.
    Антоний живя със своите баба и дядо в прекрасна обстановка. Той съвсем буквално бе обгърнат от любов и му бе дадено да живее с хора, които са дълбоко духовни. От първия си ден на земята безусловната любов и духовността бяха част от неговия живот. Естествено в тази атмосфера той се развиваше прекрасно и бе щастлив. Не можеше да знае, че за втори път в началото на неговия живот ще стане драстична промяна - и той ще трябва да се пренесе в ново семейство.
    Когато Антоний стана на шест години, баба му се разболя тежко от рак и умря. Аз бях в помощната група, когато баба му умираше и прекарах много нощи в нейната къща - голяма част от времето заедно с Антоний. Той, разбира се, бе тъжен поради случващото се, но неговото дълбоко духовно разбиране - дори и на шест годинки - му помагаше да осъзнае, че баба му отива на едно прекрасно място и да намери начин да бъде щастлив заради нея.
    Няколко месеца след това дядо му също почина и аз често си мисля, че сигурно това е станало поради разбитото му сърце. Такива преживявания биха могли да хвърлят в отчаяние някои деца, но не и Антоний. Невероятната любов, която бе получил през първите години на живота му, го бе накарала да се чувства сигурен на този свят, защото той успя да премине през този труден период от живота си красиво.
    Неговата вяра в света бе веднага възнаградена, когато той разбра, че леля му и чичо му са се съгласили да го осиновят, макар че преди това били решили да нямат деца в брака си.
    Тъй като стоях близо до всички тези обстоятелства, аз имах привилегията да пътувам с Антоний, когато той трябваше да се срещне с новото си семейство. Имах чувството, че съпровождам една мъдра стара душа, която ще бъде учител на новите си наставници. Антоний учеше и мен непрестанно. Неговите въпроси и страхове открехваха душата ми за собствените ми въпроси и страхове и ние заедно намирахме мир в душите си дори и сред най-съкрушителните обстоятелства.
    Нашият самолет трябваше да направи връзка в Денвър, а полетът закъсняваше, така че ни се наложи да преживеем невероятната радост да тичаме от един изход към друг, разбира се, при това към най-далечния изход.
    Хванах Антоний за едната ръка, докато в другата държах ръчния багаж и ние спринтирахме надолу по коридора. Аз крещях на бордовите контрольори: - свържете се с изхода, моля ви, кажете им да задържат самолета.
    Бордовите контрольори ме гледаха така, сякаш бях полудяла! И разбира се, не задържаха самолета.
    Антоний ме погледна в лицето (трябва да призная, че нямах ангелска физиономия) и каза:
    - Магет, май че имаме труден ден?
    - Да! Точно такъв е денят ни - труден! - отвърнах аз, изключително напрегната.
    Пристигнахме точно навреме, за да видим как самолетът потегля от изхода. (Сигурно познавате това чувство - голяма радост, а?) Антоний и аз отидохме обратно към бордовия пропуск и разбрахме, че следващият полет, с който можехме да направим връзка, ще бъде след пет - повтарям, пет - часа.
    Първата ми мисъл (всъщност съвсем не бях поставен в моето Свещено Аз в онзи момент) беше: Нима ще трябва да прекарам пет часа на това летище с едно шестгодишно дете? Боже, шегуваш ли се с мен? Можех да си представя, че тези пет часа щяха да бъдат наистина „интересни".
    И тогава урок на тема „всичко е сакрално" започна.
    Билетната контрольорка ни попита дали няма да бъде хубаво да ни даде купони за хранене. Антоний ентусиазирано посегна към купоните с чувството, че е спечелил от лотарията. Аз пушех, а Антоний се радваше, докато изяждахме своите „щастливи порции", което продължи общо половин час.
    Отправихме се към една полупразна чакалня... където трябваше да прекараме четири и половина часа в очакване на самолета. Не бях особено ентусиазиран от тази перспектива, защото не си представях какво бих могъл да правя с едно шестгодишно дете и забравих да попитам: „какво Бог иска да ми каже с това преживяване?" (Това е първото правило, за да видим свещеното да се разгръща във всички наши преживявания в живота.)
    Антоний обаче никак не се чувстваше притеснен от това, че трябваше да се чака и започна да вади нещата си от ръчния багаж. Първо извади всички офицери, следотърсачи, книжки за оцветяване и цветните боички, които бяхме взели с нас, след това направи огромен кръг върху килима с всички тези „свещени елементи", легнал по корем по средата на залата и започна да оцветява.
    Това ще продължи сигурно около десетина минути, помислих си аз.
    Всъщност свещената церемония продължи следващите четири и половина часа. Историята става още по-интересна. Някъде отсреща в друга чакалня едно детенце започна да плаче - това бе онзи тип плач, който си остава безутешен, каквото и да правят родителите. Антоний се изправи, за да види плачещото момче, и с голям ентусиазъм му направи знак с показалеца да се приближи. Момченцето, все още плачейки, смирено премина през залата и пред бдителните очи на родителите си застана в края на кръга, очертан от Антоний. Антоний любопитно вдигна поглед.
    - Нямаш ли никакви книжки за оцветяване? - попита той.
    Все още хлипайки, момчето отвърна:
    -Не.
    Антоний, с известна изненада в гласа, каза: „Добре!" и скъса една страница от своята книжка за оцветяване и я подхвърли извън килима заедно с няколко цветни молива като направи знак с ръка на момченцето да влезе в кръга. (Интересно е да се отбележи, че момчето не влезе в Свещения кръг, преди да бъде поканено.)
    Тогава Антоний попита момчето:
    - На колко си години?
    Все още хълцайки, момчето изтри сълзите си с ръкав и отговори:
    - На три.
    Антоний вдигна поглед към мен, извъртя очи и прошепна:
    - Приема се!
    Часовете минаваха и други деца също намериха място в свещената окръжност на Антоний, като всяко заставаше отвън, преди да бъде поканено да влезе. Кръгът се разрастваше, очертанията му ставаха все по-широки, за да поберат идващите. Скоро и родителите започнаха да се събират и докато гледахме с учудване тази сцена, забравихме за книгите, които четяхме и за тревогите от изпуснатите връзки за полети и притеснението, че щяхме да пристигнем със закъснение. Бяхме въвлечени като от пропелер, тъкмо тази дума е подходяща за едно летище, в свещения миг, във вечния миг, където времето не съществува, а само любовта, само мирът, само това има значение.
    В миг осъзнах, че никога повече нямаше да имам подобни свещени часове с шестгодишния Антоний - рядката възможност, когато можем да съзерцаваме, да бъдем заедно с възлюбления, независимо от обстоятелствата, независимо кой е самият възлюблен.
    През онзи ден аз си спомних, че цялото пътуване е свещено и че всяко преживяване е предназначено, за да ни научи на нещо, за да разкрие нашето сакрално Аз и за да възтържествува нашата истинска Същност. „Свети Антоний" ми помогна да си припомня това.
    Щастлив съм да кажа, че лелята и чичото на Антоний, които, както казах, никога не бяха искали деца, но бяха готови да опитат тази възможност, сега смятат живота си за далеч по-пълноценен с Антоний. А това дете просто цъфти - емоционално, физически, мисловно и духовно то цъфти.
    Желая на всеки благословение по пътя - и запомнете да вземете със себе си книжка за оцветяване и цветни моливи! Наистина запомнете!
    Искам да благодаря на Маргарет, че ми изпрати тази история. Тя и нейният съпруг Дейвид са сред онези, които вече са приели поканата. (Ще ви кажа повече за това в края на тази книга.) Маргарет и Дейвид пътуват от място на място, от църква на църква, от зала на зала, от човек на човек и споделят личния си опит за кратки мигове, съдържащи големи истини. Онова, което аз наричам Мигове на Благодат.
    В тази история има много прекрасни уроци. Идеята, че всеки момент е свещен и може да ни предостави великолепни съкровища и огромни поуки, е една от тях. Друга такава идея е, че когато хората (от всяка възраст) бъдат заобиколени от дълбока грижа и истинска любов, те получават невероятна подготовка, благодарение на която да се справят с най-големите предизвикателства на живота.
    Третата е: бъди първоизтичникът. Това е голямо послание, което се явява все отново и отново в поредицата книги „Разговори с Бога". Ако има нещо, което ти самият искаш да преживееш, превърни се в източник на това за някой друг. При това аз не мисля, че младият Антоний бе вършил всичко това съзнателно (макар и да не съм съвсем сигурен, защото той наистина е твърде духовно осъзнат), но очевидно без да знае, той е прилагал точно този принцип. Искал е, сигурен съм, да не изпитва страх в момента, в който се бе отправил за новия си дом и когато бе видял едно малко момче от другата страна на залата да плаче, се бе заел да прогони неговия страх и с един удар бе прогонил и своя собствен страх.
    Така се разгръща този процес и когато се научиш съзнателно да го прилагаш, ти си усвоил една голяма тайна. Ако искаш да изпитваш щастие, накарай друг човек да се чувства щастлив. Ако искаш да имаш другар и да не бъдеш самотен, бъди другар на някой друг и накарай него да не се чувства самотен. Когато желаеш да преживееш радост, направи така, че друг човек да се зарадва. Фактически, независимо от това какво желаеш да преживееш, най-бързият начин е да накараш друг да го преживее.
    Не чакай светът да ти даде онова, което желаеш. Бъди негов източник за някой друг. Точно това бе направил Антоний на летището. Нима някое дете желае да стои и да скучае в продължение на четири часа? И ето че той помага на другите деца да не скучаят. И както се досещате, свършва се с това, че престава да изпитва скука...
    В това има нещо магическо. Това е магическа формула.
    Има поне още един урок, който може да се научи от малката история с Антоний.
    Често когато неприятни неща се случват на добри хора (и особено когато тези добри хора са деца), понякога ние се питаме защо този свят трябва да бъде такъв, какъвто е. Задаваме си въпроса: „Та какво става тук?" Поставяме под въпрос безкрайната любов на вселената. И все пак, онова, което съм успял да разбера, е, че има прекрасна картина, избродирана от душата.
    Ако разгледаме тази бродерия от едната страна, ще видим някаква безсмислена смесица от преплетени конци и цветове, които са несвързани и биха могли да се определят като грозни, но ако погледнем от другата страна, ще почувстваме нещо съвсем различно. Ние виждаме красотата на картината, вълшебството на нейния сложен модел, това, че смесицата от цветове се подчинява на определена закономерност.
    Доктор Елизабет Кюблър-Рос, видната жена психиатър и пионер в изцелението на травмите от загубата и смъртта, която стана една от най-обикнатите духовни учители в света, поставя всичко това в определен контекст по един прекрасен начин. Тя казва:
    - Ако се опитваш да предпазиш каньона от бурите, никога няма да видиш красотата на онова, което те са изваяли.
    Тези думи са незабравими за мен. Възможността да работя отблизо с нея в нейния работен екип бе един от големите Мигове на Благодат в моя живот. Тя докосна цял един свят със своето милосърдие, дълбоко разбиране на човешкото състояние и любовта си към цялото човечество.
    Понякога ме питат:
    - Съществуват ли ангели сред нас? А аз отговарям:
    - Да! Познавам един!
    Смятам Елизабет Кюблър-Рос за ангел, който е излекувал живота на много хора.
    И действително, Дейвид Хилър е преживял нещо, което може да се разглежда като разгръщане на делото на Елизабет. Той е великолепен пример за това как нещата, които вършим, могат, разгръщайки се, да окажат влияние върху хиляди хора.