Марк Фичпатрик се въртя и премята през цялата нощ и ту се унасяше, ту отново се събуждаше в неспокойния си сън. Нямаше смисъл. Протегна се да запали лампата и примигна, когато светлина заля стаята. Уморените му очи се спряха на книгата върху нощната масичка, където я бе поставил само преди час.
    Проклета книга, мърмореше си той. Защо допускам всичко това да ми въздейства? Той изправи възглавницата си и седна. Може би най-добре е да я дочета. И без това не може да ми излезе от ума.
    Книгата бе дадена на Марк като подарък от един негов приятел, който си бе помислил, че може би ще му хареса. Марк винаги бе водил духовен живот, но доктрината за адския огън и проклятието, която му бе внушена от църквата през детството, му се струваше в най-добрия случай само частично вярна, а в най-лошия -откровена лъжа. Сега, когато той вече навлизаше в петото десетилетие на живота си на планетата, Марк бе започнал да проявява интерес към това да потърси различна гледна точка към Бога. Такава, която да съответства повече на собственото му сърце. Тази книга, „Разговори с Бога", изглежда, му представяше една такава гледна точка. Нещо повече, тя като че ли удовлетворяваше нещо дълбоко в душата му.
    Това, че Бог ни обича безусловно, наистина безусловно - което означаваше, че не съди и не наказва - на Марк му се струваше наистина концепция с дълбок смисъл. Това, че ние сами създаваме условията на своя живот, при които да разберем реалната си същност като човешки и духовни същества, бе идея която резонираше с начина, по който Марк гледаше на собствения си живот. И все пак всичко беше толкова... Толкова трудно да се приеме с разума. Идеите, които му се представяха през годините на неговото формиране, определено бяха пуснали корени.
    Как да повярвам, че това е истина? Марк се бореше с мислите си насън. Всичко, което някога са ми говорили... В църквата, у дома, в училище... Изглежда противоположно на това послание.
    Той се питаше: Дали е възможно всичко това да бъде плод на прекаленото въображение на някакъв умен писател или още по-зле, литературно съчинение, което да се продава добре?
    В сърцето си Марк знаеше по някакъв начин, че това всъщност е без значение. Смисълът в случая беше да се обърне поглед към Бога и това, което е Бог, и което би могъл да бъде лично за Марк.
    Всъщност съм знаел всичко това през целия си живот. Повтаряше си той отново и отново. Няма в тази книга нищо, с което да не съм съгласен. Въпреки това, Марк сякаш не можеше да направи онази окончателна стъпка, която би му помогнала да преодолее и последните си съмнения.
    След като отново реши да се опита да поспи, Марк загаси светлината. Унасяйки се в сън, неговите мисловни аргументи продължаваха дори когато се унасяше и когато се пробуждаше, Марк си задаваше все същия въпрос отново и отново: Реално ли е всичко това? И като че ли успяваше да си даде отговор. А може би получаваше отговорите? Трудно бе да се каже.
    През цялата нощ Марк осъзнаваше, че този разговор все още продължава с някого или с нещо. В един момент той изведнъж сякаш получи прозрение, дори чу в съзнанието си думите: Искам това да бъде реалност. Дай ми някакъв знак, че наистина всичко е реално.
    В онзи момент се получи един ясен отговор. Висок глас в съзнанието на Марк каза: Аз ти давам знаци всеки ден. Нима не чуваш? Дал съм ти музика, дал съм ти скалите и дърветата. Нима не чуваш моя глас, когато пеят птиците и шумоли тревата. Какво още ти е необходимо?
    Марк скочи от леглото. Слънцето струеше през прозореца. Той огледа грейналата стая и разбра, че най-сетне е съмнало. Докато тези последни думи продължаваха да отекват в главата му, съзнанието му започна да възпроизвежда мислено припева от стар баптистки химн. Марк започна да си тананика, отхвърляйки завивките...
    Този свят е творение на моя Отец
    Цялата природа ликува и пее,
    Сферите свиват музикален венец
    Небесна мелодия над земята се лее.
    Този свят е творение на моя Отец.
    Мир намира духът ми сред тези дървета,
    Сред тези скали, небеса и морета,
    Сред дивните чудеса на нашия Творец.
    Този свят е творение на моя Отец,
    Той сияе сред всичко красиво,
    Гласът Му отеква в горския щурец,
    Стъпките му - сред тревата дива.
    Изведнъж тези думи го поразиха. Той спря на място. Тази песен... Но това беше същото послание, което му бе дадено в съня! Думите на химна, които се въртяха и въртяха в ума му, бяха същите онези думи, които му бяха казани през нощта в отговор на молитвата да му се даде знак.
    Ето че става интересно, мислеше си Марк, докато се приготвяше, за да отиде на църква. Беше неделя сутрин и Марк имаше навика да ходи на сутрешната служба в методистката църква, която напоследък посещаваше.
    Докато се обличаше, продължаваше да си тананика мелодията. Чувстваше се отпочинал, колкото и да е чудно, макар и да бе чел до късно през нощта и спал много малко. Изпитваше едно странно спокойствие, сякаш спорът в главата му по някакъв начин се бе разрешил.
    Погледна за часа.
    Хей, Марк, побързай, че ще закъснееш. Потърси ключовете в джоба на палтото си и затръшна вратата зад себе си.
    Докато излизаше на заден ход с колата от гаража, хрумна му, че може да си избие от главата мелодията, като включи радиото на колата. Протегна ръка, за да включи копчето. Най-неочаквано от колонката се чу приятен хор, който пееше: „Този свят е творение на моя Отец, Цялата природа ликува и пее...'1
    Марк удари спирачка и се загледа втренчено в радиото. Ка-а-а-кво? Не можеше да повярва на това, което чува! Какво е това? - питаше се той. Когато погледна по-внимателно, забеляза, че радиото е преместено на станция, която той никога не слуша. Беше някаква музикална станция на РМ, докато Марк винаги държеше радиото настроено на АМ радио, където обикновено се говореше.
    Кой бе сменил канала? И нещо повече, как тъкмо тази песен бе прозвучала специално в този момент? Марк беше смаян.
    Добре, Господи. Чувам те. Забелязах твоя знак. Не е нужно да го подчертаваш прекалено.
    Сълзи изникнаха в ъгълчетата на очите на Марк. Да, искайте и ще получите - мислеше си той.
    Беше един прекрасен ден в Атланта. Пролетта идва рано и е винаги добре дошла след дългите месеци на студ и дъжд. Дрянът започваше да цъфти тук и там, а на места и нарцисите се подаваха от почвата. Това бе ден, в който човек си мислеше за Великден и за ново начало.
    Когато службата в църквата започна, свещеникьт, който отговаряше за музиката, подкани хората от конгрегацията да се изправят на крака. Марк забеляза, както винаги, прекрасния прозорец от тъмно стъкло, на който бе изобразен Исус като пастир. Наситено червената му роба контрастираше с малката бяла овца в ръцете и в краката му. Марк винаги обичаше специално този портрет на Христос Като нежен закрилник. Той като че ли по-близко напомняше Иисус, който живееше в сърцето на Марк.
    - Моля ви, обърнете книгата с химни на страница 59. Началната песен за тази сутрин.
    Хорът пое песента на конгрегацията и красивата мелодия се понесе из стаята. „Този свят е творение на моя Отец..."
    Марк се вкопчи в облегалката на пейката пред него! Бе напълно потресен, сърцето му биеше лудо. Разбирам! Едва не извика той на глас. Благодаря ти! Разбирам! Марк вече знаеше без никакво съмнение, че гласът, който беше чувал в своите сънища и в будния свят беше гласът на Бога - глас, който му напомняше, че Бог е Бог на любовта и на скалите и дърветата, на небесата и моретата.
    Че той е Бог, който отговаря на най-възвишените му представи.
    Съвпадение ли е това? В „Разговори с Бога" се казва, че няма такова нещо като случайно съвпадение. Ако повярваме в това, ако повярваме, че всичко става, за да послужи на определена цел, че всички неща се случват по определена причина, тогава сме поели твърдо по пътя на това да разберем механизма на вселената, за който винаги ни е говорено, че е неразбираем.
    Малки неща, големи неща, средни неща - всички неща са божии и нито едно божие нещо не е напразно.
    Случвало ли ти се е в звездна нощ да се обърнеш с молба към Бога - истински да се молиш, да се молиш с цялата си душа - и да искаш от Бога, да го умоляваш „О, боже, само ако можеше да ме чуеш сега, моля те, моля те, дай ми да разбера. Дай по някакъв начин да разбера!" - само за да видиш тъкмо в този момент падаща звезда?
    Случвало ли ви се е да извикате от дъното на душата си: „О, мамо, зная че така е трябвало да бъде. Трябвало е да ни напуснеш, но ако можеше само да зная, че си на добро място, че си добре и щастлива - всичко бих дал, ако можеше да дойдеш сега и да ми дадеш някакъв знак" - и точно в този момент край теб в църквата или в погребалната зала или където и да се намираш да мине жена, от която се носи ароматът на същия парфюм, който майка ти винаги е употребявала?
    Нека сега да ви задам един въпрос.
    Мислите ли, че всички тези неща стават случайно?
    Когато се нуждаеш от някаква помощ, когато сърцето ти се къса, когато душата те боли, когато чувстваш тъга и депресия, срам, вина или страх или се нуждаеш от лечение, голямо или малко, обещавам ти, Бог ще бъде там.
    Под едно проявление или друго, Бог ще бъде там.
    Може би като Ангел или като водач, или като Глас, или като твоето Висше Аз.
    Или кучето ти, което ще дойде да близне ръката ти, точно когато се нуждаеш от утеха.
    Или жената, която ще излезе и освободи място на паркинга пред сградата, точно Когато отчаяно се нуждаеш да не закъснееш.
    Или сърна ще пресече пътя ти точно когато ти е нужно някой да те увери, че си направила всичко, което една майка би направила...