Бил Тъкър бе усвоил урока на вярата преди тридесет години. Урок, който никога не забрави. Той многократно се връщаше към него, за да си припомни, че няма нищо невъзможно. Нужно е едно-единствено. Вяра.
    В онези дни Бил още не бе продал нито една къща, въпреки че имаше лиценз на агент и завеждаше бюро по недвижими имоти. Често оставаше до късно вечер, за да бъде на разположение на агенти, които биха могли да дойдат след вечерните си срещи. Той отговаряше за това да преглежда предложенията за покупки и не му се щеше да бави или да губи сделки за това, че не е на мястото си.
    Десет часът обаче е твърде късно, за да бъде отворена която и да било кантора - реши той една вечер като хвърли око на часовника си и се прозя. „Тръгвам си" - каза си той, - „вече е нощ". Но тогава чу гласове, които идваха от предната част на офиса. Сигурно съм забравил да заключа вратата, помисли си и се изправи, за да провери. - Съжалявам, - извини се той на младата двойка, застанала пред гишето, - офисът е затворен.
    Те бяха миниатюрна двойка. Тя едва пет фута висока, а той съвсем малко по-висок. Две деца срамежливо се гушеха зад тях.
    - Но нали лампите светят, - обърна внимание ниската жена. - А и вие сте тук, нали? - добави тя мило.
    - Да - отвърна Бил, - но както виждате, аз съм мениджър, а не агент. Чаках някои агенти да се върнат, за да мога да затворя тази вечер.
    - Ние сме семейство Джонсън - Тед и Ейми. Тази вечер се налага да си купим къща - настоя тя.
    - Защо тази вечер, госпожо Джонсън? - попита Бил.
    Тя въздъхна.
    - Защото утре трябва да се преместим.
    Бил не можа да направи нищо друго, освен да се ококори.
    - Невъзможно, мадам - търпеливо се усмихна той. - Преди всичко, дори и да намерите къщата, която ви харесва по това време на нощта, ще трябва да представите предложение на собственика, след това ще се наложи да изчакате за евентуално контрапредложение, след това ще трябва да подадете молба до банката за евентуална ипотека, къщата трябва да се оцени и банката трябва да ви даде разрешително, няма абсолютно никакъв начин да се преместите в някоя къща за по-кратък срок от шест седмици.
    Това трябва да е достатъчно, за да й стане ясно, помисли си той. Бил вечно се удивляваше на хората. Засмя се наум. Дали тази жена наистина си представяше, че може да се появи тук в десет часа през нощта и да постигне нещо с това странно предложение.
    Той отвори уста, готов да й предложи да дойде отново утре, за да я представи на агент, който би могъл да й помогне, но госпожа Джонсън очевидно имаше други намерения.
    - О, няма да имаме никакъв проблем, ще успеем да купим къща тази вечер - Каза тя.
    Е, добре, помисли си Бил. Може би те имат пари в брой за кьща, това определено би ускорило нещата.
    О, така ли? Защо? - учтиво запита той.
    Защото помолих Бог да ми даде дом до утре сутринта, а Той никога не ме е повеждал.
    - Разбирам, но дори и да имах агент в момента, твърде кьсно е тази вечер да се потърси каквото и да било.
    Тя като че ли не искаше да разбере.
    - Вие нали имате лиценз? - продължи да настоява. Бил отговори, че има.
    - Но никога не съм продал и една къща и не съм достатъчно добър специалист, на когото да се доверите.
    - Вие вярвате в Бога, нали? Бил се усмихна снизходително.
    - Разбира се, не може да има съмнение по този въпрос, но...
    Тя го прекъсна:
    - Вярвате ли в чудеса? -Ами... да.
    Всъщност Бил бе преживявал много неща, които смяташе за удивителни случки в своя живот.
    Госпожа Джонсън се изпъна, изпъчи гърди и каза:
    - Вижте. Днес аз се молих и поисках от Бога да ми даде дом... Можем ли да седнем? - Бил кимна с глава и посочи две места пред бюрото на агента. Той седна на стола зад него. - Помолих се на Бог - продължи жената, - да ни даде дом, където да можем на сутринта да се преместим.
    Бил се ококори.
    - Нямаме къде да живеем - каза съвсем простичко госпожа Джонсън - Имахме намерение да купим къща по договор от една възрастна дама тук в града, която се съгласи да я финансира. Ние идваме от около двеста мили северно от тук, но съпругът ми намери тук работа, така че опаковахме нещата и се преместихме. Когато пристигнахме, тази госпожа не беше се изнесла още... И когато я попитахме кога ще се изнесе, тя каза, че няма такова намерение. Помислила си, че е постигнала съгласие с нас да живеем с нея, така че ни прие в мазето.
    Бил леко подсвирна, клатейки глава...
    - Това е много странна история, - каза той. През неговата двайсетгодишна практика се бе наслушал на всякакви ужасни истории, но тази можеше да се нареди сред първите в списъка.
    Госпожа Джонсън продължи:
    - Разбира се, не можехме да живеем в мазето на тази госпожа, имаме деца. Миехме се ежедневно в обществената тоалетна на газостанцията на същата улица. Тази вечер помолих Бог за чудо, защото не можем да продължаваме по този начин. И така, качихме се в колата и просто започнахме да търсим кантора за недвижими имоти, и ето ви вас!
    През прозореца Бил успя да види тяхната стара износена кола на паркинга.
    - Колко пари имате, за да купите къща? Той почти не искаше да чуе отговора.
    - О, пари нямаме въобще. Тед не беше в състояние да работи през последните десет години, вижте той се лекуваше от алкохолизъм и сега ние започваме отначало, но не е лесно. Аз работех на половин работен ден като сервитьорка.
    Ситуацията започва да става по-лоша - помисли си Бил.
    Как си мислеха те, че могат да купят къща без пари?
    - Вие сте издържали семейството си със заплатата на сервитъорка? Защо сте работили само на половин работен ден? - попита се Бил на глас.
    - Налагаше се - обясни госпожа Джонсън, - за да работя доброволно в моята църква, това е важно за мен. Но ние се справяме... Проблемът не е там, проблемът е, че нямаме къде да живеем. Вижте, не сме придирчиви, ще вземем най-евтината къща, която можем да намерим.
    - Но защо не намерите някакъв дом под наем? - предложи Бил. - докато си стъпите на краката и спестите малко пари, за да си купите.
    - Живели сме под наем години наред - отхвърли предложението жената. - Време е да имаме собствен дом, и с божията помощ можем да го имаме. Вижте само как Той ни доведе при вас!
    „О, да, много добър късмет, госпожо" - помисли си Бил. В същото време бе заинтригуван от силната вяра, която демонстрираше тази жена, и си помисли, че кой е той, за да се бърка в нейното чудо. Извади една дебела книга. Би могъл поне да провери какво има на разположение - каза си той, като негласно въздъхна.
    - Тук има една къща за петдесет и четири хиляди долара, не е в най-добрата част на града, но е с твърде ниска цена. А колко ще печели съпругът ви с новата си работа?
    До този момент господин Джонсън мълчеше, но сега се обади.
    - Аз имах късмет, че изобщо си намерих работа. Започвам като портиер от утре и ще получавам по шест долара на час. Бил изпитателно ги погледна.
    - Не е много, - отбеляза той. Извади калкулатора си и набра няколко цифри. - По-малко от дванайсет хиляди и петстотин долара годишно.
    Мъжът кимна с глава. Бил каза:
    - Най-многото, което можете да си позволите при такава заплата, е къща за трийсет и шест хиляди долара, но просто къщи на такава цена не съществуват, а и да имаше, банката ще изисква предварителна вноска. Това, което очаквате, едва ли ще стане, господин и госпожо Джонсън.
    - Но вие казахте, че вярвате в чудеса, - тихо промълви госпожа Джонсън.
    - Да - усмихна се леко Бил, - но не съм казвал, че мога да върша чудеса.
    Двойката само го изгледа. Е, добре, каза си той, просто трябва да докажа на тези хора колко невъзможно ще бъде това. Той вдигна слушалката и набра телефона на посредничката, която бе включила в списъка къщата, за която спомена току-що.
    - Ще й направим предложение, - каза той, но знае се предварително какъв ще бъде резултатът.
    Първоначално посредничката се зарадва на обаждането. Бил забеляза от списъците, че къщата е на пазара повече от година, така че очакваше подобна реакция, но когато чу, че предложението е за трийсет и шест хиляди долара, Бил усети последвалата реакция, която също очакваше. Тя бе на възмущение. Наложи се Бил да настоява посредничката да предаде предложението на собствениците, като й напомни, че е длъжна да представя всички добронамерени и почтени предложения.
    Само след няколко минути посредничката отново се обади.
    - Собственикът има контрапредложение - Каза тя, не чак толкова раздразнена сега, поне за това, че някаква сделка би била възможна. - Предложението е добро, четирийсет и пет хиляди долара. Мисля че трябва да го приемете.
    - Благодаря, - искрено отвърна Бил. - Но нека да ви обясня ситуацията тук. Моите клиенти нямат спестени пари и не печелят достатъчно. Биха имали късмет, ако намерят банка, която да им даде кредит за трийсет и шест хиляди, а за четирийсет и пет не може и дума да става. Налага се да продължим да преговаряме за трийсет и шест хиляди и петстотин.
    - Сигурна съм, че собственикът няма да приеме такова предложение - отвърна посредничката категорично.
    Бил отговори:
    - Нямате право да давате подобна преценка. От вас се иска само да представите нашето контра-контрапредложение.
    Той започваше да се вживява в нещата. В края на краищата това би могла да бъде полезна практика. Посредничката се обади отново след пет минути.
    - Аз направих предложението и собственикът има желание да ви покаже къщата. Смятам, че когато купувачите я видят, ще бъдат готови да приемат нашата цена.
    - Не мисля, че могат, - отвърна отново Бил.
    - Виждала съм да се случват и по-странни неща, - каза посредничката при продажбата - нека да ви покажа къщата.
    - До-о-о-бре, - съгласи се Бил и се сбогува. Съобщи на семейство Джонсън какво ставаше. Те само седяха и се усмихваха. Бил почти не можеше да повярва, че са стигнали дотук. Разбира се, на сутринта всички щяха да разберат колко безполезен е подобен опит, но това е част от бизнеса с недвижими имоти. Те бяха симпатични хора и той имаше желание да извърви целия път с тях, докато добият реална представа.
    На другата сутрин Бил потегли към къщата, представяйки си нерадостно как по всяка вероятност щеше да изглежда такова преживяване. В края на краищата това бе най-евтината къща на пазара и при това в най-лоша част на града. Улицата бе цялата в дупки, навсякъде се виждаха изоставени коли и неподдържани дворове. Бил въздъхна и спря пред скромната входна врата.
    Посредничката го чакаше и семейство Джонсън.
    Бяха застанали до нея обнадеждени. Той се боеше от това колко тъжни щяха да се почувстват. Бил беше доволен, че работата му не беше свързана обикновено с продажба на къщи и не му се налагаше да дава повод за разочарование на някои хора.
    Посредничката отвори вратата и на Бил дъхът му спря. Малката къщичка беше толкова красива! Господин и госпожа Джонсън широко се усмихнаха. Това бе очарователна къща в червено и бяло, с капандури и щори на всички прозорци. Когато влязоха през входната врата, Бил забеляза нов килим и линулеум. Цялата дървения бе боядисана на ивици. Имаше нови прибори и ново качествено обзавеждане в малката кухничка. Къщата бе безупречна и напълно обзаведена с нови мебели във всички стаи, които се продаваха заедно с къщата. Та това беше истински бисер.
    - Ще я купим! - щастливо възкликна госпожа Джонсън.
    - Прекрасно. Нека да отидем до дома на собственика и да довършим преговорите - грейна посредничката.
    Нашата малка група потегли от този беден квартал към едно прекрасно предградие и спря пред просторно ранчо. Цялата група бе посрещната от един мъж, едър като мечка, облечен в работни дрехи.
    - Добър ден на всички. Аз съм Джордж Рокуел, - сърдечно поздрави той и ги въведе в една светла кухня, където съпругата му наля кафе на всеки.
    Когато се настаниха на столовете, господин Рокуел погледна в очите господин Джонсън.
    - Какво ви е, господине? Защо не желаете да осигурите на семейството си поне най-малката къща на разумна цена?
    - Вижте, господине - започна господин Джонсън като гледаше в чашата си - имам желание - моят посредник тук казва, че просто не мога да си позволя повече. - Затрудняваше го този конфронтативен подход на Рокуел. - виждате ли - продължи той, - аз съм алкохолик, който е в процес на възстановяване, бях без работа в последните десет години, сега не пия и току-що си намерих нова работа. В завода „Харнишфегер". Господин Рокуел изглеждаше изненадан.
    - Харнишфегер! Кой ви нае там?
    - Един симпатичен човек на име Роджърс, Чарли Роджърс.
    Рокуел се изправи и му протегна ръка.
    - Можете да получите къщата за трийсет и шест хиляди и петстотин!
    Бил едва не се задави с кафето си.
    - Извинете ме, - намеси се той веднага, щом можа да си поеме дъх. - Но ние не сме сигурни, че можем дори да намерим банка, която да им даде кредит.
    - Няма проблеми - беше отговорът, - аз самият ще ги финансирам.
    - Господин Рокуел - продължи Бил, - този купувач няма дори необходимия ценз.
    - Вие кого по-точно представлявате, господин Тъкър? - попита собственикът на къщата, след което гласът му омекна. - Вижте, аз току-що излязох в пенсия, в пенсия от отдела за поддръжка на „Харнишфегер" след трийсет и шест години работа там. Чарли Роджър дойде при мен преди петнайсет години, той бе току-що излекувал се алкохолик, аз рискувах с него и той работи много добре. Ако този човек е добър за Чарли, той е достатъчно добър и за мен. Давам му къщата за цената, която предлага тук и сега!
    Двамата посредници се спогледаха, без да могат да повярват на ставащото. Предложиха се втори чаши кафе и Рокуел започна да разказва историята на къщата, която скоро щеше да принадлежи на господин и госпожа Джонсън - къща, която, както се оказа, бе много скъпа на сърцето му.
    Баща му бе построил този дом и Джордж Рокуел бе живял през целия си живот там, Като се бе оженил и устроил собственото си семейство в това жилище.
    Сам собственоръчно бе извършил цялата работа по благоустройването му. Съпругата му бе избрала килима и новата мебел. Единствената причина, поради която той и госпожа Рокуел чувстваха нужда най-сетне да се преместят, била тази, че искали да вложат парите си в нещо малко по-солидно, което в течение на времето да даде известна възвращаемост, тъй като синът им страдал от синдром на Даун, поради което щеше да има нарастващи финансови нужди, дори и след смъртта им.
    Семейство Джонсън целите сияеха и когато сутрешното слънце проникна през прозорците, Бил почувства как една сълза се стече от ъгълчето на окото му и в същото време забеляза как посредничката по продажбата леко си оправи грима.
    - Можем ли да се нанесем днес? - попита с надежда Ейми Джонсън.
    Рокуел бръкна в джоба на работния си комбинезон и извади от там връзка ключове.
    - Бъдете мои гости! - усмихна се той и предаде ключовете в ръката на г-жа Джонсън.
    Тя погледна към Бил и намигна. Той й намигна на свой ред. Ето какво означава да продаваш къщи. Ето какво е животът. Чудеса - едно подир друго.
    Има много прекрасни пасажи в „Разговори с Бога", но никой не е толкова важен, колкото едно-единствено изречение:
    Животът се осъществява според твоите намерения.
    Това припомняне от „Разговори с Бога" ни помага да разберем връзката между себе си и Бог и самия процес на живота.
    Животът не е процес на откриване на принципа на това „я да видим какво ще стане". Животът е процес на сътворяване на принципа „нека сами да изберем какво ще стане".
    Винаги ни е казвано, че сме сътворени по образ и подобие божие. Добре, Бог е творецът, Бог твори. Ако наистина сме създадени по образ и подобие на Бога, тогава ние също можем да бъдем творци.
    Това е точната истина. Въпросът е какъв е този процес, чрез който творим. Отговорът е: чрез своите стремежи.
    Именно когато сме наясно по отношение на своите намерения и стремежи, можем „да съдействаме на Бога". По този начин ние се присъединяваме към Бога чрез действия на съзнателно сътворчество. Използваме божията сила съзнателно, за да породим конкретен резултат.
    Историята на господин и госпожа Джонсън графично илюстрира това. Но въпросът, който поражда тази история в съзнанието на онези, които се замислят дълбоко върху нея, е кое е първо, яйцето или кокошката. С други думи, дали твърдата вяра на госпожа Джонсън в чудесата е породила чудото? Или чудото вече е било налично преди тя да повярва в него, или дори да си помисли за него, и тя е трябвало само да Види, че то съществува!
    Какво е породило чудото?
    Това е въпросът.
    В „Разговори с Бога" се твърди, че съзнателния стремеж на госпожа Джонсън й е позволил да преживее тъкмо този изход от нещата в противовес на редица други възможни изходи.
    Дали е истина? И ако е истина, по какъв начин действа тя.
    Това е въпросът, който си задава Мислещата Теология. Мислеща Теология е име, което съм дал на тази форма на теология, която се стреми да разбере как стават нещата, а не само защо се случват.
    За някои хора е напълно достатъчно да знаят, че отговорът на въпроса защо госпожа Джонсън е успяла да купи къща за един ден, е защото тя е имала вяра. Но за други съществува по-дълбока причина. Как действа вярата?
    Как тя поражда желания резултат?
    „Разговори с Бога" се превърнаха в книга с такава голяма популярност, преведена на двайсет и седем езици и четена от милиони хора по света, защото обясняват - може би за първи път по начин, който да бъде разбираем за обикновения човек - това как на Живота.
    И всички книги „с Бога", които последваха, включително „Приятелство с Бога" и „Общуване с Бога" се разгърнаха и разработиха тази тема, така че сега ние знаем механизма, чрез който Бог прониква в нашия живот, за да твори чудеса.
    Всички тези моменти, в които Бог прониква в нашия живот, аз нарекох Мигове на Благодат.
    Разбира се, в стриктния смисъл на думата Бог реално не „прониква в нашия живот". Ако това бе вярно, от него би следвало, че съществуват такива моменти, когато Бог не е в живота ни. А това не е истина. Не е истина поради простата причина, че не е възможно. Единственият начин да бъде възможно такова нещо би бил, ако ние с Бога бяхме разделени един от друг. Ако Бог е отделен от нас, тогава биха могли да съществуват периоди, когато Бог „е с нас" и периоди, когато Бог „не е с нас".
    В такъв случай причината „Той да бъде с нас" или „да не бъде с нас" би могло да се превърне в обект на цели религии или завършени верски системи. Тогава щяха да се посвещават множество книги и цели житейски съдби на основния въпрос, какво довежда Бога в нашия Живот. Ами ако Бог вече съществува в живота ни? Ако никога не ни е напускал! Ако Бог не би могъл да ни напусне, дори и да желае, защото Бог и ние сме Едно Цяло? Ами ако истината е такава?
    Между другото това би породило един напълно различен основен въпрос. Не какво би могло да доведе Бога в нашия живот, а какво ще правим с Него сега, когато най-накрая разбираме, че Той винаги е бил тук?
    Тъкмо по този начин „Разговори с Бога" объркват нашите представи. Като обръщат въпроса и ние започваме да получаваме съвършено различни отговори.
    След като Бог и госпожа Джонсън са Едно Цяло, следва, че смисълът на случилото се не е в това, че госпожа Джонсън е помолила Бог да й намери дом за един ден. По-скоро случило се е това, че госпожа Джонсън е предизвикала този резултат.
    Това се осъществява чрез механизма на съзнателния стремеж.
    Има ли съмнение, че съзнателният стремеж, на госпожа Джонсън е бил да намери и да се нанесе в свой дом за двайсет и четири часа, независимо от това какво се смята за възможно или невъзможно от някого?
    Мнозина хора са виждали как мечтите на живота им се провалят, само защото не са могли да разберат написаното тук. Те са приемали онова, което някой друг твърди, че е възможно или невъзможно. Ставали са свидетели на краха на своите мечти. Въпреки това, непоколебимият съзнателен стремеж може да обърне този процес на прекратяване чрез чудотворен обратен процес, който аз наричам претворяване.
    Претворяването всъщност представлява „край на края". То спира краха. То приключва с приключването и позволява всеки да започне отново, да постави ново начало. В някои християнски среди това се нарича да бъдеш новороден. „Разговори с Бога" наричат това чудо.
    На претворяването, чрез което ние претворяваме самите себе си наново в поредната върховна версия на най-великата визия, която сме имали за истинската си Същност.
    Никога не подценявайте силата на претворяването. Това е напомнянето, което ни се дава чрез историята на Бил Тъкър и семейство Джонсън