- Всичко ще потръгне по-добре в Сиатъл, деца. Почакайте и ще видите.
    Майката на Мария изпя тези думи, докато караше разбитото им, старо комби по магистралата. Червената боя на колата се бе изтъркала още във Филаделфия, но сега приличаше по-скоро на пепелява, отколкото на червена.
    Пътуването бе дълго и малката Мария Ендресен се умори да гледа през прозореца. Още повече се умори тя от спречкванията с трите си много по-големи сестри в колата. И защото бяха по-големи, все й се струваше, че й се подиграват. Може би просто трябваше да остане у дома при баща си, заедно с двамата си по-големи братя. Но тъй като беше най-малката, Мария нямаше избор. Когато майка й трябваше да вземе решение да напусне дома и да потърси по-добър живот без нищо друго, освен старото комби, четири деца и двеста долара в портмонето, нямаше какво друго да се прави, освен да се приемат фактите.
    - Защо реши да тръгнем към Сиатъл? - Мария бе задавала този въпрос на майка си вече стотици пъти. - толкова е далече, почти на края на света.
    - Тъкмо затова. Това е най-отдалеченото от Фили място, до което мога да се добера, без да напускам страната, - отвърна майка й.
    Сега като бяха прекарали дни наред по пътя, градът се появи на хоризонта. Пъджет Саунд изглеждаше сив и студен. Мария имаше лошо предчувствие за онова, което ставаше. Тя, разбира се, нямаше да го формулира така, ако трябваше да го изрази. Би казала: „Мамо, стомахът ме присвива."
    Мина време, но вътрешното й притеснение не отмина.
    Майката на Мария веднага си намери работа. Това бяха добрите новини. Но работата беше в китайския квартал - едно многолюдно и необичайно място. Хората тук говореха бързо и смешно. Те винаги бързаха за някъде. Витрините на магазините бяха отрупани с най-чудновати неща - проскубани гъски, увиснали на шиите пилета и какви ли не сушени неща, от което на Мария й се повдигаше. И за капак на всичко, улиците често бяха мокри, а небето облачно почти през цялото време.
    Никой не обръщаше внимание на момиченцето, което стоеше зад гишето на рецепцията на стария хотел, където майка й работеше. Тук тя се чувстваше чужденка, нямаше с кого да си побъбри, наоколо нямаше никакви деца. Братята и сестрите й ходеха всеки ден на училище. В някои дни по време на обедната почивка майката на Мария я вземаше да се поразходят по крайбрежието и да хранят чайките. Но в повечето случаи тя трябваше да се забавлява сама в прашното хотелско фоайе. В повечето случаи просто се чувстваше сама... И самотна.
    Когато порасна достатъчно, за да ходи на училище, всички деца вече бяха завършили и никой не бе останал у дома. Мария и майка й се преместиха в южен Сиатъл. Къщата, която майка й нае, бе по-голяма от всяка друга, в която бяха живели досега. Но вместо да направи Мария щастлива, тази къща изглеждаше сякаш обитавана от призраци. Особено с онзи прашен таван, целия в паяжини и всички онези тъмни ъгли. Поне беше разположена в квартал с други като тяхната къща и имаше деца, с които да си играе.
    Сега на майка й бе нужно повече време, за да се връща от работа, а червеното комби отдавна бе рухнало, така че тя пътуваше с автобус от центъра на Сиатъл и трябваше да минава по един твърде заобиколен маршрут. След като бе работила през целия ден и бе пътувала един час в автобуса, докато се прибере у дома, майката на Мария бе твърде често уморена и изнервена, за да отдели време да си поиграе с дъщеря си. На осемгодишна възраст за Мария самотата вече бе станала начин на живот.
    Всяка сутрин тя се обличаше и тръгваше за училище. Когато се връщаше у дома следобед, бе самотна и гледаше много телевизия. Огромната стара къща скърцаше и се изпълваше с какви ли не шумове и дори на светло Мария никога не обичаше да стои там сама. Страхуваше се. Често висеше в магазина на ъгъла и разглеждаше списанията, заговаряйки хората, които влизаха и си отиваха.
    Един ден Мария се почувства малко гладна, но както обикновено, нямаше пари. Мина й през ума,че може да си вземе онова парче шоколад, което така й се искаше. Никой нямаше да я види. Едва ли щяха да я хванат. А и парчето шоколад струваше само няколко цента. Тя го пъхна в горния джоб на лилавото си палто. „Не, не беше трудно", усмихна се Мария на себе си.
    Толкова беше лесно, а удовлетворението толкова голямо, че Мария започна редовно да краде. Никога нямаше пари за нея, а винаги имаше толкова много неща, които й се искаха. Така че тя се научи да си взема всичко, което привлечеше вниманието й. Лилавото палто се оказа съвършено в това отношение. Имаше големи джобове и бе твърде широко, за да може да скрие под него каквото си поиска.
    Имаше дни, в които Мария открадваше по нещо ей така, просто заради удоволствието. До такава степен се бе увлякла. Вече не ставаше дума за това да си открадне нещо, което според нея й е необходимо, или парче шоколад, когато е гладна. Сега тя крадеше заради вълнението да открадне. И никога не изпитваше чувство за вина.
    Един ден Мария се връщаше у дома от магазина и дъвчеше шоколада, който току-що бе откраднала. И тъкмо тогава нещо се случи. Тъкмо тогава тя преживя нещо, което промени целия й живот - и продължава да оказва своето влияние върху живота й и до ден днешен. Такава ли си ти? - чу Мария някакъв глас. Тя спря и се огледа. Наоколо нямаше никого. Такава ли желаеш да бъдеш?
    Сега гласът сякаш идваше от някъде отвътре, от нейната собствена глава. Мария застина на място.
    Как... Какво имаш предвид? - отвърна по същия вътрешен начин тя.
    Такава ли си ти? - повтори гласът отново. И тогава Мария разбра. Тя не се страхуваше, не се и срамуваше. Тя разбра, че гласът просто я пита дали това да взема шоколадови бонбони и други неща, които не й принадлежат, е нещо, което наистина желае да върши. Дали да бъде крадец е това, което иска в живота си. Гласът звучеше приятелски. Нямаше нито осъждане, нито обвинение. Това бе само въпрос. Въпрос, и за Мария бе съвсем естествено да му отговори.
    Не, помисли си тя, аз не желая да бъда крадец. Захвърли парчето шоколад в най-близкото кошче за боклук. Почти веднага се почувства по-добре. И в този момент осъзна едно внезапно и могъщо вътрешно прозрение. Пред нея имаше далеч по-големи неща да върши. Имаше по-висша цел в нейния живот. Почувства, че е дошла тук, за да изпълни нещо конкретно, и че тази... Тази работа с кражбите... Просто пречи да го осъществи.
    В този миг Мария разбра, че никога повече в живота си няма да посегне на нещо, което не й принадлежи. Тя разбра и още нещо в онзи миг. Разбра, че вече не е сама! Живеейки винаги сама, Мария се чувстваше самотна. Но сега тя не беше самотна вече. Знаеше, че има един приятел. Бе чула гласа на този приятел дълбоко в сърцето си.
    Мина известно време преди да назове в душата си този приятел (в крайна сметка тя нарече това присъствие в живота си „Бог"). Но от този ден самотата й изчезна и нейният приятел стана неин постоянен спътник.
    Приятелството с Бога е далеч повече от въображение. То може да бъде действаща, функционална реалност. В книгата „Приятелство с Бога" ние даваме седем стъпки, които могат да ни изведат до това състояние на съществуване, но не е необходимо да се следва целия път стъпка по стъпка. Както и във всички процеси на еволюцията, много стъпки - а понякога всички стъпки - могат да бъдат прескочени. Всъщност ако се случи такова нещо, то е не защото сме прескочили някои от стъпалата, а по-скоро, защото просто сме ги взели наведнъж.
    Тъкмо това се бе случило с Мария, когато тя бе малко момиченце. Тя бе имала мистично преживяване, Миг на Благодат, на онзи уличен ъгъл в южен Сиатъл, който бе променил всичко в начина, по който се отнасяше към живота. Никога повече тя не се почувства самотна, никога не изпадна в объркване на ценностите. На онзи ъгъл на улицата Мария и Вселената бяха преминали заедно всички стъпки в постигането на приятелство с Бога, осъществявайки ги наведнъж.
    Седемте стъпки към Приятелство с Бога се запомнят лесно и е лесно да бъдат последвани. Ето кои са те:
    1. Познай Бога
    2. Довери се на Бога
    3. Обичай Бога
    4. Прегърни Бога
    5. Използвай Бога
    6. Помогни на Бога
    7. Благодари на Бога
    Книгата „Приятелство с Бога" дискутира тези стъпки в големи подробности. В нея се говори как животът се разгръща в процеса на самия живот. Тя действително илюстрира това. Тя изследва Петте Отношения на Бога (които са изброени тук в 15 глава) и разяснява Трите Същностни концепции на Холистичния живот (Осъзнаване, Честност, Отговорност).
    Това е изключителен документ и аз бих подтикнал всеки подробно да проучи съдържанието му, да изследва дълбоко твърденията му и да разрови съкровищата му. Ако го направиш, ти ще видиш, че за да познаваш някого, истински да го познаваш, трябва да забравиш всичко, което си мислил, че знаеш за него, всичко, което някой друг ти е казал и просто да преживееш сам нещата.
    Същото се отнася и за Бога. Не можеш истински да познаваш Бога, ако смяташ, че вече знаеш всичко, което има да се узнае за него - и особено ако онова, което си мислиш, че знаеш, се основава на казаното ти от други.
    (Трой Бътъруърт ни даде поразителен пример за това по-рано. Други хора, включително и един свещеник му бяха говорили какво Бог смята по отношение на хомосексуалистите, така че той си мислеше, че познава Бог достатъчно добре в това отношение. Знаеше, че ще отиде право в ада и няма друг изход. След това Той получи собствен опит и узна, че Божията любов е Безусловна и не приема дребнавите осъждания, които приемат някои хора - и че на някои хора много им се иска те да внушават какво другите да вярват.)
    На човек му е трудно да се довери на някого, когото всъщност не познава. И тази трудност може да възникне и по отношение на доверието към Бога.
    Може да смяташ, че е трудно да обичаш някого, на когото не можеш да се довериш, и затова да ти бъде трудно да обичаш Бога. Може да установиш, че е трудно да приемеш някого със сърцето си, да го допуснеш до своя живот, ако не го обичаш, и същата трудност може да изпитваш по отношение на Бога.
    Може да ти е трудно да използваш нещо в своя живот, ако не желаеш да го докоснеш, да го прегърнеш, и същата трудност може да изпитваш и по отношение на Бога. Може да ти е много трудно да помогнеш на някой, който по никакъв начин не ти е полезен, и може да ти е също така трудно да окажеш помощ на Бога.
    Може да се окаже трудно за теб да бъдеш благодарен в сърцето си към човек, на когото не можеш да окажеш дори най-дребната помощ, и е възможно да имаш същото затруднение да почувстваш същата благодарност кьм Бога.
    И при всички удивителни процеси и откровения, които са ни дадени в поредицата книги „разговори с Бога", всяко нещо води към следващото. Интересно е, че при Седемте Стъпки към Приятелство с Бога целият процес може да се обърне, тоест ти можеш да започнеш да се доближаваш до Приятелство с Бога като първо благодариш на Бога за всичко и всяко нещо в своя живот.
    След като преразгледаш нещата и видиш всичко Онова, за което трябва да бъдеш благодарен, естествено ще последва желанието да окажеш помощ на Бога.
    Бог „има предвид" нещо, което ти скоро можеш да отбиеш, само ако малко се вгледаш в нещата. И за те ще стане съвсем естествено да „помогнеш" на Бога да oсъществи ролята за Съвършеното Разгръщане на Собственото ти Аз - а именно това е, твоето Бог „възнамерява".
    Чрез процеса, в който помагаш на Бога, ти ще откриеш, че онова, което правиш, е всъщност, че използваш Бога и всичко, което е Той. Използвай Бога и всичко, което е Той, ти ще осъзнаеш, че си приел Бог в своя живот. В моментите, когато осъзнаеш, че си приел Бога, ти съвсем естествено ще го обикнеш. Със своята огромна любов към Бог ти ще започнеш да Му се доверяваш. И когато завърши целият този процес, ще разбереш, че си започнал да познаваш Бога, така както никога преди. Ще постигнеш съвсем реално и много истинско приятелство с Бога.
    И така. Виждаме, че в тази игра на домино всичко може да се започне по всякакъв начин, или както по-рано забелязахме. Всичко може да стане изведнъж, както се е случило с Мария Ендресен, когато е била малко момиченце. Мария още има приятелство с Бога. То не е плод на нейното въображение. То не е полет на фантазията. То е много реално, много истинско и съвсем практично. Когато Мария е на някакъв кръстопът в своя живот, когато тя наблюдава някакъв момент на избор, когато се изправя пред някакъв проблем, когато е изправена пред предизвикателство, тя знае, че не е сама. Има приятел - приятел, който да я посъветва. И този съвет е винаги добър. Прошепнат в сърцето й.