Тази септемврийска сутрин слънцето танцуваше по покритото със скреж стъкло на колата, докато Нанси Хампсън шофираше по магистралата Интерстейт 5 от Сиатъл към Олимпия. Нямаше как този ден да не размишлява върху живота си днес и през всички останали дни.
    Изпращаше най-малката си дъщеря да постъпи в колеж.
    Колата бе натоварена с книгите на Джоана, с нейните дрехи и някои дребни мебели. Нанси погледна към Джоана, която седеше на седалката до нея. Младото момиче гледаше право напред и на лицето й беше изписана надежда и удивление.
    Нанси си спомняше това чувство. Прекрасно е да споделяш такива моменти с децата си, разбирайки ги по начин, който те напълно ще разберат, когато сами станат родители, мислеше си тя.
    Самата Нанси бе завършила с бакалавърска степен преди много години, но вместо да се посвети на професионална кариера, тя се отдаде на това да бъде майка. Захвана се с една скучна и до нищо неводеща работа, защото й позволяваше да работи у дома и да бъде на разположение на дъщерите си. Сега това отдаване даваше плодовете си - дъщерите й бяха здрави и щастливи и започваха своя живот със светло бъдеще, което се разкриваше пред тях.
    Нанси бе очаквала този момент - последното й дете също тръгваше да покори света. Онова, което не бе очаквала, бе хаосът от чувства, който бушуваше в нея. И многото въпроси, които изплуваха в мислите й. Дали Джоана е готова да поеме по свой собствен път? И още по-подчертано: Готова ли съм аз да поема по своя?
    Нанси се връщаше към всички щастливи и не толкова щастливи спомени от годините, в които Джоана растеше. И отново, и отново се укоряваше за двата си развода и многобройните премествания. Както и да е, въздъхна тя, твърде е късно да се съжалява. Станалото е станало.
    И въпреки това, изпитваше съжаление. Въздъхна дълбоко.
    Свърна от магистралата и навлезе в малка уличка, обкръжена от гора, която водеше към училището. Нанси забеляза, че листата на кленовете вече леко започват да пожълтяват, а скоро щяха да пламнат в златисточервено. Тя обичаше този сезон на годината и тази част на страната - тихоокеанското Северозападно крайбрежие - където бе избрала да се установи. Тъкмо сега би трябвало да се чувства омиротворена и бодра като самата природа наоколо. Но не. Трябваше днес да се прости с дъщеря си, да я изпрати на едно ново приключение, да я изпрати по нейния нов път, да има собствения си живот.
    Нанси изпитваше едно вътрешно вълнение, което в подобен момент само една майка може напълно да разбере.
    Нещо, приближаващо се отляво към нея, привлече погледа й. Сърцето й спря да бие, когато рязко удари спирачки. Една красива сърна се появи зад храстите на пътя и предпазливо пристъпи към шосето, близо до колата. Спря само на няколко метра от тях.
    Нанси и Джоана наблюдаваха смаяни. Едно малко еленче предпазливо се подаде зад дърветата и тръгна след майка си. Кошутата пресече първа пътя, после спря, за да почака детенцето си да мине от другата страна и да я настигне. Закриляше го, показваше му пътя. После майката нежно близна еленчето от едната му страна. Преди да изчезне в гората, кошутата се обърна и дълго гледа към Нанси.
    Нанси отвърна на погледа й.
    Нещо сякаш премина помежду тях.
    Нещо...което можеше само да се почувства.
    Нещо, което може да премине само между две майки.
    После кошутата се обърна и изчезна в гората, последвана от нейното малко еленче.
    Нанси не бе почувствала, че скоро ще се разплаче, но погледът на кошутата отвори нещо в нея, което тя дълго бе сдържала в себе си. Потиснатите сълзи се отприщиха и започнаха да се стичат по лицето й. Тя разбра съвършения дар на този момент. Благоговейната метафора на нейното собствено вътрешно противоречие се бе разкрила, сякаш бе специално разиграна за нея.
    Разбира се, че бе правила грешки. Разбира се, че не бе постигнала всичко, което искаше като майка. Много пъти бе вземала неправилни решения, но също както тази кошута, тя бе водила своето малко дотук, бе се опитала да го съхрани, бе му показвала пътя и ето че бе тук, за да й помогне да тръгне по собствения си път.
    Мир и благодарност мигновено дойдоха на мястото на безпокойството и бушуващите чувства на Нанси. Тя избърса сълзите си, подкара колата и прошепна: „Благодаря ти за великолепната поука." В себе си благослови малкото сърненце и нейната Джоана по техния път към бъдещето.
    Ние също сме тръгнали към своето бъдеще. Ние сме възлюблени чеда, поели по нов път сега, когато навлизаме в новото хилядолетие и започваме да разбираме неща, които дори не сме подозирали, че съществуват, само преди няколко години. Подготвяме се да се изправим пред големите въпроси на живота, готови да разрешим най-върховните тайни на вселената.
    Ние сме представители на много младо общество, ти и аз. Някои дори биха могли да кажат - на примитивно общество. Но най-сетне, сега сме пред прага на зрелостта. Да пораснем, да открием и да разгърнем своето по-голямо аз. Ние носим със себе си за бъдещето изключителен и огромен потенциал. Имаме всички средства, които са ни необходими, за да се изправим пред един невероятен утрешен ден. Притежаваме технология и изобретателност да създаваме още по-големи технологии. Притежаваме прозрение и способността да постигнем още по-голямо прозрение. Всичко, от което сега се нуждаем, е един малък тласък. Малък тласък в правилната посока.
    Време е да се появим на бял свят. Време е да пресечем пътя. Време е да започнем да изкачваме хълма от другата страна.
    Можем да го направим, можем да се справим и ще бъде толкова по-лесно, ако знаем, ако вярваме, че имаме помощ, че имаме партньор, сътворец, приятел, че Бог е на наша страна, благославящ нашето пътуване, погазващ ни пътя, даващ ни лек тласък - и приканващ ни да дадем също тласък един на друг.
    Тези „тласъци" от Бога са това, което наричам Мигове на Благодат.
    Те идват под много форми, често по най-необичайно време, често на най-странни места, винаги по съвършен начин.
    Нашето предизвикателство е да не пропускаме такива моменти и по-нататък да ги предадем на другите, защото най-добрият начин да дадем тласък един на друг е да направим всичко, което можем, за да променим нашата колективна реалност, да променим нашето колективно съзнание, да творим съвместно нашия общ опит на тази планета.
    Тъкмо сега обществото е ограничено от настоящите разбирания и тези ограничения не винаги притежават яснота по отношение на нещата, които могат да се случат, на енергиите, които се задвижват, на взаимоотношенията с божественото, за които свидетелстват Миговете на Благодат.
    Религията, от една страна, ни казва, че са възможни чудеса и че ние трябва да вярваме в тях, от друга казва, че чудесата са нещо необичайно, извънредно, рядко. Ние сега имаме шанса да покажем, че противоположното е вярно. Иска ми се един ден да мога да видя във всеки град и село по едно огромно рекламно табло с послание от няколко думи, което наистина може да промени съзнанието на хората за това как се проявява животът:
    ЧУДЕСАТА СА НЕЩО ОБИЧАЙНО
    Това е оксиморон, нали? Искам да кажа възможно ли е нещо да бъде "чудо", ако се случва всеки ден? В това е цялата красота на посланието. То се противопоставя на настоящата култура. В него се твърди, че това, което е необичайно, е обичайно.
    Това е посланието, което ще бъде добре светът веднага да чуе. Хубаво ще бъде да узнае, че изключителните духовни събития, описани в Библията, Корана, Бхагавад Гита и книгата на мормоните и във всички свещени писания от всички свещени традиции не са изключителни, а се случват на всеки от нас през цялото време.
    Може би сега е времето да демистифицираме мистичното, може би сега е времето да сведем Бога до Земята. Защото тук е Бог. На Земята. Както и на Небето.
    Щом разберем и наистина познаем, че Бог е тъкмо тук и тъкмо сега, пространството на тук и Сега се открива широко за най-невероятни възможности.
    Историята учи, че човешкият род няма да достигне до тези разбирания, само защото религията го иска. Това не са истини, които ще бъдат възприети, защото някой ги проповядва. Това са истини, които ще се възприемат, след като се демонстрира какво представляват, фактически чрез реалния опит на човешките същества. Ето защо това да споделяме опита си за Бога и да разказваме на хората за Миговете на Благодат може да бъде - и Е - толкова въздействащо. Ето защо тази книга свършва със...