Въпросът, който искам да поставя в крайна сметка с тази книга, не е дали много хора наистина преживяват Мигове на Благодат. Въпросът е какво хората, преживели такива мигове правят оттам нататък.
    Някои хора ги пренебрегват, отхвърлят ги, не им дават гласност и дори се опитват да ги забравят. Други, като хората от тази книга и много още, които ни пишат, ги споделят свободно, така че не само те, но хората навсякъде могат да се вдъхновят от тях, да се поучат от тях и да си спомнят нещо, което винаги са знаели. Аз мисля, че тези, които постъпват така, помагат за изцелението на света.
    Но защо трябва да се опитваме да лекуваме света? Нали, както се заявява в „Разговори с Бога", всичко е съвършено такова, каквото е?
    Съществува само една реална причина да правим каквото и да било - да носим дрехите, които носим, да караме колата, която караме, да участваме в групата, в която участваме, да ядем храната, която ядем, да разкажем историята, която разказваме - и тази причина е да решим каква е нашата същност.
    Всичко, което мислим, говорим и правим, е проявление на нашата същност. Всичко, което избираме, предпочитаме и привеждаме в действие, демонстрира тази наша същност. Ние сме в постоянен процес на пресътворяване на самите себе си наново в поредния вариант на това, което сме.
    Правим това индивидуално и съвместно, всяка минута на всеки ден. Някои го правят съзнателно, а други несъзнателно.
    Ключът е осъзнаването. Осъзнаването е всичко. Ако ти осъзнаваш какво правиш и защо го правиш, можеш да промениш себе си и да промениш света. Ако не го осъзнаваш не можеш нищо да промениш. О, нещата в живота и в твоя свят могат да се променят, но ти няма да преживееш промяната така, сякаш имаш отношение към нея. Ще възприемаш себе си като наблюдател, като пасивен свидетел. Дори като жертва.
    Това не е твоята същност, но ти ще си мислиш, че това е тя.
    Така е, когато сътворяваш себе си и своя свят безсъзнателно. Ти вършиш неща, влагаш енергия в света, но нямаш представа какво правиш.
    От друга страна, ако осъзнаеш, ако разбираш, че всяка мисъл, дума или действие внася творческа сила в механизма на вселената, ще преживееш живота си по напълно различен начин, ще гледаш на себе си, както Джордж Бейли във филма „Животът е прекрасен", разбирайки най-сетне, че твоите моментни оказват невероятно въздействие върху всичко. Тогава ще отстъпиш, за да разгледаш килима и да видиш красотата на неговите форми и тогава ясно ще осъзнаеш, как трябва да се изтъче.
    Ако светът точно в този момент е такъв, какъвто искаш да бъде, ако той е отражение на най-възвишената мисъл, която имаш за себе си или за човешкия род, тогава няма смисъл изобщо да „лекуваш" нищо.
    Ако обаче, от друга страна, не си доволен от състоянието на нещата, ако би искал да промениш нещо в нашия колективен опит, тогава може би имаш причина да разкажеш своята история.
    Що се отнася до мен, аз виждам, че всички ние живеем на тази планета с множество неверни мисли по отношение на самите себе си. Те са част от Десетте илюзии на хората, които споменах в осма глава и които се дискутират в големи подробности в „Общуване с Бога". Тази книга също разглежда това как можем да живеем с тези илюзии, но не да се вписваме в тях. И най-сетне, текстът разкрива как всички ние можем да имаме пряко общуване с Бога във всеки момент, когато решим.
    Това е нещо добро. Това е информация, която може да промени света, но ето къде е по-важният въпрос: никаква част от материала, който се съдържа в книгите „Разговори с Бога", нямаше да достигне до никого, ако авторът им бе отказал да го сподели, да говори открито, да каже удивителни неща и да направи невероятни твърдения, за това че е имал някакъв конкретен разговор...
    Аз наистина не искам тук да самохвалствам. Искам да окуража всички вас, които сте били докоснати от божественото по неоспорим начин. Защото ако наистина светът, такъв какъвто го виждате, не представлява точно отражение на вашите най-възвишени мисли по отношение на всички нас, тогава вие имате възможността, както имах и аз, да се изявите, да кажете истината на хората, да споделите своята история, да издигнете всички нас към едно ново Съзнание.
    Ние имаме шанса сега да преминем на ново ниво. Или можем да продължим да функционираме на тази планета като примитивна култура, представяйки си, че сме откъснати от Бога и откъснати един от друг.
    Барбара Маркс Хъбърт, една смайваща футуристка и визионерка, в своята книга „Съзнателната еволюция" и в последната си, „Проявление", разглежда предизвикателствата, пред които сме изправени. Барбара казва за първи път в човешката история, че представителите на нашия род не само са свидетели на собствената си еволюция, но съзнателно я сътворяват. Ние не само виждаме себе си в процес на „ставане", но избираме какви желаем да станем.
    Разбира се, винаги сме правили това, просто не сме го знаели. Не сме осъзнавали ролята, която играем в еволюцията на нашия род. Потънали дълбоко в Илюзията на Невежеството, ние сме си въобразявали, че само „я наблюдаваме как става". Сега много от нас виждат, че ние я караме да става.
    Ние правим това като се преместваме от мястото, наречено „последица" към мястото, наречено „причина" в Причинно-Следствената Парадигма. Но ако човешкият род не извърши тази промяна, ние лесно можем да поемем пътя на други, някога велики цивилизации, които са смятали, че са на върха на величието. Те са развивали велики чудеса и изключителни възможности да управляват своите светове, но технологиите са изпреварвали духовните им разбирания, оставяйки ги без морален компас, без по-висше разбиране, без съзнание за това, което правят, за това къде отиват и защо. По тази причина са поемали пътя на унищожението.
    Сега отново земното общество е стигнало до ръба на подобна пропаст. Ние сме на самата граница, виждаме края на пропастта. Много от нас като индивиди го чувстват. Всички ние колективно усещаме въздействието му.
    Стигнали сме до огромен кръстопът, не можем да вървим оттук нататък в безопасност при нашите ограничени разбирания. Можем да поемем по единия или по другия път, но ако не знаем защо го поемаме, ние проиграваме бъдещето на нашия род.
    Сега трябва да се изправим пред по-мащабни въпроси, да приемем по-мащабни отговори, да вземем предвид по-мащабните си мисли, да си представим по-мащабните възможности, да имаме по-мащабни виждания.
    Нашите технологии са ни извели до острата скала на собственото ни разбиране. Дали ще паднем, свличайки се към колективната си смърт? Или ще скочим от скалата и ще полетим?
    Вече можем да клонираме жизнени форми и сме само на месеци разстояние от това да бъдем способни да клонираме хора. Декодирали сме човешкия геном. Можем да извършваме генетично инженерство, да правим кръстоски между животни, да разкрием тайните на самия живот и да можем да го възпроизведем. На 4 май 2001 година бе съобщено за първите модификации на човешки бебета.
    Накъде ни води всичко това? Чуйте Франсис Колинс, директора на Националния институт по човешкия геном, цитиран от писателя Майкъл Кимелман на 16 януари 2001 година в „Ню Йорк таймс":
    „Не бих се изненадал, ако през следващите трийсет години някои хора започнат да показват, както вече направи Стивън Хокинг, че ние би трябвало да бъдем държани отговорни за собствената ни еволюция и не би следвало да сме доволни от настоящия си биологичен статус. И като човешки род би следвало да се опитаме да се усъвършенстваме."
    И мога да кажа, че ще дойде време, когато да се живее така, както ние хората живеем сега - живот, за който Шекспир казва: „Стрелите и камшиците на безпощадната съдба", жертви на прищевките на природата и на произволното въздействие на биологичните условия - би изглеждало не само примитивно, но направо немислимо.
    В „Разговори с Бога" се казва, че хората фактически са били програмирани да живеят вечно или поне да живеят толкова, колкото сами изберат. Като се изключат някои инциденти, смъртта не би трябвало да отнема живота на никой човек, когато той не желае това - още по-малко пък да го изненада. Огромен процент от болестите при хората, нашите биологични проблеми, несполуки като система, всичко това може да се предотврати и изцели още днес. Ако ни дадете още три десетилетия и всички тези неща биха могли напълно да се избегнат. Тогава какво?
    Тогава ние ще трябва да се обърнем още веднъж и с напълно отворено съзнание към по-мащабните въпроси на живота, към които пристъпваме все още с колебание и смирение, защото не искаме да богохулстваме или обидим. Вярвам, че нашите отговори на тези въпроси ще определят как ще използваме новите си технологии и способности - и дали ще пораждаме чудеса или потопи.
    Но първо, трябва да сме готови да се изправим пред въпросите, а не да ги избягваме или още по зле - да си въобразяваме с нашата гордост, че вече сме се изправили пред тях и знаем всички отговори.
    Наистина ли? Наистина ли знаем отговорите?
    Погледнете какво става в света.
    И после решете.
    Не мисля, че знаем отговорите. Мисля, че имаме какво още да учим. Ето някои от въпросите, които трябва да продължим да си поставяме:
    Кой и какво е Бог?
    Какво е нашето истинско отношение към божественото?
    Какви са нашите истински отношения помежду ни?
    Каква е целта на живота?
    Какво представлява така нареченият живот и как да се поместим в него по начин, Който внася смисъл в душата ни?
    Съществува ли нещо такова като душа?
    Какъв е смисълът на всичко?
    Онова, което още ни трябва на тази планета, е така наречената от сър Джон Темпълтън Смирена Теология. Това е теология, която признава, че не знае всички отговори.
    Кой и какво би могло да ни накара да се обърнем към такава теология? Кой и какво може да ни накара нас като общество да се изправим отново пред въпросите?
    Ти.
    Ти би могъл.
    Ако си имал преживявания като тези, за които четеш в настоящата книга, ако си имал срещи, каквито са имали Джейсън, Джанис, Денис и Трой, и всички останали, с които се срещна тук, тогава ти би могъл да превърнеш своя личен Миг на Благодат в Миг на Благодат за хиляди други хора и в крайна сметка за цялото човечество. Защото споделянето на твоите духовни преживявания ще постави по-ясно на фокус проблемите, които трябва да решаваме сега като общество, което се развива.
    Наистина ли ние имаме всички отговори по отношение на Бога? Наистина ли знаем кой е Бог, какво желае и как го желае? Толкова ли сме сигурни във всичко това, че да убиваме хората, които не са съгласни с нас? (И после да кажем, че Бог ги е заклеймил тях с вечно проклятие.)
    Дали е възможно, просто възможно, да не знаем нещо за всичко това, което, ако го знаехме, би променило всичко?
    Разбира се, че е възможно. И когато все повече и повече хора се изправят и заговорят за собствените си „Разговори с Бога" и за своите взаимоотношения с Божественото, това ще ни накара да разберем, че е така.
    И така, приятели, време е да излезем от задните стаички. Време е да разкажем историите си, да извикаме на висок глас своята истина, своите съкровени преживявания и да дадем възможност тези преживявания да накарат хората да вдигнат вежди от учудване. Защото, когато вдигнеш вежди, ти поставяш въпроси. Въпроси за това как Стоят Нещата и които трябва да бъдат повдигани, ако човешкият род иска да преживее онова, което Барбара Маркс Хъбърт нарича „проявление".
    Нека да ви кажа за една интересна теория, която в последно време бе развита от изключителната философка Жан Хюстън в последната й книга „скок във времето". Мисля, че е много актуално тук.
    Идеята на госпожица Хюстън е, че човешкият род не еволюира бавно в продължение на много години, а по-скоро остава в стагнация през големи периоди от време и след това почти за едно мигване на Космическото око, рязко се придвижва напред, правейки гигантски еволюционни стъпки буквално за едно денонощие. След това животът отново се връща в статично положение за следващите сто или хиляда или милион години, докато тихото натрупване на енергиите още веднъж - също като спящ вулкан, който изригва - предизвика скок във времето.
    По-нататък в теорията на Хюстън се казва, че ние сме в период на такъв скок във времето. Еволюцията, смята тя, е на път да направи поредния си качествен скок.
    Съгласен съм. И аз виждам същото. Всъщност мисля, че го почувствах. Почувствах как то приближава. Много хора са го почувствали. Барбара Маркс Хъбърт го е почувствала. Мариан Уилямсън го е почувствала. Дийпак Чопра също. Много, много хора са го почувствали. Може би и вие.
    За да се помогне на хората също да направят този скок и да не бъдат оставени назад от него, ето какво мисля, че трябва да направим. Трябва да споделяме нашия опит за съкровените неща, които знаем, които сме научили в най-съкровените моменти на живота. Защото в тези съкровени моменти, тези Мигове на Благодат, съкровените истини стават реални в цялата култура. А като преживее своите съкровени истини, културата напредва с еволюцията на вселената, а ако не успее да преживее тези истини, културата изчезва.
    Нека да сме наясно тук. Аз не говоря за това да се насилва някой да вярва в нещо. Аз не говоря за промяна на вярата, обръщане във вярата или дори за убеждение. Говоря просто за това да споделяме своя опит, а не да го укриваме. Защото ние не желаем да изчезваме, а желаем да вървим напред.
    Нека се върнем към нашите нощи край племенния огън, когато сме разказвали приказките на своето сърце. Към това приканвам всички. Нека да хрускаме бонбони и бисквити и да разказваме своите истории, дори ако те звучат малко странно. Може би особено ако звучат малко странно. Нали за това е огънят?
    Нашият огън днес е Интернет. Това е огънят, който ще се разгори чак до небето с това, което споделяме като искри от запалени въглища, които вятърът разнася навсякъде. Интернет, да, и все още хубавите книги, хубавите книги и хубавите нощи около огъня се помнят завинаги.
    И освен това има просто едно добро, старомодно лично споделяне между хората - което може да създаде чувството за огъня, който събира хората и което има най-голямо въздействие.
    Нека да говорим един с друг за това, което става с нас, за това, което е нашата истина, което сме видели и преживели в живота си. Нека споделяме нашите най-съкровени истини за Бога, за самите себе си, за духовността, за любовта и за всички по-висши призвания в живота, призвания, които разтърсват душата и които свидетелстват, че душата съществува.
    Не мисля, че говорим помежду си достатъчно по тези въпроси. Ние гледаме телевизия, четем заглавията на вестниците и си казваме „какво ще кажеш за Дождърс?" Съсипваме се от работа по десет-дванайсет, четиринайсет часа на ден, допълзяваме до леглото и едва успяваме да завържем някакъв разговор или да имаме някаква осмислена интимна връзва с човека до нас в леглото, когато едва ни стигат силите да кажем лека нощ.
    Било е много отдавна, когато хората са имали истински диалог за нещо. Говоря за онова, което Жан Хюстън нарича Задълбочен Диалог. Говоря за това да откриеш себе си. Говоря за това да се разголиш. Не за бърборене, мотивирано от егото, а за споделяне на опита, за разкриване на истината, за откриване на тайните, за отваряне на съзнанието, за сърцето, което се разгръща, за да обменя душевна енергия.
    Нека започнем отново да се доверяваме един на друг. Нека започнем да забелязваме нашите много и много Мигове на Благодат и да ги наречем така, за да не пропуснем живота, докато живеем живота.
    Това е, което наричам поканата.
    Тя идва от Космоса, не от мен.
    Животът приканва живота да разкаже на живота повече за живота.
    Ако приемем поканата, това означава, че сме овладели течението. Може да звучи странно или да бъде определено като малко налудничаво. Може да означава също да дадем повод за насмешки.
    Това е цената.
    Това трябва да се заплати.
    Това е тарифата за Завръщането у Дома.