Ако си преживял чувството, че не си добре приет в определени обстоятелства в живота си, сигурно знаеш колко съсипващо може да бъде това. Мнозина запазват разочарованието дълго време. За някои това разочарование продължава и до ден днешен.
    Съвсем доскоро Дейвид Хилър се чувстваше дълбоко отхвърлен и изпитваше болка от нещо, което бе преживял, когато беше на деветнайсет години. И тогава, малко преди петдесет и втория му рожден ден, се извърши огромна промяна в живота му. Той ми разказа наскоро как бе станало това. Ето разказа по собствените му думи...

    * * *

    През юни 2000 година съпругата ми Маргарет и аз бяхме гостуващи лектори в Юнити вилидж в Канзас сити, центъра на унитарианската църква. Предлагахме един от нашите семинари по изцеление, който представихме в църквите по цялата страна, наречен Преход към чудотворно мислене.
    Наистина бяхме благодарни, че получавахме подкрепа и помогнахме на много хора през онзи ден да получат могъщи тласъци за лечебна промяна, но не знаехме, че малко по-късно през същата седмица ще дойде моят ред да бъда изцелен. Това се случи, когато присъствахме на семинара на един от другите лектори.
    Под заглавие „Завръщане у дома", семинарът бе представен от проповедника Скай Сент Джон. Посред сесията Скай ни разказа една история как е бил обучаван за този семинар от Елизабет Кюблър-Рос.
    По време на обучението си Елизабет разказала история, която наистина докоснала сърцето на Скай (и когато Скай преразказа тази история, то тя открехна и моето сърце). Разказът на Елизабет бил следният:
    В една от големите групи за семинари, която включвала неколцина ветерани от виетнамската война, тя помолила ветераните да отидат в друга стая, за да може да обясни един процес свързан с тях на останалата част от групата. Ветераните напуснали стаята и останали да чакат, докато бъдат извикани от по-голямата група.
    В отсъствието на ветераните Елизабет казала на останалите, че е време да се осъществи целебен процес, че тези хора са спотаили много мъка, чувството, че не са подкрепяни, обичани и добре приети, когато са се върнали в Америка от Виетнам и че е време да започнат да лекуват тези рани.
    Тя поискала от работната група да поздравят ветераните, сякаш сега се връщат у дома за първи път, да празнуват тяхното завръщане с любов, радост и тържественост, да им прошепнат нежни и целебни думи, да им предадат истински кураж и да благословят ветераните, когато отново се върнат в стаята - с други думи, да ги посрещнат у дома така, че да ги трогнат в душата им. Работната група се съгласила да направи това и Елизабет поканила ветераните отново в стаята.
    Когато пристигнали, те били посрещнати с приветствие, ръкопляскане, групата пяла песни, обръщала се с окуражителни думи на любов и целебна енергия. Ветераните били толкова силно развълнувани, че сълзи започнали да се стичат по лицата им. Били завладени от такива силни чувства, че някои паднали на колене, обливайки се в сълзи. За мнозина било трудно да понесат благословението на такова добронамерено посрещане. Въпреки това, те били много благодарни, че го получават. Някой започнал да свири на пианото парадна музика и около ветераните се образувал кръг. Елизабет поискала ветераните да минат по кръга и да получат лично благословение и приветствие за добре дошъл от всеки един, да ги прегърнат и поздравят. Някои от ветераните били толкова завладени от чувствата си, че не можели да ходят. Допълзели на ръце и крака до кръга, за да преживеят завръщането у дома по един напълно нов начин. Нямало нито един човек, който да не плаче в групата, всеки бил развълнуван от тази целебна церемония. Не само, че ветераните получили изцеление през този ден, но всеки от цялата група бил развълнуван и благословен от това преживяване.
    Скай ни разказа цялата тази история по онзи негов начин, изпълнен със съпричастие и нежност и сподели, че когато чул разказа на Елизабет, той почувствал огромна потребност всички ние да получим такова посрещане в своя живот.
    Когато той говореше пред работната група в Юнити Вилидж, човек можеше да почувства неговото силно емоционално желание да помогне на нашата група също да преживее такава дълбока подкрепа и да изпита какво означава да се Завърнеш у Дома.
    Скай отново се обърна към групата и ме попита дали в живота си сме преживели случаи, в които да не сме се чувствали добре приети и подкрепяни, независимо дали от своите родители или от другите хора, или в някакви обстоятелства, в които не сме намерили признание и опора за истинската си същност.
    Той заяви, че в процеса на Завръщане у Дома ни се дава възможност да трансформираме тези преживявания на неприемане в благословение. Да изцелим раните веднъж и завинаги - защото в това да бъдеш приет се съдържа могъщо целебно лекарство. И така онези, които желаеха да получат целебното благословение на „завръщането у дома" бяха поканени да се съберат в задната част на стаята. Всички други останаха в предната част.
    Имаше поне 150 души, които отидоха в предната част на стаята, за да осъществят посрещането. Аз, тъй като бях един от лекторите в работната група на тази конференция, естествено тръгнах към предната част в групата на посрещачите. Но чух някакъв тих глас в този момент, който ми каза: Дейвид, трябва да отидеш в задната част на стаята. Има някои неща, които са наистина важни в твоя живот и които не си излекувал, защото не си се чувствал обичан и подкрепян.
    Това послание бе достатъчно високо и ясно и звучеше истинно, така че аз се вслушах в него и му се доверих. Отидох в задната част на стаята, макар да не знаех какво да кажа, когато дойде моят ред да говоря. Чаках, докато всеки отиваше до микрофона и говореше на групата на посрещачите, описвайки обстоятелствата, при които той или тя са се чувствали недобре приети. Всеки конкретен човек заявяваше на „групата на посрещачите" неща като „вие представлявате моите родители, моите братя и сестри или моите колеги в службата", или която и да било страна от неговата лична биография, в която той се е чувствал недобре приет.
    И тогава, след като човек казваше това, той или тя се приближаваха към предната част на стаята и групата на посрещачите започваше да ги поздравява, аплодира, да прегръща този човек да отдава на този възлюблен позитивна подкрепа. Скай Казваше: „Ти се завърна у дома" и докосваше сърцето на този човек, предавайки му дълбоко изцеление.
    Наблюдавах това изключително емоционално преживяване за другите и редът ми идваше все по-близо и по-близо. Не бях сигурен какво ще кажа, но продължавах да чувствам, че въпреки всичко, за мен е много важно да взема участие.
    Скоро дойде и моят ред и аз приближих до микрофона, чувайки онзи тих вътрешен глас в мен да казва: Дейвид, ти беше един от онези виетнамски ветерани и си запазил спомените си, цялата болезненост на преживяванията в продължение на много, много години. Ти не бе добре приет у дома. Твоята страна забрави за теб и все още страдаш, до ден днешен. Сега е твоят шанс.
    И така, целият разтреперан, аз доближих до микрофона, взех го в ръце и сподавено изрекох:
    - Аз бях един от онези ветерани от виетнамската война и моята страна забрави за мен, когато бях там и не ме посрещна, когато се завърнах у дома. Чувствах се наскърбен много дълго и съм наблюдавал болката у други ветерани през годините. Време е за изцеление, време е да се изцеля.
    Избухна буря от ръкопляскания и заваляха поздравления от страна на групата! Хората от групата на посрещачите се спуснаха към мен с разтворени обятия, докосваха ме и прошепваха: „Добре дошъл у Дома, толкова се радваме, че се завръщаш. Благодаря ти, че беше там заради нас."
    Скай отиде до пианото и започна да свири парадна музика като „Бог да благослови Америка". Аз също бях овладян от чувства. Сълзи започнаха да се стичат по бузите ми. Паднах на колене, почти не можех да пристъпвам. Имах чувството, че времето е спряло. Това бе могъщо преживяване. Никога няма да го забравя!
    Минавайки покрай хората от групата, все повече от тях ме благославяха, прегръщаха и посрещаха. Скай каза:
    - Ти се завръщаш у Дома, обичаме те и те приветстваме с добре дошъл.
    Това докосна самата сърцевина на моята душа. Всяка клетка на тялото ми откликваше на преживяното.
    Минавайки праз групата, целият треперех, но усещах в най-буквалния смисъл как болката напуска тялото ми. Товарът, който носех толкова много години, се вдигна от раменете ми, раната постепенно започна да изчезва, когато бях обгърнат в прегръдките на любовта. Почувствах приветствието за добре дошъл, което толкова исках да получа от своята страна. Бях избрал да го получа и наистина го получих!
    Виждах сълзи по лицата на хората, които ме благославяха и знаех, че тяхната любов и подкрепа са реални. Това бе най-великото изцеление, което съм преживявал в живота си.
    Много хора дойдоха след работната среща и ми разказаха за преживяванията на своите любими във Виетнам и за трудностите, пред които те се бяха изправили при завръщането си у дома. Тези бащи, майки и съпруги на ветераните от Виетнам също имаха нужда от изцеление, от прошка и разбиране. Те бяха благодарни за преживяването да ме посрещнат, защото аз олицетворявах техните любими, които също се нуждаеха да бъдат посрещнати у дома от своята страна. И така, участниците също имаха нужда да ме посрещнат, както и аз се нуждаех да бъда посрещнат от тях!
    Никога не разбрах защо съм бил във Виетнам, а сега почувствах, че е имало цел в моето пребиваване там - да помогна и да подкрепя другите хора да си спомнят, че никога, никога, никога не е твърде късно да бъдат благословени, независимо какво мислят, независимо какви са обстоятелствата.
    Никога не е твърде късно да бъдеш посрещнат у дома, да бъдеш обичан, да бъдеш подкрепян, да излекуваш старите рани и спомени. Никога не е твърде късно! Не забравяйте това. Откъде зная ли? Защото ми се случи и ако аз мога да достигна до нечие сърце в този момент и да му помогна да си спомни това, ще го направя.
    Благодаря на Бога. Благодаря на ветераните. Благодаря на Скай Сент Джон. Благодаря на Елизабет Кюблър-Рос за това, че извършиха онова прекрасно нещо, от Което се нуждаех толкава много години. Бог да ги благослови. Бог да благослови всички ветерани. Бог да благослови и вас.

    * * *

    Това е наистина толкава трогателна история и говори толкова много за това колко прекрасен може да бъде животът, когато просто обръщаме внимание на малките неща, които правим, казваме и изразяваме един към друг. Това съвсем не са малки неща, а много големи неща в живота на душата.
    Надявам се, че никога няма да допусна някой да се чувства недобре приет край мен и се надявам, че вие също няма да го допуснете.
    От самото начало на времето всичко, което всеки от нас наистина е желаел, е да обича и да бъде обичан. И също така от самото начало на времето ние като общество сме вършили буквално всичко, за да направим невъзможно това.
    Създали сме всякакви религиозни ограничения, племенни табута, обществени стратегии, групови ръководства, междусъседски норми, погранични забрани, закони, политики, уредби и регулации, които да ни казват кой, кога, къде, как и защо може да бъде обичан и кой, кога, къде, как и защо не бива да бъде обичан.
    За съжаление вторият списък е по-дълъг от първия.
    Ние сме поставили осъждането над приемането.
    Заклеймяването над съчувствието, отмъщението над прошката и ограничението над свободата във формирането на онова преживяване, което сме нарекли човешка любов. С една дума, направили сме любовта условна и при това решение напълно сме я лишили от смисъл. Превърнали сме я в нещо напълно противопоказно, в неистинска любов въобще.
    И все пак, не е твърде късно - никога не е твърде късно - да се отворят сърцата ни и ние да се разтворим в преживяването на истинска любов, която да даряваме и получаваме. Когато взаимно се благославяме, ние правим тъкмо това.
    Това се бе случило с Дейвид Хилър в преживяването, което той споделя тук. Групата благословила Дейвид и самата тя се е почувствала благословена. Това става винаги, защото благословението е завършване на кръга на Любовта.
    Благословението става нещо съвсем естествено, когато най-сетне разберем Своята истинска Същност. Както се казва в „Приятелство с Бога":
    В момента, когато постигнеш цялостно съзнание (който момент може да дойде по всяко време), ти също ще се почувстваш така, както аз се чувствам винаги: напълно радостен, любящ, приемащ, благославящ и благодарен. Това са петте Божествени отношения и... Приложението на тези пет отношения в твоя живот може и наистина ще ти помогне да постигнеш божественост.
    И нека отново да кажа, че никога не е твърде късно да получиш това благословение и никога, никога не е твърде късно да го дадеш. Дори ако сърцата ни се изцелят в последния миг на нашия живот, целият живот може да придобие нов смисъл.
    Когато бъдем благословени, ние се чувстваме приети, чувстваме се добре дошли. Толкова се вълнувам, когато чета за процеса на „завръщане у дома", описан така красиво и трогателно в тази книга от Дейвид Хилър. Сега той може да премине от Елизабет Кюблър-Рос през Скай Сент Джон до Дейвид и към вас и да се разпространи, да бъде предаден от всеки от вас, който би могъл да осъществява изцеление или да дава помощ и който може да приспособи този процес към вашата програма, към вашите дейности, към вашето конкретно проявление в света. Никак не се безпокойте, че може да проявите плагиатство. Никой няма да ви се разсърди за това, че сте „откраднали" идеята. Те желаят това.
    Защо? Защото сега е времето за изцеление в широки мащаби за всички хора, които са се почувствали недобре приети някъде. Хората от цял свят са искали от мен да им предам посланията на „Разговори с Бога". От Осло до хърватска, от Копенхаген до Йоханесбург, от Торонто до Токио Желанието за любов, търсенето на истината, жаждата за разбиране, стремежът за изцеление и за по-дълбоко щастие се чувства осезаемо.
    Аз го почувствах в атмосферата на руините на Мачу Пикчу и във Ватикана в Рим. Стоях край великата стена в Китай и в демилитаризираната зона, която тогава все още разделяше в продължение на петдесет години Северна от южна Корея и навсякъде - навсякъде - беше едно и също: глад за мир, хармония и единство и за това да се постави най-сетне край на всичко, което ни разделя и ни кара да бъдем в конфликт.
    Макар и нашето колективно съзнание все още да не може да преодолее осъждането, нито да е открило начин за преодоляване на предразсъдъците, гнева и въображаемите ни нужди, нашите единни сърца успяват да постигнат нещо, по което да бъдат съгласни: хора от различни вярвания и култури, с различен цвят на кожата и сексуални предпочитания, с различни религии и политически убеждения в същността си са всъщност едни и същи. И докато те са се чувствали скверни и напълно неприети по едно или друго време, на едно или друго място, не трябва да има нито време, нито място, и никакъв начин, при който нетолерантността да кара човешките същества да се чувстват неприети, а още по-малко пък заплашени. Това не бива да става, ако искаме да бъдем такива, каквито твърдим. Не бива да става, ако заявяваме, че сме най-високо еволюиралите създания на планетата, а още повече пък във вселената.
    Предизвикателството към нас сега, когато навлизаме в първото десетилетие на XXI век, е да повишим своята откритост към нови идеи, към нови възможности, към нови начини да се разбираме помежду си и да разбираме Бога - и множеството божии дарове. Включително...