Денис Моорланд погледна към новопристигналата майка в болницата, която бе настанена на леглото до нея. Младата жена се грижеше за новороденото си момиченце с лъчезарна усмивка.
    Защо аз не мога да държа в ръцете си своето здраво бебе? - питаше Денис Бога тайничко в съзнанието си. Защо тази жена има своето дете в ръце, докато моето лежи в кувиоз и виси между живота и смъртта?
    Беше зимата на 1976 година, годината на американската 200-годишнина. Докато много хора празнуваха живота, свободата и търсенето на щастие, Денис търсеше нещо още по-съществено - причина да живее. След два аборта преди осемнадесетата си година, тя най-сетне бе успяла да износи бебето си до края на термина, но бе станало нещо ужасно. Късно по време на бременността й 0-отрицателният резус фактор на Денис започнал да атакува нероденото й бебе, което било с 0-положителен резус фактор и се наложило да го закарат в спешното отделение снощи. Малкият Адам сега се бореше за живота си и лекарите не даваха на Денис голяма надежда, че ще се справи.
    „Той е толкова мъничък и толкова красив." Денис се почувства така самотна, докато гледаше как Адам лежи в хладния кувиоз с тръбички, които бяха прикрепени към тялото му. Тя копнееше да го прегърне и да го стопли, да го увери в своята любов. Той беше само три килограма. Денис не разбираше как нещо толкова малко и безпомощно би могло да се бори достатъчно упорито за живота си. Но той наистина се бореше. Докато Адам се бореше за живот през следващите дни, Денис също установи, че се бори. Бореше се да не намрази жената, която прегръщаше и се грижеше с любов за бебето си на всеки няколко часа. Нещо повече, тя се бореше да не намрази Бога, който очевидно я бе изоставил. Мрачната гледка през болничния прозорец с нищо не й помагаше. Градът бе обгърнат в сняг и лед. Болницата бе буквално откъсната от външния свят на посетители, които идват и си отиват. Денис се чувстваше самотна и затворена в една реалност, която просто не разбираше - тази, че синът й би могъл да умре.
    Тя лежеше в леглото си трета нощ, опитвайки се да мисли за възможността действително да се завърне вкъщи без дете. Гняв я изпълваше.
    Как е възможно да ми сториш това, Господи? - безмълвно виеше тя. - как е възможно да ми дадеш това дете, това дългоочаквано семейство - особено след ужасното детство, което преживях - само за да ми го отнемеш? Денис имаше чувството, че ще получи сърдечен удар.
    Неспособна да се справи с ужасната борба на чувства, която бушуваше в нея, тя взе писалка и започна да пише на приятелка, кореспонденцията, с която дълги години й бе създавала радост. Още преди време Денис бе свикнала да излива своите чувства на хартия в писма до приятелката си, а, както изглеждаше, сега имаше нужда от разтуха повече откогато и да било.
    Докато писалката се движеше бързо по хартията, цялата душевна скръб и дълбоко усещане за несправедливост се изля от нея и получи глас. Денис едва ли имаше и една съзнателна мисъл, докато пишеше по хартията. Писането продължи да се излива, изпълвайки страница след страница. Ужасната болка в сърцето най-сетне започна да се облекчава и тогава внезапно, докато пишеше, тя осъзна, че вече не излива душата си пред своята приятелка. Тя говореше на Бога. Денис спря, за да прочете думите, които току-що се бяха излели от нея.
    „Това дете е истинско благословение за мен и аз толкова много го обичам. То е дар от Бога, заченато от мен - но божи син. Макар и да не разбирам защо Той иска да ми отнеме бебето, съзнавам, че нищо не мога да направя за това. Ако Отца желае да вземе Адам у дома, нека да бъде така. Ако Бог ми го е дал, Бог може и да си го вземе обратно. Аз трябва да вярвам, че съществува причина, божествен план, така божественият творец прави онова, което е необходимо за висшето добро. Да бъде не моята воля, но Твоята."
    Това беше първият път в живота на Денис, когато тя почувства, че действително общува с Бога. О, тя бе говорила на Бога и преди. Напоследък главно при своите изблици на гняв, но никога не бе чувствала, че действително общува с някого. Но сега... Сега чувстваше за първи път в живота си, че действително говори на Бога. А имаше и още нещо, тя почувства също, че Бог я е чул, съгласен е с нея и дори е изразил някои мисли чрез нея, към нея. Той внасяше в нея разбиране. Сега тя виждаше това. Откъде другаде биха могли да дойдат тези думи в писмото й? Те със сигурност не бяха нейни мисли.
    До този момент.
    Изпитвайки странно спокойствие, тя остави страниците на масичката до леглото, изключи лампата и заспа спокойно за първи път от три дни насам.
    - Добро утро, Денис. - Сестрата нежно я докосна по рамото. - Идвам, за да ти кажа, че днес ще вземем кръв от Адам, за да определим дали има нужда от кръвопреливане.
    Макар и полузаспала Денис разбра какво означават тези новини - ако Адам се нуждаеше от кръвопреливане биха могли да настъпят всякакви усложнения. Новата кръв би могла да спаси живота му, но също така би могла и да го погуби.
    Оправяйки възглавницата на Денис, сестрата нежно прошепна:
    - Имай вяра, скъпа.
    С мила усмивка тя излезе от стаята.
    Денис си помисли колко лесно е да се кажат тези думи и колко е трудно човек наистина да има вяра във време като това. Загледана през прозореца, тя се опитваше да зърне безжизненото зимно слънце. Навън не изглеждаше така, сякаш бе утро. Всичко бе толкова тихо. Странно как снегът заглушава звуците напълно, мислеше си тя. В тишината и сивотата Денис си представи своя син в ръцете си и после видя как той се издига в божиите ръце. Още веднъж тя се помоли: „Да бъде Твоята воля!"
    Денис внезапно се почувства странно олекнала и слаба. После една остра болка я прободе в слабините толкова силно, че тя неволно се преви. Стаята се смрачи и Денис наблюдаваше странно дистанцирана как картината пред очите й се замъглява... И после напълно изчезва. Тя загуби съзнание.
    - Можеш да се върнеш у дома, ако решиш - чу Денис някой да казва. Тя отвори очи и видя една красива жена, седнала на леглото й. Какво бе станало с нея и коя бе тази жена? Виеше й се свят и Денис полагаше усилие да различава по-ясно. Не беше като посетителка, не говореше по този начин. Гласът й бе мелодичен и сякаш че идваше някъде от главата на Денис.
    Жената проникновено се вгледа в очите на Денис.
    - Отца е готов да те приеме, ако искаш това, но трябва да ти кажа, че работата ти тук не е свършена.
    Целта още не е изпълнена. Синът ти ще оживее. Има още много неща да преживееш и да узнаеш по тази пътека. Тя носеше изискана мантия от ефирен черен шифон. Тъмната й коса падаше по раменете. Денис бе смятала, че един ангел ще бъде облечен в бяло, но тази гледка изглеждаше някак съвсем на място. Жената бе толкова красива. Очите й бяха изпълнени със съчувствие и любов - толкова любов, че Денис едва можеше да я възприеме.
    - Бог уважава твоя избор във всичко - казваше сякаш Жената. - Ти си поискала да получиш някои трудни уроци, но тези уроци те подготвят за служене на другите, ако решиш да останеш. Много, много пъти ще бъдеш призвана да си спомниш вярата.
    Денис без съмнение знаеше, че й се дава възможност да продължи да живее на този свят или да поеме отвъд към ново приключение. Животът бе ценен, тя знаеше това, но също така беше и много труден. Не бяха ли всички нейни години до този момент постоянна битка с болката и страха?
    Дори и сега се бореше с ужасната реалност бебето й да умре и тя да остане без деца за останалата част от живота си. Можеше да избере още сега просто да напусне този живот. Да си тръгне. Това любящо присъствие й предлагаше да я заведе у дома, да я върне в ръцете на Отца, където ще бъде в мир.
    Но Денис знаеше, че желае да остане. Бебето й щеше да живее! И след време тя самата щеше да възстанови здравето си и да бъде отново щастлива със семейство, за което да се грижи и живот, който да живее. Тя обърна лице към своя специален ангел и видя, че тя се усмихва, вече знаейки какво е решението на Денис.
    - Аз съм винаги с теб - каза ангелът и след това изчезна.
    Денис премигна с очи... И видя сестрата, надвесена над нея, да държи Адам в ръцете си. С невероятна радост тя протегна ръце към своето новородено момченце.
    Нещо удивително бе станало с Денис Моорланд, когато тя бе започнала да пише онова писмо до приятелката си. Тя се бе освободила от гнева и от нежеланието да живее. Това е била много важна повратна точка в нейния опит.
    В „Приятелство с Бога" се казва:
    Приеми го тогава и не се съпротивлявай на злото, защото ти утвърждаваш онова, на което се съпротивляваш. Можеш да промениш само онова, което приемеш.
    Сега обгърни го с любов. Каквото и да преживяваш, с любовта си да прогониш всяко нежелано преживяване. В известен смисъл ти можеш с любов да го убиеш.
    И най-сетне, радвай се, защото резултатът, който ще дойде, ще бъде най-точният и съвършеният. Нищо не може да ти отнеме тази радост, защото радостта е Твоята Същност. И така, изправяйки се пред всеки проблем, направи нещо радостно.
    Преживяването на Денис е също така прекрасна илюстрация на това как божията мъдрост може да дойде буквално чрез нас, и то в най-неочаквани моменти. Може би особено тогава.
    Денис бе извадила лист хартия и бе започнала да пише писмо на приятелка. Преди още да разбере какво става, тя вече бе започнала да пише писмо на Бога и това писмо до Бога действително я бе утешило. Мъдростта, която е изразила в писмото си, е била предназначена за нея и била отправена към нея, чрез нея.
    Отново и отново „Разговори с Бога" ни казват да се вслушаме във вътрешния си глас, да се обърнем към себе си и да потърсим мъдростта, която живее в нашата душа. Душата, се казва в „Разговори с Бога", е най-близката до нас част от Бога.
    Денис бе влязла във връзка с тази част от себе си „случайно". (Разбира се, случайности не съществуват. Нищо в живота не става случайно, но вие знаете какво имам предвид.) Тя бе започнала да пише на един човек, а бе свършила са това да пише на някой напълно друг.
    Представете си какво би се случило, ако тя бе започнала да пише писмо на Бога! Имам предвид съвсем съзнателно... О, нима вие не допускате, че тя би могла накрая да напише и книга?
    Преживяването на Денис е толкова удивителна илюстрация на това как можем да грешим, ако действително вярваме, че божиите вести рядко ни се даряват от ангелите. Всъщност те винаги ни се даряват от ангелите. Под една или друга форма.
    Но почакайте малко. Възможно ли е това да бъде вярно? Нима има такова нещо като ангели? Наистина ли?
    Отговорът е, да.
    Те се грижат за нас. Те ни наблюдават. Те ни отвеждат у Дома, когато нашият престой тук е приключил. Те кръжат над нас, разхождат се с нас. Стоят до нас денем и нощем в добри или лоши времена. В болест или здраве, докато смъртта ни събере.
    Спомняте ли си какво бе казал ангелът на Денис: „Аз съм с теб винаги." И тя не лъжеше. Ангелите не лъжат. Ангелите ни благославят и ни закрилят и ни водят към нашето най-висше добро.
    Те могат да дойдат при нас в сънищата. По време на медитация, като видения, или дори когато сме напълно будни, като привидения. Но тук може би ще дойде изненадата. Аз вярвам, че ангелите идват при нас и като „реални живи хора", които се движат наоколо ни като теб и мен, и ни показват в живота, в делата и в думите ни невероятни неща.
    Това може да изглежда като фантазъорство, но струва ми се, че светът има нужда от малко фантазьорство. Освен това, може да се погледне на него и по друг начин. Както се казва в „Разговори с Бога": „Аз съм ви изпратил единствено и само ангели."
    Това означава, че всеки е ангел! Всички те са дошли от Бога и са навлезли в живота ви с определена мисия. Може би тази „мисия" е позната само на нивото на душата, но тя е позната на това ниво и за двама ви.
    Изненадани ли сте?
    Помислете над това. На много дълбоко ниво ние вероятно знаем твърде добре защо влизаме в живота на другите хора. Защото ние изпращаме, „излъчваме" от същото това дълбоко ниво вибрации, действително имам предвид вибрации, които показват нашата цел. Ето защо, когато срещнете даден човек, понякога имате усещането, че „нещо става", нещо ще се случи между вас и този човек. Нека да ви разкажа как за първи път срещнах Нанси, която сега е моя съпруга. В мига, в който тя приближи, аз знаех, че нещо предстои. Просто знаех.
    Случвало ли ви се е да се чувствате така? Да?
    Е, добре... Смятате ли, че това е някаква заблуда?
    Грешите.
    Нанси бе приближила на три метра от мен, когато това чувство ме заля. Това бе усещане за слънчева светлина на раменете, камбани, които звучаха в ушите ми и сърцето ми се разтопи. Не видях звезди, не проехтяха фойерверки, но чувството ми беше точно такова.
    Усетих сякаш цялото ми тяло се е пробудило. Това е единственият начин, по който мога да го опиша. Беше нещо като... Ами, пробуждане.
    И тогава действително чух думи, в съзнанието си чух съвсем непосредствено и напълно подчертано: тази личност ще бъде особено важна за теб. Нямах представа за какво ставаше дума. Нямах представа какво ще се случи, но уверявам ви, погледнах на това много сериозно. Обърнах внимание на този момент.
    Смятам, че това беше Миг на Благодат.
    Месеци по-късно, когато трябваше да взема сериозното решение да й се посветя, да взема решението каква роля да играя в живота на Нанси и каква тя желае да има в моя, спомних си онова послание. Това може да звучи малко „измислено", малко „откачено", но аз взех решение въз основа на онзи момент. И никога дори и за миг не съм съжалявал за него.
    И така, хората идват във вашия живот с определена мисия. Никой не се появява случайно. Дори и минувачът по улицата. Дори келнерката в ресторанта (която се сменя всяка седмица).
    Никой не се появява случайно. Когато сме будни, когато сме осъзнати, ние започваме да наблюдаваме кой навлиза в нашия живот сега и се питаме каква възможност се крие тук. Какво става в този момент, какъв е онзи дар, който имам възможност да получа. Какъв е дарът, който имам шанс да дам. Може би в живота ти идва ангел от някой сън, както се бе случило с Денис, и ти помага ясно да видиш избора, който имаш в момента. Недей да отхвърлящ това като фантазия или „просто въображение". Ами какво ще кажеш, ако е реален?
    Може би това е ангел на игралната площадка - учител, който „случайно" поглежда към Ерик, когато той се готви да скочи от оградата с примка на шията? Недейте да пренебрегвате това като случайност, като „най-обикновен късмет". Какво бихте казали, ако това става по план?
    Може би самият Ерик е изпълнил съвършено своята роля, така че всички, до чийто живот се е докоснал, да осъществят собствените си роли? Не пренебрегвайте това като неуместно или „някаква безумна теория". Ами ако е истина?
    Може би ангелът си ти.
    Мислил ли си за това?
    Може би ти си ангелът в живота на някой друг. Недей да пренебрегваш това като нещо невероятно или „просто мислене с оглед на желаното". Какво би казал, ако е точно така?
    Единственият въпрос сега е дали вярваш.
    Някой хора чуват всичко това и го „разбират" веднага, други... Други са малко упорити и им е нужно известно време.
    Да вземем Гери Рийд...