Преди четири години Сюзън взе решение да обяви война на своя алкохолизъм. Тя бе уморена от това да наранява другите и самата себе си. Прекаленото пиене бе взело своя дан във всяка област на нейния живот. Тя беше болна, уплашена, депресирана, с прекомерно тегло и много, много съкрушена. Имаше огромен заем, апартамент, за който плащаше прекалено висок наем и много скромна заплата. Можеше да се каже обаче нещо положително. Бяха изминали вече шест седмици, откакто тя не пиеше.
    Наскоро Сюзън бе започнала да посещава групата на анонимните алкохолици. Наставничката й бе една великолепна жена, която винаги бе готова да се отзове при нужда. Сюзън посещаваше редовно срещите и бе взела съзнателно решение да помоли Бог да й помогне да се справи с кошмара, който представляваше животът й през последните няколко години. Чувстваше, че вече е време да се довери на нещо по-голямо от себе си. Това беше единственият начин да се пребори.
    В онзи петъчен следобед Сюзън се беше отправила към банкомата на ъгъла, за да изтегли последните си 70 долара на света. Осем дни до заплата, отчаяно си мислеше тя. С тези 70 долара трябваше да си купи храна, цигари и да си плаща таксата за автобуса. С буца, заседнала в гърлото, и отчаяна, че няма никаква друга възможност, Сюзън натисна копчетата, грабна парите от процепа и ги напъха в портмонето си. След това се отправи към Баскин-Робинс. Последната й страст бе станал сладоледът. Може би това ще й помогне да забрави грижите за няколко минути.
    - Ще си поръчам двойна порция джамока - каза Сюзън на момичето зад щанда. Може би това ще ми бъде вечерята, помисли си.
    - Струва 2 долара и 75 цента - каза сервитъорката и й подаде вкусно изглеждащ конус затрупан със сладолед.
    Сюзън отвори портмонето, обърна трите банкноти по двайсет долара, за да намери тази, която бе десет долара, само че банкнотите не бяха три по двайсет, имаше само две... До десетдоларовата банкнота.
    И още една, която беше хиляда долара.
    Сърцето на Сюзън спря да бие. Правилно ли бе видяла?
    Момичето зад щанда повтори.
    - Два долара и седемдесет и пет цента, моля - като ставаше нетърпелива. Сюзън вдигна невиждащ поглед, опитваше се да си поеме дъх.
    - А да, извинете - тя измъкна десетдоларовата банкнота и я подаде. Момичето се оттегли, за да й върне рестото.
    Банкоматът бе пуснал хилядадоларова банкнота вместо двайсетдоларова! Сюзън направо онемя, почти не смееше да повярва на невероятно големия си късмет! Веднага щом момичето й върна рестото, Сюзън рязко се обърна и бързо излезе от магазина като хвърли сладоледа в боклука. Апетитът й бе внезапно изчезнал.
    Макар че Сюзън знаеше, че това... Не е хубаво... Нещо в нея я подтикваше да задържи парите. Мога да си платя телефонните сметки, мислеше си тя. Или да си купя ново палто за зимата, или да разплатя някои от заемите си.
    Друга част от нея настояваше, че парите не са нейни и няма да е честно да ги задържи. А това дали ще бъде трезва, зависеше от нейната честност.
    Сюзън се бе уговорила със своята наставничка да се срещнат и отидат на сбирката същата вечер. Тръгна покрай тези осем-девет блока, които я отделяха от къщата на наставничката й. През цялото време беше във вътрешен спор със себе си. Знаеше, че ако спомене на наставничката за парите, ще бъде принудена да ги върне, знаеше също, че ако не й каже и в края на краищата задържи тези пари, това щеше да бъде лъжа.
    Сюзън не искаше да лъже, но също така не искаше да върне парите. Тя наистина се нуждаеше от тях. Нима това не маже да се разглежда като дар от Вселената? - опитваше се да оправдае тя постъпката си.
    О, боже... Какво да правя? - питаше се тя. - кажи ми какво да правя, дай ми знак -молеше Сюзън.
    Когато стигна къщата на наставничката си, вече й беше ясно, че без нейната подкрепа, нямаше да може да се оправи. Трябваше да й каже.
    Седнаха на стълбите на верандата и се загледаха към улицата. Светлината на небето постепенно гаснеше. Сюзън разказа това, което й се беше случило. Дори беше честна по отношение на мислите, които се въртяха в главата й да задържи парите и вътрешната борба, която водеше. Когато свърши, наставничката тихо й каза:
    - Да, Сюзън, това е доста трудна дилема. Сюзън кимна.
    - Хиляда долара сигурно биха те подпомогнали финансово точно в момента - продължи наставничката й.
    - Няма съмнение - съгласи се Сюзън. - Но ако ги задържа, това ми дава още една причина да де чувствам виновна в живота. А аз вече имам много такива.
    - Наистина ли? - попита наставницата.
    Сюзън нищо не каза. Известно време те седяха и наблюдаваха звездите, които все повече се открояваха сред нощното небе. След малко Сюзън наруши мълчанието.
    - Ще върна парите. Това е правилното решение, нали?
    В момента, в който зададе въпроса, си помисли нещо друго.
    - Имам предвид това, че нямам друг избор, нали? О, ако само Бог можеше да ми даде знак, щях да зная!
    Наистина щеше да й бъде по-леко, ако имаше потвърждаващ знак от вселената по този въпрос сега.
    Точно в този момент наставничката на Сюзън, отмести поглед от небето, взря се в градината и забеляза малък предмет. Приближи, взе го в ръце и широко се усмихна.
    - Ето ти знак.
    Тя подаде на Сюзън малък лъскав предмет.
    - Ето ти твоите хиляда долара.
    Това бе малък ключодържател... Миниатюрно подобие на хилядадоларова банкнота!
    Сюзън спотаи дъх. Ключодържателят беше малко изкривен и кой знае откъде дошъл и колко дълго бе стоял в градината, но така или иначе се бе озовал в ръцете на Сюзън. Сърцето й за втори път днес спря да бие. Та нали говорех за знак, помисли си тя и едва не се разсмя на глас. Усмихна се на наставничката си и пусна ключодържателя в джоба си.
    На другия ден тя върна парите. И до ден днешен малкият ключодържател си остава едно от нейните най-скъпи притежания. Той й служи като напомняне, че трябва да вярва на Бога. Бе направила своя избор да изживее живота си с доверие, че вселената ще й даде всичко, което е най-добро за нея.
    Може би в онзи петъчен ден от живота си Сюзън би казала, че хиляда долара са точно това, от което се нуждае, за да се измъкне от финансовата си криза, но това нямаше да бъде напълно вярно. Онова, от което тя наистина се нуждаеше, бе вяра.
    Вяра в Бога.
    Вяра в другите.
    Вяра в себе си.
    Вярата беше дълготрайното решение, което тя бе избрала онзи ден. А Сюзън търсеше именно дълготрайни решения.
    Сега, четири години по-късно, Сюзън е финансово обезпечена. Тя има по-добро заплащане, по-сигурна работа, отслабнала е със седемнайсет килограма, ежедневно извършва физически упражнения, отказала се е от пушенето и това, което е най-важното, продължава да бъде трезвеничка. Ожени се за прекрасен, мил, умен и духовит човек, с когото има общ духовен живот. И Бог се изявява за нея ежедневно под много форми.
    О, ами какво стана с ключодържателя?
    Не мислите ли, че той е навсякъде с нея?
    Добре, добре. Бог наистина ни дава знаци, когато поискаме, но знакът не може да ни каже кое е правилно да направим. Той може само да ни покаже какви възможности имаме. Онова, което знаците от Бога правят, е, че ни разтърсват, за да мислим по-ясно. Те могат да ни дадат да видим по-очевидно ценностите си.
    В „Разговори с Бога" се казва: „всяко действие е акт на самоопределение."
    Това е, което правим тук, това е, заради което сме дошли. Ние сме в постоянен акт на самоопределение и впоследствие на пресътворяване на самите себе си отново и отново във всяка поредна версия. Да се надяваме, че това е най-върховната версия на най-възвишената визия, която някога сме имали за себе си. Но няма гаранция.
    Дилемата на Сюзан е и наша дилема. Какво е правилно? Какво е неправилно? Въпреки всичко в поредицата книги „Разговори с Бога" се твърди все отново и отново, че „няма добро и зло". Това са относителни термини, казват тези книги и хората променят през годините своето отношение към това кое действие е правилно и кое неправилно.
    Например, неправилно ли е да вземеш пари, които не ти принадлежат. Е, ако ти си Сюзън, може би ще мислиш, че е неправилно, от друга страна, ако си Робин Худ, ще мислиш, че не е неправилно. Разбира се, някои биха казали, че Робин Худ е крадял от богатите, за да даде на бедните, но нима да задържиш пари, които принадлежат на огромна корпорация, която ги е спечелила със зъби и нокти, с обир и измама, и да ги дадеш на бедния човек, наречен „ти", не е до голяма степен същото? Нима бедният човек трябва да бъде някой друг, за да бъде кражбата оправдана?
    Ами какво да кажем за човек, който краде, за да изхрани семейството си? Или за човек, който краде, за да нахрани себе си? В края на краищата аз мисля, че ние имаме възможност да отбележим тук, че Сюзън е „постъпила правилно" като е върнала обратно хилядата долара, но че нейното решение да ги върне обратно я е накарало да се почувства добре по отношение на самата себе си. Тя е решила, че да задържи парите не е най-висшата версия на самата нея и също е решила, че желае да изживее най-висшата версия на себе си. Това не е избор, който прави всеки човек, но е изборът, който е направила тя. Това не я прави нито по-добра, нито по-лоша от всеки друг, това просто я прави Сюзън.
    Когато е получила знак от Бога, този знак не е казвал нищо. Той не е казвал, върни парите или не ги връщай, задръж парите, ти ги заслужаваш, това е дар от небето. Той не е казал нито едното, нито другото.
    Когато Сюзън е получила своя знак, тя е разчела значението, което сама е вложила в него. Взела е решение по отношение на това каква е най-върховната версия за самата нея и я е изживяла, въпреки че това може би не е било най-лесната пътека. Но чувството, че е направила най-доброто от себе си, я е накарало да се почувства по-добре и я е извело до още по-здравословни избори. (Здравословни избори са тези, които те карат да се чувстваш добре по отношение на себе си.) А тези избори именно предизвикват дълготрайни резултати във времето.
    Знаците от Бога се великолепни. Също както и другите преживявания, споделени в тази книга, те са много често срещани. Понякога е трудно да се забележат божиите знаци.
    Но понякога е доста трудно да се пропуснат...