Дейвид Даниел е страстен играч на покер, затова е наясно с наличието на различни вероятности. Опитът му като студент в колежа в началото на 70-те години го научи на дълбоко ниво, че „случайност" едва ли съществува.
    Дейвид бе в началото на своето следване в университета в Северна Калифорния. Удостоен с отличие в програма, свързана с международните отношения, той бил поканен да учи една година в университета в Тунис, разположен в столицата в Северна Африка. Това обещавало да бъде истинско приключение.
    Родителите на Дейвид го подтикнали да попътува известно време из Европа, преди началото на учебната година в средата на септември. И все пак те се тревожили, което е съвсем разбираемо. Дейвид бил само на деветнайсет години. Плановете му предполагали да лети за Париж и след това да попътува из Франция, преди да замине за Тунис.
    И самият Дейвид, макар и развълнуван, естествено се чувствал малко притеснен във връзка с това пътешествие. Та той нямал още двайсет години, а трябвало да се справя сам в една съвършено непозната за него култура. Хм, мислел си той, бих могъл реално да науча нещо от това... Или да се проваля.
    Когато този младеж с вързана на опашка коса и кърпени дънки, пристигна на летище „Кенеди" с раница на рамо, той бе изпълнен с нетърпение, лишен от всякакъв опит, където и да било далеч от дома. Дали всичко ще бъде наред? - питаше се. Боже мой, Париж! - мислеше си той. И Тунис! Какво ще правя, когато стигна там? Та аз дори не мога да говоря езика и не познавам никого?
    Разстроен донякъде от собствените си страхове в последния момент, Дейвид започна да се скита из летището, опитвайки се да отклони мисълта си от проблемите, които биха могли да възникнат. И тъй като поради собствената му програма се наложи да пристигне много часове преди късния си полет над океана, той разполагаше с достатъчно време да се безпокои.
    Реши да отиде до Манхатън и да прекара известно време като се поразходи. Тъй като искаше да спести парите си за Европа, реши да тръгне на автостоп. Никога не беше ходил в Ню Йорк. Това щеше да бъде приятно следобедно приключение, както си мислеше той. Щеше да му бъде приятно да се поразходи извън летището.
    Грешка.
    Колите профучаваха покрай него, без да обръщат внимание на вдигнатия му палец. Божичко, та аз не мога да се оправя дори и В Ню Йорк, самообвиняваше се Дейвид. Как мога да си въобразявам, че ще се оправя във Франция.
    Тъкмо щеше да се откаже от идеята си за Манхатън, една кола забави ход и спря пред него.
    - Накъде си се запътил, синко? - запита го симпатичен мъж зад волана.
    - Към Манхатън - отвърна Дейвид с надежда. - Мислех си, че мога да поразгледам, преди да излетя за Париж тази вечер.
    - Добре, аз не отивам до Манхатън, но мога да ви закарам донякъде, след което ще ви оставя на място, откъдето ще можете да хванете нещо за града.
    Зарадван, Дейвид скочи в колата. Нещата започват да се обръщат за добро, ухили се той на себе си.
    Грешка.
    С най-голямо удивление Дейвид видя как приелият го шофъор спира колата встрани от пътя посред огромната магистрала и му дава знак да слезе.
    - Какво има? - разтревожено попита той.
    - Мога да ви докарам само дотук - каза шофьорът в отговор на недоумяващото изражение на Дейвид, - Казах ви, че няма да мога да ви закарам до края на пътя ви.
    На това място се срещаха няколко пътя, водещи в различни посоки към различни части на града. Дейвид нямаше представа къде се намира, нито как да стигне там, накъдето се беше запътил. В състояние на внезапна парализа той дори не бе успял да запази присъствие на духа и да запита шофьора! Единственото, което успя да чуе бе, „синко трябва да слезеш." Бе благодарил на човека, след което бе излязъл на кръстовището по средата на магистралата.
    Обзе го пълно отчаяние, когато се загледа в бясното движение наоколо. Никога няма да успея да се измъкна оттук, помисли си безнадеждно.
    Дори ако някой действително спреше, което беше почти невероятно, този човек трябваше да пътува към Манхатън, а не в някоя от другите посоки! А да върви пеша до някакво по-подходящо място за спиране на кола или дори обратно към летището не му бе възможно. Беше се озовал заклещен посред няколко свободни магистрали и си мърмореше на себе си посред цялата тази каша.
    Дейвид понамести раницата на рамото си и решително вдигна палец.
    Покрай него минаваха стотици коли. Мина час...
    После още един. Дейвид наблюдаваше лицата на шофьорите, които неотменно продължаваха своя път. Никой почти не го забелязваше, а ако все пак го забележеше някой, той показваше учудване или още по-зле, забавляваше се. И Дейвид можеше да си представи какво точно си мислеха всички тези хора.
    „Нима този младеж наистина си въобразява, че ще хване кола тук?"
    Дейвид не можеше да не се съгласи. Вероятността да успее бе нищожна. Обмисляйки какво би могъл да направи, в случай че никой не спре, никога, той реши, че когато привърши натоварения час на движение, ще премине през кръстовището и ще тръгне към някоя автобусна спирка. Започна да се тревожи, че ако нещо не се случи скоро, няма да има време да стигне до Манхатън. Ще трябва да се върне, за да хване самолета си за Париж, и то, ако има късмет да не изпусне полета късно тази вечер.
    Сега вече той наистина мислеше много негативно. Тук, казваше си той, съм напълно беззащитен. Може да ми се случи какво ли не. Дори и полицейска кола да спре, може да ми помогне, но може и да ме вкара в беда. На магистралите не е позволено да се пътува на автостоп. Може да ме задържи полицията и да си изпусна самолета...
    Посред размисъла за всички тези мрачни перспективи Дейвид изведнъж се спря. Почакай малко, та това е лудост! Нищо лошо няма да ми се случи. Той разтърси глава. Трябва да мисля положително в този случай.
    Само след няколко минути той забеляза нов модел комби, което забави ход и шофьорът подаде глава от прозореца загрижено. После Дейвид видя, без да може да повярва, как колата отби. Шофьорът махна с ръка на Дейвид да се качва.
    - Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви - повтори Дейвид, който едва си поемаше дъх. Грабна раницата и хукна към отворената Врата.
    - Към Манхатън ли отивате? - Веднага запита Дейвид. Вече знаеше, че това е важен въпрос, на който трябва да се отговори преди колата да потегли. Не искаше отново да се озове на поредното кръстовище сред някакъв друг възел от магистрали!
    Шофьорът погледна Дейвид с дълбоките си кафяви очи.
    - Да, Манхатън - отговори той с мек акцент.
    Те пътуваха още половин миля преди отново да заговорят. Дейвид го попита:
    - Откъде сте?
    - Аз съм от Тунис. Северна Африка.
    - Какво? - ако можеше, Дейвид щеше да удари спирачки, със сигурност щеше да го направи.
    - Вие сте от Тунис ли? - запелтечи той.
    - Да, но дълго време не съм бил в родината си. Всъщност живях в Париж през последните няколко години и едва преди месец се преместих в Ню Йорк Практикувах медицина в Манхатън.
    - Нима сте живели в Париж? Значи сте от Тунис и сте живели в Париж?
    Дейвид не може да повярва на ушите си.
    - Аз самият заминавам за Тунис и ще спра в Париж за един месец.
    Мъжът ококори очи и на лицето му се появи усмивка.
    - Е, значи съм избрал точния пътник. Сигурно ще мога да ви бъда от полза при вашето пътуване.
    През време на четиридесет и пет-минутния път до Манхатън Дейвид и докторът оживено разискваха всичко, свързано с хора и места, които щяха да бъдат част от живота на Дейвид през следващата година. Шофьорът даде на Дейвид имената на неколцина близки приятели и няколко познати. Те можеха да му кажат кои са най-добрите места, които трябва да посети и какво да види - ресторантите, галериите, евентуалните квартири, които би могъл да наеме, хората, с които трябваше да се срещне - всички неща, които Дейвид имаше нужда да знае, за да може посещението му във Франция и по-нататък да бъде приятно и по-полезно от това, което би имал един обикновен турист.
    Още на следващия ден, малко след като кацна на международното летище „Шарл де Гол", Дейвид започна да жъне плодовете на своето пътуване до Манхатън. В края на краищата, той бе поканен да живее в свободната спалня на една двойка, чиито имена и телефонен номер в Париж, бе получил от шофьора до Манхатън през онзи ден.
    Само след няколко седмици контактите, които му бяха дадени за Тунис, позволиха на Дейвид да се запознае с университета и да се почувства добре в този отдалечен град с напълно различна култура много по-скоро, отколкото си бе представял, че е възможно. Откриваше местата, които да посети и където да живее и работи като студент, така че нямаше много големи грижи. Целият този опит за него беше много положителен.
    Но животът на Дейвид - неговото чувство за сигурност, бъдещите възможности, които му се бяха открили вследствие на онова преживяване - можеха да бъдат... Не, щяха да бъдат... Напълно различни, ако този човек, специално този човек не беше спрял, за да вземе едно отчаяно хипи, което бе вдигнало палец, за да спре кола посред магистралата онази лятна утрин в Ню Йорк.
    Дейвид не видя своя благодетел никога повече. Седмици наред той пишеше писма, за да благодари на онзи човек за любезността да му създаде контакти, но не получи отговор на писмата си. В края на краищата Дейвид осъзна, че тази случайна среща е послужила на по-висша цел в неговия живот и нямаше смисъл да търси лекаря по-нататък. Важната среща се бе случила и бе предопределила хода на цялата година на Дейвид като студент в чужбина.
    Сега Дейвид често разказва тази история. Някои хора не приемат сериозно космичния контекст, в който Дейвид я поставя, но няма такъв, който да не изпита благоговение пред очевидно не случайното съвпадение, което се бе случило на онази магистрала.
    - Онова, с което преживяването най-много ми бе полезно - казва Дейвид - освен с очевидната помощ, която направи пътуването ми далеч по-приятно, е, че то ми показа съвсем недвусмислено, че съществуват моменти в живота, когато стават чудеса и те не трябва да бъдат оставени да отминат незабелязано, без да им се обърне внимание. Смисъл и цел съществува във всичко. Ние имаме уникалната възможност да им обърнем внимание - и това предопределя хода на нашия живот.
    Преди няколко години аз запомних една удивителна мъдрост от Вернер Ерхард. Вернер е един изключителен учител по опростено системно компютърно обучение, който казва: „Животът се оправя като се живее."
    Това са най-успокоителните шест думи, които някога съм чувал. Те ми позволиха да се отпусна по отношение на живота и да му дам възможност.
    Моето лично преосмисляне на тази мъдрост идва като пет думи.
    Бог е на наша страна.
    Аз твърдо и изцяло съм убеден в това. То е основата на цялата книга „Приятелство с Бога", която създадох през 1999 г. То е основата на цялата ми философия и разбиране за живота.
    Аз вярвам, че Бог е показал Своята "едностранност", всяка минута и всеки ден, - а някои дни по по-драматичен начин, отколкото през други. Историята на Дейвид Даниел е могъщ пример.
    Вярвам, че всички ние имаме да разкажем подобни истории. Вярвам, че всички можем да посочим моменти в нашия живот на изключителни съвпадения, синхрон, късмет или както искате го наречете. Аз ги наричам Мигове на Благодат. Те формират специална категория от по-широкия набор на подобни мигове, които виждам, че са наша двигателна сила - но само малцина от нас правят това съзнателно. Когато ние направим това съзнателно, разбирайки реално какво представляват Миговете на Благодат, се случва нещо забележително, те започват да се умножават. Така става, защото колкото повече разбираме, че това се случва, толкова повече осъзнаваме какво се случва.
    Нека се опитам да поясня.
    Осъзнаването е ключът към съзнателността, а съзнателността е ключът към сътворението. Колкото по-ясно осъзнаваме нещата, толкова по-ясно ги осъзнаваме. Осъзнаването е нещо, което се разгръща, което се самозахранва. След като човек Осъзнае, той осъзнава, че е Осъзнал. После човек осъзнава, че осъзнава, че осъзнава, и тъй нататък, докато стигнем последната степен на Пълното Осъзнаване.
    Когато Осъзнаем, че съществуват неща в живота Като Мигове на Благодат, започваме да ги разбираме много бързо. Когато ги разпознаем по-бързо, това ни дава възможност по-лесно да извлечем полза от тях. За случайния наблюдател може да изглежда сякаш ги сътворяваме. В известен смисъл ние наистина ги сътворяваме - ако приемем определението за „сътворение" като акт на виждане на нещо (и така като възможност за това да се извлече ползата от нещо), което вече съществува.
    Просто казано, ние нямаме причина да сътворяваме каквото и да било, чисто и просто използваме в своя полза всичко, което вече е било сътворено и знаем със сигурност, че можем да го направим.
    Тук границите се размиват, не че всъщност са размити, но могат да изглеждат така.
    В случая с господин и госпожа Джонсън Казахме, че твърдото намерение е онова, което дава възможност да се прояви чудо като това да си купиш къща за двайсет и четири часа, буквално без да имаш пари. Ние попитахме какво е породило това чудо. Било ли е чудото налично преди госпожа Джонсън да повярва в него, или тя в известен смисъл го е направила налично чрез своята вяра?
    Тук сега ние твърдим, че „просто се възползваме от всичко онова, което вече е било сътворено". Това отговаря на въпроса като погазва, че чудото вече е съществувало и всичко, което госпожа Джонсън е трябвало да направи, е да види, че то е там, посредством вярата си.
    Но вярата е нещо подвеждащо. Трудно е за мнозина да повярват в нещо, в което „не вярват". Ако нещо е „невероятно", как човек да направи така, че да повярва в него? Как човек „придобива вяра"?
    Моите наблюдения погазват, че вярата се придобива по три начина. Чрез забелязване, преживяване и решение. Ние можем да забележим как нещата се развиват за другите хора (като четем книги подобни на тази). Можем да преживеем как нещата се проявяват (както Дейвид Даниел). И можем твърдо да бъдем решени, че нещата ще се развият по определен начин (пътят, възприет от госпожа Джонсън).
    Това може фактически да се превърне в тристранен постъпателен процес. Първо човек чува за чудесата, станали с други хора, след това като слуша достатъчно такива примери, той издига своето съзнание и започва да забелязва, че също и в неговия живот има чудеса. И накрая, като възприеме достатъчно чудеса в своя живот, той решава, че чудото явно е нещо обичайно и започва абсолютно да го очаква, дори да го изисква - като съзнателен стремеж. Интересното е, че не всичките стъпки е необходимо да се осъществят, нито пък в същия този ред. Човек би могъл да прескочи някое от стъпалата или да ги преодолее в друга последователност.
    Онова, което се бе случило с Дейвид Даниел, когато посетил Ню Йорк като студент, е бил момент, който би могъл да „изглежда" огромно неблагополучие, дори беда. В действителност това е бил Миг на Благодат, момент на божествена Намеса, от която е могло да произтича само благополучие.
    Неговата сила е не само в резултатите, които е породил в живота на Дейвид в краткосрочен план, но във вярата и познанието, които този миг е вложил в живота му задълго.
    Сега Дейвид знае и винаги след от онзи ден от младежките му години е знаел, че животът се изявява в самия процес на живот и че Бог е на наша страна. Той изобщо не се съмнява в това, защото го е преживял непосредствено и сега е наясно с Процеса на живота и неговото проявление. Той направо е изкачил второто стъпало.
    Красотата на тази „система" е в това, че тя дава яснота и поражда все повече и повече подобни случаи и резултати. Защото когато се стигне до такова прозрение, то позволява на човек да гледа на нещата по различен начин, а това му позволява да преживява нещата по новому и да очаква това. Сега той може да премине на трето стъпало. Но преди „чудото с автостопа" Дейвид е бил угрижен, чудейки се как да излезе от бъркотията, в която бил попаднал. От друга страна, преди „чудото с къщата" госпожа Джонсън не се е терзаела изобщо - макар и чудото с нея да е било все още предстоящо.
    Къде е разликата? В съзнателния стремеж. Госпожа Джонсън е преминала направо на трето стъпало. Ние не разполагаме с достатъчно предварителна информация за нейния живот, за да знаем дали тя е прескочила предишните две стъпала, или е преминала през тях, но това, разбира се, е без значение. Онова, което има значение, е, че тя е повярвала твърдо в намерението си и никога не се е поколебала, не е позволила да изпадне в отрицателни мисли. Нещо, което е лесно да стане, когато перспективите не са много добри. Тя така и не си бе позволила да се откаже нито за миг от своето твърдо намерение пред лицето на онова, което се случва. Като не се бе отказала от намерението си, тя бе поддържала всичко в ситуация на напрежение.
    Това е тайната на живота. Когато се използва правилно, ситуацията на напрежение е нещо добро. Тук говоря за онова, което психолозите наричат „творческо напрежение". Фактически точно това имам предвид: напрежение, което твори.
    Когато нещата се поддържат в творческо напрежение, противопоставящите се енергийни сили се използват една срещу друга, за да поддържат реда и по този начин всичко се поддържа в ред, тогава, когато на целия свят му се струва, че всичко се разпада, че не може да се осъществи и че няма смисъл.
    Това става, когато се освободи напрежението от факта, че всичко се разпада. Когато се оставиш да става каквото ще, предадеш се, както децата, когато играят на война, оставят всичко с главата надолу.
    Номерът е да продължиш да се стремиш дотогава, докато онова, което ти се противопоставя, в края на краищата се предаде. Тогава нещата не се срутват, те идват на мястото си.
    Точно това се бе случило с господин и госпожа Джонсън.
    Дейвид Даниел е имал късмет в собствената си трансформация на мислене. Неговото отпускане в отрицанието на онова кръстовище на магистрали е било краткотрайно и не е излъчило твърде много негативна енергия, за да прекрати мечтата му да стигне до Манхатън и обратно до летището навреме, за да отлети.
    Той се е отърсил от негативното мислене тъкмо навреме, за да „спре" спирането. Той е престанал да пречи на собственото си благо. Бил е на косъм от това да попречи на собственото си благо, когато му се открива нов път чрез един процес, който аз наричам „преустановяване на процеса на преустановяване" - решимост да не преустановяваш, да не пречиш на собственото си благо.
    О, погледнете чудото! Сякаш изневиделица се появява човек, който не само пътува до Манхатън, но това е точният и съвършен човек, който някой би могъл да си представи в тази ситуация.
    Днес Дейвид разказва, че животът му е бил „изпълнен" с подобни случаи. Това безспорно е истина. Защото онова, което мислиш, него и преживяваш. И ако мислиш, че в настоящите обстоятелства - каквито и да са те - ти в крайна сметка ще получиш своето върховно благо, това неизменно ще стане.
    Не може да бъде друго, защото преживяването на човека не е нещо, което се случва, а е нещо, което човек мисли, че се случва. С други думи, то не е нещо, което „става", то е нещо, което ти чувстваш във връзка със ставащото!
    Онова, което чувстваш по отношение на нещата, ставащи извън теб, представлява ставащото вътре в теб. То се случва в сърцето ти, в душата ти, в твоето съзнание. То създава запис на всичките тези три нива и този запис е онова, което човек нарича опит.
    Двама души биха мигли да чуят една и съща музика и да я преживеят по коренно различен начин. Същото се отнася и за двама души във връзка с храната, във връзка със секса, двама души във връзка с каквото и да било.
    Ако всеки път, когато човек се окаже в затруднение (както Дейвид по средата на магистралата), той осъзнае, че е изправен пред една възможност, а не пречка, той няма да изпада в негативно мислене и всичко, свързано с начина, по който преживява обстоятелствата, ще се промени.
    Тъкмо в това е задачата.
    А още по-голямата задача е, че не се налага дори човек да знае, че нещо добро става, за да стане то. То става независимо дали човек знае това, или не. Ако желаеш да преживееш „доброто", което се случва, ти трябва просто да видиш доброто.
    Тъкмо това означава осъзнаване. Това е смисълът му.
    Умението в живота е да наблюдаваш - просто да наблюдаваш - без да съдиш. Не поставяй един или друг етикет. Не изпадай в негативизъм. Просто се превърни в обективен наблюдател.
    Аз току-що съм бил оставен от шофьор посред магистралите за Ню Йорк.
    В разказа на Дейвид Даниел тъкмо това е истината, всяка друга мисъл, която Дейвид е имал по отношение на случилото се, би била само съждение. За радост Бог не се интересува от това как ние съдим за нещата. Бог винаги има грижата да направи така, че всичко ставащо да бъде в наша полза. Единственият въпрос не е дали определена случка е в наша полза, а колко дълго време е нужно, за да забележим, че тя е в наша полза.
    Колкото по-скоро осъзнаем, че всички неща са за наше добро, толкова по-скоро ще ги преживеем тъкмо по този начин.
    Чуйте откъс от „Разговори с Бога", книга втора, по въпроса:
    Защото Моята воля е, да знаете и да преживеете Истинската си Същност, Аз ви позволявам да предизвиквате събитията и преживяванията, които сте избрали да сътворите за тази цел.
    Други играчи в универсалната игра се присъединяват към вас от време на време - или като кратки срещи, второстепенни участници, временни партньори, дълготрайни съратници, роднини и семейство, скъпи и обичани хора или до-животни партньори.
    Тези души са привлечени към вас от вас. Вие сте привлечени към тях от тях. Това е взаимен творчески процес, който изразява изборите и желанията и на двете страни.
    Никой не се явява пред вас случайно. Няма такова нещо като случайно съвпадение.
    Нищо не става произволно.
    Животът не е резултат на случайност.
    Събитията, също както и хората биват привлечени към вас от вас за вашите собствени цели...
    Когато разберем това, нашият живот се преобразява или поне изглежда така. В действителност всичко, което сме направили, е, че сме видели обстоятелствата такива, каквито са. По същия начин невъзможно е да преобразим себе си, възможно е само да познаем себе си или да не познаваме истинската си Същност. Когато я познаем, ние преобразяваме своя опит.
    Аз зная, че животът се оправя като се живее, зная, че Бог е на моя страна. Това поддържа моето творческо напрежение. Границата между моето положително Аз и моето Негативно Аз си остава непокътната, докато Негативното ми Аз толкова се умори да упорства, че най-сетне се откаже от упорството си. Тогава всичко онова, което едната моя половина е настоявала, че не може да се осъществи, си идва на мястото!
    Сега, когато зная този номер, живея живота си освободен от грижи и тревоги. Виждам, че всичко води към добро. И тази истина ме прави свободен. Свободен от чувството за безизходност, свободен от гняв, свободен от тревога.
    Ако отново изпадна в подобни преживявания, когато това се случи, то е, защото съм забравил коя е моята Истинска Същност и Реалността на фактите. Забравил съм, че животът се изявява в процеса на Самия живот, забравил съм, че Бог е на моя страна.
    Престанал съм да проявявам достатъчно внимание. Престанал съм да бъда в творческо напрежение. Отпуснал съм се на мисловния негативизъм.
    Забравил съм, че пътуването ми продължава и че съм попаднал на някакво адско кръстовище посред магистралата.