Празниците и Светите дни са винаги трудно време, ако нещата не вървят добре. Предназначени да бъдат периоди на радост и щастие, те могат вместо това да донесат тъга, както историята на Трой - и не-разказаните лични истории на множество други хора илюстрират. Но такива дни, също както в историята на Трой, могат да бъдат и моменти на изцеление. Защото сърцето може да се отвори по-лесно във време, в което традициите и културата на хората ги извеждат до състояние, в което да си спомнят великите тайни на живота.
    Това би могло да бъде Рамадан. Това би могло да бъде Рош Хашанах*. Би могло да бъде Белтане**. Няма значение. Всички традиции и всички култури имат специални дни, когато най-дълбоката им мъдрост и откровено щастие са проявяват в празници и ритуали, чрез песни и танци, чрез семейни събирания и споделяне на Тържеството на самия живот.
    Кевин Донка съвсем не беше в празнично настроение в началото на Коледните празници. Всъщност, чувстваше се много, много самотен и откъснат от хората.
    Лесно можеха да ме разберат, мислеше си той за себе си. Ако само биха могли да престанат да бъдат толкова критични, само ако можеха...
    Някои сериозни неразбирателства бяха възникнали в семейството на Кевин. Сестра му почти не му говореше, брат му също му беше сърдит. Дори баща му се бе присъединил към свадата - и не на страната на Кевин. И макар че Коледа не е време за спорове, Кевин тъжно размишляваше колко трудно е да пренебрегне чувството, че семейството му го е съдило твърде несправедливо.
    Всичко се свързваше с едно делово споразумение, което бе сключил със своя зет. Всички някак си бяха решили, че Кевин не спазва своите задължения в сделката. Само ако можеха да ме чуят! - мислеше си Кевин. - Аз съм единственият, който бе справедлив, казваше си горчиво. Аз съм единственият, аз съм единствения, единственият, ЕДИНСТВЕНИЯТ!
    Беше много сърдит. Всъщност седмицата преди Коледа не можеше да мисли за нищо друго, освен за това. Беше почти решил да не присъства със своето семейство на годишното Коледно събиране в дома на баща си.
    - Бях съвсем объркан - спомня си той. - Не знаех какво да правя и как да разреша недоразуменията помежду ни. Не ми се искаше да отида там и да чувствам цялото това напрежение в атмосферата, особено ако децата са наоколо. Децата усещат, мислиш си, че не разбират какво става, но те знаят, могат да го почувстват. Не исках всичко това да развали тяхната Коледа.
    Кевин се опитваше да направи всичко, което може, за да преодолее тези чувства. Четеше по онова време книга, наречена „Четирите споразумения" от Дон Мигел Руиз. Сега се опитваше да приложи едно от тези четири споразумения за здравословен живот, които се споменаваха в текста: никога не приемай нищо лично.
    - Бе много трудно - казва той. - Това е голямо споразумение, което трябва да направиш с живота си, но е трудно, когато собственото ти семейство е толкова критично и осъдително настроено към теб. Мислех си, че ме познават по-добре.
    Кевин Донка е лечител на гръбначни заболявания в Лейк Хилс, щата Илинойс, и е излекувал много хора там, но сега той с ирония си мислеше, че не може да излекува дори и себе си. Разбира се, това бе сърдечна мъка, не състояние на тялото, казваше си той, и затова е различно. Така както стояха нещата, имаше нужда от божествена намеса, нещо далеч по-голямо от онова, на което го бяха учили в школата за лекуване на гръбначни заболявания.
    И ето че дойде съботата преди Коледа. Вечерята в дома на Донка бе нормална, макар и малко унила. Кевин знаеше, че ще трябва да вземе скоро окончателно решение - и да съобщи на семейството си за него. Как би могъл да съобщи на собствените си деца, че няма да отидат да се видят с „дядо" на Коледа? Как можеше да сподели със съпругата си Кристин колко дълбоко е огорчението му?
    - Татко, татко, ела да ме видиш! - радостно извика шестгодишната му дъщеря Мария, когато всички бяха седнали в семейната стая за вечеря. Зелените й очи искряха и меката й права кестенява коса се люлееше, сякаш се движеше в ритъма на музиката на Бритни Спиърс. Тя бе репетирала една песен със своя уокмен през целия ден.
    - Можеш ли да ме снимаш с камерата, татко? - молеше го тя. - Ще ми се после да се видя как го пея!
    Кевин се усмихна. Децата носят толкова много радост и съзнанието му бе отвлечено макар и само за момент от мрачните му мисли. Двамата се качиха горе по стълбите на по-широко, където в младежките години на Кевин бе „стаята за игра". Там той изнесе видеокамерата, зае подходяща позиция на дивана и насочи обектива към Мария, когато тя отново започна своя танц. В песента на Бритни Спиърс има един стих, в който се казва:"Моето единение ме убива." Но Кевин забеляза, че Мария го пееше различно. Мария пееше: „Моята единственост ме убива."
    - Скъпа, не се Казва точно това - нежно я поправи Кевин. - Това не са точните думи. И той й каза как в действителност е стихът.
    Мария се замисли за момент, после каза:
    - Аз го харесвам повече по моя начин!
    Кевин сви рамене, усмихна се и те отново започнаха да записват.
    Този път, тъй като беше в настроение да се пошегува с баща си, Мария направи нещо, което се дължеше на нейната дяволитост на шестгодишно момиченце. Когато стигна до стиха, в който баща й я бе поправил, тя приближи елегантно до камерата, насочи лицето си право към обектива и изпя срещу Кевин: Твоята единственост те убива, татко!
    Кевин премигна от другата страна на обектива и изведнъж застина на място. „Почувствах се като ударен от камшик", спомня си той.
    Чувствата на разделеност от семейството, от което произхождаше, се надигнаха в душата му. Спомни си собствените си думи, ако само... Ако само... Аз съм единственият... В този момент той разбра, че е получил послание от много по-високо място в сравнение със себе си и малкото му момиченце Мария - но в същото време съществуващото вътре в тях.
    По-късно онази нощ, докато лежеше в леглото си, той взе друга от книгите, които четеше - „Приятелство с Бога". Само след няколко страници се обърна към Кристин.
    - Трябва да ти кажа нещо, което се случи тази вечер - каза той и разказа преживяването си с Мария и песента. - Мисля, че Бог ми говореше по отношение на целия този проблем със семейството ми. В тази книга се казва, че Бог говори на всички нас през цялото време. Ние трябва просто да сме отворени, за да го възприемем. - Зная - нежно се съгласи съпругата му. - И какво смяташ да направиш по този въпрос?
    Една сълза се стече до устните на Кевин и той вкуси нейната соленост. Спомни си два от въпросите в „Разговори с Бога", които бе запомнил.
    Това ли е моята истинска същност?
    Какво би ми било приятно да сторя сега?
    - Ще отида на тържеството за Коледа при тях и ще ги обичам, независимо какво правят или говорят.
    Кристин се усмихна.
    На следващия ден Кевин се обади на баща си.
    - Бих искал да дойдем заедно със семейството ми за Коледа, татко, ако ти е приятно. Ще ми се да преодолеем недоразуменията помежду си. Нека да имаме хубав празник.
    Баща му дори не се замисли.
    - И аз искам това, Кевин - Каза той.
    И така, тази единственост на Кевин престанала да го унищожава.
    От устата на малки деца ние често получаваме нашата най-дълбока мъдрост и случаят с малката Мария Донка е великолепен и стоплящ сърцето пример. Чувството, че човек е сам срещу целия свят, е нещо много обичайно. За да се преодолее едно такова състояние, като това на Кевин, нужен е момент на разширено съзнание. Понякога могат да ни стреснат най-странни неща и да ни накарат да влезем в такова съзнание, като например, невинните, привидно несвързани думи на някое дете.
    Но наистина ли думите на Мария са били несвързани? Нима те наистина не са имали нищо общо с онова, което става в живота на баща й в онзи момент? Дали това е била случайна фраза, наивен изблик на опако и игриво малко момиченце? Или е било случай на божествена Намеса? Божествена Намеса в най-тайнствен вид. Дали е възможно това да е бил разговор с Бога?
    Аз вярвам, че е така. Зная и мисля, че Бог много често ни говори чрез думите на децата. Защо? Защото децата не са забравили, децата не са били достатъчно дълго „далеч", за да са загубили връзката си със своята най-дълбока истина и най-върховна реалност.
    Спомням си историята, която разказах в „Разговори с Бога", първа книга, за момиченце, което един ден седяло край кухненската маса и работело с цветните си моливи. Майка й влязла, за да види с какво е толкова съсредоточено заета.
    - Какво правиш, скъпа? - попитала я тя. Момиченцето вдигнало поглед, цялото сияещо.
    - Рисувам образа на Бога!
    - О, това е толкова хубаво - усмихнала се майката, - но знаеш ли, скъпа, никой всъщност не знае как изглежда Бог.
    - Ами ако просто ме оставиш да довърша... - казало момиченцето.
    Виждате ли как стоят нещата при децата? Дори не им минава и през ум, че не могат да знаят нещо, за което останалите хора на света - така наречените по-умни възрастни - нямат дори и представа. Децата не само, че са напълно наясно, те не съдят себе си за това, че говорят каквото мислят. Децата просто изстрелват истината, споменават своята мъдрост и, танцуващите, се оттеглят.
    Моята прекрасна приятелка, преподобната Маргарет Стивънс, разказва една история за себе си в момент, който казва, че никога няма да забрави. Веднъж тя леко плеснала малкото си момиченце по дупето и строго му отправила забележка за нещо, което детето било сторило. Когато дъщеря й се разплакала, Маргарет я погледнала и казала: - Вече всичко е наред, прощавам ти.
    Дъщеря й я погледнала право в очите и отвърнала:
    - На думи ми прощаваш, но очите ти не ми прощават.
    Това е едно хладно като камък, неопровержимо прозрение. То се отнася към нещата, които само едно дете може да види и само детето би могло да изрази толкова ясно.
    Маргарет, която днес е на осемдесет години, все още използва този момент като нагледен пример в своите беседи и проповеди, описвайки как нейното собствено дете й е дало урок по прошка за цял живот - че прошката не е нещо просто изречено на думи, а трябва да бъде от сърце.
    В случая с настоящата история Кевин Донка получава също поука - определена мъдрост, привнесена „случайно", Когато едно малко дете смесило две думи. Но дали е било смесване? Било ли е това случайност?
    Повтарям отново - не.
    Не е случайност също и това, че Бог чрез Кевин предаде на и на мен тази история, защото поуката не е била предназначена само за семейството на Донка в Лейк Хилс, щата Илинойс, но за хиляди хора, които ще прочетат написаното тук в тази книга.
    Сега бих искал да подчертая, че това учение е далеч по-широкообхватно, отколкото бихте могли да си помислите. Докато размишлявах над уроците в разказа на Кевин, аз осъзнах, че в тях се крие нещо повече от онова, което се вижда на пръв поглед. Ясно осъзнах, че да бъдеш „единствен", е духовно състояние. То може да бъде неблагоприятно или благоприятно в зависимост от това по какъв начин бива преживяно.
    Ако разбираме това да бъдеш единствен като нещо, което означава да бъдеш разделен от всеки друг - „само един", който върши едно или друго, „само един" който има определено специфично преживяване -тогава да бъдеш единствен, би било унищожително.
    Но, ако разбираме единствеността в смисъл,че сме единни с всички останали, - че няма никой освен "нас", че всички сме Едно цяло - тогава единственост ще означава възраждане.
    Ние или израстваме, или се снижаваме в зависимост от това как разбираме единствеността.
    Ето моето разбиране.
    Съществува „само Бог" във Вселената. Няма нищо друго. Това е изключително твърдение с неимоверно много внушения - на човек просто му спира дъхът от онова, което то съдържа в себе си, включително и че всички ние сме наистина Едно цяло. Създадени сме от едно и също „тесто". Или както видният физик доктор Джон Хагелин го е изразил: „В основата си всичко в живота е единно. Животът е Единно поле."
    Доколко сме единни?
    Светът бе шокиран да узнае през февруари 2001 година, че генетичната структура на човешките същества е в 99.9 процента идентична. Откритията на човешкия геном, осъществени от два отделни екипа учени от целия свят, породиха изумителни откровения по отношение на човешкия род - обстоятелство, което най-сетне предоставя научно доказателство за онова, което духовните учители проповядват от самото начало на времето. Първите изводи от тези научни изследвания са следните:
    Съществуват далеч по-малко човешки гени от това, което се мислеше - може би само около 30 хиляди, а не 100 хиляди, както повечето учени са предполагали. Това означава, че те са само една трета повече, отколкото са били открити в кръглите червеи.
    От тези 30 хиляди човешки гени е установено, че само триста нямат съществени съответствия у мишките. Сигурно сте чували, че съществуват само шест степени на разделение между човешките същества. Е, съществуват само 300 гени, които различават човешките същества от Мики Маус.
    Колкото повече неща откриваме за нашия свят и за неговите закони за живота и неговото развитие, толкова повече установяваме, че живеем в една вселена, която красивата малка Мария бе нарекла единственост. Животът е единственото, което съществува. Всичко, което виждаме, откривайки все повече и повече неща за него, са само варианти на една-единствена тема. Аз наричам тази тема Бог.
    Това, което еволюцията ни приканва, е да преобразим мисленето си по отношение на тази единственост, да преустановим единствеността, която ни разделя, и да започнем да виждаме онази единственост, която е единение.
    Когато наистина видим, че животът е Единственото, което Съществува, тогава ще разберем също, че Любовта е Единственото, което Съществува. И така ще осъзнаем същото и по отношение на Бога, защото Животът, Любовта и Бога са едно и също нещо. Тези думи са взаимозаменими. Ние можем да заменим едната с другата буквално във всяко изречение, без да променяме смисъла или да стесняваме разбирането си. Наистина, по-скоро ще го разгърнем.
    Животът, Любовта и Бога са във връзка с нас по стотици начини ежедневно. Понякога чрез гласовете на деца, а понякога чрез шепота на Приятеля вътре в Нас...