Ние се срещнахме вече в тази книга, в глава втора, с Бил Тъкър, който живее в околностите на Милуоки, Уискънсин. Той беше онзи невярващ брокер на недвижими имоти, който със зяпнала от удивление уста проследи стъпка по стъпка пътя на господин и госпожа Джонсън, когато чудото се разгръщаше в техния живот. Бил ми каза, че животът му от онзи ден нататък буквално е бил изпълнен с чудеса. И когато ми описа едно от тях - един удивителен и силен разказ - аз не можах да устоя и да не го включа тук в този сборник, защото илюстрира по много драматичен начин темата, около която се съсредоточава тази книга:
    Съществуват неща, за които не знаем, съществува пряка връзка между хората и Божественото и преживяванията на тази връзка са далеч по-разпространени, отколкото обществото признава.
    Така както в „Разговори с Бога" се надявах най-сетне да разбия илюзията, че Бог не говори вече пряко на човешките същества, с настоящата книга се надявам ясно да се разбере, че онова, което е необичайно, всъщност е най-обикновено.
    Щом веднъж „проумеем", ние ще разберем, че схващането ни за живота на тази планета като цяло е било досега неточно, неправилно или в най-добрия случай непълно. И тогава ние съвсем искрено ще започнем да търсим истината за нещата.
    Онези, които дълбоко разчитат нашият ограничен и изпълнен с нужда живот да продължи такъв, какъвто е, може би трудно ще разберат всичко това. От друга страна, хората, които са готови, за да се проявим колективно като Нови Хора в ново общество, ще приемат с радост свидетелствата за готовността и способността ни да бъдем сътворци на този опит.
    Затова искам отново да дам думата на Бил Тъкър, който има още една интересна история да разкаже. Този път със собствените му думи...
    Един студен февруарски ден на 1990 година майка ми ми се обади от болницата „Сент Мери" в Милуоки.
    - Трябва да дойдеш веднага в болницата! - помоли тя.
    - Какво е станало? - попитах аз.
    - Баща ти се почувства зле и аз го доведох в кабинета за спешни случаи - плачеше тя по телефона, - а те отказват да говорят с мен преди ти да дойдеш!
    Хвърлих се в колата и подкарах с голяма скорост към „Сент Мери". Изпратиха ме в отделението по онкология. По онова време не знаех, че онкология е раковото отделение. Майка ми ме заведе при лекаря и аз го попитах защо не е искал да говори с нея.
    - Защото имам много лоши новини и исках член от семейството да бъде тук, за да я подкрепи.
    - Добре, какво се е случило? - попитах.
    - Прегърни майка си през раменете - Каза той и аз го направих. - Баща ти умира от рак и ние нищо не можем да направим. Майка ми започна да вие:
    - О, Господи, не-е-е... - и едва не припадна. Аз я задържах.
    - Наистина ли няма нищо, което да може да се направи? - умоляваше майка ми.
    - Съжалявам, но той е пушил в продължение на петдесет години и осемдесет процента от двата му бели дроба са увредени. Не можем да го облъчваме, поради това че голямото количество радиация на твърде голям обсег, който трябва да се облъчи, ще унищожи всичките му останали жизнени органи. Нещо повече, не можем да приложим и химиотерапия, защото количеството на химикалите може да го убие и само ще го накараме да бъде болен и нещастен през последните си дни. Не можем и да го оперираме, защото трябва да отстраним и двата дроба напълно и той няма да има с какво да диша.
    Майка ми бе изпълнена с тревога и се опитваше да се хване дори и за най-малкия лъч надежда.
    - Колко дълго му остава да живее? Лекарят се поколеба и бавно каза:
    - Няма да може да оцелее и шест месеца - и той кимна към мен, за да я подкрепя отново. Разбрах, че предстои да чуя още лоши новини.
    - Докторе - умолително се обърна майка ми към него, - планувахме да прекараме ваканцията през юли във Флорида, той дали ще може да дойде?
    - Мисля, че не ме разбирате - каза той. - Съпругът ви може би няма да оживее до юли.
    Майка ми се обърна към мен с широко отворени очи, сякаш не разбираше какво чува.
    - Какво говори той, Бил?
    - Лекарят се опитва да ти каже, колкото е възможно по-меко, майко, че татко ще умре доста преди да са минали шест месеца.
    При тези думи тя започна отново да вие и падна на пода. Действително припадна в ръцете ми. Дадоха й да вдиша соли и тя дойде в съзнание.
    Цялата явно трепереше и промълви:
    - Моля ви, докторе, само ми кажете колко още му остава да живее!
    Аз кимнах към него, потвърждавайки, че може да й каже.
    - Ами... Невъзможно е да се предскаже... - при което извърнах очи - но не мисля, че му остават повече от три седмици.
    При това докторът бързо добави:
    - Но ще му дадем нещо за облекчаване на болката. Може би ще приложим също и радиация, но няма да бъде достатъчна, за да удължи живота му, само ще облекчи положението му.
    При тези думи, майка ми се обърна към мен и каза:
    - Зная, че ти имаш специална връзка с Бога. Синко, трябва да спасиш баща си!
    - Мамо, аз не съм Иисус Христос. Какво мога да направя?
    - Мислиш ли, че не зная за чудесата, които си имал в живота си? Зная как дъщеря ти се възстанови от пълна парализа за чудотворен период от време - каза тя. - И зная за всичките онези пари, които получи чрез молитва. - Сега - настояваше тя - трябва да излекуваш баща си.
    Тогава взех решение. Майка ми имаше право, разбира се, по отношение на дъщеря ми. Тя наистина се бе възстановила от почти пълна парализа - и аз бях този, който каза, че ще се възстанови. Беше права също и за парите. Веднъж помолих Бог да ми даде чисто и просто един милион долара точно в период от четиринайсет дни. На четиринайсетия ден една банка ми отпусна милион долара инвестиция за реализирането на бизнесидея, която имах.
    И за това бях казал на всички, че ще се случи.
    - Бог никога не се проваля - казах аз.
    И така, сега докато стоя в болницата, знаех, че е настъпил още един момент, в който трябва да направя своето. Обърнах се кьм лекаря и казах:
    - Добре, баща ми вече е излекуван, той няма да умре. Ракът му е изчезнал. Сигурен съм, че това звучеше лекомислено, но аз не бях лекомислен, бях напълно искрен. Лекарят ме погледна с широко отворени очи, долната му челюст увисна, като че ли съм луд.
    - Отхвърлянето на истината няма да помогне, синко - каза той. - Баща ти няма да издържи и до края на месеца.
    - Докторе, може би нямате представа за какво става дума тук, но аз ви уверявам, че баща ми е излекуван от рака.
    При тези думи ние с майка ми си тръгнахме от болницата.
    Аз изхвърлих проблема от съзнанието си. След като „нещо е станало", нямаше причина да мисля за него, да питам отново и да се тревожа дали ще излезе вярно, или не. Знаех, че чудото вече е станало, независимо дали някой от нас можеше да види физическите му проявления или не.
    Направиха на баща ми радиоактивно облъчване... Всъщност удивително малко, както си помислих, по веднъж на всеки шест седмици в продължение на няколко месеца. Той все още беше жив, всъщност по-точно е да се каже, че „креташе" и все пак през юли, макар че баща ми продължаваше да бъде откровено болен, родителите ми отидоха на своето ваканционно пътуване във Флорида!
    През октомври, тъй като бях командир от запаса, бях мобилизиран във военноморската флота за операцията „Пустинна защита", която предшестваше „Пустинна буря". От военноморската флота бях изпратен в Чикаго, за да заема мястото на друг командир, който бе изпратен в саудитска Арабия.
    В края на февруари 1991 година, веднага, след като петдневната война по суша свърши, ми се обадиха в щаба на флотата. Беше онкологът на моя баща.
    - Командир Тъкър... От Милуоки? - попита той колебливо.
    - Да, аз съм Бил Тъкър.
    - Слава Богу! Звънях почти из цялата флота, опитвайки се да ви намеря - каза той. - Няма да повярвате на това, но...
    - Разбира се, че ще повярвам, докторе - казах преди той да е довършил думите си.
    - Не, не, чуйте ме! Няма да повярвате, но вашият баща е... Ракът му изчезна!
    - Разбира се, че е изчезнал - отвърнах аз.
    - Не, не, имам предвид, че е излекуван Това е чудо! - той направо изстреля тези думи.
    - Ами вие къде бяхте? - попитах аз. - Това се случи преди година, миналия февруари, там в болницата.
    - Какво? - възкликна той. - Не ви разбирам.
    - Докторе, онова, което сте преживели, наистина е чудо, но не в преносния смисъл на думата, който вероятно вие имате предвид, а в буквалния смисъл. Не си ли спомняте, когато ви казах,, че баща ми е излекуван.
    - Да, но аз имам предвид, че това е чудо - не зная по какъв начин мога да го нарека! - възкликна той като явно не разбираше за какво става дума.
    Баща ми се върна на работа съвсем редовно през следващите седем години и тогава един ден той отново се разболя. Заведохме го в болницата, този път в колумбийската болница, защото лекарят му работеше и на двете места и ни беше насочил там.
    Когато влязохме, лекарят се спусна да ни посрещне на вратата и, застанал до баща ми с ръце на раменете му, се обърна и обяви на целия персонал, който бе наоколо и можеше да чуе.
    - Чуйте всички! Ето го човекът, правещ чудеса!
    Персоналът, който явно знаеше историята, която се носеше из болницата за чудотворното изцеление на моя баща, започна да ръкопляска. Аз бях щастлив, че тези професионални медици са готови да признаят възможността за спонтанно чудо, но не бях щастлив от това, че те го приписваха на мене. Все още има на какво да се учим., казах си аз.
    След като завърши медицинският преглед на моя баща, лекарят ме повика на консултация.
    - Страхувам се, че отново се е разболял от рак - каза той потиснато. - Този път има така наречения дребноклетъчен рак, а това е най-лошият вид, бързо се развива и е най-устойчив на лечение.
    - Не се тревожете, докторе - казах аз. - Вече е излекуван.
    Лекарят мълчаливо ме изгледа, като присви вежди, обмисляйки думите ми. После внимателно изрече:
    -Аз... Не мисля... Така... Този... Път... Аз се позасмях.
    - Не мислехте така и миналия път, докторе. Какво у Бога смятате, че се е променило?
    - Ах! - възкликна той. - Нямам намерение да оборвам религията. Всичко, което е добро, е мое кредо, но мнозина имат вяра и Бог не ги изцелява от рак всичките.
    - Може би не са помолили Бога, докторе, помислили сте за това? Може би просто са били „фаталисти" и не са искали да тревожат Бога с подобна молба, защото са вярвали в „съдбата" или може би са го молили, но са се съмнявали в сърцето си, че Бог ще изпълни молбата им. Това със сигурност би анулирало молитвата. Но погледнете ме в очите, докторе. Колебание ли виждате в мен или увереност?
    - Ами, да почакаме и ще видим... - отстъпи той.
    - Това не ми изглежда много убедително твърдение. Човек трябва да знае - абсолютно да знае - предварително, че чудото вече се е случило... В противен случай то не може да се случи.
    Лекарят се усмихна отстъпчиво.
    - Както кажете - отвърна тихо той.
    - Точно така, ето че разбрахте! През следващата седмица лекарят ми каза, че дребноклетъчният рак е изчезнал и остана, загледан със страхопочитание след нас, докато излизахме от болницата. След седмица баща ми се върна отново в болницата. Дребноклетъчният рак се бе върнал. Още веднъж казах молитвата си и следващата седмица бе обявено, че баща ми няма отново никакъв рак.
    След това, само след няколко седмици ракът отново се появи. Ние се превърнахме в редовни посетители на колумбийската болница. С всяка поредна атака ракът все повече и повече съсипваше моя баща. Краката му се подуха и той почти не можеше да се движи, дишането му бе затруднено. Виждах, че се чувства нещастен.
    Следващите няколко месеца ракът продължи да изчезва всеки път, когато кажех, че ще изчезне, но след това се връщаше. Започнах да се чувствам виновен, сякаш се намесвам в един по-голям божествен план. Помислих си: Дали трябва да правя това вечно? Сигурен съм, че нямам желание да го карам да страда по този начин.
    И тогава ме озари прозрение. Нещо толкава очевидно, че се учудих, че не съм го разбирал преди.
    Това не беше моят зов.
    Това не беше моят Живот.
    Това не беше моя отговорност.
    Това беше на баща ми... И на Бога.
    И тогава се обърнах към Бог: „Моля Те, задръж го при нас, колкото е възможно повече, но когато дойде Твоето време и неговото време, вземи го леко."
    Баща ми бе попитал лекаря при последното си посещение дали ще му помогне още няколко седмици?
    - Предстои петдесетата годишнина от сватбата ни, докторе, наистина бих искал да я отпразнувам с моята любима жена.
    Лекарят погледна през рамото на баща ми към мен и каза:
    - Ще направя Всичко възможно - и се усмихна.
    Три седмици по-късно ние празнувахме петдесетата годишнина от сватбата на моите родители.
    Баща ми вече не можеше да излиза от къщи и почти не можеше да става от леглото. Подутите му крака твърде много го боляха. Един ден след тази годишнина, опитвайки се да стане, за да отиде до банята, той падна и си счупи очилата. Помогнах му да се изправи и да седне на края на леглото. Той ме погледна с мъка в очите и, плачейки, каза:
    - Синко, времето ми е дошло, не искам повече да живея в страдание. Остави ме да умра, моля те.
    Погледнах към небето и си помислих: Ние обичаме много този човек, но не искаме да го задържаме повече, отколкото е желанието му да живее. Боже, да бъде Твоята Воля.
    Веднага се наложи да го закараме в болница. Той почина само няколко часа по-късно.
    Както и всички великолепни истории, които са разказани тук, и тази е прекрасно свидетелство за Божията любов, за съвършенството, с което животът се проявява във всички божии творения.
    За всичко си има време. Има време за всяка цел под небето. Време да се родиш и време да умреш. Време да сееш и време да жънеш, време да плачеш и време да се смееш.
    Животът е вечен. Той няма начало и няма край. Има само различни проявления, в различни точки от цикъла, който никога не свършва. Смъртта е фикция и не съществува реално, макар че съществува раздяла с тялото.
    Времето за раздяла с тялото на всеки човек винаги е съвършено. Когато бащата на Бил първоначално е получил диагнозата рак, за него още не е било време да напусне земята. Често с нашите ограничени възприятия не е възможно да знаем това. Може да изглежда така, сякаш животът на даден човек в настоящото му тяло е почти свършил, когато в действителност може да се окаже, че има още много неща да направи.
    Човек, който „върши чудеса", е просто този, който е видял ясно, който знае абсолютно онова, което е най-подходящо в даден момент и който го призовава и който предявява претенции към него.
    Съществуват много изходи, сред които можем да правим избор във всеки един момент. Това е нещо твърде сложно, за да се обясни изцяло, без дълбока дискусия върху естеството на времето. Но пространството тук изисква краткост. В такъв случай ще кажа само, че наистина няма такова нещо като време, каквото ние познаваме, тоест, времето не е нещо, което преминава. То е нещо, през което ние преминаваме.
    Няма друго време освен настоящето. Няма друг момент освен настоящия. „Сега" е всичко, което съществува.
    „Разговори с Бога", книга 2.
    Вечният Сегашен Момент съдържа в себе си всички възможности. Той съдържа всеки мислим изход. То е както компактдиск, на който има записана компютърна игра. Всеки мислим изход е програмиран върху диска. Когато играеш, ти не създаваш изхода, ти просто избираш един от изходите, чрез много сложен процес, при който елиминираш всички други възможни изходи, които вече съществуват.
    Да повторим, нищо не се сътворява по време на този процес, просто се избира нещо. Точно това се случва в живота. Това е, казано накратко. По-подробно обяснение на времето може да се открие в големи глави, както във втора книга, така и в книга трета на трилогията „Разговори с Бога". Това е вълнуващо и интригуващо четиво. Важното в случая е, че е възможно да се знае, възможно е почти да се почувства кой резултат е най-подходящ за дадени обстоятелства и в даден момент от вашия живот. Особено с течение на годините (и с навика да чувстваш жизнените вибрации) това започва да става нещо твърде просто.
    Нека сега да ви обясня какво общо има това с разказа на Бил, който бе предаден по-горе.
    Извършването на „чудо" е просто въпрос на избор на вече съществуващ изход, който е най-подходящ за настоящото преживяване на вечния Сегашен Момент. То не е въпрос на сътворяване на определен изход, на неговото предизвикване, а просто на неговия подбор, на това да го избереш и след това ясно и напълно решително да заявиш своя избор. Точно това бяха сторили господин и госпожа Джонсън, когато за първи път се срещнаха с Бил Тъкър онази късна вечер в агенцията по недвижими имоти преди много години. И начинът, по който те му бяха демонстрирали този процес, бе нещо, което той не забрави никога. Бил Тъкър, който се бе срещнал с лекаря в болницата „Сент Мери" в Милоуки години след това, не бе същият човек, с когото се бяха срещнали семейство Джонсън. Той бе претърпял дълбока промяна. Ако в онзи офис по недвижими имоти той бе знаел онова, което знае сега, щеше да каже на семейство Джонсън, когато те му бяха разказали, че са помолили Бога да получат къща за едно денонощие и очакват да я имат:
    - Съгласен съм с вас, не намирам причина това да не стане. Хайде да идем и да я намерим!
    Днес той би променил само една-единствена дума в този коментар. Би променил „не намирам причина това да не стане" с „не избирам причина това да не стане".
    Абсолютният отказ да обмисляш каквато и да била възможност, различна от изхода, който си избрал, подготвя Полето от възможности за чудото. По-нататъшният отказ да съдиш за каквото и да било според привидността на нещата прави момента готов за проявление на магическото.
    За да извърши чудеса, човек трябва да бъде готов да пренебрегне очевидното, за което свидетелстват очите му, да затвори уши и да отиде отвъд ума. Ако си съсредоточен в ума си, ако изхождаш от разумни основания, веднага ще се откъснеш мисловно от чудото. Когато извършваш чудеса, ти вършиш немислимото.
    За да вършиш всичко това, трябва да го разбираш. Трябва да разбираш, че реалността не е такава, каквато изглежда, трябва да си наясно, че ние живеем в свят като този на „Алиса в страната на чудесата", в който съществуваме с всеобщо съгласие, че онова, което е Реално, не е реално и че онова, което не е Реално, е реално. И трябва да разбираш, че също както в Страната на чудесата, всеки сам е измислил всичко. Но ето нещо, което никой не ти казва. Този, който е най-убедителен, е онзи, който с най-голяма вероятност прави нещата да стават, така както ги иска той самият.
    Бил Тъкър може би не го е изразил точно по този начин - и госпожа Джонсън определено не би го изразила така - но този е процесът, по който и двамата са породили чудесата в своя живот.
    Когато лекарят бе дошъл при майката на Бил и й бе казал, че съпругът й „няма да оцелее повече от три седмици", това е звучало много убедително. И за момента е изглеждало така, сякаш лекарят е този, който може да каже какво е реално и какво не е реално. Майката на Бил е била свидетел на действията, на това, на което той е бил способен преди и бързо се обърнала към него с думите:
    - Направи нещо!
    Бил, съзнавайки истината за ситуацията (която е тази, че не е задължително другите винаги да решават какво е реално и какво не е реално), просто е избрал нещо друго. Той е избрал различен изход. И при това го е избрал, пренебрегвайки всичко очевидно. Той не бе обърнал внимание на това, което вижда, това, което чува и дори на това, което „разумното съзнание" би могло да мисли.
    Бил си дава сметка, че във вечния сегашен момент съществуват всички възможности, че никоя възможност не е изключена, и че той просто трябва да заяви открито изхода, който избира.
    Работата му не е била да сътвори определен изход, а просто да избере един от многото, които вече са били сътворени и да го заяви.
    А какво го бе накарало да избере един изход пред друг?
    „Има време за всичко, време за всяка цел под небето."
    Вярвам, че Бил на много високо, може би свръхсъзнателно ниво, е почувствал вибрациите на момента и е намерил изход със сходна вибрация. Той е избрал тази, която съответства. Призовава преживяване, което е съответно на момента. С други думи, такова, което е в хармония с всичко ставащо.
    И тогава се е спрял на онзи избор. Той съвсем съзнателно го е призовал, смело го е обявил и заявил и след това е променил гледната си точка, така че да елиминира всяка друга гледна точка по въпроса.
    Спомнете си, че гледната точка е всичко.
    В трета книга на „Разговори с Бога" се казва:
    Приемеш ли различна гледна точка, ти започваш да мислиш различно за всичко. По този начин се научаваш да контролираш своята мисъл, а в сътворяването на опита, контролът над мисълта е всичко.
    Някои наричат това постоянна молитва.
    Години по-късно, когато баща му отново заболява, този път неколкократно, въпреки че Бил продължава да избира други изходи, Бил отново се обръща навътре към себе си, за да почувства вибрацията. Тогава той е достатъчно чувствителен, за да осъзнае, че баща му вибрира на различна честота, и че изходът, който Бил продължава да избира, не е в хармония с избора на неговия баща.
    Тук отново трябва да повторим, че може би Бил не би го изразил по този начин. (И може би никой не би го изразил по този начин.) Но аз съм убеден, че в основата си става тъкмо това.
    Изразявайки се с по-традиционни религиозни понятия, Бил би могъл да каже, че е „попитал Бога „какво да прави" и се е отказал от необходимостта той да намери отговор, предавайки се на „божията воля".
    Традиционната религия казва също, що се отнася до чудесата, че колкото повече хора се молят за осъществяване на някое чудо, толкова по-големи са шансовете то да се случи. Мисля, че това е много вярно. Книга първа говори съвсем пряко по този въпрос:
    Големите общности или конгрегации много често откриват чудотворна сила в съвместното мислене (или онова, което хората наричат обща молитва).
    Трябва да стане ясно, че дори и отделно, ако тяхната мисъл (молитва, надежда, сън, страх) е достатъчно силна, могат в себе си и от себе си да породят същите резултати.
    Госпожа Джонсън бе показала на Бил Тъкър какво може да направи силната молитва и това бе променило целия живот на Бил. Бил бе решил в онзи момент, че може да прави същото, което и госпожа Джонсън и се бе оказал прав.
    Това можем да правим и всички ние. Когато разберем как функционира животът и ние също можем да получим достъп до онова, което моят приятел Дийпак Чопра нарича Полето на Безкрайните възможности. Дийпак веднъж бил запитан:
    - Имаме ли свободна воля, или животът е предопределен?
    Той отговорил:
    - И едното, и другото - зависи от собственото ни ниво на съзнание.
    Той е прав. Съзнанието създава перспективата. Перспективата поражда опита. По този начин се влияе върху вибрациите.
    В „Разговори с Бога" се твърди, че „целият живот е вибрация". Аз действително видях тази вибрация и как тя оказва въздействие върху тъканта на живота. Наблюдавал съм как пулсират частици чиста енергия на субмолекулярно ниво, затова не се налагаше Бог да говори много, за да ме убеди.
    И така, щом целият живот е вибрираща енергия (както всъщност е), тогава могат да се случат удивителни неща просто като култивираме способността си да „улавяме енергията". Тъкмо това правят „екстрасенсите". Това правят „лечителите". И това е нещо, което всички ние можем да правим.
    Научете се да се вслушвате във вибрациите на живота.
    Първо може да е необходимо да се тренираш, да тренираш своя „рецептивен инструмент" (тялото и съзнанието си) да се смълчаваш. Ако не си се научил да се смълчаваш за дълги периоди, в които да бъдеш изцяло потопен в мига, може да имаш нужда от курс по медитация или да прочетеш нещо за нея в някоя от стотиците книги по въпроса.
    След като веднъж се научиш да смълчаваш съзнанието си, ще трябва да отвориш канала си за божественото. Скоро ще почувстваш по-голяма сетивност по отношение на вибрациите на всичко. Определени храни ще имат своя вибрация, по-тежка или по-лека, и ти ще започнеш да подбираш диетата си въз основа на това дали има „синхрон" между твоите вътрешни, лични вибрации и вибрациите на определени храни в даден момент. Същото се отнася и за дрехите, а да, и за хората.
    И тогава в последна сметка за целия gestalt. Ще започнеш да чувстваш изцяло вибрациите на обстоятелствата, в които си се озовал, и когато се обърнеш навътре или навън, ще започнеш да чувстваш вибрациите на всички обстоятелства, в които са се озовали и останалите хора. И ако те още не са се научили да се смълчават вътре в себе си, възможно е ти да почувстваш вибрациите на тяхната ситуация по-добре от самите тях.
    В този момент другите биха могли да кажат, че ти си „ясновидец", докато всичко, което си направил, е, че си доловил вибрациите на избора, който някой в стаята е направил измежду безкрайното Поле от възможности. Точно това правят ясновидците. Това е всичко - на по-високо ниво - което правят духовните учители.
    Това е всичко, но то е много, защото ако можеш да тренираш себе си да долавяш подобна информация, ти вече ще имаш невероятно ценно ново оръдие, което да използваш, за да отработваш собствения си опит.
    И все пак този илюзорен свят понякога създава твърде много„пречки", за да можем лесно да доловим вибрацията и да знаем какво става, какво е най-подходящо в даден момент. Тогава се налага да разчитаме на по-големи тежкоподвижни умения, за да си проправим път през живота. Трудно е по такъв път, налага се да се движим покрай много тежка, плътна енергия (а именно нашите тела) много повече. Животът ни поднася твърде голяма статичност и нашата „по-фина настройка" излиза от строя, така че на нас не ни е така лесно, както на Бил Тъкър, когато се е обърнал към себе си и е попитал какво да направи за своя баща.
    Само ако знаехме какво трябва да направим. Хайде, Господи, дай ни знак, казваме ние. Но нима мислим, че Бог действително ще направи това? Струва ни се, че царската пеперуда, кацнала на дланта на Сюзън Туук е била случайност, нали? Бог реално „не ни дава знак" по команда!
    Дали...