Фред Рут седеше на стола си и чакаше да умре. Искаше му се да пийне нещо. „Нямам нужда някакъв проклет доктор да ми казва, че не ми остава още дълго" - мърмореше си той. - „Всички знаят, че ми е време."
    Точно вчера кардиологът бе провел няколко телефонни разговора и бе казал на бившата съпруга на Фред и на децата му, че е време да посетят баща си, за да се простят. Няколко от децата му се появиха да го видят, но не останаха задълго. Фред не се беше държал много мило с тях в последно време, особено със заварения си син. Двамата не се разбираха добре, още докато Фред бе здрав, но сега, когато бе тежко болен, се разбираха още по-малко.
    Проблемът беше със сърцето. То бе създавало проблеми на Фред още от 1975 година, когато той получи първата си сериозна сърдечна криза. Тогава беше само на 38 години, но не беше учуден от станалото. Майка му и баща му бяха починали от удар. Той бе загубил двама от братята си, вследствие на сърдечно заболяване, а сестра му страдаше от сериозен диабет и бе починала миналата година също от сърдечен удар на четиридесет и четири години.
    Самият Фред бе преживял две операции за поставяне на байпас през последните шест години. Не беше работил продължително време, но всъщност работата не му липсваше особено. Беше прекалено голям стрес да бъдеш мениджър в компания за производство на компютри. Това вероятно бе утежнило проблемите със сърцето. Добре, че се отървах, бе всичко, което можеше да си каже.
    - Намали малко - извика той на Ан, която гледаше телевизия. Нима не разбираше тя колко е болен.
    Фред знаеше, че характерът му се променя, но му се струваше, че нищо не може да направи по този въпрос. Просто ставаше все по-раздразнителен. Несговорчив и раздразнителен, и това е.
    - Божичко, колко ми е омразно да седя тук - промърмори Фред и се опита да се поизправи в люлеещия се стол и да погледне през прозореца. Всяко движение му причиняваше болка. В кръвта му имаше толкова малко кислород, че и крайниците, и гърдите му се бяха схванали напълно. Той рядко се преместваше от стола. Всичко, което можеше да направи, беше да стигне до банята.
    Целят свят на Фред се бе свел постепенно до тази стаичка метър на метър. Не можеше да излезе навън, защото блокът бе двуетажен, а това означаваше да изкачва стълбите. Можеше само да наблюдава света през този прозорец. От време на време профучаваше линейка долу по улицата и Фред се питаше дали следващият няма да бъде той.
    Наистина малко бяха нещата, които занимаваха съзнанието на Фред. Беше загубил интерес към телевизията. Тези сериали бяха толкова тъпи. Напоследък предимно четеше романите на Стивън Кинг - единствените книги, които все още можеха да задържат вниманието му. Ан (пълното й име бе Росана, но Фред винаги използваше галеното й име) се бе опитала да говори с него за някои духовни книги, които четеше, но всичко му се струваше само празни приказки.
    Фред никога не се бе интересувал от Бога или от някаква религия и фактът, че бе на умиране, не означаваше, че трябва сега да се променя. Като момче бе посетил църквата няколко пъти, но никой не дойде заедно с него и след известно време и той самият загуби интерес. Животът му определено не се бе променил към добро в периода, когато ходеше на църква - така си мислеше той. Изглежда, че нищо не бе направило живота му по-добър... Освен по някое питие от време на време.
    - Искаш ли да хапнеш нещо, преди да изляза на среща? - попита Ан като влезе във всекидневната, докато си обличаше палтото.
    - Каква среща? Не си ми казвала, че отиваш на среща, никак не ми се иска да оставам сам, не искам да ям. Донеси ми само нещо за пиене.
    - Фред, не бива да пиеш. Това не е добре за теб - предпазливо вметна Ан.
    - И какво ще ми стане? Ще ме убие ли? - отвърна съвсем нелюбезно Фред.
    В Охайо бе зима. Денят бе слънчев и студен, но облаците се сгъстиха късно след обяд и небето изглеждаше зловещо. Фред забеляза, че дърветата се огъваха от вятъра доста силно.
    - Извива се вятър, ще има буря и това е причина да не излизаш тази вечер.
    Но Ан вече си беше свалила палтото.
    Той протегна ръка към дистанционното управление, но после реши, че и за това няма сили. Облегнат на стола си, заслушан във вятъра, Фред бе загубил чувство за време. Скоро чу звука на телевизора и разбра, че Ан отново е започнала да гледа, но самият той продължи да си седи в стола със затворени очи, чувствайки само болката в тялото си. Чу се гръм и вятърът изви доста силно, Фред не се и помръдна.
    Може би всичко това скоро ще свърши, мислеше си той с въздишка. Не виждам причини да продължавам по този начин при цялата тази болка, ще ми се всичко да свърши.
    И точно тогава се случи. Един ужасен гръм, толкова силен, че разтърси стаята. В този момент зад затворените си клепачи Фред различи проблясък. Когато изненадано отвори очи, видя пред себе си ярко кълбо светлина с размер на баскетболна топка, което висеше точно над телевизора.
    Фред примигна с очи. От ярката светлина очите го заболяха, но той се чувстваше принуден да погледне по-отблизо. Топката имаше огненооранжев център с блестяща бяла аура, която я заобикаляше и светеше, и опашка като на комета, така както той си представяше, че трябва да изглежда. Фред не можеше да пророни нито дума. Всичко това не се побираше в ума му. Единственото, което бе в състояние да стори, бе да гледа втренчено това странно сияйно кълбо. И ето че то избухна, точно пред него, пред собствените му очи. То просто... Избухна. Това стана съвсем безшумно, нямаше всъщност никаква експлозия, а просто като че ли кълбото се разби на малки частици светлина сред стаята - и в самия Фред. Фред почувства прилив на енергия, какъвто никога не бе изпитвал в гърдите си. Внезапно усети топлина и цялото му тяло започна да изтръпва. В този момент гласът му се върна. Той погледна Ан, която седеше на дивана със зяпнала уста.
    - И ти го видя, така ли? - Фред искаше да се увери, че не сънува.
    Жена му бавно кимна.
    - Нима сме мъртви?
    - Не зная, но ако станем, ако отидем до отсрещния край на стаята и погледнем към столовете си и ако те са празни, ще знаем, че не сме мъртви.
    На Фред му се стори твърде странно, че проявява чувство за хумор в момент като този.
    Ан и Фред внимателно отидоха до отсрещната стена и се обърнаха. Нямаше тела, седящи в техните столове. Фред си пое дълбоко дъх.
    - Ами изглежда, че сме все още живи. Мисля да отида навън и да разбера дали някой друг е видял нещо. Преди Ан да каже дори и дума, Фред бе излязъл от апартамента, очевидно без дори да се замисли. Той забързано слезе надолу по стълбите и излезе сред бушуващия вятър. Алеята бе посипана с листа и клони. Заобикаляйки блока, за да види дали някаква вреда е нанесена на сградата, той чу сирени в далечината. На улицата имаше двама мъже и Фред приближи към тях.
    - Изглежда буря, а? - заговори ги той.
    - Да - каза един от мъжете и посочи към тъмните прозорци през няколко блока на отсрещния ъгъл - изглежда, е имало някакво прекъсване на електричеството по линията.
    Фред си помисли, че трябва да се качи по стълбите и да види как е Ан. Трябва да е много уплашена, ако се чувстваше поне малко като него. Когато влезе през вратата, завари Ан застанала пред него. Тя изглеждаше не толкова уплашена, колкото шокирана.
    - Знаеш ли какво направи току-що? Разбираш ли какво си сторил? - питаше тя, без да може да повярва.
    Фред застина на място. Погледна слабото си тяло и пак се обърна към жена си. Какво бе станало с него? Бавно прозря, че всъщност бе слязъл по стълбите, бе обиколил блока и се бе изкачил обратно по същите тези стълби. И дори не се беше задъхал! Само преди няколко минути той не беше способен да стигне до банята, а още по-малко пък да изкачи стълбището. Сега не бе почувствал никакво притеснение. Всъщност се чувстваше великолепно! Какво бе станало с него?
    - Ще го направя отново - каза той като не можеше да повярва на случилото се.
    Фред слезе надолу по стълбите и обиколи блока още два пъти.
    - чувствам се страхотно - каза на Ан, когато се върна. - Нямам никакви болки.
    Оттогава насам Фред не е изпитвал болка. Той позвъни на кардиолога си, но когато лекарят чу цялата история, му каза, че няма желание да говори по този въпрос. Тогава Фред се обади на лекаря в местната бърза помощ, където ходеше за консултации при болки.
    - Виж, Фред, случва ми се да чувам множество подобни невероятни истории - прие лекарят, - научил съм се да не се изненадвам прекалено. Върви и се радвай на живота и ако отново получиш болки, ела при нас. Междувременно нямаш нужда от моята помощ.
    Фред наистина се радва на своя живот. Нещо се бе променило не само по отношение на тялото му, но и по отношение на личността му. По начина, по който се чувстваше в живота. Той не изпитва потребност да се налага над другите и над всичко. Вече не пие и децата и приятелите му го посещават по-често.
    Чудото, както те го определят, отново върна близостта между Ан и Фред. Те дори водят дълги разговори по духовни въпроси и споделят и обсъждат книги, свързани с личностното развитие, чиито схващания Фред вече открито прилага в живота си.
    Опитвайки се да бъдат полезни на обществото, Фред и Ан започнаха да пишат и разпространяват местен духовен вестник, който да даде форум за обсъждане на теми, свързани с връзката съзнание-тяло-дух. Фред вече не си задава въпроса защо е получил това драматично изцеление. Той е сигурен, че това е, защото е имал още нещо, което да даде на света и за да го направи, трябвало е да бъде изцелен телесно и духовно.
    Ан вярва, че чудото е било предназначено и за двама им.
    Понякога нашите Мигове на Благодат не са чак толкова благодатни. Понякога Бог се явява, за да ни разтърси истински, а в други случаи тези „разтърсвания" се проявяват под форма на преживявания, които не могат да се обяснят по друг начин, освен като... като необясними. Когато се случи нещо подобно, оставаме да мислим какво е станало тук, какво се случва.
    В „Приятелство с Бога" има едно необичайно твърдение:
    „Аз съм ви дарил само чудеса."
    Тук посланието е, че ние можем да очакваме чудеса веки ден от живота си, но както е необходимо да обърнем внимание на кацането на една пеперуда, така също трябва да осъзнаем, че чудесата са се случили. В противен случай просто няма да ги забележим.
    Освен напротив. Защото не можем да не ги забележим. Понякога е възможно да ги пренебрегнем, както са установили Фред и Ан Рут.
    Преди обаче да разгледаме това удивително чудо, бих искал да поговоря малко за някои от причините, поради които може да се окаже необходимо да възникнат чудеса на изцеление.
    Ние не се грижим достатъчно за себе си, нито Фред, нито повечето от нас.
    В „Разговори с Бога", книга първа, е изразено следното наблюдение:
    Всички болести са сътворени от нас самите. Дори лекарите от традиционната медицина виждат по какъв начин хората сами се разболяват.
    Повечето правят това напълно несъзнателно, така че, когато се разболеят, те не знаят какво ги е засегнало. Струва им се, че нещо ги е сполетяло, а не че те самите са сторили нещо на себе си.
    Това е така, защото повечето от хората живеят живота - не само по отношение на здравните проблеми и техните последици - несъзнателно.
    Хората пушат и се чудят защо са се разболели от рак. Хората се хранят с месо и мазнини и се чудят защо получават запушване на артериите. Хората са недоволни от живота и се питат защо получават сърдечни пристъпи.
    Хората се конкурират помежду си безмилостно и при невероятен стрес и се питат защо получават мозъчен удар.
    Макар и не толкова очевидна, истината е, че повечето хора си причиняват смърт чрез собствените си грижи.
    И след пет книги и пет години по-късно в „Общуване с Бога" ние срещаме следния коментар:
    Здравето е проява на съгласие, постигнато между тялото, съзнанието и духа. Когато не си здрав, разгледай от кои страни на самия себе си не си доволен. Може би е дошло времето да дадеш отдих на своето тяло, а съзнанието не знае как да го направи, може би съзнанието ти се е съсредоточило върху негативни, ядни мисли и тревоги за утрешния ден и тялото ти не може да намери покой.
    Тялото ще ти покаже истината. Просто го наблюдавай, отбелязвай истината, която то ти демонстрира. Вслушай се в каквото ти казва.
    Ако се вслушваме в телата си и се отнасяме добре към тях, ние ще имаме далеч по-голяма полза. Чудото, което можем да очакваме ежедневно, ще бъде чудото, което осъществяваме сами.
    Така че, нека сега да поговорим за чудесата. В „Курсът на чудесата" се казва, че няма степенуване на чудесата. Това е така, защото за Бога нищо не е трудно. Всички чудеса са възможни и не само че са възможни, но са и лесни.
    И все пак, макар да няма степенуване на чудесата, има различни по характер и размер чудеса. Има големи чудеса и малки чудеса, има бързи чудеса и чудеса, които отнемат повече време. Има чудеса, които могат лесно да получат обяснение, и чудеса, които не могат да се обяснят.
    Не всички чудеса се проявяват като изцеление. Фред Рут е бил изцелен, но това не трябва да кара други хора да се питат защо с техния любим човек не се е случило „чудо", а той е умрял. Дори един умиращ човек може да бъде чудо, макар и да не ни се иска чудото да изглежда така.
    Моето определение за чудо е: „Точно необходимото нещо, по точно необходимия начин, в точно необходимия момент.
    Разказът в края на първа глава за начина, по който възрастният господин Колсън се разделя с тялото си, е чудесен пример. Такава е, и макар не толкова драматична, но не по-малко съвършена, историята за това как един човек взема Дейвид Даниел от кръстовището на магистралата по пътя за град Ню Йорк.
    Винаги, когато се моля да стане чудо за себе си или за някой друг, установил съм, че е много укрепващо и утешително да оставя Бог да реши как ще изглежда чудото. Използвам следните думи: „Ето какво бих искал, боже, но само ако е за най-висшето и най-голямо благо на Всички, до които се отнася. Моля те, Боже, направи това за най-Висшето и най-голямо благо. На всекиго. Зная, че ще го направиш. Амин."
    Прилагал съм тази молитва в продължение на двайсет и пет години и тя е била винаги толкова утешителна. Това е моят начин „да се оставя в ръцете на Бога."
    Казвал съм и преди, че колкото повече осъзнаваме, че всеки ден от нашия живот се случват чудеса, толкова повече ще преживяваме чудесата. И въпреки това много чудеса остават пренебрегнати, неосъзнати като такива, защото ние не ги смятаме за „чудесни".
    Понякога чудото не е толкова в това, което се е случило, а в точния момент, в който е станало. Едно събитие може лесно да се обясни, но фактът, че се е случило тъкмо когато се е случило, го прави необичайно. И така, можем да наречем това не толкова чудо, колкото съвпадение.
    Често чудото се състои не в това, което се случва и във времето, в което възниква, а в начина. Поредица от напълно необясними събития могат да се съсредоточат по един необичаен, почти донкихотовски начин и да породят най-невероятен резултат. Бихме могли да определим това не като чудо, а като способност случайно да се откриват невероятни неща.
    Понякога събитието, станало в живота ни, е напълно необяснимо, както и времето на появата му и начинът, по който се е случило, са също необичайни. Фактът, че се е случило изобщо, и то на нас, е забележителен. Въпреки това, ние можем да наречем станалото не чудо, а по-скоро късмет.
    Мнозина човешки същества са готови да дадат каквото и да било название на Божиите чудеса, освен „божии чудеса", защото или не вярват Бога, или не вярват в чудесата - или не вярват, че чудеса могат да се случват именно на тях.
    А ако не вярваш в нещо, няма да го видиш такова, каквото е в действителност, защото вярата е виждане. А не обратното.
    Тъкмо по тази причина можеш да не видиш в себе си Истинската Своя Същност. Ти дори не знаеш, че Твоето Аз е едно чудо. И все пак, това си ти. Чудо в процес на създаване. Защото ти още не си завършен и Бог никога не е приключил с теб.
    Точно това бе научил Фред Рут в онези седмици, когато мислеше, че умира. Бог е имал различни планове за Фред и е опитал всичко, за да го пробуди. Дори е направил, така че Ан да му носи книги и да му говори по духовни проблеми.
    Но Фред просто не е искал да чуе. И така Бог си е казал: „До-о-бре... Хайде да видим какво можем да направим, за да привлечем вниманието на Фред тук..."
    Мнозина от нас преживяват подобен зов за пробуждане от вселената. Но както се спомена, ние сме готови да му сложим всякакъв друг етикет, за който бихме могли да си помислим.
    Психически отклонения.
    Паранормални преживявания.
    Полети на въображението.
    Каквото и да било.
    Но никога не и чудеса.
    Но дали подобни неща се случват наистина? Дали хората действително виждат кълба от светлина пред очите си, или чувстват енергийни лъчи да преминават през тях, или чуват нежни гласове да изричат велики истини? Дали хората наистина преживяват спонтанни изцеления, внезапно усещане за пълно Единение с вселената или действителни разговори с Бога?
    О, да.