Трой Бътъруърт си спомня как като малко момче лежеше до майка си, прегръщайки я, докато тя ридаеше. - Само ако можеше да го напуснеш, мамо - говореше той, опитвайки се отчаяно да я убеди за пореден път да избегне скандалите на нейния съпруг. Имаше много такива нощи, когато Трой молеше майка си да напусне баща му. Той целия потреперваше при спомена за онзи хлад в гласа на неговия баща по-рано същата вечер.
    - Само се опитай да се разведеш с мене, кучко, и ще ти прережа гърлото - заплашваше я той.
    Никой от тях не се съмняваше в думите му. Трой избърса очите на майка си.
    - ако се опитам да го напусна, какво ще стане с теб и братята и сестрите ти? Не мога да те оставя сам с него, Трой. Трябва да остана - ридаеше тя.
    Впоследствие скандалите ставаха още по-тежки. Не само, че майка му бе подложена на ежедневни побои, но болезнените сексуални игри, които пияният му баща обичаше да играе с Трой и неговите братя, бяха станали почти непоносими. Те бяха започнали години преди това, когато той бе само седемгодишен.
    В онези дни, когато баща му се отдадеше на тежко пиянство, Трой се криеше в дрешника. Той с копнеж докосваше пушките, складирани зад висящите палта и имаше мрачни фантазии за това как натиска спусъка и баща му се разбива на части. Понякога той даже се оглеждаше в мрака, за да види дали няма да намери някой куршум, сякаш наистина се канеше да осъществи тези фантазии.
    Нещата извън дома не вървяха по-добре. В училище, където той беше в шести клас, го наричаха „гея Трой". Това бе, защото нямаше интересите на останалите момчета. Освен това и не изглеждаше като тях. През междучасията се опитваше да се скрие от тълпата, която неотклонно го преследваше, хвърляше камъни по него и му се надсмиваше. Понякога те го поваляха на земята и го биеха. Понеже винаги толкова много се страхуваше, той не можеше да се концентрира и бележките му в училище бяха слаби.
    В допълнение към това физическо изтезание, Трой постоянно бе преследван от спомена за това как приятелят на съседката го бе изнасилил преди три години. По онова време животът му беше толкова изпълнен с насилие, че той едва ли гледаше на този инцидент като на нещо ненормално.
    Забележителното е, че въпреки всичко, Трой имаше дълбока и близка връзка с Бога. Често му се струваше, че Бог е единственият, който го обича. При цялата болка на детството му, Трой се крепеше от единствената мисъл, че Бог няма да го изостави. Тази мисъл го утешаваше, когато не можеше да намери в нищо друго утеха. Но въпреки че знаеше, че Бог го обича, той се чувстваше обременен от вина, защото знаеше - сега вече можеше да си признае - че наистина е гей.
    Действително Трой не можеше да си представи как Бог би могъл да обича някой толкова грешен, така че с годините той започна да се съмнява в божията любов.
    Един ден угризенията му бяха станали толкова болезнени, че не можеше повече да ги издържа сам и реши да се разтовари. Потърси съвета на проповедника в Баптистката църква, където много пъти бе търсил убежище по-рано. Всички му бяха казвали какво се говори в Библията за хомосексуалността. Бог би простил всичко друго, казваха те, всеки грях, освен този. „Но може би грешат", надяваше се Трой. „може би Бог би могъл да ме обича такъв, какъвто съм." Толкова му се искаше това да е истина.
    - Ако останеш в божията благодат - каза пасторът, докато слънчевите лъчи пронизваха през прозорците на кабинета му и озаряваха бюрото му, - ти ще бъдеш приет на Небето.
    Той целият грейна. Надеждите му се връщаха. Другите явно са грешали в края на краищата.
    - Но ако не успееш да преодолееш своята хомосексуалност - продължи пасторът, - ще бъдеш отхвърлен от божията благодат.
    Сърцето на Трой се сви. Бог, който бе единственият му приятел, единствената му утеха в живота, когато нямаше никаква друга, му бе обърнал гръб.
    Свещеникът явно се чувстваше неудобно от това, че бе изслушал признанието на Трой и не знаеше какво да говори повече. Онова, което той не каза направо, но Трой напълно разбра, бе, че ако си гей, ти си обречен да тънеш в ада. Сега Трой имаше още нещо, от което да се страхува. Първо, жестокостта на своя баща, след това побоя на неговите съученици, а сега - да бъде изпратен направо в ада.
    Нищо не би могло да направи Трой по-щастлив от това да се събуди една сутрин и да установи, че е нормален мъж.
    - Моля те, Господи - моля Те, - направи ме нормален.
    Но Бог не направи Трой нормален. Когато Трой стана по-възрастен и сексуалните му енергии се разгърнаха, той се опита, но не можа да потисне желанието си да бъде с мъже. Убеден, че Бог повече не го обича и без това, той дори напълно престана да се опитва да не бъде гей. Престана също така и да бъде дискретен в това отношение. Започна да се бунтува. Възприе отношението: „След като и без това съм прокълнат, всичко да върви по дявалите." Започна безцеремонно да търси секс на публични места.
    Правеше секс с всеки и с всички, които имаха желание за това - в паркове, в публични чакални, в сексклубове, където можеше да се отиде и срещу дребна сума пари да се прави секс по всяко време на денонощието. Той се бе отдал на разгул. Не можеше да спре, независимо от това колко се опитваше или колко много му се искаше да бъде различен. Бог си беше отишъл, майка му вече беше в психиатрична клиника и животът нямаше смисъл. Насилието бе станало до такава степен част от съществуванието на Трой, че ако го нямаше, той би могъл само да упражнява насилие над самия себе си. И така, той замина за Ню йорк, където би могъл да намери повече сексуални партньори и да се опита да запълни празнотата, която загубата на Бога бе оставила в неговото сърце.
    Двайсет и третият рожден ден на Трой, Коледа - нямаше нито картички, нито телефонни обаждания от семейството, нито връзка с други човешки същества. Беше сиво и дъждовно. Безрадостните улици бяха пусти. Трой нямаше нито един приятел в Ню Йорк Седеше в своя мизерен, безрадостен апартамент, слушаше движението на колите долу и чувстваше, че животът му е стигнал до най-ниската си точка. Изпитваше хлад и самота.
    Не трябва да съм сам, по дявалите, мислеше си той. Знаеше, че има сексклуб на няколко пресечки от тук, където още не бе ходил. Всичко да върви по дяволите, ще отида там. Той предизвикателно си сложи палтото и напусна апартамента, отправяйки се към единственото познато място, където би могъл да намери утеха. Поне ще имам някаква човешка връзка, въздъхна той, докато крачеше из ветровитите улици.
    - Тук няма никой, освен мен - отвърна уредникът. Той изглеждаше твърде млад и доста спретнат за сексклуб уредник.
    - И ти ще свършиш работа - каза Трой и бавно тръгна към дивана.
    - Не, човече, аз не работя с клиенти. Само държа заведението. Сега е Коледа и тук няма никой.
    - Нека да правим любов. - Трой отчаяно се нуждаеше от човешко докосване. Искаше секс.
    - Казах ти, човече. Не правя секс с клиентите. Тук върша само работата на уредник. Правя го, само за да мога да си плащам образованието. Нямам желание да имам връзка с клиентите.
    Трой направо побесня. Трябваше да прави секс, просто трябваше, но този човек продължаваше да говори - говореше за това, че ходи на училище и има приятел. Трой не можеше да слуша повече, той само чувстваше своята потребност, своето отчаяние.
    И точно тогава без никакъв предварителен знак, стаята се замъгли и Трой почувства, че му се вие свят и губи ориентация. Нещо много странно се случваше. Трой си даде сметка, че гледа на самия себе си от някаква отдалечена гледна точка. Вече не беше в тялото си. Намираше се отвъд стаята и се наблюдаваше как седи на окъсания, мръсен оранжево-червен диван. Младият уредник просто стоеше над него и му говореше. "Какво става?" - питаше се тревожно Трой. - „какво значи всичко това?"
    А после, по същия начин, по който се беше отделил от тялото си, се върна в него. Главата му постепенно се проясни, докато се свлече на дивана в отврата. Беше се почувствал толкова зле и така отблъснат от живота. През всички онези години, в които бе преживявал насилието на своя баща и обидите на съучениците си, дори когато бе брутално изнасилен, той не бе изпитвал подобна себененавист. Не дори когато си мислеше за всички онези мъже, които дори не познаваше и които бяха отвръщали на неговите ухажвания. И ето го сега молеше за секс. Държеше се грубо. Предизвикателно. Трой искаше да умре.
    Точно в този момент взе решение да се самоубие. Но преди да умре, реши да прави колкото се можеше повече секс. В сляп срам и отврата той напусна сексклуба и се впусна в разгул, който да сложи край на всички разгули, прекарвайки следващите три дни в скитане из улиците, претърсване на парковете и публичните домове и правене на секс с всеки мъж, който беше готов на това. - Три дни на отчаяние, срам, страх и на пълно предаване на тази негова страст - страстта, която не искаше да го остави, но която не му даваше нито миг покой.
    На третия ден, изтощен и напълно лишен от чувството за това кой е, той изскочи на улицата, за да намери поредния си сексуален партньор, спомняйки си своето решение скоро да приключи с живота си. Той вървеше бързо и целият трескав, дори и в дъждовния хлад, и си спомняше нещо от някогашен разговор, че да извършиш самоубийство с хапчета за сън, взети по втория начин, трябва да ги смесиш с алкохол. Спря н един магазин за алкохол и си купи бутилка кахлуа. На излизане от магазина зърна надписа на сградата отсреща „Център за гей и лесбийки. Действа 365 дни в годината. Добре дошли!"
    Макар и да не можеше да обясни и да разбере защо, Трой внезапно почувства непреодолимо желание да влезе - сякаш нещо го теглеше нататък. Той пъхна бутилката в чантата, наметната през рамо, и пресече улицата.
    Жената на рецепцията му каза просто:
    - Единствената сбирка днес е Анонимната сбирка на сексуално зависимите. Трой се обърна да си тръгва, но нещо го спря.
    - Къде е тази среща? - смирено попита той.
    - Надолу по коридора, първата врата вдясно. Следвайки нейните напътствия, той зае място в задната част на малка стаичка. Дланите му се потяха. Чувстваше се нервен. Тежината на кахлуа в чантата му напомняше за неговото решение, но тъкмо в този момент имаше нужда да поговори с някого, с когото и да било, преди да се върне в апартамента си и да се изправи пред окончателността на своето решение.
    - Моето име е Джейн, аз съм пристрастена към секса - говореше една млада жена, застанала в предната част на стаята. - тук съм днес, защото специално по празници имам особена нужда от секс.
    Тя изглеждаше уплашена.
    През цялата вечер, докато слушаше един или друг човек, Трой откриваше онова, което вече знаеше, но на което никога не бе дал гласност. Той също бе пристрастен, не му беше лесно да го признае. Към края на вечерта Трой знаеше, че би могъл да спре да живее живота си в постоянен страх и отврата. Имаше избора или да се възстанови, или да умре. Сега той го виждаше ясно.
    Бе видял отчаянието, изписано върху лицето на Трой, който седеше на мръсния диван и молеше за любов; бе почувствал хладната самота на празния си апартамент в деня на Христовото рождество пазеше спомена за болезненото си детство, в което безнадеждността на майка му отразяваше собственото му отчаяние. Сега в съзнанието му се появи една мисъл: възможно е да се възстановя; сигурно има надежда. Оглеждайки стаята, Трой си каза: Тези хора са живи, те също като мен са затормозени, но поне правят нещо, за да се опитат да изцелят болката си. Той почувства някъде дълбоко в гърдите си малка искрица живот.
    Трой се върна в апартамента, не изпи кахлуато, не се опита да се самоубие. Вместо това седна и започна да разсъждава над онова, което бе преживял през последните три дни, опитвайки се да проумее какво става.
    На следната утрин, по-скоро по навик, отколкото защото желаеше това, той стана, облече се и хвана метрото за работа. Забеляза едно празно място и се отправи да седне но вместо това видя някакъв бездомник, който лежеше заел две места и спеше дълбоко. Първата реакция на Трой беше на отвращение и гняв. Той искаше просто да седне и да отдъхне, защо трябваше този човек да заеме и двете места?
    Огледа се, но не видя друго свободно място. Защо при всичко онова, което ми се случва, трябва да си имам и тези неприятности? Защо всичко е толкова трудно?
    Бог обича и този човек, мина му през ума. Това приличаше на проблясък на светкавица в главата му. Ти си по-щастливият от двамата. Трой почти се огледа да види кой бе изрекъл тези думи, но знаеше, че гласът идва от собственото му сърце. Да, той бе самотен и отчаян, бе отвратен от живота, но поне имаше храна през деня и вечер можеше да спи в чисто легло, в жилище, което беше негово собствено. И още по-важно - Бог му бе дал дара на надеждата, Той бе показал на Трой неговото отчаяние и бе му показал една възстановителна програма от дванайсет етапа.
    Тогава Трой чу и друга мисъл. Бог обича също и теб.
    Особена топлота заля цялото му същество и тогава му се яви удивително откровение: Те не са прави. Всички онези, които повтарят ли, повтарят, че никога няма да бъда обичан истински от Бога, че съм обречен поради самата си природа, грешат. Те абсолютно и недвусмислено грешат. Примери за божествена благодат започнаха да изпълват съзнанието на Трой - случаи, които показваха, че Бог изявява своето присъствие в неговия живот. Не само, че бе открил анонимната група на хората със сексуални проблеми в момент, когато възнамеряваше да извърши самоубийство. Имаше и нещо повече. Много повече. Въпреки заплахата от СПИН, той все още бе здрав. Никога не бе имал проблеми със закона, независимо от всичките му открити сексуални действия. Може би най-важното от всичко бе, че успя да оцелее през своето детство, без да бъде накърнено неговото чувство за човешкото.
    Според всякакъв религиозен авторитет, който бе чувал, не се очакваше Бог да го обича достатъчно, за да се грижи за него по такъв начин. Той бе гей, винаги е бил гей и винаги щеше да бъде. Но Бог ме обича, мислеше си той. И затова аз също ще го обичам. Вече не му беше нужно онова място в метрото. Чувстваше се така, сякаш щеше да полети.
    Трой е отрезвял вече повече от две години. Той има добра работа и добри приятели. Често посещава майка си и работи върху това да прости на своя баща. Срещите на групата за хора със сексуални проблеми са съществена част от живота му. Понякога той купува топло ядене на някой бездомник. Бутилката която стои на лавицата и събира прах. Трой я пази като спомен за това колко близо е бил до края на своя живот на земята и за това как най-сетне е разбрал, че винаги е в божията благодат.
    Случвало ли ви се е понякога в главата ви да изникне незнайно откъде някаква мисъл. Имало ли е моменти, когато една идея ви се явява напълно „отникъде"? Ако това ви се е случвало във време на дълбоко търсене или мрачно отчаяние, мога да се обзаложа, че сте имали своя собствен разговор с Бога. Ако тази мисъл или идея е била позитивна, отваряща сърцето, радостна, тогава зная, че сте имали такъв разговор.
    Един от въпросите, които хората често задават, е: „как мога да разгранича кога действително получавам послание от Бога и кога някаква случайна мисъл ми се явява кой знае откъде?"
    Отговорът може да се намери в началните страници на първата книга от поредицата „Разговори с Бога". Бог Каза:
    Моя е винаги твоята най-възвишена мисъл. Твоето най-чисто слово. Твоето най-върховно усещане. Всичко по-малко идва от неизвестен източник.
    При това положение задачата да се разграничава става лесна, защото не може да бъде трудно дори и за начинаещия ученик да идентифицира най-върховното, най-чистото и най-възвишеното.
    Но ще ти дам още и следните ръководни принципи:
    Най-висшата мисъл е мисълта, която съдържа радост. Най-чистото слово е винаги словото, което съдържа истина, най-върховното чувство е винаги чувството, което наричаш любов.
    Радост, истина, любов.
    Тези три понятия са взаимозаменими и едно от тях води до другите. Няма значение в какъв ред са поставени. Мислите за гняв, огорчение, отмъщение или страх не са послания от Бога. Мислите за грижа, объркване, ограничения, неадекватност не са послания от Бога. Нито мислите за неприемане, осъждане и заклеймяване. Никои мисли, които редуцират надеждата, слагат край на радостта, потискат духа или ограничават свободата.
    Аз зная, че посланието към Трой е дошло директно от Бога, защото то е послание на безусловна любов и пълно приемане. На тези мисли и на тези послания, човек винаги може да вярва.
    Но сега нека да си поставим друг въпрос. Случайно ли е било, че в околността, където Трой е излязъл, за да продължи своето самоунищожително битие, са се предлагали програми, даващи възможност то да се промени? Дали е било чиста случайност, че една от тези програми, единствената онзи ден при неговото посещение, се е занимавала точно с най-съществения проблем на Трой? Дали е било чист шанс, че онази сграда се е случило да се намира точно срещу улицата, където е имало магазин за алкохол и където той е купил онова, което е трябвало да го убие? Или това е бил един истински Миг на благодат, който се е свързал с друг такъв миг в метрото на следващия ден?
    Каквито и събития да се разиграват като по някакъв предварителен план, изглежда, че някой друг има пръст във всичко това...
    Не всяка подобна илюстрация е толкова драматична като историите на Гери Рийд или Трой Бътъуърт. Някои са дори малко лекомислени... Но също така въздействащи. Попитайте Кевин Донка.