След публикуването на „Разговори с Бога", въпросът, който най-често ми беше задаван, бе: „Защо именно вие? Защо Бог е избрал тъкмо вас?"
    Не мога да изброя колко пъти съм отговарял на този въпрос. И винаги съм отвръщал със следните думи: „Бог не е избрал мен. Бог избира всекиго. Бог говори на всички нас през цялото време. Въпросът е не на кого говори Бог. Въпросът е, кой Го слуша."
    Бог ни говори по много начини ежедневно. Бог е безскрупулен и е готов да използва всички възможни средства, за да общува с нас. Текстът на следващата песен, която ще чуеш по радиото. Случайно изречени думи на улицата от приятел, когото „случайно" си срещнал. Статия в списание отпреди четири месеца във фризьорския салон. Както и - да, наистина глас, който пряко ти говори.
    Но ти трябва да чуваш, трябва да осъзнаваш, че Бог общува директно с теб. Това не е надежда. Това не е желание. Това не е молитва. Това е реалност. Бог общува с теб в Миговете на Благодат, но ти можеш да преминеш през такива мигове и дори да не разбереш, че са се случили, ако не си с будно съзнание.
    Аз отново и отново подчертавам всичко това, защото желая вие да настроите правилно своето духовно аз. Искам да отворите очи и уши. Искам да събудите сетивата си. Искам да „си върнете здравия разум" по отношение на Бога! Защото божиите послания към вас пристигат през цялото време. Нужни ли са повече примери? Имате ли нужда от още доказателства? Прочетете следващата история. Тя разказва за Дъг Фърбъш, който живее близо до Атланта, щата Джорджия.
    Преместването в новопостроената къща бе една осъществена мечта за Дъг и неговото семейство и Дъг прекара много почивни дни, за да изгради водопроводната система преди зимните дъждове.
    Това беше работа, която обичаше - да копае земята, да полага тръбите, да си напълни ноктите с малко кал. Това бе приятна промяна, след като по цял ден седеше пред компютъра, което бе обичайният начин, по който прекарваше времето си в работата като технологичен консултант.
    Септемврийското слънце топлеше гърба му, докато той работеше наведен над лопатата.
    - Отивам за малко до супермаркета - викна жена му от задната врата. - Имаш ли нужда от нещо?
    - Не, мила, благодаря! - извика Дъг.
    - Добре! Ще се върна в десет!
    Дъг се усмихна на себе си. Нищо повече не ми трябва в целия този широк свят.
    Той имаше всичко, което би могъл да желае. Струваше му се, че в този миг в цялата вселена няма нищо, което би искал да промени. Животът бе хубав. Всичко беше добро - слънцето на раменете, тъпите удари от лопата в пръста, птиците, които чуруликаха от най-високия клон на прасковата в градината. Докато копаеше, удоволствието от труда пееше в жилите му. Пот се стичаше между плешките му.
    Изведнъж чу, че някой избива името му.
    Дъг.
    Тонът бе настоятелен, но това беше някакъв глас, който той не познаваше. Почти като... Безгласен глас.
    Огледа се наоколо. Дворът бе празен. Дали това бе жена му? Сигурно. Може би е забравила нещо и му вика от пътя. След като не отговори, тя сигурно бе отишла да си го вземе сама.
    Да, сигурно е така.
    Той заби лопата в голяма буца пръст и изскочи от рова и забърза към къщи. Там нямаше никого. Колата на жена му не беше в гаража.
    Хм, може би съм стоял твърде дълго на слънце, мислеше си той и отново тръгна към двора.
    Дъг!
    Този път гласът звучеше още по-настоятелно.
    Иди да намериш Гейл!
    Сега вече Дъг застина на място. Какво е това? Аз наистина чувам този глас, спореше той със самия себе си. Но откъде ли идваше този глас? И защо споменава за Гейл?
    Дъщеря му се бе върнала по-рано от сутрешното каране на ски в близката околност с приятели и бе отишла направо в стаята си. Изглеждаше малко необичайно тиха, но Дъг се оказа толкова зает със своята работа, че почти не разговаря с нея. Та тя в края на краищата беше на 13 години. Дъг се усмихна на себе си. Нормално бе да има определени настроения.
    Но сега го обзе някакъв ужас... Чувстваше, че нещо не е наред. Защо му се счуваше този глас, който го подтикваше да отиде да я намери?
    Всички тези мисли минаха през съзнанието му само за секунди. Дъг мигновено се втурна към къщата без да спре, за да свали калните си ботуши, изкачи стълбите, прескачайки стъпалата, и се озова пред спалнята на Гейл.
    Врата бе заключена, както обикновено. Това бе светая светих. Дъг разбираше всичко това, но нещо сега му се стори по-различно. Не беше както всеки друг път, когато дъщеря му се затваряше в себе си.
    - Гейл? - почука той на вратата. Нищо.
    Той започна да диша тежко.
    - Гейл, там ли си, случило ли се е нещо? Продължаваше да бъде все така тихо.
    - Гейл, отвори вратата!
    Тогава се дочу слаб, приглушен глас.
    - Остави ме... Сама... Татко.
    Е, поне е добре, щом говори, но нищо не би могло да накара Дъг да си тръгне оттук.
    - Гейл, отвори вратата. Веднага.
    Той почака само секунда. Ще я разбия, помисли си. Тогава чу превъртането на ключа в ключалката.
    Едва отворила вратата, Гейл се обърна и се втурна към леглото си. Скочи под завивките и се покри презглава. Тялото й се разтърсваше в безмълвни ридания.
    - какво се е случило, скъпа? - попита Дъг и тръгна към нея. - Станало ли е нещо?
    Същият мъчителен шепот, както и преди.
    - Остави ме сама, татко.
    Дъг обходи стаята с поглед, напълно озадачен, и тогава забеляза кръвта върху завивката на леглото. Беше само една точица, но той я забеляза, докосна я, бе влажна.
    - Гейл, кажи ми наранила ли си се? Тя не отговори.
    - Моля те Гейл, кажи ми какво се е случило, защо има кръв на леглото ти?
    Дъщеря му откри лице. Очите й бяха подпухнали и зачервени, а също червени бяха и китките, както Дъг забеляза. Беше прерязала вените си.
    - Гейл, милинката ми, какво си сторила? - Дъг се почувства като обезумял. Той хвана ръцете й, за да ги види по-отблизо и веднага установи, че не си е причинила тежко увреждане. Разрезите не бяха дълбоки, но тя със сигурност кървеше. Дъг се спусна към банята, за да намери нещо.
    - Защо го направи, Гейл? - извива той през рамо. - какво ти се е случило?
    Тя се разрида на глас.
    - Татко, прощавай, но просто не мога да издържам повече.
    - Какво, какво не можеш да издържаш повече?
    - Всички са толкова подли с мен. Всички ме мразят.
    - О, Гейл... - прекъсна я Дъг и се върна до леглото й с кърпи. - Това не е истина.
    - Моля те, татко, ти нищо не знаеш, та аз нямам приятели. Единственият човек, когото харесвам, е толкова подъл с мен, един ден ме харесва, на другия ме мрази и говори зад гърба ми.
    Бащата нежно я почисти със затоплена кърпа.
    - Днес на ски пистата тя бе толкова жестока, просто не мога да си представя как бих издържала повече. Миналата седмица ме покани на рождения си ден. Толкова бях щастлива, а днес пред всички ми каза, че е решила да не ме кани въобще. Направо исках да умра.
    - Но, Гейл, нищо не е толкова лошо, че да направиш това. Ти ще имаш приятели, ще има множество рождени дни. Ти си красиво, симпатично момиче. Има толкова много хора, които ще желаят да се сприятелят с теб. - Дъг умоляваше дъщеря си. - Моля те, та нима си в състояние да повярваш, че животът не си струва да се живее? А помисли ли за нас, твоите родители? Ние наистина много те обичаме.
    В този момент се тръшна външната врата.
    - Аз съм у дома, приятели. Не искате ли да видите какво съм купила - весело извика съпругата на Дъг от фоайето. - Ехо-о-о-о, къде сте?
    - Ето я майка ти, хайде да поговорим с нея. Съгласна ли си? Тя ще иска да разбере какво ти се е случило. - Дъг бе превързал раните на Гейл с кърпи. - Трябва да те заведем да ти зашият раните, скъпа. Хайде.
    Гейл се изправи неохотно и пъхна нозе в обувките си като придържаше окървавените кърпи около китките. Дъг погледна калта, която бе донесъл с ботушите си по розовия килим. Но после се отърси от тази мисъл, която бе съвсем не на място. Нима ще се безпокои за калта, укори се той и с въздишка на облекчение вдигна поглед, за да отправи молитва на благодарност. Тогава, забелязвайки малките сребърни звездички, които Гейл бе залепила на тавана, той се пренесе на друго място...
    Онзи глас, помисли си, това бе божият глас. Дъг знаеше със сигурност това. И този глас, който го извика от изкопа, спаси живота на дъщеря му. Изобщо не искаше и да си помисли какво би могло да се случи, ако не я бе открил навреме. Сега Дъг знаеше, че тя отчаяно се нуждае от помощ и той бе готов да й помогне.
    Следващите няколко седмици бяха трудни и изпълнени със сълзи, срещи с психотерапевти и лекари. Резултатът обаче бе чудесен. Гейл успя да се справи със своята депресия и да си възвърне волята за живот. Тя получи много любов от семейството си и нещата започнаха да стават все по-добри и с приятелите, както обикновено се случва с времето. Тя започна да разбира, че драстичните моменти не винаги изискват драстични мерки.
    Диагнозата, която бе определена на Гейл, бе депресия. Ако не се бе лекувала, Дъг бе сигурен, че тя щеше да намери начин да свърши с живота си. Но Бог е имал други планове и днес Гейл е жизнерадостна, цъфтяща осемнайсетгодишна девойка, която посещава колеж и изучава океанография.
    Ами Дъг? Той е дълбоко благодарен и много добре осъзнава, че Бог говори непосредствено на човешките същества.
    Повечето хора са убедени в противоположеното. Ние сме усвоили това от нашето общество - включително, което е особено интересно, от много от нашите религии - да отричаме възможността Бог да говори непосредствено на обикновените хора. Казва ни се, че Бог е говорил на човешките същества, но от много време вече не на обикновени хора. Общуването с Него се нарича откровение, а отровения се дават само на много специални хора, при много специални обстоятелства.
    Ако тези „специални" хора, които са имали подобни преживявания (или други, които са чували за тях) са записвали подробностите, тези текстове са били наричани Свещени Писания. Текстовете на „обикновения" човек, който споделя подобни преживявания, са били наричани ерес.
    Нещо повече, колкото по-близо са подобни преживявания до настоящия момент, толкова по-вероятно е да бъдат отхвърлени като заблуда и халюцинация. Колкото по-назад във времето се оказват подобни преживявания, толкова по-вероятно е да бъдат зачетени.
    Джордж Бърнард Шоу е казал: „всяка велика истина започва като богохулство."
    Работата ни в настоящата култура на отричане не е да отричаме преживяванията на собствената си душа, на собственото си съзнание и своето тяло, а да ги заявим високо и ясно, така че всички да чуят. Това не винаги е лесно.
    Години наред, когато преживяванията на моята собствена душа, съзнание или тяло (да не говорим, че и на трите едновременно) се оказваха в разрез с онова, което ми бе внушавано, че е възможно или истинно, аз отричах тези свои преживявания. Много хора го правят. Докато стане така, че вече не могат да продължат. Докато доказателствата станат толкова неоспорими, дълбоки и впечатляващи, че не е възможно повече да бъдат отхвърлени.
    Бил Колсън не би могъл да отрече своето преживяване. Наистина той не само че не го отрича, той се изправя пред църквата, пълна с хора в паметна служба на неговия баща, и ясно свидетелства за него. Бил Тъкър също не желае да отхвърли своето преживяване, както и Дейвид Даниел, Фред и Ан Рут, Гери Рейд или други „обикновени хора", чиито истории се появяват в настоящата книга. Те разбират, те знаят, че Бог се проявява в техния живот, че Бог общува с човешките същества непосредствено, че Бог дори говори на хората. Смятате ли, че Дъг Фърбъш би могъл да се съмнява в подобно нещо?
    Мога да ви уверя, че не.
    Но важното е да се отбележи, че неговото преживяване не е нещо необичайно.
    Робърт Фридман е издател в „Хемптън Роудс" - компанията, която предложи „Разговори с Бога" на света и публикува настоящата книга. Когато за първи път казах на Боб, че искам да подготвя книга, наречена „Мигове на благодат", и му обясних за какво ще се отнася, неговата непосредствена реакция беше:
    - Аз съм преживял подобно нещо!
    - Наистина ли? - попитах аз.
    - Абсолютно. Зная точно за какво говориш.
    - Добре, разкажи ми какво се случи.
    - Бях шестнайсетгодишен - каза Боб, - и току-що се бях научил да шофирам. Това беше в Портсмут, щата Вирждиния.
    - Да-а-а...
    - Един ден карах по един страничен път към голяма четирилентова магистрала. Специално при това кръстовище имаше доста гъст жив плет от двете страни на пътя, така че видимостта бе слаба, наистина слаба, но това нямаше значение, защото нали имаше светофар. И така, когато дойде зелената светлина, обикновено човек потегля, така че аз тъкмо бях сложил крак на педала за газта, когато изведнъж някакъв вътрешен глас ми Каза: „Спри!" сякаш отникъде, просто ей така Спри! Нямаше никой друг в колата, а аз чух този глас ясен като камбана и той ми каза Спри!
    Аз натиснах спирачката. Това е напълно автоматична реакция и не помислих за това, просто натиснах спирачката. И ето ти един човек с колата си преминава на червена светлина! Изскочи отляво, аз дори не го видях от живия плет, но връхлетя на кръстовището с петдесет мили в час, направо летейки.
    Ако не бях спрял, щеше да се вреже отдясно в мен, тъкмо откъм страната на шофьора. Наистина, ако бях продължил, щях да съм мъртъв. Няма никакво съмнение, че не бих могъл да оцелея.
    Кажи ми сега какъв беше този глас, дали е бил ангел-хранител? Или моят водач? Дали е бил Бог? Не зная. Не съм дори сигурен дали има някаква разлика. Искам да кажа, че всичко е проявление на Бога, нали? Зная само, че аз - чух - този - глас. Той каза само една-единствена дума, но тя спаси живота ми.
    - О! - възкликнах аз. - И ако не е бил онзи Миг на Благодат, нямаше да ги има „сегашните" Мигове на Благодат. Имам предвид книгата. Защото ти нямаше да си жив, за да я публикуваш. Нямаше дори да можеш да публикуваш „Разговори с Бога".
    - Със сигурност, не.
    - Ето защо предполагам, че Бог е имал планове за теб.
    - Мисля, че е имал планове и за двама ни.
    Ето това е. Струва ми се, че всеки има поне една лична история за Божествена Намеса. И съвсем не съм учуден. Казах на Боб, че искам такава книга, защото ми се ще да докажа на света, че моите преживявания в „Разговори с Бога" не са толкова необичайни, че единственото необичайно е това, че аз съм готов да ги направя публично достояние, да говоря за тях. И аз съм продължил това дълго, съхранил съм записки за него, за да мога да напиша книга. Но самото преживяване, преживяването на това, че Бог общува непосредствено с нас, това е много, много обичайно нещо.
    Ако отидете в Индианополис, щата Индиана, някой ден, попитайте Каролин Лефлер. Ето нейният опит, разказан от самата нея...