Да се нуждаете от одобрение, е все едно да казвате: „Вашето мнение за мен е по-важно от моето собствено мнение за мен самия."

     Възможно е голяма част от настоящите си моменти да прекарвате в опити да спечелите одобрението на другите или в тревога от нечие неодобрение, с което сте се сблъскали. Ако одобрението е станало потребност в живота ви, ще трябва здраво да поработите. Най-на-пред трябва да разберете, че търсенето на одобрение е по-скоро желание, отколкото необходимост. Всички се радваме на възхищението, комплиментите и похвалите. Приятно ни е, когато ни погалят душевно. Кой би искал да загуби това чувство? Няма нужда да го губите. Одобрението само по себе си не е вредно. Всъщност похвалата е изключително приятно нещо. Стремежът към одобрение се превръща в слабост само когато стане потребност,   а не желание.

     Ако желаете да получите одобрение, вие просто се радвате, че имате подкрепата на другите хора. Но ако изпитвате потребност от него и не го получите, вие ще се провалите. В този момент се намесват саморазрушителните сили. Също така, когато стремежът към одобрение стане потребност, вие давате част от себе си на „външния човек", чиято подкрепа трябва да имате. Ако другите хора не ви одобряват, ще се демобилизирате (макар и в ниска степен). В този случай вие сте избрали да изложите самооценката си на показ, така че всеки по собствена преценка да може да я приеме или отхвърли. Хубаво ви е на душата само ако всички решат да ви похвалят.

     Необходимостта от одобрението на друг човек е достатъчно голямо зло, но истинската беда настъпва, ако се нуждаете от одобрението на всички за всяка своя постъпка. Ако изпитвате такава потребност, ще изживявате големи терзания и различни фрустрации през живота си. Освен това вие ще развиете сантиментална и безлична представа за собственото си Аз, която ще ви доведе до този вид самоотхвърляне, разглеждано в предишната   глава.

     Потребността от одобрение трябва да изчезне. Без излишни въпроси. Трябва да я изкорените от живота ви, ако искате да постигнете самоосъществяване. Тази потребност е психична задънена улица, която не ви носи никаква полза.

     Човек не може да живее, без да си навлича сериозно неодобрение. Това е характерно за човечеството, цената, която плащаме за това, че сме „живи", нещо, което просто не може да се избегне. Преди време лекувах мъж на средна възраст, който имаше типичния манталитет на човек, търсещ одобрение. Ози имаше комплект от убеждения по всички спорни въпроси, включително абортите, ограничаването на раждаемостта, войната в Близкия изток, аферата Уотъргейт, политиката и всичко друго. Когато се сблъскаше с презрение, излизаше от релсите. Голяма част от силите си посвещаваше на това да получи потвърждение от всички за всяка своя дума и постъпка. Разказа ми за един разговор с тъста си, в който Ози заявил, че твърдо вярва в еутаназията4, и забелязал,   че   тъстът   му   неодобрително   мръщи   чело.

     Мигновено, сякаш рефлекторно, Ози изменил позицията си ...„Искам да кажа, че ако човек е в съзнание и пожелае да бъде умъртвен, то тогава няма нищо лошо в евтаназията." Забелязал, че слушателят му е съгласен с него, и си отдъхнал. Пред шефа си също споделил, че вярва в евтаназията, но срещнал бурно неодобрение... „Как можете да говорите така? Не знаете ли, че това означава да се правите на бог?" Ози не можел да понесе такава присъда и бързо заел друга позиция... „Исках да кажа, че само в крайни случаи, когато някой пациент бъде обявен за мъртъв, тогава може да се изключи системата." Накрая шефът му се съгласил с него и Ози отново бил спасен. Когато изразил мнението си за евтаназията пред брат си, веднага получил съгласието му: „Ъ-хъ". За Ози този случай бил съвсем лек, дори нямало нужда да се променя, за да спечели одобрението на брат си. Онзи посочи тези примери, когато разказваше за обичайните си взаимоотношения с другите хора. Той се движи в социалния си кръг, без да има собствено мнение, и потребността му от похвала е толкова силна, че непрекъснато сменя позицията си, за да бъде харесан. Няма никакъв Ози, съществуват само случайните реакции на другите, които определят не само как Ози се чувствува, но и какво мисли и казва. Ози е това, което другите   желаят да   бъде.

     Когато стремежът към одобрение е потребност, възможностите за постигане на истината почти напълно изчезват. Ако имате нужда от похвала и излъчите тези сигнали, никой няма да може да се отнася откровено с вас. Нито пък вие можете твърдо да кажете какво мислите и чувствувате във всеки настоящ момент от живота си. Вие жертвувате собственото си Аз за мненията и пристрастията  на другите.

     На политиците в САЩ като цяло обикновено не се вярва. Тяхната потребност от одобрение е огромна. Без него те ще изгубят работата си. Затова често изглежда, че говорят противоречиви неща, като казват това, за да угодят на група А, и онова, за да угодят на група Б. Не може да има истина, ако говорителят променя позицията си и ловко маневрира, като заобикаля спорните въпроси, за да угоди на всички. Подобно поведение лесно забелязваме у политиците, но по-трудно у самите себе си. Възможно е понякога да проявявате по-голямо спокойствие, за да предразположите някого или да се улавяте, че се съгласявате с някого, от чието неодобрение се страхувате. Знаете, че ще ви е неприятно, ако ви порицаят, и затова променяте поведението си, за да избегнете порицанието.

     Порицанието се понася трудно и затова по-лесно е да се поддържа поведение, което ще донесе одобрение. Но когато поемете по този лесен път, вие издигате мнението на другите за вас по-високо от собствените си самооценки. Това е омагьосан кръг, от който човек в съвременното   общество  трудно   може да   се   избави.

     За да излезете от капана на потребността от одобрение — който ви поставя в зависимост от мненията на другите, — трябва да изследвате факторите, които подхранват тази потребност. Предлагаме ви кратък екскурс в историческото развитие, който води към поведение на стремеж   към   одобрение.

     ИСТОРИЧЕСКИ КОРЕНИ НА   ПОТРЕБНОСТТА  ОТ ОДОБРЕНИЕ

     Потребността от одобрение се основава върху една-единствена предпоставка. „Не вярвай на себе си — първо попитай някой друг." Нашата култура утвърждава поведението на търсене на одобрение като жизнен стандарт. Самостоятелното мислене не само не е прието, но е враг на институциите, които са опората на западното общество. Ако сте израснали в това общество, вие сте белязан от това характерно качество. „Не се кълнете в себе си" е същността на потребността от почит — и на гръбнака на културата. Издигнете мнението на другите над вашето собствено и ако тогава не получите одобрението им, имате всички причини да се чувствувате потиснат, недостоен или виновен, тъй като те са по-важни от   вас.

     В стремежа си към одобрение вие можете да бъдете манипулиран много лесно. Заложили сте ценността си на мнението на другите и ако те не ви дарят с одобрението си, нищо не ви остава. Нямате ценност. Става така, че колкото по-голяма е потребността ви от ласкателство, толкова по-силно могат да ви манипулират. Всяка стъпка към самоодобрение и към постигане на независимост от одобрението на другите ви отдалечава от техния контрол. В резултат тези полезни стъпки биват наричани „егоистични", „неделикатни", „невнимателни" и така нататък, като целта е да бъдете държан в подчинение. За да осъзнаете този омагьосан кръг на манипулация, спомнете си с колко много послания за стремеж към одобрение ви засипва обществото още от детството, като продължава да ви бомбардира с тях до днес.