Когато отворим сърцето си, ще видим, че предизвикателствата, пред които се изправяме ние като индивиди и планетата като цяло, идват от реагиращия ум. „Не исках да го направя, но съм просто човек, затова го ударих" или „Подозираме, че планират да ни бомбардират, затова като предпазна мярка ще атакуваме първи" — подобни оправдания олицетворяват желанието на егото да държи нещата под контрол, да оцелее на всяка цена. Представата, че сме „просто хора" се превръща в извинение да отмъщаваме и мразим, да проявяваме насилие и несправедливост, да сме безучастни. Когато това извинение се отпечата в подсъзнанието ни, заживяваме, водени от нагласата за самосъхранение, което на свой ред ражда прояви на себичност, алчност, отмъщение, неспособност за прошка. Законът за самосъхранението е закон на неосъзнатия, непробуден човешки опит. Какво точно бива съхранено — егото и неговото чувство за съществуване, отделно от Цялото.
    Погрешната обосновка „Аз съм само човешко същество" трябва да бъде заменена с ето тази:
    „Аз съм духовно същество в скъпоценно човешко въплъщение. Притежавам естествена способност да разкрия истинската си природа на цялост, мъдрост, радост, мир и състрадание. Тази истина за себе си аз държа пред вътрешния си взор и знам, че тя важи за всички същества. В съзнание на любов и благодарност позволявам единството ми с Цялото да изпълни мислите и действията ми".
    И така, като неизменно държим в ума истината за себе си и всички същества, вече не бързаме да се определим като „просто човеци", оправдавайки по този начин агресията и насилието; вместо това си напомняме, че сме способни да внесем светлината на мъдростта, състраданието, безусловната любов, прошката, щедростта, себеприемането и упованието във взаимоотношенията със себе си и с другите.