Ако горната дискусия за времето и СЕГА беше трудна за разбиране, тази, която следва, е още по-неразбираема, затова ще гледам да съм кратък. Реалността, това, което точно в този момент е около вас - столът, лампата, ароматът на въздуха - всичко това ви се струва като нещо устойчиво и стабилно и именно то е това, което възприемате като РЕАЛНО. А какво ще кажете за дискусиите за многоизмерните реалности или за промяната на нашата реалност? Какво в действителност означава това? Никога не съм наблюдавал как нещата пред очите ми се превръщат в нещо друго, така че какво може да значи това? Добре, Боб го направи (виж стр. 24) и неговата реалност се промени. Не ми изглежда той да притежава многоизмерни реалности... или притежава? Искам да кажа нещо по отношение на Боб: когато се страхуваше, пак притежаваше потенциала за собственото си достойнство. Въпреки че беше част от една реалност, той имаше на свое разположение и много други, от които да избира.

Това означава, че за нас и Земята съществуват безброй реалности, но има само една реалност в даден момент. Мислете за това като за много лавици с книги в някакъв вертикален шкаф. Ние седим на един от рафтовете, наречен "наша реалност", но под и над нас има и други рафтове, които са действителни, реални и които също ни принадлежат. Хей, това е нашият шкаф! Когато проявяваме своя потенциал във времето на СЕГА, ние сме способни да сменяме рафтовете - нагоре и надолу. По-нататък в тази книга ще прочетете обяснението на Крион за удивителната история на Авраам и Исак. Тя може да ви даде тема за размисъл. Крион ни казва, че с помощта на разбирането за това кой е бил той (както и на посланието, което е получил от Бога), по време на своето изкачване към върха на планината, по пътя към принасянето в жертва на своя син, Авраам е променил реалността на своето бъдеще. Цялата притча придобива съвсем различен смисъл във връзка със способността на човека да променя своята реалност с помощта на своя избор. (Вие си мислехте, че историята се отнася до вярата, нали?) Когато прочетете метафората за влака, малко по-нататък в рамките на настоящия разговор, нещата ще придобият по-ясен смисъл за вас.

Следователно, нещата, които виждате пред себе си и които ви се струват реални, наистина се реални. Просто нещото притежава голям брой възможности, реалности и вие и всеки друг, във всеки един момент, сте само в една от тях. Също като радио, което приема голям брой станции, чиито вълни се носят във въздуха - в даден момент вие приемате и слушате само една от многобройните станции, от които можете да избирате. Като допълнение към тази трудна дискусия ще кажа, че много често индивидуалната реалност на вашата житейска ситуация - може би свързана с тревога, грижи и всичко останало, което може да преживявате в момента - не принадлежи на останалите хора около вас. Тя е свързана с вашата позиция в СЕГА. Помните ли нашата дискусия за времето, с която започнахме, и за това, че равномерното отмерване на времето от нашите часовници доказва, че то никога не се променя, въпреки че според науката времето всъщност е променлива величина. Питам ви следното: в "Парадокса на часовника" на Айнщайн кое е реално - времето на Земята или времето на космическия пътешественик? Отговорът е "И двете". Работата е в това, че те просто притежават различни едновременни реалности.

Ще ви дам пример от истинския живот, който се случи, докато пишех тези страници на своя лаптоп по време на един полет със самолет - едно от любимите ми места за писане. Понякога синхронността е доста забавна, а в моя живот аз никога не съм получавал по-бързи потвърждения и синхронни уроци, отколкото в енергията на новото хилядолетие.

Денят е 20 февруари 2000 г. и аз пътувам с полет 229 на Юнайтед Еърлайнс от Вашингтон до Сан Диего. Връщам се вкъщи след удивителна поредица от срещи от типа „Крион у дома", проведени в някои от южните градове на САЩ (Розуел, Джорджия, и Спартанбърг, Южна Каролина). Току-що съм свършил писането на абзаца (два над настоящия), когато всички пътници усещат разтърсване на нашия еърбъс, което никак не приличаше на обикновена турбуленция.

Един човек, който седеше на ред 12 от дясната страна на самолета (малко след крилото на машината), извика, че от двигателя излизат пламъци! Членовете на екипажа се втурнаха към илюминаторите, за да се уверят сами, докато изненаданите пътници се опитваха да им направят място, за да минат между седалките. Да, двигателят гореше! Стюардесите се затичаха обратно по пътеката и малко по-късно се случиха няколко неща едновременно. Първо, спряха филма, който прожектираха по време на полета (а аз наистина исках да го догледам!). След това махнаха усмивките от лицата си и се превърнаха в най-ефективния екип от сериозни инструктори, който някога съм виждал. Застанали на пътеките на самолета, очакваха капитана, който съобщи, че единият двигател на самолета не работи (което не беше кой знае каква изненада за нас) и че ще се приземим на първото най-близко летище (което евентуално ще бъде Сейнт Луис). Освен това самолетът бързо се спускаше към земята (това ми го казаха ушите, тъй като навън беше тъмно и нищо не се виждаше... като изключим пламъците, излизащи от двигателя).

През следващия половин час кръжахме над Сейнт Луис, докато пилотите правеха стандартните проверки за подобни инциденти, изразходвайки гориво, за да намалят теглото на самолета (което да ни позволи да се приземим безопасно), а стюардесите включиха осветлението и започнаха да ни инструктират как да се стегнем с коланите и какво положение да заемем на седалките. (Аз наистина предпочитах да си догледам филма.)

Много от пътниците бяха истински изплашени. Мъжът, който пръв беше забелязал, че двигателят гори, беше пребледнял от страх. Беше се залепил за прозореца, наблюдавайки за още пламъци, въпреки че двигателят беше изключен и изстинал (както ни казаха). Други започнаха да се въртят на седалките и човек наистина можеше да забележи страха, който се разпространяваше в тази относително малка, вибрираща, херметизирана тръба, наречена авиолайнер, който бързо се спускаше от 10 000 до малко под 1500 метра височина. Докато пилотите тестваха системите, започнахме да чуваме и други шумове, на които обикновено никой не обръща внимание по време на полет, а помпите продължаваха да изхвърлят горивото във въздуха. Хората бяха изплашени. Новите шумове също не помагаха за успокояване на атмосферата.

Затворих лаптопа и се огледах наоколо. Това беше истинско. Нищо не може да се сравни с усещането, което имаш в такава дискомфортна обстановка. Провеждаха ни инструктаж като подготовка за наближаващото разбиване на самолета!