30. В Живота След Смъртта няма никакъв вид страдание.




    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS



Начало  Регистрация  Вход


Хороскопи
Любовен en
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любов
Тя и Той


Книги
The Arcturians
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Вампиризъм
Музика | Филми
Таро | Свежо
Речник


13:49
11.12.2016
Неделя
54.163.159.27


Онлайн: 2
Гости: 2
Потребители: 0

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!
 Дар » Нийл Доналд Уолш » У дома с Бога

Разговори с Бога 1 [22]Разговори с Бога 2 [22]Разговори с Бога 3 [23]Мигове на Благодат [22]
Разговори с Бога за младите [10]Приятелство с Бога [22]У дома с Бога [40]Общуване с Бога [32]
Идеите на Разговори с Бога в живота [17]По-щастлив от Бог [12]

30. В Живота След Смъртта няма никакъв вид страдание.

Може да останеш слят със Същността толкова дълго, колкото искаш, но, както ти обясних, няма да пожелаеш това да продължи вечно, защото тогава не би могъл да познаеш възторга от изживяването. Страхотната енергийна промя­на, която ще изживееш през Пълното Потапяне, ще те върне обратно назад, извън Същността. Ще бъдеш обновен и пресътворен, със самоличността, която си спомняш, че си имал, и ще стоиш в Сърцевината на Своето Битие.

Стаята, сърцевината на Ябълкопортокала, както бихме го изразили с нашата метафора.

Да. А сега си представи по-обширна стая. В нея частите от фреската, които си разглеждал, идвайки тук по Коридора на Времето, са окачени по стените. Тук не е целият стенопис, а само неговите части, откъсите от цялата рисунка, върху които ти бе съсредоточил вниманието си, минавайки по Коридора на Времето. Сега тези рисунки висят по стените като на художествена изложба. А ти бавно крачиш из тази „художествена галерия”, разглеждайки картините една след друга.

Когато изследваш по-задълбочено някоя от тези рисунки, изживяваш всичко, което се случва в нея. Не само онова, което ти се случва на тебе, а и онова, което се случва на всеки друг в картината.

Тези рисунки представляват всички мигове от живота ти и сега, изследвайки ги, ти получаваш за пръв път пълна картина на случилото се във всеки отделен миг.

То често не е онова, което си си представял, че се случва. И винаги е повече от онова, което е съдържала твоята представа.

Ето че пак стигнахме дотук. Нима е случайно, че точно докато водим този разговор, в рамките на духовната почивка аз срещам една жена, на която бях помогнал в Бристол, Англия, и че тя ми разказа история, звучаща като ехо на твоите „метафори”?

Трудно бих повярвал на онова, което тя сподели с мен, но то съответства точно на казаното току-що от тебе! Като че ли някой - ангел или някой друг - ми изпраща от физическия, „действителния свят” потвърждение на онова, което чувам от теб в този своеобразен разговор.

Разказът от жената и съвпадението толкова ме по­разиха, че я помолих да напише всичко и да ми го изпрати. Ето написаното от нея. Завладяващата ис­тория на Елизабет Еверет от Обединеното Кралство, стигнала в изживяването си почти до смъртта.

Скъпи Нийл.

През уикенда в Бристъл обещах да ти напиша своя­та история, тъй че ето я тук. Седнал ли си удобно?

Бях 25-годишна, когато за пръв път през бурния си дотогава живот се почувствах доволна и благословена. Бях срещнала мъжа на мечтите си (след като бях целувала толкова много жаби) и бях бременна в осмия месец, очаквайки нашата дъщеря. Разболях се от нещо, което изглеждаше като грип. Приеха ме в болница.

Скоро разбрах, че имам шарка и бях ужасена. Самата аз бях работила в тази болница като акушерка и неотдавна пред очите ми три подобни случаи бяха завършили в интензивното отделение. Знаех какво лечение ми е необходимо и то - СЕГА, ВЕДНАГА.

Въпреки че се чувствах много зле, се опитах да взема нещата в свои ръце. Помолих някои колеги да се отнесат по-сериозно към мене и с това неволно ги подразних. После всичко се разви като в черна комедия от грешки. Те не ми повярваха, не ми обърнаха внимание, маеха се, бавеха се, поставиха погрешна диагноза и предозираха някои лекарства. Така шарката се разпространи, прие злокачествена форма и инфекцията проникна в белите ми дробове.

Обикновено бдителни и наблюдателни, колегите ми този път късно видяха, че съм посиняла и накрая решиха да проверят равнището на кислород. Дъхът им спря, като видяха оксиметъра да показва 64%. Сякаш адът се беше отприщил и никой вече не можеше да разбере как при тези стойности все още съм жива.

Носилката, ми профучаваше през болницата към операционната, когато една колежка, анестезиоложка, остро подшушна в ухото ми: ,,Газовете в кръвта ти са ужасяващи. Ще трябва да извадим бебето, за да спасим живота ти. Прощавай, разбираш ли какво ти говоря?” Външно не казах нищо, но ясно си спомням как крещях (очевидно наум): „Разбира се, за Бога, прекрас­но разбирам какво ми казваш. Предупредих ви още преди седмица, вас, стадо некомпетентни слабоумници!”

Само за няколко секунди към мен се втурнаха поне десетина души. Те дърпаха, бутаха, натикваха и сваляха нещо, бясно подготвяйки спешното цезарово сечение. Никога не бях изпитвала такъв ужас и унижение. Бях убедена, че „това е всичко”. Поривът ми към самосъхранение е бил толкова силен, че когато не можеха да намерят пулса, на бебето, се сдържах да се обадя, за да не им попреча. Дори не им подхвърлих: „А какво става с мене! Аз умирам! Боже, моля те, помогни ми!” Крещях отново и отново, но очевидно наум..

Анестезиоложката явно разтревожена, се наведе над мен и прошепна съчувствено: „Успокой се, за Бога, ще го извадим за минута”. И докато ронех сълзи на безпределно отчаяние, продължи: „Я спри да плачеш. Лигавиците в дихателната ти система са вече толкова възпалени, че ще ни затрудняваш още повече, ако трябва и да те интубираме.” Тя предписа упойката и, предполагайки, че вече е подействала, заяви на всеослушание: Да, случаят е спешен, но да не бързаме толкова, защото хирургът „още си яде сандвича...”

Съкрушена, измъчена, отчаяна и самотна, аз бях сигурна, че ще умра и че от това никой не го е грижа. Така заспах под въздействието на упойката.

Скоро след операцията дойдох на себе си (макар външно това да не си е личало) и осъзнах, че съм „настанена” в интензивното отделение. Много хора, разтревожени и загрижени, се суетяха около мене. Виждах ги неясно, всички тях, освен една сестра, за­станала от лявата ми страна, облечена в малко демодирана колосана бяла униформа. Тя ми се усмихна и заговори с мек, успокояващ глас. „А сега трябва просто да оставиш тези хора да си свършат работата. Всичко е наред. Те знаят какво правят. При мен ти си в сигурни ръце. Сега спи.”

Облекчена, че операцията е минала, и успокоена от непоклатимото спокойствие на сестрата, си позволих да се върна обратно в света на „сънищата”. Почти веднага се озовах във водовъртежа на някаква вихрушка. Каква по дяволите беше тя? Въртях се, понесена от нея и усещах, като че ли ме пробождат дузини внезапни припламвания, проблясъци на изживявания. Всеки проблясък спираше бясното препускане за отрязък от време, които изглеждаше едновременно и като секунда, и като цял живот. В един от проблясъците нещо ме удряше, пробождаше, в друг самата аз прегазвах куче, в трети бягах да спася живота си през блатисто поле, в което газ с дъх на горчица из­гаряше дробовете ми и бях наясно, че само след частица от секундата всяка молекула от тялото ми ще бъде разкъсана от взрив.

Тези припламвания, тези проблясъци не бяха просто представени като на картинка, а преживявани отново и отново. Можех да вкуся, да чуя, да помириша и да видя всичко. Нямам съзнателен спомен за цялата поредица и все пак със сигурност знам, че всяко от тези събития някога някак ми се е случвало.

(Почакай. Тук трябва да те прекъсна. Не ми ли беше казал вече в този разговор нещо подобно? Когато те попитах какво става, когато някой умре, ти май ми беше казал нещо за това?

Да, бях ти казал, че ако умреш, вярвайки в прераждането, можеш да изживееш мигове от предишни животи, за които нямаш съзнателен спомен.

Тъй си и мислех. Ето, че всичко е било, както някой би казал, съвсем „на място”.

С едно изключение. В Живота След Смъртта няма никакъв вид страдание.

Хмммм...

Някои от изживяванията на Елизабет са били „отсам” смъртта, а други - „отвъд”, в „отвъдното”. Тя наистина е била между двата свята. Ако е била изцяло в Живота След Смъртта през първата част на изживяването си, нямало е да изпитва никаква болка или пък страх, че ще страда.

Прекрасно. Да се върнем към разказа на Елизабет).

Влакчето на ужасите продължавате да препуска, а после спря светкавично бързо, както беше и потеглило. Всички усещания изчезнаха, не остана буквално нищо. Пълна тъмнина. Тъмно като в рог. В началото почувствах облекчение. Благодаря, благодаря, благо­даря, се провикнах. Мислено си свирках, въртях се и мърморех - хммммм. Нищо. Обзе ме паника и започнах да питам: „0, Боже мой, умряла ли съм? Това ли се е случило? Наистина ли след всичко туй ме чака вечност, в която освен мене няма да има нищо друго?”

Ужасът ми растете. Все още нищо. Само на­растващ ужас и гняв. ,,Какво? Няма нито ярка светлина, нито водач да ми покаже пътя? Къде е татко? Най-малкото, което би могъл да стори, е да се покаже. Ох, хайде де. НЕ. Помощ! Моля! Какво по дяволите съм направила? Нима съм мъртва? Няма ли никой друг? Ох, Боже, моля ти се, не. Искам да видя бебето си. Какво стана с моето бебе? Мъртво ли е? МОЛЯ. Умолявам те, моля ти се, не искам да умра.”

Нищо. Накрая се почувствах спокойна и притихнах вцепенена.

„Какво те кара да мислиш, че си мъртва?”

Тези думи долови моят несъзнателен слух.  Потърсих опора в своето несъзнателно аз. Хайде де, познах гласа на медицинската сестра,  застанала до леглото ми.  „Благодаря ти. Боже, къде беше? И къде по дяволите съм аз? Как ще се измъкна от всичко това?”.

„Какво те кара да мислиш, че си мъртва?”

„Да, да. ДОБРЕ. Разбрах. Не съм мъртва, щом мога да те чуя. Какво, сигурно съм объркана, още не излязла от упойката?”

Драматична въздишка ... КАКВО ТЕ КАРА ДА МИСЛИШ, ЧЕ СИ МЪРТВА?”

„Добреее. Всичко изглежда объркано, странно. Защо продължаваш да ме питаш това?”

,,Ти ме попита. А сега, какво те кара...”

И започна една изтощителна дискусия, която, изглежда, продължи дни наред. Докато бълнувах яростно и декламирах с гръмки надути фрази колко нечестно, несправедливо и жестоко е това, че съм тук, каквото и да значеше това „тук”, тя се противопоставяше на всеки мой аргумент. Тя ме предизвикваше, оспорваше правото ми да живея, питаше ме с какво съм по-различна от всеки друг. Чувствах се нажежена до бяло от ярост, че просто не мога да се справя с тази тъпа маниачка.

А после започна да проблясва трептящата, примигваща книга, нещо като трептящ, примигващ филм. Знаеш ли, точно като книга със залепени човешки образи, каквато рисуваш, в последователни кадри и после прелистваш, за да ги анимираш. Когато филмът започна, разпознах в него действащите лица. Това беше моят живот. „Ах, ха!” засмях се, „този стар виц, трябва да съм мъртва, щом животът ми пробягва пред очите ми.” Никакъв отговор, само дълбока въздишка и БАМ!

Бях разтърсена до дъното на душата си, когато почувствах цялото въздействие на всеки от кадрите. Всички те мигновено проблясваха, отминавайки и все пак се кълна, че усещах пълната сила на всеки отделен миг не просто като че ли само аз си го спомням, а като че ли чрез мен си го спомня и всяка душа, засегната от него.

Това не беше каталог на миговете в моя живот, съзнателно събрани и подредени от мен. Тук бяха много малко мигове, лесно съживявани събития. Това не беше моята оцветена с ярки багри автобиография. През повечето време картините пробягваха в действителна последователност от раждането ми нататък, но имаше моменти, когато събитията се свързваха по някакъв начин и тогава картините се клатушкаха напред и назад във времето и с това ми помагаха да разбера напълно какви са били последиците от която и да било моя мисъл, дума и действие.

Тези спомени съдържаха целия спектър на моите чувства и сега мога да ги разпозная като мигове, в които съм имала възможност да покажа или да видя отделни страни, аспекти на божественото. Осъзнах, че много често не най-драматичните мигове от живота ми са оказвали върху мен най-силно въздействие. Наглед незабележими събития често са прошумели през годините и са оставили незаличими следи. Те се разпростират от болката и разочарованието, причинени от случаен ехиден коментар до необузданата радост, предизвикана от постижението ми - да карам колелото си за пръв път без стабилизатор.

Спомням си чувството и истината във всеки кадър, като че ли е запечатан в съзнанието ми, но се мъча да си спомня ясно и подробно свързаните с него събития. Като че ли физическите събития са загубили значението си след като веднъж стойността им е била разбрана. Сега, като си спомням всичко това нито за миг не се чувствам осъждана и не осъждам себе си - просто разбирам, че съм видяла своето истинско аз.

Когато примигващата книга, примигващият филм свърши, бях буквално изтощена. Все още държах да победя в спора, да докажа правото си на живот и все пак примигващата книга беше отнесла, почти целия вятър от платната на кораба ми и чувствах, че единственото, за което все още си струва да се боря, е желанието да прегърна детето си и да видя хората, които обичам.

Дори и това горещо желание беше някак си посмекчено след обзора на моя живот. Опитвах се да споря, но сърцето ми вече не беше тук. Всяко мое изказване или възражение срещаше отличен отговор. Накрая изхленчих: ,,Знаеш ли какво. Ти победи. Аз не мога да се боря повече. Не ми остана вече да прибавя нещо.  Отказвам се.”

Преди да изрека, по-скоро преди още мислено да изрека тези думи, почувствах облекчение. Лечението, за което бях мислила с горчивина, бе заляло моето съществувание и ме защитаваше със своята безусловна подкрепа. То ме успокояваше, вдъхваше ми увереност, спокойствие и сили като че ли всички тези чудесни души бяха с мене, държейки съществуванието ми в ръцете си и осигурявайки неговата сигурност и безопасност.

Внезапно бях пренесена от това чудесно място в едно невероятно преживяване. Не зная как, но чувствах, че летя над пейзаж от покрити със сняг планини, просторни езера, гори и поля. Прелетях над едно индианско племе, което по нищо не приличаше на картините и описанията за него, които бях виждала. Зърнах майка, която гледаше децата си с нежна, будеща удивление гордост, после прелетях над нея и се устремих към върха на внушителна планина в далечината.

Точно на върха се озовах лице срещу лице с оня, който предполагах, че трябва да е водач. Беше индиански вожд. Когато погледнах чертите на неговото състарено обветрено лице и бях запленена от погледа му, отчаянието ми изчезна. Чувствах с всяка фибра на своето същество, че той ми помага да осъзная една съвсем дълбока истина, но в съзнанието ми са останали единствено думите му: „Трябва да бъдеш търпелива, но ще бъдеш отново три.”

Тогава мигновено заспах и също тъй мигновено се събудих в Интензивното Отделение. Тогава започна най-трудната част от всичко!

Казаха ми, че девет дена съм лежала без съзнание в кома, донякъде дошла по естествен път, донякъде предизвикана от упойката. Две от сестрите, които се грижеха за мене, ми казаха, че през това време диша­нето ми на два пъти е спирало и е трябвало да бъда включена на изкуствено дишане.

Най-интересен за мен обаче е периодът от приблизително шест часа, през които сърцето ми е биело с неочакван, дисфункционален ритъм, наричан атриална фибрилация. През това време сърцето ми е биело толкова бързо, като че ли буквално е трептяло, примигвало, точно като моята „трептяща, примигваща книга”. Това „трептене, примигване” нито подобрило, нито влошило физическото ми състояние и не отговаряло на никакви лекарства, давани, за да го преодолеят.

За най-голяма изненада на лекарите това трептене спряло - внезапно и по необясним наглед начин. Точно тук една лекарка внезапно си спомнила за предишен случай, с който се е занимавала, и започнала курс на лечение, който без съмнение ми спасил живота. Вярвам, че щом веднъж съм „се предала” и лекарството се е вляло, тялото ми е отговорило на неговото въздействие и жизнено важната информация е била „дадена” на медиците. Тъй моят ум, тяло и душа отново са били обединени, точно както беше обещал индианският вожд: „Трябва да бъдеш търпелива, но ще бъдеш отново три.

Дъщеря ми, Лили, е жива и здрава. Тя носи у себе си нещо, което бих нарекла природна сила. А аз видях в една телевизионна програма точно същия пейзаж, над който бях прелетяла. Проучих къде е била снимана програмата и през август ще посетим тези места. Открих много факти за това място и те ме карат да вярвам, че там има хора и ресурси, които ще ми помогнат да продължа процеса на своето възстановяване след болестта.

Отделните мигове от живота ти са онова,

което използваш, за да сътвориш

изживяването си за Своето Аз.

Категория: У дома с Бога | Добавил: Бонд (20.05.2009)
Разгледан: 434 | Рейтинг: 5.0/1
Коментари: 0
Коментари могат да добавят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
   54.163.159.27          Неделя          11.12.2016, 13:49