8. Смъртта никога не е трагедия. Тя винаги е дар.




    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS



Начало  Регистрация  Вход


Хороскопи
Любовен en
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любов
Тя и Той


Книги
The Arcturians
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Вампиризъм
Музика | Филми
Таро | Свежо
Речник


01:25
20.01.2017
Петък
54.211.226.90


Онлайн: 2
Гости: 2
Потребители: 0

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!
 Дар » Нийл Доналд Уолш » У дома с Бога

Разговори с Бога 1 [22]Разговори с Бога 2 [22]Разговори с Бога 3 [23]Мигове на Благодат [22]
Разговори с Бога за младите [10]Приятелство с Бога [22]У дома с Бога [40]Общуване с Бога [32]
Идеите на Разговори с Бога в живота [17]По-щастлив от Бог [12]

8. Смъртта никога не е трагедия. Тя винаги е дар.

Как мога да съм сигурен, че тези думи, извън всичко изговорено на тази тема, могат да ме доведат до моята истина за живота и смъртта?

Не е необходимо да се съгласиш с тези думи, за да стигнеш до своята истина.

Не е необходимо?

Не. Дори, ако категорично отхвърлиш тези думи, ти пак ще стигнеш до своята истина - ще намериш пътечката назад към Дома, защото ако отхвърлиш тези думи, ще разбереш какво приемаш, с какво си съгласен. Тогава ще поемеш по друга пътечка. А ако и тя не се окаже твоята пътечка, ти ще поемеш по Друга, и пак по друга, докато излезеш от объркването си и намериш своя път назад към Дома.

Предполагам, че всичко би трябвало да се случи точно така.

Така се случва всичко. Целият ти живот те води назад към Дома, назад към мене. Затова нека бъде благословена всяка случка, всяко събитие, всяка личност, всеки миг, защото всички те са свещени.

Дори ако отхвърлиш това събитие, тази личност, ако не се радваш на този миг, всички те са свещени. Защото Животът информира живота за живота през процеса на Самия Живот, а няма нищо по-свято от това Да Знаеш и после Да Изживееш онова, което Животът има да ни каже за Самите нас.

И тъй, като водиш точно този разговор, дори и да не си съгласен с него, той ще те отведе до твоята истина и до твоята пътечка към Дома. Ще бъдеш доведен до тази пътечка и ако се съгласиш с този разговор. И в двата случая този разговор ще те отведе там, където искаш да отидеш.

Всички пътечки водят към Дома.

Всяка една от тях.

И всяка пътечка има своите собствени „знаци по дърветата”, които ще ми помогнат да намеря пътя.

Точно така. Сега вече разбираш. Всички знаци, които виждаш по дърветата, са твои. Огледай се. Наоколо няма нищо, което да не е поставено от тебе.

Само че понякога ти няма да разпознаеш своите собствени знаци. Погледнеш ли ги под различен ъгъл, ще ти изглеждат различни. Може дори да ти се стори, че някой друг ги е поставил.

Говорим, разбира се, за знаците в твоя живот — особено за онези, които би нарекъл белези. Внимавай да не си помислиш, че някой друг ти ги е оставил. Това би те превърнало в жертва, а другиго — в злодей. Но в живота, както вече ти казах, няма нито жертви, нито злодеи. Никога не забравяй това.

Чудесната ми приятелка Елизабет Кюблер-Рос често казваше по този повод нещо, което аз наистина обичах...

„Ако беше защитил каньона от зимните бури, никога нямаше да видиш красотата на неговата резба, на неговите извивки”.

Да. Точно това мислех преди малко, като казах, че всичко в живота е чудесно, точно както е чудесна и „смъртта”. Всичко е въпрос на гледна точка. Гледната точка създава възприятието.

Да.

Не, не, не казвай просто ,,да”. Огледай по-основно това твърдение. Взри се по-дълбоко в него. То е едно от най-важните твърдения, които ще направя тук. Казах...

Гледната точка създава възприятието.

Как гледаме на нещо определя начина, по който ще го видим.

Точно така. Благодаря.

И тъй, ако гледаш на себе си като на жертва, ще се видиш себе си като жертва. Ако гледаш на себе си като на злодей, ще видиш себе като злодей. Ако гледаш на себе си като на съ-автор в процеса на сътрудничество, ще видиш себе си по този начин.

Ако гледаш на всяко събитие или случка в живота си, включително и на смъртта, като на дар, ще го видиш като съкровище, което винаги ще ти служи и ще те води към радост. Ако гледаш на всяко събитие или случка, включително на смъртта, като на трагедия, вечно ще скърбиш и няма да получиш от него нищо освен безкрайна скръб.

Което ни води към...

ПЕТИЯ СПОМЕН

Смъртта никога не е трагедия. Тя винаги е дар.

Съсредоточи се сега върху това. Съсредоточи се върху събитието, което наричаш „смърт”.

Защото, ако видиш, че казаното е вярно за смъртта, скоро ще си в състояние да видиш, че то е вярно и за всяко друго събитие в живота.

И ако успея да видя дори смъртта като дар, ще успея да видя всичко друго в живота си — „малките смърти” — също като дар... всички тъй наречени злини, които са ми причинени или които аз съм причинил другиму. И тогава няма да има повече скръб.

Нито за тебе, нито за някой друг. Ако преживееш добре своите „смърти”, ще накараш и другите да преживеят добре твоите смърти. Малките, не онази, голямата.

Брей, какво каза. Какво се прокрадна тук. Но не винаги е възможно „да умреш хубаво”. Сега говоря за „голямата смърт”. Струва ми се, че понякога просто ни е страх да умрем.

Разбира се, че ви е страх. А когато ви е страх от „малките смърти” — имам предвид всяко поражение или загуба — вас ви хваща страх и да живеете. Така се страхувате да умрете, а се страхувате и да живеете. Какво съществувание!

Помогни ни тогава!

Какво мислиш, че правя сега? Посвещавам си времето на това да ви освободя от страха пред „голямата смърт”. Защото, ако не се страхувате от това, вече няма да се страхувате от нищо. И ще можете да живеете истински.

Тогава защо всички сме „смъртно уплашени” от смъртта?

Заради онова, на което са ви учили. Заради онова, което са ви казвали за нея.

Когато възприемеш смъртта по нов начин, можеш и да я изживееш по нов начин. И това би бил голям дар, не само за самия тебе, а и за онези, които обичаш.

Имам един приятел, Андрю Паркър, който живее в Австралия и чиято чудесна жена — онези, които я обичаха, я наричаха „Пип” — направи точно това. Пип умря от рак през новогодишната нощ, точно след настъпването на 2005-та година. Андрю сподели това с мен чрез едно писмо по електронната поща, което беше изпратил на голям брой приятели — свои и на жена си. То илюстрира прекрасно за какво говорим сега. В това писмо Андрю споделя:

Пип е най-великолепният подарък, който някога съм получавал. Тя влезе в живота ми по време, когато мислех, че съм се занимавал с всичко, че всичко съм свършил, а не беше така. Седна усмихната на лунната светлина през първата нощ на нашата връзка и аз разбрах, че ако прекараме известно време заедно, ще се оженя за нея и ще имаме деца. Какъв благослов беше тя! Рак в красивата й гръд започна пътешествието си в началото на нашата връзка и ох. как нейната смелост и сила ми показаха пътя.

Несекващата й усмивка и здрав хумор ме държаха на крака, но най-голяма подкрепа ми даде нейната безусловна любов. Тази любов беше силна като могъщ дъб, дълбока и лазурна като океан, мощна като приливите и дълбоките течения. Непоклатима беше и нейната преданост към мене.

Погледът й отминаваше суровите диамантени ръбове, нюкасълския провлечен говор, невъзпитания език, грубоватото държане и другите остатъци от вчерашния ми ден. Тя виждаше у мен само най-доброто и нежно го подхранваше.

Лечението й, примитивното лечение, което се прилага в подобни случаи, беше жестоко, брутално. Операцията, химиотерапията и радиооблъчването. хормоните и ранната менопауза не успяха никога с нищо да променят женствената същност на моята любима. Болката от такова лечение нито веднъж не предизвика недоволство или оплакване. При раждането на децата ни тя заискри със сиянието на майчинство, с женска енергия и дълбока любов.

Всички бяха трогнати от красотата й, външна и вътрешна. Когато седем месеца след раждането па нашите близнаци открихме, че има метастази в костите, тя ни се извини. В този миг не мислеше за себе си. а за мен и за нашите три момчета. После стана, отупа си праха и пусна музиката на любовта.

Когато й изрязаха и втората гърда, това малко я нарани. Сякаш й бяха. отнели част от личното чувство за женственост, макар за мен тя никога да не е била по-женствена отколкото през времето след операцията. Когато на следващия ден й донесохме момчетата да ги види, тя вдигна децата едно след друго към своята наранена гръд, без да трепне за миг.

Силата й е запечатана в съзнанието ми, себеотрицанието и смелостта й са моята утеха и опора в пространството, което обитавам днес. пространство, изпълнено със спомени за нея и с толкова дългия път, който ми предстои да измина през живота си.

Тя живя през следващите три години. И как живя!

Докато бизнесът и кариерата ми бяха в дрипи, а аз се борех да намеря себе си, своя път и насока, тя кротичко ми отваряше простор, в който да израсна. Хранеше душата ми със своята любов и подкрепа, нито веднъж не ме остави да се отклоня от пътя си. Боже, колко я уважавам за това!

Последните шест месеца от живота й изглеждаха цяла вечност, в която аз се спирах между отделните мигове. Сега. копнея за още някой миг в нейно присъствие. Колко бих я обичал, ако можех да получа тази възможност, колко бих ценил всяка минута, всяка секунда, ако можех да имам това време отново.

Последните месеци и дни па Пип бяха за мене най-великият дар. Тя постепенно излизаше от живота ми. Вече нямаше изящни вечери, беше дошъл мой ред да готвя и да чистя. „Кой ще вдигне тези дрехи, ако ги оставиш тук?”... отеква в мозъка ми нежният и глас.  Трябваше да оправям леглата и да пера.

Колко весело изпълняваше нашата Пип тези задължения. През последните си дни тя ме възпитаваше със своето присъствие, утешаваше ме, докато аз утешавах нея. Никога не съм се чувствал по-близко до нея и по-благословен с възможността да й помагам, да я обслужвам.

После дойде време да я заведем у дома. да я върнем в Перт при нейните роднини и приятели. Поглеждах я през петчасовия ни полет и съзирах нейната видима болка и страдание. Толкова труден ден, за който никой освен мен не трябваше да знае! Тя се справи с това по обичайния си начин, с изключително достойнство и грижа за другите. Пип настояваше да я вземем на заплануваното си пътуване до Ротнест Айланд, плувайки по лазурната синева на Индийския океан, радвайки се на простите неща, оценявайки красотата и благослова на живота.

Последните й дни бяха пътешествие с библейски измерения, истински четиридесет дни в пустинята. Тя си отиде в избрания от нея час, по неин си начин. Като разбра, че всичко ще бъде наред, тя ми поднесе най-великолепния от всички дарове. Да бъда с нея, до нея, да държа ръката й, докато си отива.

Беше 50 минути след полунощ в новогодишната нощ. Тя беше казала, че иска да дочака Новата година и успя да стори това. Цялата болка от бдението, целият страх дали ще направя достатъчно, дали ще направя, както трябва, дали ще кажа, каквото трябва всичко отлетя е нейния дух! Тя си тръгна нежно. мило, тръгна си такава, каквато е била цял живот. Тръгна си и ме остави без капка съмнение, абсолютно наясно кой съм и защо съм тук. Нейният най-голям дар за мен беше това, че отнесе със себе си моя страх.

Сега дните ми са различни, това е вярно, но тя никога не е далече! Момчетата ни намират живота труден — любов, като тази на Пип, не може лесно да бъде заменена. Ние все още растем заедно, дарът на нейния живот като цветето Лотос бавно, листче по листче, се отваря и животът ни приема своята форма, подхранван от такава невероятна любов.

Тези думи се опитват да предадат по мой начин признателността и почитта ми към моята любима, към майката на моите деца, към тебе и към всички други. Това, че сме тук, е най-доброто за нея. Не съжалявам нито за един миг и не обвинявам никого.

Всички ние можем да. изберем всъщност как да живеем, как да действаме, как да оцветим своето съществувание. Пип и аз избрахме нашата любов. Колкото и да ни беше трудно, тя изгради моя живот. А аз на свой ред правя избора да я обгърна с поглед на благодарност, не на загуба и болка. О да, те присъстват в живота ми като съвсем уместни чувства. След като страхът ми отзвуча, вече мога да свържа любовта си с нашата обща Божественост и единство.

Любовта лекува. Тя лекува душите ни. лекува взаимоотношенията ни, може да излекува дори и планетата ни. Моята жена ме дари с тази любов и аз правя избора да я споделя с тебе. с всички вас.

През новогодишния ден аз обядвах със семейството си, после отидох в домовете на някои от приятелите й, за, да пийнем нещо. Излязох си към 11 и 40 вечерта и докато вървях няколко мили към Дома, Пип беше с мен. Чувствах прилив на съзидателна енергия, докато хората празнуваха в дворовете си, фойерверките загасваха. а ангелският глас на Пип в главата ми се обади: „... и ти беше прав, всичко се случи точно така, както ти знаеше, че ще се случи”.

С това тя искаше да ми каже, че е с Бога в общото съзнание и отново до трона на сътворението.

Заплаках.

На света няма жертви, няма и злодеи.

Категория: У дома с Бога | Добавил: Бонд (12.06.2009)
Разгледан: 1145 | Рейтинг: 5.0/1
Коментари: 0
Коментари могат да добавят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
   54.211.226.90          Петък          20.01.2017, 01:25