2. Радостта да бъдем Едно Цяло




    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS



Начало  Регистрация  Вход


Хороскопи
Любовен en
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любов
Тя и Той


Книги
The Arcturians
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Вампиризъм
Музика | Филми
Таро | Свежо
Речник


08:48
03.12.2016
Събота
54.197.171.35


Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!
 Дар » Нийл Доналд Уолш » Приятелство с Бога

Разговори с Бога 1 [22]Разговори с Бога 2 [22]Разговори с Бога 3 [23]Мигове на Благодат [22]
Разговори с Бога за младите [10]Приятелство с Бога [22]У дома с Бога [40]Общуване с Бога [32]
Идеите на Разговори с Бога в живота [17]По-щастлив от Бог [12]

2. Радостта да бъдем Едно Цяло

Въпросът, който ми задават най-често, е: „Откъде знаеш, че наистина говориш с Бога? Откъде знаеш, че това не става в твоето въображение? Или, още по-лошо, че дяволът не се опитва да те измами?"
    Вторият най-често задаван въпрос е: „Защо ти? Защо Бог избра тебе?"
    И третият: „Какъв стана животът ти, след като всичко това се случи? Как се промениха нещата?"
    Може да си помислите, че най-често задаваният въпрос има нещо общо с думите на Бога, с необик-новените прозрения, зашеметяващите откровения и предизвикателните конструкции на нашия диалог - бъдете сигурни, че често ме разпитваха по този начин - но най-често задаваните въпроси бяха свързани с човешката страна на тази история.
    И най-накрая, единственото, което искаме да научим, е да се опознаем един друг. Ненаситното ни любопитство към нашите събратя, другите човешки същества, е по-силно от любопитството ни към каквото и да било друго на света. Като че ли, ако узнаем повече един за друг, ще научим повече за самите себе си. А копнежът ни да узнаем повече за самите себе си - за това Кои Сме Ние Всъщност - е най-дълбокият копнеж на света.
    И тъй, нашите въпроси ни водят повече към опита на другия, отколкото към неговите разбирания. Как ти изглежда това? Откъде да знаеш дали е вярно? За какво мислиш точно сега? Защо се почувства така?
    Ние съзнателно се стремим да влезем в кожата един на друг. Притежаваме някаква вътрешна ръководна система, която интуитивно и принудително ни насочва един към друг. Вярвам, че на равнището на нашия генетичен код има естествен механизъм, който съдържа универсална интелигентност. Тази интелигентност обосновава отговорите, които даваме като чувствителни, усещащи същества. Тя донася вечната мъдрост до клетъчно равнище, създавайки онова, което някои наричат Закон за Привличането. Вярвам, че способността ни да се привличаме един друг е вродена и идва от дълбокото познание, че всеки един ще намери у другия Собственото си Аз. Може да не сме осмислили това съзнателно, да не сме го изрекли ясно и точно, но мисля, че сме го разбрали с клетките си. И вярвам, че това микроскопично разбиране произхожда от едно макроскопично разбиране. Вярвам, на най-високо равнище ние знаем, че Всички Сме Едно Цяло.
    Това върховно осъзнаване ни притегля един към друг и пренебрегването му поражда най-дълбоката самота в човешкото сърце и чувството на човека, че е нещастен.
    Моят разговор с Бога ми показа, че всяка тъга в човешкото сърце, всяко усещане за унижение и обида, всяка преживяна трагедия може да се счита причинена от едно човешко решение - решението да се отдръпнем един от друг. Решението да игнорираме нашето върховно осъзнаване. Решението да наречем ес-тественото привличане, което изпитваме към другия, „лошо", а усещането, че Сме Едно Цяло - фикция.
    По този начин ние сме отрекли своето Истинско Аз. И точно от това отричане е произлязъл негативизмът, духът на отрицанието. Родил се е изцяло от нашата ярост, от нашето разочарование, от нашата горчивина, за да донесе смъртта на най-голямата ни радост. Радостта да бъдем Едно Цяло.
    И конфликтът в човешките срещи се поражда от това, че дори когато преживеем на молекулярно равнище своето усещане за Единство, на интелектуално равнище настойчиво се опитваме да го отречем. Така мислите ни за живота и за това какъв е той влизат в противоречие с дълбокото ни вътрешно познание. Всъщност, всеки ден ние вървим срещу инстинктите си. И това ни е довело до постоянно умопомрачение. То настойчиво ни кара да действаме, изхождайки от безумната идея за своята изолираност, докато през цялото време копнеем да познаем отново цялата радост на Единението.
    Може ли този конфликт някога да бъде разрешен? Да. Той ще завърши, когато разрешим конфликта си с Бога. Ето кое ме подтикна да напиша тази книга.
    Нямах никаква представа, че ще я напиша. Както при Разговори с Бога, беше ми дадено да я споделя с вас. Мислех, че като завърша трилогията Разговори с Бога, това ще е краят и на моята „кариера" като „автор по случайност". Но когато седнах да напиша страниците на Признателност и Благодарност за Наръчника към книга 1, внезапно изпитах някакво мистично усещане.
    Разказвам ви какво се случи тогава, за да разберете по-добре защо сега пиша тази книга. Като чуха, че я пиша, някои хора ме попитаха: „Предполагах, че ще бъде само една трилогия?" Изглеждаше, като че ли създаването на нова творба нарушава по някакъв начин цялостността на първоначалния замисъл. Така че аз искам да знаете как се появи тази книга; как ми стана ясно, че трябва да я напиша - дори и само затова, че сега седя тук, без да имам представа накъде е тръгнала тя или какво ще има да каже.
    Беше пролетта на 1997 година. Бях приключил работата над „Наръчника". Бях изнервен, очаквайки реакцията на издателя ми, Хемптън Роудс. Накрая телефонът звънна.
    „Хей, Нийл, великолепна книга!" каза Боб Фридман.
    „Така ли мислиш? Или се шегуваш?" Една част от мене никога не може да повярва в най-доброто и очаква най-лошото. Така аз бях готов да чуя от него: „Съжалявам. Не можем да приемем книгата ти. Трябва изцяло да я напишеш наново."
    „Разбира се, че мисля така", засмя се добродушно той. „Мога ли да те лъжа за такова нещо? Мислиш ли, че ми се ще да публикувам една лоша книга?"
    „Добре де, просто си помислих, че се опитваш да ми създадеш добро настроение, като ми кажеш, че сте получили великолепна книга, докато всъщност сте получили боклук".
    „Повярвай ми, Нийл. Не бих се опитал да ти създавам добро настроение, като ти кажа, че сме получили великолепна книга, ако сме получили боклук."
    „Добре" казах недоверчиво.
    Боб отново ми се присмя добродушно:
    „Хей, човече, вие, авторите, сте най-неуверените в себе си хора, които познавам. Не можете да повярвате дори на някого, който си вади хляба с това да ви казва истината. Повтарям, това е великолепна книга. Ще помогне на много хора."
    Отдъхнах си. „Добре, вярвам ти."
    „Има само едно нещо." „Знаех си! Знаех си. Какво не е наред?" „Няма нещо, което да не е наред. Просто не си ми изпратил обичайния за една книга израз на признателност към хората, които са ти помогнали да я напишеш. Искаме само да знаем дали просто си забравил този текст или въобще няма да го има. Това е всичко."
    „Това е всичко?"
    „Това е всичко."
    „Слава Богу!"
    Боб се засмя: „Това ли е изразът на твоята признателност?"
    „Наистина би могъл да е тоя." Казах на Боб, че току-що съм му изпратил нещо по електронната поща. Като окачих слушалката, издадох вик на радост, после въздъхнах с облекчение.
    „Какво става там?" обади се от съседната стая жена ми Нанси. Триумфално влязох при нея.
    „Боб каза, че книгата е великолепна."
    „О, хубаво," светна лицето й.
    „Смяташ ли, че той наистина мисли така?"
    Нанси се усмихна радостно и малко недоверчиво. „Сигурна съм, че Боб няма да те лъже за такова нещо."
    „Той каза същото. Но има още нещо."
    „Какво?"
    „Забравил съм да изразя признателността си към хората, които ми помогнаха."
    „Добре, това не е проблем. Можеш да изтракаш нещо за петнадесет минути."
    Очевидно, жена ми е трябвало да стане издател.
    Така една съботна сутрин аз седнах и се заех със задачата си. Зададох си въпроса: „Към кого искам да изразя признателността си за написването на Наръчника?" Разумът ми тутакси отвърна: „Разбира се, към Бога." Добре де, възразих сам на себе си, но аз благодаря на Бога за всичко, не само за тази книга. „Тогава направи го", отвърна разумът ми, на свой ред влязъл в спор с мене. Хванах молива и написах: За пълнотата на моя живот, за всичко добро, почтено, съзидателно и чудесно, което съм успял да сторя, благодаря на Бога, своя най-близък спътник и най-скъп приятел.
    Спомням си колко бях изненадан от начина, по който се изразявах. Никога не бях характеризирал Бога с подобни думи, но ясно осъзнах, че точно такова беше чувството ми към него. Понякога, докато пиша, успявам да узная как точно се чувствам. Имали ли сте някога това усещане? Бях там, пишейки това, и внезапно разбрах... представяте ли си, аз действително имам приятелство с Бога. Почувствах се точно така. А разумът ми каза: „Е, тогава напиши го! Давай! И кажи това!" Започнах втория параграф от израза на признателност.
    Никога не съм познавал такова чудесно приятелство. Точно това чувствам, че става с мене. И за нищо на света не бих пропуснал случая да изразя признателността си за него.
    После написах нещо, без да имам и най-малката представа защо го правя.
    Надявам се един ден да обясня на всеки с най-малки подробности как точно да развие такова приятелство и как да го използва. Защото Бог иска повече от всичко да бъде използван. Същото искаме и ние. Аз искам приятелство с Бога. Приятелство, което е действено и полезно.
    Точно в този миг ръката ми замръзна. Студ пробягна нагоре по гърба ми. Усетих силен натиск в цялото си тяло. Приседнах за момент спокойно. Потресен, осъзнах нещо, за което преди миг не бях си и помислял. Сега то ми изглеждаше напълно очевидно.
    Туй странно преживяване не беше ново. Бях го изпитвал често, докато пишех Разговори с Бога. Няколко думи, няколко изречения изчезваха от съзнанието ми. После ги виждах на хартията пред себе си и внезапно ми ставаше ясно: това е, така е! Въпреки че такова преживяване биваше последвано от някакво физическо усещане - внезапно изтръпване или, както го наричат, радостна тръпка, или пък - радостни сълзи. А в някои случаи - и трите заедно.
    Този път бяха трите заедно. Троен удар. Така узнах, че онова, което пиша, е абсолютна истина.
    Освен това получих и едно важно лично откровение - това също се беше случвало по-рано. Като че ли внезапно „осъзнаваш" нещо в цялата му пълнота. Узнаваш го „наведнъж".
    Беше ми съдено да узная (мога да го опиша само по този начин), че няма да приключа писането си със завършването на трилогията. Внезапно стана ясно, че ще се появят поне още две книги. А после над мен започна да витае познанието за тези две книги и за онова, което те ще кажат. Чух шепота на Божия глас:
    Нийл, връзката ти с мене не е по-различна от връзката ти с всеки друг. Ти започваш взаимоотношенията си с всеки друг, разговаряйки с него. Ако потръгне добре, сприятелявате се. И, ако потръгне добре, изпитваш чувство на Единство - приобщаване към личността на другия. Същото ти се случва и при срещата с Мене.
    Най-напред водихме разговор.
    Всеки от вас преживява разговора с Бога по свой собствен начин - и в различно време по различен начин. Винаги ще се води двустранен раз-говор, такъв, какъвто водим точно сега, в момента. Това би могло да бъде разговор „наум" или на хартия, или с отговорите Ми, отнемащи само малко повече време и достигащи до тебе чрез следващата песен, която ще чуеш, или следващия филм, който ще видиш, или следващата лекция, която ще посетиш, или следващата статия в списание, която ще прочетеш, или в неочаквания разговор с приятел, с когото „съвсем случайно" си се сблъскал на улицата.
    След като веднъж вече ти е станало ясно, че ние непрестанно разговаряме, можем да преминем към приятелство. Накрая ще усетим, че сме се приобщили един към Друг. Затова ти трябва да напишеш още две книги: Приятелство с Бога и Общуване с Бога. Първата ще разгледа начина, по който можеш въз основа на принципите, споделени в разговорите си с Бога, да превърнеш новата си връзка с него в пълноценно, действено приятелство. Втората ще разкрие начина, по който можеш да издигнеш това приятелство до равнището на общуване и какво ще се случи, когато го направиш. Тя ще даде план за действие на всеки търсещ истината и ще съдържа смайващо послание към човешкия род.
    Точно сега, в този миг, ти и Аз сме Едно Цяло. Само че ти не го знаеш. Не можеш да избереш дали да го преживееш - също както не можете да узнаете или изберете дали да преживеете Единението си един с Друг.
    Твоите книги, Нийл, ще сложат край на това разделение в съзнанието на всички, които ги прочетат. Ще разрушат илюзията за разделяне. В това винаги се е заключавала мисията ти. Никога - в нещо по-малко. Разговорите ти с Бога са били винаги и само началото.
    Бях смаян, поразен. Отново мраз пробягна нагоре по гърба ми. Започнах да чувствам вътрешно треперене, каквото никой отстрани не би могъл да долови, но вие усещате с всяка клетка на тялото си. И това става наистина. Всяка клетка на тялото затрептява по-бързо. Вибрира с по-висока честота. Танцува с енергията на Бога.
    Колко добре го каза! С чудесна метафора!
    Я виж ти! Не Те очаквах да се появиш толкова скоро. Свързвах очакването си за твоята поява с онова, което беше казал по-рано, през 1997 година.
    Зная. Не можах да се стърпя. Щях да чакам някъде докъм средата на книгата, но ти я започна, пишейки много поетично, и аз не можех да остана настрана.
    Хубаво. Това е много хубаво.
    Добре, то стана наистина почти от само себе си. Винаги, когато пишеш лирично, говориш поетично, усмихнеш се мило, запееш или затанцуваш, аз трябва да се появя.
    Наистина ли?
    Нека да се изразя така. Аз винаги съм там, в твоя живот. Винаги и Всякак. Но ти по-ясно осъзнаваш моето присъствие, докато правиш някои неща: докато се усмихваш, или любиш, или пееш, или танцуваш, или пишеш от сърце. Всяко от тях е най-висшата проява на това Кой Съм Аз и като изразяваш тези свои качества, ти изразяваш Мене. В буквален смисъл. Което значи да ме изтласкаш навън, наяве.
    Ти ме изваждаш от своята душа, където аз постоянно пребивавам, и Ме показваш на света извън себе си, на външния свят. Така изглежда, като че ли Аз просто „се появявам". Истината е, че Аз съм винаги там, но ти само в тези моменти осъзнаваш присъствието Ми.
    Е, добре, аз щях да кажа много повече, преди да вляза в диалог с Тебе.
    Продължавай! И го кажи.
    Извинявай, но някак си ми е трудно да не ти обръщам внимание. Щом Ти си тук, мъчно ще се престоря, че Те няма. Все едно, че говори борсов агент и всички го слушат. След като Ти започна диалога, кой ще иска мене да ме чуе?
    Мнозина. Вероятно всички. Ще пожелаят да чуят какво си преживял. Ще искат да узнаят какво си научил. Не се отдръпвай само защото Аз съм се появил. Това е проблемът при толкова много хора. Бог се появява и те си мислят, че трябва да се снишат. Мислят си, че трябва да се смирят.
    Не трябва ли да се смирим в присъствието на Бога?
    Не съм дошъл, за да ви смиря, а за да ви въздигна.
    Така ли?
    Когато вие сте въздигнати, такъв съм и Аз. Когато сте смирени, такъв съм също и Аз. Всички Ние сме Един. Вие и Аз сме Едно Цяло.
    Да, това проумях и аз. Натам бях се запътил...
    Върви тогава. Не Ме оставяй да те спра. Разкажи на читателите за своето преживяване. Те наистина искат да узнаят това. Ти беше прав. Като те опознаят, хората ще опознаят себе си. Ще видят себе си у тебе, а като видят, че у теб съм Аз, ще видят, че съм и у тях. И това ще бъде един велик дар. Тъй че продължавай с твоята история.
    Добре, разказвах как всяка клетка в тялото ми сякаш се люшкаше, трептеше, вибрираше. Тресях се в чудесен трепет на вълнение. И една сълза капна от окото ми, проби си път надолу по бузата ми и стигна със соления си вкус до езика ми, все едно, че я бях облизал с език от сърцето си. Отново почувствах същото. Мислех, че ще прелея отвътре навън, преизпълнен... с любов.
    Не можех да напиша нито дума повече за Израза на признателност. Трябваше да направя нещо с онова, което току-що ми бе дарено. Исках да започна да пиша Приятелство с Бога още тогава и още там.
    „Хей, хей, не можеш да постъпиш тъй", посъветва ме разумът ми. „Още не си написал дори третата книга" (разбира се, ставаше дума за последната книга в трилогията Разговори с Бога).
    Знаех, че трябва да завърша трилогията, преди да се осмеля да пристъпя към нов проект. Въпреки то-ва ми се искаше да направя нещо с енергията, която струеше по вените ми. Затова реших да се обадя на моята редакторка при другите ми издатели, Putnam Publishing Group в Ню Йорк.
    „Няма да повярваш", измърморих, като чух гласа й по телефона, „но току-що ми беше дадена темата на още две книги и командата да ги напиша."
    Аз никога не командвам никого да прави каквото и да било.
    Добре, използвах думата „команда" в разговор с редакторката си. Може би е трябвало да кажа „И вдъхновението да ги напиша."
    Тази дума щеше да бъде по-подходяща, по-точна.
    Толкова бях развълнуван, че не можех да оглеждам всяка изречена дума, да меря точността й.
    Разбирам, и все пак точно по този начин е била създадена през годините невярната, изопачена представа за Мене.
    Сега дойдох тук, за да поправя това впечатление. Дойдох, за да ви кажа какво значи да имаш истинско приятелство с Бога - и как можеш да го имаш.
    Отново съм страхотно развълнуван! Започвай, започвай!
    Завърши разказа си.
    Че кой ли ще иска да слуша за онова? Искам да чуя за това.
    Завърши историята си. Тя е свързана с всичко това. И ще ни доведе до днешния ден.
    Добре, казах на редакторката си точно това, което Ти ми беше казал за следващите две книги и тя занемя. Попитах я дали мисли, че Putnam ще се заинтересува от издаването им.
    „Шегуваш ли се? Разбира се, че ще проявим интерес", рече тя, добавяйки, че би желала да й напиша накратко онова, което току-що й бях казал.
    На следващия ден изпратих нещичко по факса и компанията учтиво ми предложи договор за две книги. Защо просто не пусна книгите по Интернет? Какво?
    Защо просто не ги предложи безплатно? Защо ме питаш за това?
    Защото много хора искат да го знаят. Предложи ли ти издателят много пари?
    Е, да, предложи ми.
    Защо се съгласи да ги приемеш? „Ако беше Божи човек, би се съгласил да споделиш със света тази информация безплатно. Нямаше да тичаш насам-натам, подписвайки договори за издаването на много книги." Не казват ли това мнозина?
    Да. Точно това. Да, те казват точно това. Казват, че го правя за пари.
    Е, и?
    Не го правя за пари. Но нима това е причина да се откажа от тях?
    Един Божи човек не би приел пари. Не би го направил.
    Не би ли го направил? Нима свещениците не получават заплати? Нима равините не ядат?
    Да, но не много. Проповедниците на Божието слово живеят в бедност, не искат цяло състояние, за да споделят прости истини.
    Не съм искал цяло състояние. Не съм поискал нищо. Било ми е предложено.
    Да беше отказал да го приемеш.
    Защо? Защо казваш, че парите са нещо лошо? Ако бих имал шанса да спечеля много пари, споделяйки вечната истина, защо да не го сторя?
    Ами ако, освен всичко друго, мечтая с част от тези пари да направя необикновени неща? Ами ако мечтая да създам и учредя фондация с идеална цел, която да разпространява Твоето послание из целия свят? Ами ако мечтая да направя живота на другите по-щастлив?
    Това би могло малко да помогне. Би могло да направи образа ми не толкова щур.
    Ами ако аз просто давам част от парите на другите? Ако им помагам в нужда?
    Това също би помогнало. Бихме могли да го разберем. Бихме започнали дори да го приемаме. Но ти самият би трябвало да живееш съвсем скромно. Не би трябвало да харчиш за самия себе си.
    Да не харча? Да не се радвам на това, което съм? Да не живея в разкош? Да нямам красива къща? Да не карам хубава кола?
    Не. Нито пък да носиш най-модни дрехи, да се храниш в скъпи ресторанти или да си купуваш луксозни предмети. Трябва да даваш парите си на бедните, да живееш, като че ли парите нямат значение.
    Но аз живея точно тъй! Живея, като че ли парите наистина нямат значение. Харча ги свободно и ги давам лесно, споделям ги щедро и се държа наистина точно тъй - все едно, че те нямат значение. Като видя нещо скъпо, което искам да имам или да направя, действам като че ли парите нямат значение. А когато сърцето ми ме призове да помогна на друг, или да направя публично нещо великолепно, също действам като че ли парите нямат значение.
    Продължавай да действаш така с парите си и ще ги изгубиш всичките.
    Искаш да кажеш, че ще ги използвам всичките!
    Не можеш да изгубиш пари. Можеш само да ги използваш. Използваните пари не са изгубени. Някой ги има Не са изчезнали. Въпросът е кой ги има. Ако са отишли у хора, които са ми продали някои неща или са направили за мен неща, които съм искал, как бих могъл да „изгубя" нещо? А ако са отишли за извършване на добри дела или за посрещане нуждите на другите, каква загуба има в това?
    Но ако не държиш на тях, от тях нищо няма да остане.
    Не „държа на" нищо, което имам! Научих, че когато държа на нещо, го губя. Ако „държа на" любовта, мога да остана без нея. Ако държа на парите, те нямат стойност. Единственият начин, по който можеш да „имаш" нещо, е да го раздадеш. Тогава - и само тогава - можеш да разбереш, че го имаш.
    Ти се изплъзна от Моя най-важен въпрос. Със своята словесна гимнастика изцяло излезе извън темата. Но аз няма да те оставя да се изплъзнеш така. Ще те върна обратно.
    Най-важният въпрос е, че който проповядва истинското слово Божие, не би трябвало да го прави за пари.
    Кой Ти каза това?
    Ти.
    Аз?
    Да, ти Ми го каза. През целия си живот си Ми го казвал. Преди да напишеш тези книги и да спечелиш много пари. Какво те накара да се промениш?
    Ти ме накара.
    Аз те накарах?
    Ти ме накара. Каза ми, че не парите са коренът на всяко зло, но може би аз съм решил, че мярката им е този корен. Ти ми каза, че животът е създаден, за да му се радваме и че е добре да го правим. Повече от добре. Ти ми каза, че парите не са по-различни от каквото и да било друго на света - че всичко е Божествена енергия. Ти ми каза, че не съществува място, където Тебе да Те няма, че Ти изразяваш Себе си вътре, наоколо, чрез всяко нещо - наистина, че Ти си всяко нещо, Всичко във Всичко - а това включва и парите.
    Ти ми каза, че през целия си живот съм се придържал към неточен възглед върху парите. Че съм ги считал за нещо нередно. Мръсно. Недостойно. И че когато съм мислел така, съм считал Бога за нещо нередно, мръсно и недостойно, защото парите са част от това, Което Си Ти.
    Ти ми каза, че съм си създал интересна житейска философия, в която парите са „зло", а любовта „добро". Затова, колкото по-любящо или важно за обществото е нещо, толкова по-малко пари трябва да печелим от него - Аз или някой друг.
    В тази насока, каза ми Ти, половината свят гледа на нещата и постъпва наопаки.
    Плащаме на нашите стриптизьорки или играчи на първа база невъобразими суми, за да правят това, което правят, докато учените ни, които търсят лек срещу СПИН-а, учителите, които са с децата ни в класните стаи, свещениците, равините и жреците, които се грижат за душите ни, са оставени на хляб и вода.
    Каза ми, че това е създало обърнат надолу с главата свят, където нещата, които ценим най-високо, получават най-ниското възнаграждение. Каза ми също, че това не само не ни върши добра работа (ако наистина искаме да създадем света, който казваме, че искаме да създадем), но че то дори не е и нужно, защото съвсем не изразява Твоята воля.
    Каза ми, че Твоята воля е всяко човешко същество да живее в разкош и че в разкоша няма нищо нередно, а единственият ни проблем тук, на Земята, е, че още не сме се научили да споделяме този разкош - дори и след хиляди години.
    Ти ми обясни също, че не проповядвам истината за парите, като бягам от тях. Само възпроизвеждам лошата подредба на света и така я подкрепям.
    Ти ми каза, че много по-могъща проповед би било да приема радостно парите - и всички хубави неща на света, като също толкова радостно ги споделям с другите.
    Казах ли ти всички тези неща? Да. Недвусмислено. И ти ми повярва?
    Разбира се. Всъщност, тази нова вяра промени живота ми.
    Добре. Това е много добре. Ти добре научи всичко, сине Мой. Ти слушаше внимателно и добре научи всичко.
    Знаех си! Ти просто ме изпитваш. Знаех си, че просто искаш да видиш как ще отговоря на тези въпроси. Да, но сега имам за тебе още въпроси.
    Хайде де!
    Защо хората трябва да плащат за това послание? Забрави защо каза, че е редно ти да получиш пари за него. Но защо хората трябва да дават пари за него? Не трябва ли Божието слово да бъде безплатно за всички? Защо просто не го пуснеш по Интернета?
    Защото хората натъпкват денонощно Интернета с хиляди думи, разказвайки на другите за вярванията си, и защото другите трябва да приемат всичко това. Сърфирал ли си по Мрежата напоследък? Това няма край. Отворили сме кутията на Пандора. Можеш ли да си представиш колко души биха ми обърнали внимание, ако бях скочил в Интернета, кога-то всичко това започна, за да оповестя, че имам разговори с Бога? Вярваш ли наистина, че това би било новина по Интернета? Да ме прощаваш.
    Добре, но сега книгите ти станаха много популярни. Всеки е чул за тях. Защо да не ги пуснеш сега по Интернета?
    Ако хората знаят, че книгите Разговори с Бога имат стойност, то е, защото други хора са дали за тях нещо, което ценят. Стойността, която хората са вложили в тях, е основание за стойността, която имат. Целият смисъл на живота е в това хората да създават добри неща едни за други. Тук всички ние вършим само това. Просто предлагаме на света своите „блага". Когато светът се съгласи, че онова, което предлагаме, си струва - независимо дали то е поправка на водопровод, печене на хляб или лечение на хора - светът казва, че то е „ценно", „стойностно", тоест достойно да има цена, стойност. И ако придадем на нещо стойност, като го предложим в замяна на нещо стойностно, което притежаваме, ние не само получаваме стойността, която даваме - ние внезапно правим и за другите по-стойностно притежаването на това нещо.
    И така, другите са привлечени от него, защото хората винаги искат да внесат нещо стойностно в живота си. Нашата търговска система ни позволява да определим кое е стойностно и кое не е.
    Тази система не е съвършена, както не са съвършени и решенията ни за това кое да ценим. Но тази несъвършена система е единственото, с което разполагаме в момента. Аз работя в рамките на системата, за да я променя.
    А какво ще стане с бедняците, които нямат пари да си купят книгите ти?
    Почти във всеки дом на тази страна има книги. Въпросът не е в това дали там има книги, а какви книги има там.
    Освен това Разговори с Бога могат да бъдат намерени наистина във всяка библиотека. А чрез програмата Книги за Приятели са станали достъпни и за затворниците, и за хората в нужда.
    И тъй, тук аз не твърдя, че този материал не е достъпен. Той е преведен на много езици и хората по целия свят са намерили пътя си към него. От Хонг Конг до Тел Авив, от Полша до Япония, от Берлин до Бостън те го четат, изучават в групи и споделят помежду си.
    Все пак ще призная, че този въпрос беше труден за мене. Темата за парите в моя живот - какво е редно да имаш и да правиш - ме е измъчвала десетилетия наред. Както Ти беше казал, в това отношение аз не се различавам от целия човешки род.
    Дори и днес една част от мене мисли, че трябва да се откажа от славата, да се откажа от финансовото благополучие и всяка друга отплата, която ми донесе трилогията Разговори с Бога. Част от мене настойчиво иска да нося власеница, да живея в колиба и да не приемам нищо от благата на света в замяна на благата, които съм му дал. Като че ли това някакси би повишило стойността на даденото от мене.
    Виждаш ли колко коварно е всичко това? Изградих структура, в която искам от другите да ценят онова, за което няма да приема никаква отплата, като че ли то няма цена.
    Но как да очаквам от другите да оценят нещо, което аз не ценя? Това не е просто въпрос, който си задавам. За мен то е нещо прекалено дълбоко, прекалено близко до същността на нещата. И доколко ценя самия себе си, ако повярвам, че трябва да страдам заради другите, за да видя собствената си стойност? Ето друг същностен въпрос. Друга тема, която пренебрегваме.
    Но, след като Ти постави въпроса, аз питам: Нима стойността на Тед Търнър е по-ниска от стойността на Майка Тереза? Нима Джордж Сорос е по-малко добър (човек) от Че Гевара? Нима политиката на Джеси Джексън, който, изглежда, живее по-богато, има по-ниска стойност от политиката на Вацлав Хавел, който може би живее по-бедно? Може ли папата, чиито одежди струват повече от годишната прехрана на едно бедно дете, да обяви думите си за богохулство само защото живее по царски като глава на една църква, притежаваща милиарди?
    Тед Търнър и Джордж Сорос са дарили милиони долари. Използвали са възнаграждението за своите претворени в живота мечти, за да открият простор пред мечтите на човечеството.
    Да разкрием простор пред мечтите на човечеството чрез претворяване в живота на собствените си мечти. Каква великолепна идея!
    Джеси Джексън донесе надежда на милиони чрез надеждата, която го доведе до позиция с голямо обществено влияние. Папата вдъхновява хората от целия свят, но нямаше да бъде вдъхновител дори само на католиците в света (всъщност много по-малобройни), ако се явяваше облечен в дрипи.
    Така аз се примирих с факта, че Разговори с Бога ми донесоха по-голямата част от земните блага - както и възможността да споделя тези блага с други хора.
    Аз обаче искам да посоча тук, че не публикуването на тези книги е причина за станалото. Ти постави причината на истинското й място, преди книгите да бъдат публикувани. Всъщност те затова бяха и публикувани, затова станаха и толкова популярни.
    Да, разбирам, че това е вярно.
    Можеш да бъдеш сигурен в това. Животът ти и реализмът ти по отношение на парите - и всички хубави неща - се промениха, когато ти се промени.
    Те се промениха за тебе, когато ти промени мнението си за тях.
    Добре, сега, както виждаш, мисля, че Ти направи това. Продължавам да казвам на хората, че тези книги станаха популярни, защото Ти пожела това. В някаква степен съм убеден, че това беше Божията воля.
    Разбира се, че си убеден. Това те освобождава от отговорността за станалото, нещо повече - придава на всичко това по-голяма достоверност. Не ми се ще да ти спукам балона още тук, но идеята не беше моя.
    Не беше ли Твоя?
    Не. Твоя беше.
    О, великолепно. Сега вече мога да кажа, че съм бил вдъхновен от Бога. Но как стои въпросът с книгата, която сега пиша? Ти дойде при мен и ми каза да го направя.
    Добре, това място не е по-лошо от всяко друго, за да започнем от него дискусията си на тема: Как да осъществим своето приятелство с Бога.
Категория: Приятелство с Бога | Добавил: Бонд (22.04.2009)
Разгледан: 822 | Рейтинг: 5.0/2
Коментари: 0
Коментари могат да добавят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
   54.197.171.35          Събота          03.12.2016, 08:48