5. Познай Бога




    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS



Начало  Регистрация  Вход


Хороскопи
Любовен en
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любов
Тя и Той


Книги
The Arcturians
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Вампиризъм
Музика | Филми
Таро | Свежо
Речник


12:09
04.12.2016
Неделя
54.197.171.35


Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!
 Дар » Нийл Доналд Уолш » Приятелство с Бога

Разговори с Бога 1 [22]Разговори с Бога 2 [22]Разговори с Бога 3 [23]Мигове на Благодат [22]
Разговори с Бога за младите [10]Приятелство с Бога [22]У дома с Бога [40]Общуване с Бога [32]
Идеите на Разговори с Бога в живота [17]По-щастлив от Бог [12]

5. Познай Бога

Най-напред трябва да Ме познаеш. Мислех, че Те познавам.
    Само повърхностно. Не Ме познаваш отблизо. Най-после имахме хубав разговор, но ни е нужно много повече от него.
    Чудесно. И как да Те позная по-добре?
    С готовност за това.
    Готовност?
    Трябва да имаш истинска готовност за това. Трябва да си готов да Ме видиш където и да Ме намериш, не само където очакваш да Ме намериш.
    Трябва да Ме видиш, където и да Ме намериш - и да Ме намериш, където и да Ме видиш.
    Не разбирам какво означава това.
    Мнозина Ме виждат, но не Ме намират. То е като компютърната космическа игра Къде е Уалдо? Те гледат право в Мен, а не ме намират.
    Но как мога да съм сигурен, че съм Те разпознал?
    Тук реши да използваш велика дума. Да „разпознаеш" значи „да познаеш отново". Това е да разпознаеш.
    Трябва да стигнеш до познаването Ми отново.
    Как ще направя това?
    Първо, трябва да повярваш, че съществувам. Вярата предшества готовността като инструмент, с който да се познае Бог. Трябва да вярваш, че съществува Бог, който да бъде познат.
    Повечето хора вярват в Бога. Изследванията показват, че в последните години на нашата планета вярата в Бога наистина расте.
    Да, щастлив съм да кажа, че по-голямата част от вас наистина вярват в Мене. Така че не вярата ви в Мене създава проблеми, а вярванията ви по отношение на Мене.
    Едно от нещата, в които вярвате по отношение на Мене, е, че Аз не искам да Ме познаете. Някои от вас вярват дори, че не бива да се осмелявате толкова често да изричате Моето име. Други пък чувстват, че не бива да пишат думата „Бог", а от уважение към Мене трябва да пишат „Б-Г". Други от вас пък казват, че макар да е редно да се изговаря името Ми, то трябва да бъде Моето точно име и че ако то е неточно изречено, ще сте извършили богохулство.
    Но независимо дали ме наричате Йехова, Бог, Аллах или Чарли, Аз винаги съм единствено Който съм, Което съм, Където съм и няма да спра да ви обичам само защото погрешно сте схванали моето име.
    Така че спрете да се препирате как да Ме наричате.
    Това е милостиво, нали?
    Това е ваша дума, отразяваща едно съждение. А аз само наблюдавам какво става.
    Има Дори и религии, които не спорят за името Ми, но проповядват, че да се търси широко познание за Бога е неразумно, а твърдението, че Бог наистина е говорил с вас, си е чиста ерес.
    Така че, докато вярата в БОГА е необходима, вашите вярвания ПО ОТНОШЕНИЕ НА Бога, също са важни.
    Ето тук е мястото на готовността. За да Ме познаете, трябва не само да вярвате в Бога, а и да сте готови наистина да Ме познаете - не просто да знаете какво мислите, че знаете по отношение на Мене.
    Ако вярванията ви за Мене ви пречат да Ме опознаете такъв, какъвто съм в действителност, тогава всички вярвания на света буквално не работят. Ще продължавате да знаете онова, което мислите, че знаете, вместо онова, което е в действителност.
    Трябва да си готов да се разделиш с представите си, които си считал като познание за Бога. Само тогава ще познаеш Бога такъв, какъвто никога не си си го представял.
    Това е ключът, защото много от представите ти за Бога нямат никакво сходство с действителността .
    Как мога да достигна този етап на готовност?
    Ти вече си там, иначе нямаше да отделиш време за тази книга. Сега разшири това преживяване. Отвори съзнанието си за нови идеи, нови възможности по отношение на връзката си с Мене. Помисли си какво би могъл да Ми кажеш, какво би могъл да поискаш от Мене, ако не бях твой „баща", а твой най-добър приятел.
    За да можеш да познаеш. Бога, трябва да бъдеш „готов, склонен и годен" за това. Вярата в Бога е само началото. Вярата ти в някаква висша сила, в някакво Божество те прави „готов".
    След това, съзнанието ти, отворено към нови мисли за Бога - мисли, каквито не си имал никога по-рано, мисли, които биха могли дори малко да те поразтърсят, като „Приятелю наш, който си на небето" - показва, че вече си „склонен".
    Накрая, трябва да бъдеш „годен" да го сториш. Ако не си годен да видиш Бога по който и да било от новите начини, за които си отворил съзнанието си, ти ще направиш съвършено негоден и механизма, с чиято помощ би достигнал до истинското познаване на Бога.
    Трябва да бъдеш годен да прегърнеш Бога, който те обича и прегръща безусловно; да бъдеш годен да приветстваш в живота си един Бог, който те приветства в царството си, без да ти задава въпроси; да бъдеш годен да спреш да се самонаказваш, защото признаваш един Бог, който няма да те наказва; да бъдеш годен да говориш с един Бог, който никога не е спирал да говори с тебе.
    Всички тези идеи променят коренно нещата. Църквите имат нужда да ги наричат ереси. И така, по ирония на съдбата, ти ще трябва да напуснеш църквата, за да познаеш Бога. Без съмнение, ще трябва да напуснеш поне някои от църковните учения. Защото църквите проповядват, че има Бог, когото не можеш да познаеш и когото не би могъл да избереш за приятел. Защото кой приятел би те наказвал за всяко злодеяние? И кой ли приятел би приел, че ако просто го наречеш с невярно име, това е злодеяние?
    В моите Разговори с Бога бяха ми казани много неща, противоречащи на всичко, на което са ме учили за Тебе.
    Зная, че вярваш в Бога, иначе никога нямаше да започнеш разговор с Бога. Така ти беше „готов" да имаш приятелство с Мене, но беше ли „склонен" да го сториш? Виждам, че си бил склонен, защото склонността изисква голяма смелост, а ти показа такава смелост, като не само изследваше други, нетрадиционни гледни точки, а дори го направи публично. Тъй твоят разговор не само ти позволи да предприемеш тези изследвания, той позволи и на милиони други хора да го сторят заедно с тебе. Те го сториха чрез другиго, посредством трите ти публикувани книги, които бяха четени с горещ интерес по целия свят - много ясен знак, че широката общественост също вече е склонна да направи това.
    „Годен" ли си вече да Ме познаеш и по този начин да имаш не само разговор, а и нещо повече - истинско приятелство с Бога?
    Да, защото без проблеми минах от старите си вярвания за Тебе към новите представи за Тебе, които ми бяха предложени в Разговорите. Всъщност, мога искрено да кажа, че вече бях стигнал сам до някои от тези представи.
    В този смисъл трилогията Разговори с Бога беше за мене не толкова откритие, колкото потвърждение.
    Писмата, които получих през последните пет години, ме убеждават, че за хиляди други хора нещата са стояли по същия начин. И на това място, не по-зле отколкото на което и да било друго, бих могъл да разкажа как беше написана тази книга.
    Диалогът Разговори с Бога не беше написан като книга. За разлика от материала, който пиша сега. Когато диалогът започна, нямах никаква представа, че той някога ще бъде публикуван. Доколкото знаех, случваше ми се нещо дълбоко лично, в което никой друг няма да бъде посветен.
    Всичко започна през една февруарска нощ на 1992 година, когато бях пред прага на хронична депресия. Нищо в живота ми не беше наред. Връзката с най-близкия ми човек бе рухнала, кариерата ми беше стигнала в задънена улица, та дори и здравето ми беше подкопано.
    Обикновено в живота ми се случваше едно или друго нещо от този род, но сега всички тези беди се бяха стоварили едновременно. Цялата постройка се сриваше и не виждах с какво бих могъл да спра това.
    Не за пръв път в живота си стоях безпомощен и гледах как онова, което считах за постоянна връзка, изчезва, направо се стопява пред очите ми.
    Не беше за втори, нито за трети, нито за четвърти път.
    Бях много ядосан, че съм неспособен да съхраня една връзка, че не разбирам как бих могъл да го сторя, че нищо, което опитвам, не води до добър край.
    Бях стигнал до усещането, че просто не ми е дадена екипировка, за да играя играта на Живота и това ме беше вбесило.
    Кариерата ми не вървеше по-добре. Нещата западаха, движеха се към нулата. Над тридесет години кръжах около бизнеса на радиопредаванията и журналистиката и това ми беше донесло съвсем мизерно възнаграждение. Бях на четиридесет и осем години и не бях успял да покажа нищо особено през своето полувековно пребиваване на планетата.
    Не е чудно, че и здравето ми се сриваше. Преди няколко години вратът ми се беше счупил при автомобилна катастрофа и никога не се възстанови напълно. В още по-ранен период на живота си бях развил сериозно заболяване на белия дроб, страдах от язва, артрит и тежка алергия. На четиридесет и осем години имах усещането, че тялото ми се разпада на части. И така, през февруарската нощ на 1992 година се събудих с гняв в сърцето.
    Въртейки се, мятайки се в опита си отново да заспя, се чувствах като грамада от отчаяние. Накрая отхвърлих завивките и с тежка стъпка се измъкнах от спалнята. Озовах се там, където отивам винаги посреднощ, когато търся мъдрост - но в хладилника не беше останало нищо свястно, така че вместо това се намерих на кушетката.
    Седнах там, пържейки се в собствения си сос.
    Накрая, в лунната светлина, струяща през прозореца, зърнах на масичката за кафе пред мен жълт бележник. Взех го, намерих молив, запалих лампата и започнах да пиша гневно писмо до Бога.
    Какво трябва да направя, за да накарам живота ми да ЗАРАБОТИ????? Какво съм сторил, за да заслужа живот, изпълнен с такава продължителна борба? И какви са правилата тук? Някой да ми каже ПРАВИЛАТА! Ще играя, но нека първо някой да ми каже правилата. И след като ми ги кажеш, не ги променяй!!!
    Продължавах и продължавах да пиша така, драскайки бясно по целия бележник - пишейки много едро, както правя, когато съм ядосан, натискайки толкова силно, че човек би могъл да вземе петия лист отгоре надолу и, като го вдигне към светлината, да види какво съм написал.
    Накрая вече чувствата ми се бяха излели. Гневът, отчаянието и почти истеричното състояние бяха изчезнали и си спомням как мислех, че трябва да разкажа на приятелите си за това. В края на краищата един жълт бележник посред нощ може да се окаже най-добрата терапия.
    Протегнах ръка, за да оставя молива, но той сякаш беше залепнал за пръстите ми. Това е смайващо, помислих си аз. Няколко минути интензивно писане и ръката ти се схваща толкова силно, че дори не можеш да пуснеш молива.
    Почаках мускулите ми да се отпуснат, но вместо това ясно усетих, че имам нужда да напиша още нещо. Гледах как доближавам отново молива до хартията, хипнотизирай от това, което правя, защото знаех, че нищо повече не искам да напиша. Въпреки това се държех така, като че ли имам да напиша още нещо.
    Щом моливът стигна до бележника, една мисъл изпълни съзнанието ми. Мисълта ми беше казана от един глас. Това беше най-мекият, мил, нежен глас, който някога съм чувал. Само дето не беше глас. Беше... нещо, което мога да нарека само безгласен глас... или може би... повече приличаше на усещане, изцяло изпълнено с думи.
    Думите, които „чух" по тоя начин, бяха:
    Нийл, наистина ли искаш да получиш отговори на всички тези въпроси или просто си изливаш душата?
    Помня как си мислех: А З НАИСТИНА си изливам душата, но ако имаш отговори, адски съм сигурен, че искам да зная какви са те, на което получих отговора:
    Ти СИ „адски сигурен" - в много неща. Но не би ли предпочел да бъдеш „райски сигурен"?
    И открих, че си отговарям: Какво, по дяволите, трябва да означава това?
    После дойдоха най-необикновените мисли, представи, съобщения, наричайте ги както щете, които съм срещал когато и да било. Мислите бяха толкова изумителни, че се видях да ги записвам - и да им отговарям. Идеите, които ми бяха дадени (или предадени чрез мене), не само съдържаха отговори на въпросите ми, а едновременно с това пораждаха и други, нови въпроси, които никога не бях си задавал. И ето ме в „диалог" с молив и хартия.
    Той продължи три часа и изведнъж се оказа, че вече е седем и половина сутринта и къщата е започнала да оживява, така че аз оставих молива и бележника. Беше интересно преживяване, но аз не му придадох голямо значение - до следващата нощ, когато бях събуден от здравия си сън в четири и двайсет сутринта, тъй рязко, като че ли някой беше влязъл в стаята и беше щракнал ключа на лампата. Седнах в леглото, чудейки се какво се случва, когато усетих настойчив тласък да стана от леглото и да се върна към жълтия бележник.
    Все още чудейки се какво става и защо се препъвам из цялата къща, намерих бележника и се върнах към моето уютно местенце на дивана в дневната стая. Започнах да пиша отново, продължавайки точно оттам, където бях спрял, задавайки въпроси и получавайки отговори.
    И до ден днешен не знам какво ме накара да започна да записвам всичко това или пък - да пазя записките си. Вероятно съм мислил, че ще си водя дневник. Нямах представа, че един ден това ще бъде издадено, камо ли - че ще бъде четено от Токио до Торонто, от Сан Франциско до Сао Паоло.
    Вярно е, че в един момент от диалога гласът рече: „Един ден това ще стане книга." Но аз си помислих: Да, ти и още стотина други ще пратите своите среднощни криволици на един издател, който ще ви каже: „Разбира се! Че защо, ще издадем всичко това НАВЕДНЪЖ". И този пръв диалог продължи години наред, нещо ме будеше в мрака поне три пъти седмично.
    Един от въпросите, които най-често ми задават, е: Кога съм решил, кога съм разбрал, че Бог е този, с когото разговарям? През първите няколко седмици на това свое преживяване не знаех какво всъщност се случва. В началото една част от мене мислеше, че просто говоря на себе си. След това, някъде през деня, се почудих дали това, което чувах и чиито отговори на въпросите си записвах, не би могло да бъде моето тъй наречено „висше аз". Но накрая трябваше да се освободя от самопреценките си и от страха да стана смешен и да назова случващото се с точното име, което, както изглежда, му подхождаше - разговор с Бога.
    Това ми хрумна през нощта, когато чух твърдението: „Не съществува такова нещо като Десет Божи Заповеди."
    Бях вече написал близо половината от онова, което накрая се превърна в книга, когато прозвуча това странно твърдение. Занимавах се с въпроса за пътя към Бога и за това кой е „правият" път. Исках да знам дали трябва да „бъдем добри", за да заслужим пътя си към небето или сме свободни да живеем, както ни се иска, без Бог да ни накаже.
    „Кой път да следвам, какво да ме води", питах аз, „традиционните ценности или принципът „проправяй-нови-пътища"? Десетте Божи Заповеди или Седемте Стъпки към Просветлението?"
    Когато дойде отговорът, че Десетте Божи Заповеди не съществуват, бях смаян. Но още по-смайващо беше обяснението.
    Наистина, имало е десет твърдения и действително, те са били дадени на Мойсей, но не са били „заповеди". Бяха ме учили, че „заповедите" са създадени от Бога и предназначени за човешкия род; чрез тях можем да узнаем дали сме отново на правия път към Бога.
    Това не приличаше на нищо друго, прозвучало до този момент в диалога. Беше нова, променяща всичко информация. Знаех, че някои от нещата, които бях чул до този момент в диалога, съм ги чувал и по-рано - от други учители или други източници, а може и да съм ги прочел някъде. Но знаех, че такова смайващо твърдение за Десетте Божи Заповеди не бях чувал никога по-рано. По-нататък, тези представи оскверняваха всичко, на което някога съм бил учен или което някога съм мислил по този въпрос. Години по-късно получих писмо от един професор по теология в голям университет на Източното Крайбрежие. В него той твърдеше, че това е най-оригиналната нова перспектива във връзка с Десетте Божи Заповеди, публикувана през последните триста години и въпреки че не е сигурен дали приема твърденията в Разговори с Бога, те ще предоставят на неговите курсове по теология богат материал за дебати и дискусии през много от предстоящите семестри. По това време, обаче, аз вече не се нуждаех от писмата на професори по теология, за да се убедя, че чутото от мене е много ценно и че идва от много ценен източник.
    Започнах да възприемам този източник като Бог. Оттогава досега нищо не промени мнението ми. Всъщност информацията, която дойде в рамките на остатъка от този, изложен на осемстотин страници диалог, включително и необикновената информация за живота сред Високо Развитите Същества във Вселената в книга 3 и схемата за изграждането на ново общество на Планетата Земя в книга 2. Те затвърдиха повече от всякога това мое убеждение.
    Много се радвам да го чуя това. Интересно е, че сочиш тази част от диалога ни, защото тя беше и последният му дял, където накрая говорих за познаването на Бога.
    Точно там Аз казах: „За Да познаеш истински Бога, трябва да си изгубил разсъдъка си".
    Ела при Мене, казах Аз, по пътя на сърцето си, не чрез пътешествие на разума си. Никога няма да Ме намериш в разума си.
    С други думи, никога няма да Ме познаеш, ако прекалено много мислиш за Мене. Защото мислите ти не съдържат нищо друго, освен предишните ти представи за Бога. Но истината за мене не може да бъде намерена в предишните ти представи, а в преживяването ти точно в този момент.
    Мисли за това по следния начин: разумът ти съдържа миналото, тялото ти съдържа настоящето, душата ти съдържа бъдещето.
    С други думи, разумът анализира спомените, тялото преживява усещанията, душата наблюдава и знае.
    Ако търсиш достъп до онова, което си спомняш за Бога, взри се в разума си. Ако търсиш достъп до онова, което чувстваш за Бога, взри се в тялото си. Ако търсиш достъп до онова, което искаш да знаеш за Бога, взри се в душата си.
    Объркан съм. Мислех, че чувствата са езикът на душата.
    Това е вярно. Само че душата ти говори чрез тялото ти, което ти дава преживяване за истината тук-и-сега. Ако искаш да узнаеш своята истина по който и да било въпрос, взри се в чувствата си. Най-бързо можеш да направиш това, ако го провериш чрез тялото си.
    Разбирам. Аз наричам това - да се направи „Проверка чрез Коремчето". Има стара поговорка: „Коремчето знае."
    И това е вярно. Коремът ти действително е един много добър барометър. Така че, ако искаш да влезеш в допир с онова, което душата ти знае за бъдещето, включително - и за възможностите, свързани с бъдещото ти преживяване на Бога, вслушай се в тялото си, вслушай се в онова, което в момента ти казва твоето тяло.
    Душата ти знае всичко: минало, настояще и бъдеще. Тя знае Кой Си Ти и Кой Искаш да Бъдеш. Накрая тя познава и Мене, защото е оная част от Мене, която е най-близо до теб.
    Уха! Това ми харесва. „Душата е онази част от Бога, която е най-близо до тебе," Каква велика мисъл! При това вярна. Така че, за да Ме познаеш, трябва истински да познаеш собствената си душа.
    Всичко, което трябва да направя, за да имам приятелство с Бога, е да имам приятелство със Самия Себе Си.
    Точно така.
    Звучи толкова просто. Изглежда прекалено хубаво, за да е вярно.
    Вярно е. Повярвай Ми. Довери Ми се. Но не е толкова просто. Виж, да познаеш Себе Си е нещо много по-малко от това да имаш приятелство със Себе си. Ако това беше лесно, ти отдавна щеше да си го сторил.
    Можеш ли да ми помогнеш?
    Тук ще направя това. Ще те върна обратно при Твоето Собствено Аз... и така ще те върна обратно при Себе Си. А един ден ти ще сториш същото за другите. Ще върнеш хората към самите тях, а по този начин ще ги върнеш и при Мене. Защото, когато намериш Себе си, ти намираш и Мене. Аз винаги съм бил там и винаги ще бъда там.
    Как мога да имам приятелство със Себе си?
    Като успееш да узнаеш Кой Си Ти Всъщност. И като си изясниш кой не си.
    Мислех, че съм имал приятелство със Себе си. Аз много се харесвам! Може би дори малко прекалено. Както вече казах, ако съм имал в живота си някакъв личен проблем, той е бил с моето его.
    Голямото его не е признак, че някой харесва себе си. По-скоро е признак за противното.
    Когато хората много „се хвалят" и „се перчат", това поражда въпроса: Какво толкова силно не харесват у себе си, та имат нужда - като компенсация - да накарат другите да ги харесват?
    Олеле. От това почти ме заболя.
    Едно мъчително наблюдение почти винаги е вярно.
    Болката ти, расте, сине Мой. Значи всичко е наред. Така и трябва да бъде.
    И тъй, нима според Тебе аз наистина толкова много не се харесвам, че се опитвам да компенсирам недостига на обич към себе си с обичта на другите - като заместител?
    Само ти можеш да знаеш това. Ти си единственият, който казва, че има проблем с егото си. Аз наблюдавам как обичта към себе си не увеличава прекаленото его, а го намалява. С други думи, колкото по-добре разбираш Кой Си Ти Всъщност, толкова по-малко е твоето его.
    Когато узнаеш напълно Кой Си Ти Всъщност, егото ти ще изчезне изцяло.
    Но нали егото ми е моето самоосъзнаване?
    Не. Егото ти е онова, което мислиш че си. То няма нищо общо с това Кой Си Ти Всъщност.
    Нима казаното не влиза в противоречие с онова, на което Ти ме учеше по-рано - че е редно да имам его?
    Редно е да имаш его. Това всъщност е съвсем редно, тъй като „егото" ти е необходимо, за да имаш преживяването, което имаш в момента като отделна единица в един свят на относителност. Е добре, сега вече съм напълно объркан.
    Това е в реда на нещата. Объркването е първата крачка към мъдростта. Безумието е мисленето, в което намираш всички отговори.
    Би ли ми помогнал да се оправя във всичко това? Добре ли е да имам его или не е добре?
    Това е голям въпрос.
    Ти си влязъл в свят на относителност - който Аз наричам Царство на Относителното - за да изживееш онова, което не можеш да изживееш в Царството на Абсолютното. Стремиш се да изживееш Кой Си Ти Всъщност. В Царството на Абсолютното можеш да го знаеш, но не можеш да го изживееш. Душата ти жадува да познае себе си чрез опит, изживяване. Причината, поради която не можеш да научиш от опит Кой Си Ти в Царството на Абсолютното, е, че в това царство не съществува нещо, което ти не си.
Абсолютното е точно това - нещо абсолютно. Цялото във Всяко Нещо. Алфата и Омегата с нищичко, стоящо между тях. Няма степени на „Абсолютност". Степени могат да съществуват само в Относителното.
    Царството на Относителното беше създадено Така, че да можеш да познаеш Себе Си като великолепен чрез опита си, изживяването си. В Царството на Абсолютното няма нищо друго освен великолепие и затова великолепието „го няма". Това значи, че то не може да бъде изживяно, не може да бъде познато чрез изживяването му, защото няма начин да изживееш великолепие в отсъствието на онова, което не е великолепно. В действителност ти си Едно Цяло с всичко в света. В това е твоето величие! Но не можеш да познаеш величието на това да бъдеш Едно Цяло с всичко в света докато си Едно Цяло с всичко, защото не съществува нищо друго и така да бъдеш Едно Цяло с всичко не означава нищо. В своето изживяване ти си само „ти" и нямаш изживяването за величието на това.
    Затова единственият начин да изживееш величието на това да бъдеш Едно Цяло с всичко в света е временно да се окажеш в състояние, в което е възможно да не бъдеш Едно Цяло с всичко в света. Но тъй като в Царството на Абсолютното - което е основната действителност - всичко е Едно Цяло, там съществуването на нещо, което не е Едно Цяло с всичко, е невъзможно.
    Това, което не е невъзможно, обаче, е илюзията, че не си Едно Цяло с всичко останало. Създаването на тази илюзия стана причината да бъде сътворено и Царството на Относителното. То е като света на Алиса-в-страната-на-чудесата, в който нещата не са такива, каквито изглеждат, и в който нещата изглеждат такива, каквито не са.
    Егото ти е твоят основен инструмент за създаването на тази илюзия. То е средството, което ти позволява Да си представиш Себе Си като отделен от Всички Останали. То е онази част от тебе, която мисли за тебе като за индивид.
    Ти не си индивид, но трябва да бъдеш индивидуализиран, за да разбереш и оцениш изживяването за цялото. И тъй, "в този смисъл е „добре" да имаш его. От гледна точка на онова, което се опитваш да направиш, то е „добро".
    Прекалено голямо его обаче, от гледна точка на онова, което се опитваш да направиш, „не е добро". Защото онова, което се опитваш да направиш, е да използваш илюзията за обособеността и тъй да разбереш и оцениш по-добре изживяването на Единството с Цялото, което показва Кой Всъщност Си Ти.
    Когато егото ти нарасне Дотолкова, че вече можеш да виждаш единствено обособеното Свое Аз, всички шансове да изживееш свързаното с другите Свое Аз вече са изчезнали и ти си изгубен. Ти буквално си се изгубил в света на своята илюзия и можеш да останеш изгубен там за много жизнени цикли, докато накрая измъкнеш Своето Аз от всичко това или докато някой Друг - нечия друга душа - те издърпа оттам. Точно това имаме предвид, като говорим за „връщане към себе си". Това имат предвид християнските църкви с концепцията си за „спасител". Единствената грешка, която тези църкви правят, е, че обявяват себе си и своите религии за единствен път към „спасение" и с това още веднъж подсилват илюзията за обособеност - точно оная илюзия, от която се стараят да ви спасят!
    И тъй, ти питаш дали е добре да имаш его, а това се оказва огромен и сложен въпрос. Всичко зависи от това какво се опитваш да направиш.
    Ако използваш егото си като инструмент, с който накрая ще изживееш Единствената Действителност, това е нещо добро, полезно. Ако егото те използва тебе, за да те спре - да не изживееш тази действителност - тогава това не е добро. В степента, в която то те спира - да не направиш онова, което си дошъл тук да направиш, то „не е добро".
    Но ти винаги имаш свободен избор да решиш какво още ти е останало да свършиш тук. Ако намираш за приятно да не изживееш Своето Аз като част от Единното Цяло, ще ти бъде дадена възможността за избор - да не изживееш това точно сега. Само когато си се наситил на обособеността си, на илюзията, на самотата и тъгата, ще потърсиш пътя си обратно към дома и ще видиш, че Аз ще бъда там - че Аз винаги ще бъда там. По всякакъв начин. Уха! Попиташ и ти отговорят. Особено, ако попиташ Бога.
    Да, разбирам. Мисля, че не Ти е нужно да спреш и да размислиш за всички тези неща.
    Не, отговорът вече е тук, на върха на езика Ми. Трябва да добавя, че той е вече и на върха на твоя език.
    Какво значи това?
    Значи, че няма да пазя тези отговори за Себе Си. И никога не съм го правил. Отговорите на всички жизнено важни въпроси са буквално на върха на езика ти.
    Това е друг начин да изразиш мисълта: „И както го кажеш, тъй ще бъде".
    Добре, в съответствие с това, ако кажа, че всичко, изречено от Тебе, е чиста глупост, тогава всичко, което Ти току-що ми каза, няма да е вярно.
    Вярно е. Не, не е вярно.
    Искам да кажа, вярно е, че то не е вярно.
    Но ако кажа, че всичко, казано от Тебе, не е вярно, тогава не е вярно, че то не е вярно.
    Вярно е. Освен ако не е вярно.
    Освен ако не е вярно.
    Виждаш, че ти създаваш своя собствена действителност.
    Това твърдиш Ти.
    Вярно е. Но ако не вярвам на това, което Ти казваш...
    ... тогава няма да го изживееш като твоя действителност. Но хвани затворения кръг тук и го разкъсай - защото, ако не вярваш, че създаваш своя собствена действителност, ти ще изживееш своята действителност като нещо, което не си създал... доказвайки, че създаваш своя собствена действителност.
    Олеле, чувствам се като в Залата на Огледалата.
    Там си, чудесни човече. В повече отношения, отколкото можеш да си представиш. Защото единственото, което виждаш, е твоето отражение. И ако огледалото на живота ти показва изопачен образ, той е отражение на твоите изопачени представи за самия себе си.
    Това ме връща към мястото, където бях, преди да достигнем до тази допирателна.
    Няма допирателни, сине Мой, има само различни пътища към същата цел.
    Питах те как мога да имам приятелство със себе си. Ти каза, че мога да позная Бога, когато позная своята собствена душа; че мога да имам приятелство с Бога, когато имам приятелство със самия себе си. Тогава Те попитах как мога да го сторя. Мислех си, че вече имам приятелство със самия себе си.
    Някои успяват да постигнат това, а други - не. За някои най-добрият път, който виждат пред себе си, е примирението.
    Може би думите Ти, че голямото ми его е признак за нехаресване на самия себе си, са верни. Няма да мисля за това.
    То не значи, че хората съвсем не харесват себе си. То значи само, че те не харесват една част от себе си, така че егото компенсира това чрез опита да се накарат други хора да ги харесват. Разбира се, те не показват на другите тази част от себе си, която не харесват, докато растящата близост в една връзка не направи това невъзможно. Когато те накрая го сторят и когато другата личност реагира с изненада, та дори и с отрицание, те уверяват себе си, че са били прави, че тази страна от личността им не е за харесване - и така целият цикъл продължава.
    Това е много сложен процес и ти ежедневно минаваш през него.
    Трябвало е да станеш психолог.
    Аз изнамерих психологията.
    Зная. Просто се пошегувах.
    Зная. Виждаш ли, „шегувам се" е нещо, което хората правят, когато те...
    Стига!
    Прав си. Стига. Просто се пошегувах. Знаеш ли, че ме караш да се смея?!
    Карам те да се смееш? Ти Ме караш да се смея.
    Такъв Бог обичам! С чувство за хумор. Смехът е полезен за душата.
    Съгласен съм напълно с Тебе, но можем ли да се върнем към въпроса? Как да бъда приятел със себе си?
    Като си изясниш напълно Кой Си Ти Наистина - и кой не си.
    Щом веднъж разбереш Кой Си Ти Наистина, ще се влюбиш в Себе Си.
    Щом веднъж се влюбиш в Себе Си, ще се влюбиш и в Мене.
    Как мога да си изясня кой съм и кой не съм?
    Да почнем най-напред с това кой не си, защото там се крие най-големият проблем.
    Добре. Кой не съм?
    Ти не си - първо и най-важно, искам да ти кажа, че ти не си - своето минало. Ти не си своето вчера.
    Ти не си онова, което си направил вчера, което си казал вчера, което си мислел вчера.
    На много хора ще им се иска да мислиш, че си своето вчера. Всъщност някои други ще настояват, че си. Защото биха се радвали, ако продължаваш да изглеждаш по същия начин. От една страна, за да могат после да се окажат „прави" по отношение на тебе. От друга страна, за да могат после да „зависят" от тебе.
    Когато други хора те виждат като „лош", те не искат да се променяш, защото искат да продължават да бъдат „прави" по отношение на тебе. Това им позволява да оправдаят начина, по който се отнасят към тебе.
    Когато Други хора те виждат като „добър", те не искат да се променяш, защото искат да могат и занапред да „зависят" от тебе. Това им позволява да оправдаят своето очакване за начина, по който ще се отнасяш към тях.
    Ти си поканен да правиш само едно - да живееш в момента. Да пресътвориш Своето Аз в настоящия момент.
    Това ти помага да отделиш Своето Аз от предишните си представи за себе си - основани в по-голямата си част върху представите на други хора за тебе.
    Как мога да забравя миналото си? Представите на другите за мене са основани, поне отчасти, на преживяванията и опита им, свързани с мене - с поведението ми - в миналото. Какво трябва да направя, чисто и просто да забравя, че съм направил тези неща? Да се престоря, че те нямат значение?
    Нито едното, нито другото. Не се опитвай да забравиш миналото си, опитай се да промениш бъдещето си.
    Най-лошото, което можеш да сториш, е да забравиш миналото си. Забрави миналото си и ще забравиш всичко, което то трябва да ти покаже, всичко, което то ти е поднесло като дар.
    Нито пък трябва да се преструваш, че то няма значение. По-скоро признай, че то има значение. И точно защото има значение, ти си решил никога вече да не повтаряш някои свои постъпки.
    Но след като веднъж си взел това решение, раздели се с миналото си. Да се разделиш с него не значи да го забравиш. Значи да спреш да се държиш здраво за него, да престанеш да стоиш, прилепен към миналото си, като че ли без него ще потънеш. Ти потъваш заради него.
    Спри да използваш миналото си, за да се държиш на повърхността чрез представите си за това Кой Си Ти. Раздели се с тези стари ориентири и плувай към нов бряг. Дори и хората с чудесно минало нямат полза да се държат за него, като че ли то е онова, Което Са Те. Това се нарича „да почиваш върху лаврите си" и нищо друго не те спира повече в бързото ти израстване нагоре.
    Недей нито да почиваш върху лаврите си, нито да бъдеш спъван от неуспехите си. По-скоро поставяй ново начало; започвай отново във всеки златен момент от Сега.
    Но как мога да променя поведението си, което се е превърнало в низ от привички или вкоренени вече черти на характера ми?
    Като си зададеш един прост въпрос: Това ли показва наистина Кой Съм Аз?
    Това е най-важният въпрос, който някога можеш да си зададеш. Можеш да си го зададеш с успех преди и след всяко решение в живота си - от това какви дрехи ще облечеш до това каква работа ще приемеш, от това за кого ще се ожениш до това дали въобще ще се ожениш. Този ключов въпрос има особено значение, когато се уловиш, че вършиш неща, от които искаш да се откажеш.
    И той трайно ще промени чертите на характера и поведението ми?
    Опитай го...
    Хубаво. Ще опитам.
    Добре.
    След като реша кой не съм и след като се освободя от представата, че аз съм моето минало, как ще открия Кой Съм Аз?
    Това не е процес на откриване, а процес на сътворяване. Не можеш да „откриеш" Кой Си Ти, защото би трябвало да тръгнеш от нулата, когато го решаваш. Ти не решаваш това въз основа на своите открития, а по-скоро въз основа на своите предпочитания.
    Бъди не оня, който си мислил, че си, а оня, който би искал да бъдеш.
    Между двете има голяма разлика.
    Най-голямата разлика, с която си се сблъсквал в живота си. Досега ти си бил „съществото", което си мислил, че си. От сега нататък ти ще бъдеш творение на най-висшите си желания и мечти. Наистина ли мога да се променя толкова много?
    Разбира се, че можеш. Но запомни: Не става дума за промяна, чрез която внезапно ще станеш приемлив. И сега, в момента, ти си приемлив в очите на Бога. Ти се променяш само защото ти си направил избора да се промениш, избрал си нов вариант на Своето Аз.
    Най-величествения вариант на най-възвишеното прозрение за това кой съм аз.
    Точно така.
    И нима един прост въпрос като: Това ли Съм Аз Наистина, ще ме доведе до него?
    Ще те доведе, освен ако не успее да го стори. Но, повярвай ми, това е един много, много мощен инструмент. Той може коренно да промени нещата.
    Той е могъщ, защото поставя протичащото в момента на точното му място. Изяснява точно какво правиш. Наблюдавам как много хора не знаят какво всъщност правят.
    Какво имаш предвид? Какво правят те?
   
Категория: Приятелство с Бога | Добавил: Бонд (19.04.2009)
Разгледан: 966 | Коментари: 2 | Рейтинг: 5.0/1
Коментари: 2
06.06.2009 Спам
1. Бонд (Бонд) [Материал]
Те сътворяват самите себе си. Много хора не разбират това. Не виждат, че точно това се случва, че правят точно това. Не знаят, че това е всъщност целта на целия им живот.
И точно понеже не знаят това, те не разбират колко важно, колко значително е всяко решение, което вземат.
Всяко решение, което вземаш - всяко решение - не е решение за това какво да правиш. То е решение за това Кой Си Ти.
Когато видиш това, когато го разбереш, всичко ще се промени. Ще започнеш по нов начин Да виждаш света. Всички събития, възникващи обстоятелства и ситуации ще се превърнат във възможности да направиш онова, заради което си дошъл тук.
Дошли сме с мисия, нали...
О, да. Това е несъмнено. Целта на вашите Души е да обявят и оповестят, да бъдат и да изразят, да изживеят и да осъществят на дело Кои Всъщност Сте Вие.
И кои всъщност?
Които и да кажете, че сте! Животът, който живеете, е вашата декларация. Изборите, които правите, определят кои сте.
Всяко действие е акт на самоопределение.
И така, да, един прост въпрос от пет думи, като този, може да промени живота ти. Защото този въпрос, ако си спомняш, че го зададе, поставя случващото се в нов контекст, в много по-широк контекст.
Особено, ако зададеш въпроса в решаващ момент от живота си.
Не съществува момент, който не е „решаващ момент". Ти вземаш решения винаги, във всеки момент. Няма момент, в който не вземаш решение. Дори докато спиш, ти вземаш решения. (В действителност някои от най-важните си решения си взел, докато спиш. А някои хора спят, дори когато изглеждат будни.)
Някой беше казал, че сме Планета от сомнамбули.
Това не е било далеч от истината.
И тъй, това е вълшебният въпрос, а?
Това е вълшебният въпрос. Въпросът от пет думи.
Всъщност има два вълшебни въпроса от по пет думи. Тези въпроси, зададени в подходящия момент, могат да те тласнат напред в твоето собствено развитие дори по-бързо, отколкото би могъл да си представиш. Тези въпроси са:
Това ли Съм Аз наистина?
Какво искам да направя сега?

С решението си да зададеш тези въпроси и да им отговориш при всички обстоятелства ти ще се превърнеш от ученик в учител, проповядващ Новото Евангелие.
Новото Евангелие? Това пък какво е?
Всичко с времето си, приятелю Мой. В уреченото време. Имаме още много да си кажем, докато стигнем дотам.
Тогава мога ли да се върна още веднъж към вината? Какво ще стане с хората, които са извършили такива ужасни неща - например са убили хора, или са изнасилили жени, или са поругали деца - могат ли те, ей тъй, да си простят всичко това?
Онова, което са сторили в миналото, ще повторя пак, не е онова, което те са днес. Би могло да е онова, което други мислят, че са, дори онова което самите те мислят, че са, но не и Кои Са Те Всъщност.
Но повечето от тези хора не могат да чуят това. Те са прекалено погълнати от собствената си вина - или може би от горчивината, че животът им е раздал такива карти. Някои от тях дори се боят, че ще извършат същото отново. Така, те разглеждат живота си като безнадежден. Безсмислен.
Няма живот, който да е безсмислен. И ти казвам, че никой живот не е безсмислен.
Страхът и вината са единствените врагове на човека.
И по-рано си ми го казвал.
И пак ще ти го кажа. Страхът и вината са единствените ти врагове.
Ако се разделиш със страха и страхът ще се раздели с тебе. Ако избягаш от вината и вината ще избяга от тебе.
Как да направим това? Как да се разделим със страха и вината?
Като решите да го сторите. То няма да бъде случайно решение, основано само на лично предпочитание. Просто ще промениш мнението си за самия себе си и за това как си решил да се чувстваш.
То е все едно твоят Хари Палмер да каже: За да промениш начина си на мислене, е нужно само едно решение.
:

06.06.2009 Спам
2. Бонд (Бонд) [Материал]
Дори един убиец може да промени начина си на мислене. Дори един изнасилван може да се пресътвори наново. Дори един насилник над деца може да се поправи. Всичко това изисква само едно решение, взето дълбоко в сърцето, в душата, в разума: Този човек не Съм Аз.
Нима това се отнася за всеки от нас, каквото и да е злодеянието му - голямо или малко?
Това се отнася за всеки от вас!
Но как мога да си простя, ако съм извършил непростимото?
Не съществува нищо непростимо. Няма по-голямо престъпление от това, което бих извършил, ако откажа да ти простя. Дори и най-строгите ви религии учат така.
Те може да не приемат начина на изкупление, може да не приемат пътя, но приемат, че има начин, че има път. Какъв е начинът? Какъв е пътят? Как мога да постигна изкупление, ако аз, самият аз, считам престъплението си за непростимо? Възможността за изкупление идва при теб от само себе си с това, което наричате смърт. Трябва да разбереш, че „изкупление" е точно това - то е „сливане в едно". То е осъзнаването, че ти и всички останали сте Едно Цяло. То е разбирането, че ти си Едно Цяло с всичко, включително - и с Мене. Ти ще изживееш това - ще си спомниш това - веднага след смъртта си, след като напуснеш тялото си. Всички души преживяват своето изкупление, което значи - осъзнаване на принадлежността си към Цялото, по най-интересния начин. Разрешава им се да преминат още веднъж през всеки момент от техния току-що приключил живот и да го изживеят не само от своята гледна точка, но и от гледната точка на всеки друг, който е бил засегнат от този момент. Те трябва да премислят отново всяка мисъл, да кажат отново всяка дума, да извършат отново всяка постъпка и да изпитат последиците от тях за всяка засегната личност, сякаш са тази друга личност - която всъщност те са.
Те трябва да познаят, че са тази личност - чрез собствен опит, чрез собственото си преживяване. От този момент твърдението„Всички Ние Сме Едно Цяло" престава да 'бъде понятие, то става собствен опит, преживяване.
Това би могло да бъде жив ад. Мисля, Ти беше казал в Разговори с Бога, че ад не съществува.
Не съществува място на вечно изтезание и проклятие, като онова, което сте сътворили в науките си по богословие. Но всички вие - всеки от нас - ще изпита въздействието, изхода и резултата от своя избор и своите решения. Но целта на това е израстване, а не „осъждане". То е процес на развитие, а не Божие „наказание".
И през време на това „повторно оглеждане", този „поглед назад" към живота ви, както някои го наричат, никой от вас няма да бъде съден от никого, а всеки от вас ще има възможност да изживее онова, което Вашата Общност е изживяла като цяло, а не онова, което е изживяла като свой вариант, поместен в неговото тяло през всеки миг на живота му.
Уф. Звучи, като че ли ще е мъчително.
Не, не е. Няма да изпитате болка, а само ясно осъзнаване на всичко. Ще бъдете в дълбоко съзвучие с всеки миг, дълбоко ще осъзнаете неговата цялост, неговото съдържание. Но това няма да бъде мъчително, а по-скоро облекчаващо.
Не „Ох!", а „А-а-ах..."
Така ли? С въздишка на облекчение?
Точно така.
Но щом няма „Ох!", къде е „разплатата" за раните, които сме нанесли, и вредите, които сме причинили? Бог не е заинтересован от това да ви върне назад . Бог е заинтересован да ви води напред.
Това е пътеката на развитие, по която сте поели, а не пътят към ада.
Целта е осъзнаване, а не възмездие.
Бог не е заинтересован от това „да ни върне назад". Бог иска само „да ни подкрепи да го направим!"
Не е лошо казано. Съвсем не...
Добре, аз мисля, че тук е важно да си отдъхнем с леко сърце. Прекарах години окалян, покрит с позора на вината, а има хора, които, изглежда, си мислят, че човек никога не може да се освободи от чувството за вина. Но вината и съжалението не са едно и също. Това, че съм спрял да се чувствам виновен за нещо, не означава, че не съжалявам за него. Съжалението може да ни даде поука, докато вината може само да ни омаломощи.
Ти си съвършено прав. Много добре го каза.
Когато сме освободени от вина, по думите Ти, можем да се движим напред по своя житейски път. Можем да го превърнем в нещо, което има смисъл.
Тогава можем да станем отново приятели със себе си - а после можем да станем и приятели с Тебе.
Наистина можете. Ще станете отново приятели със Себе Си, ще се влюбите в Себе Си, когато узнаете и накрая признаете Кои Сте Вие Всъщност.
А когато познаете Своето Аз, ще познаете и Мене.
И първата стъпка към едно истинско, действено приятелство с Бога ще бъде завършена.
Да.
Иска ми се да е тъй просто, както звучи.
Така е. Повярвай Ми. Довери Ми се.
:

Коментари могат да добавят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
   54.197.171.35          Неделя          04.12.2016, 12:09