Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS
Бутон за дарения чрез BITCOIN

Please Donate To Bitcoin Address: [[address]]

Donation of [[value]] BTC Received. Thank You.
[[error]]

Бутон за дарения чрез PayPal





Начало  Регистрация  Вход


Хороскопи
Любовен en
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любов
Тя и Той


Книги
The Arcturians
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Вампиризъм
Музика | Филми
Таро | Свежо
Lifestyle (2) (3)
(4) (5) (6) (7)
Business, Careers
(2) (3) (4) (5)



00:05
29.03.2024
Петък
54.205.116.187


Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!
 Дар » Нийл Доналд Уолш » Приятелство с Бога

Разговори с Бога 1 [22] Разговори с Бога 2 [22] Разговори с Бога 3 [23] Мигове на Благодат [22]
Разговори с Бога за младите [10] Приятелство с Бога [22] У дома с Бога [40] Общуване с Бога [32]
Идеите на Разговори с Бога в живота [17] По-щастлив от Бог [12]

7. Не съществуват грешки в Божия свят

Не винаги ми се е случвало така. Искам да кажа, че не винаги е трябвало тъй изчерпателно да ми се обяснят нещата, преди да мога да се доверя. В действителност, когато бях по-млад, винаги вярвах, че нещата ще бъдат наред.
    Бях личност с необуздан оптимизъм. Някой би могъл да го нарече дори безразсъден оптимизъм. Като се има предвид, че отраснах, възпитан в страх от Бога, това душевно състояние би могло да изглежда двойно по-безразсъдно. И все пак така стояха нещата. Като дете винаги „знаех", че ще получа каквото поискам - и винаги го получавах. Обикновено, мога да добавя - без големи усилия. Това наистина дразнеше брат ми, който често шумно се оплакваше, че „На Нийл се е паднал целият късмет". Веднъж дочух баща си да му отговаря. „Нийл", каза той, „създава своя собствен късмет".
    Прав беше. И причина за това отчасти бяха моите родители. Мама ми вдъхна любов към живота и всички градивни неща, а баща ми ме благослови със самоувереност. Независимо от предизвикателството, пред което ме поставяше отново и отново неговото изискване: „Как ще го направиш, ако не опиташ?"
    Когато бях около петнадесетгодишен, той ме научи и на още нещо, нещо, което винаги съм си спомнял. „Сине", рече, „няма „правилен начин" да свършиш нещо. Има само начин, по който ще го свършиш. Направи тъй, че твоят начин да е правилният".
    „Как да направя това?" попитах. А той отвърна: „Като свършиш работата." Тридесет и пет години по-късно Компанията Nike облече тази ясна философия в девиз от три думи.
    Само го направи.
    Както казах по-рано, като ученик в начален гимназиален клас, се озовах право в сърцевината на нещата. Бях непрестанно зает с всички онези извънучилищни дейности и бях добър ученик по предметите, които обичах: английски, реторика, политология, музика, чужди езици. Трябва да призная, че едва кретах по предметите, които ме отегчаваха: биология, алгебра, геометрия - а в Университета на Уисконсин, в Милуоки, бях приет по някакъв странен начин... пробно.
    Не останах дълго там. Едва бяха минали три семестъра, когато деканът ме помоли да освободя мястото си на студентската скамейка, но това не ме разстрои особено много. Нямах търпение да вляза в живота. Исках да постъпя в радиото точно сега, точно тук.
    След като излетях от колежа, баща ми ми каза: „Добре, сине, вече си самостоятелен. Направих за тебе, каквото можах, но ти искаш да продължиш по свой път."
    Част от мене беше си изгубила ума от страх, а друга част от мене беше неудържимо развълнувана. Вече бях поел известно време в ефира, работейки без заплащане за една малка радиостанция, която току-що беше започнала своите предавания. И когато татко ми даде свобода, нахълтах в кабинета на главния менажер на друга FM радиостанция, малко по-нататък по скалата, и самонадеяно му заявих, че трябва да ме наеме на работа.
    Лари Ла Рю отхвърли глава назад и се изкиска: „И защо трябва да направя това?"
    Не пропуснах да нанеса ответен удар.
    „Защото съм по-добър от всеки друг, когото сте пуснали в ефир".
    Лари спря да се смее, но усмивката никога не напусна лицето му.
    „Хлапако", рече, „ти ми харесваш. Имаш хъс." (Тогава още не знаех значението на тази дума. Помня как си мислех: Хубаво ли е това?) „Ето какво ще ти кажа". Наклони се към мене на своя стол-люлка, който изскърца. „Ще се върнеш тук довечера в осем часа и ще кажа на дежурния през нощта да ти покаже апаратурата. В девет започваш. Ще те слушам. Ако не ти се обадя до девет и половина, изчезвай оттук и никога повече не ми се мяркай пред очите."
    Ухили се дяволито, като пакостник.
    „Достатъчно честно е", изчуруликах, протягайки се напред, за да му стисна ръката. После добавих: „Довечера ще чуя обаждането Ви." Излязох - и почти си изпуснах закуската на паркинга.
    Вечерта, когато поех микрофона, ме болеше корем и ми се гадеше. Започнах нерешително предаването и тутакси се хвърлих към музиката. След две песни вече беше станало девет и двадесет и осем. Нямаше още никакво обаждане и вече, обезкуражен, се готвех да оставя предаването на нощния водещ по програма. Той си подаде главата през вратата, точно когато си събирах нещата.
    „Шефът е на задната линия", рече и излезе. Грабнах слушалката.
    „Назначен си", изгрухтя Лари. „Остани до единадесет. Бъди в кабинета ми утре в девет".
    Никога няма да забравя Лари Ла Рю, който ми даде възможност за това начало. Друг, по-различен от него, може би щеше да ме изхвърли още на място. Години по-късно, когато бях програмен директор на радиостанция в Балтимор, всячески се стараех да предам по-нататък направеното ми добро, използвайки онова, което бях нарекъл Правилото Ла Рю - винаги давай шанс на хлапака. Много бяха хлапаците, които чукаха на вратата ми с желание да влязат в тоя бизнес. Не можех просто да ги натъпча в студиото и да ги пусна в ефир, точно както направи с мене Лари - бяхме прекалено важна радиостанция, излязла на прекалено широк пазар, за да тръгнем по този път - но винаги ги канех в кабинета си и честно прослушвах лентите с техни звукозаписи. Давах им също така и съвети какво да правят, за да повишат равнището си и да развият възможностите си. Но никога не назначих някого от тях още тук, на място. Мислех си, че онези дни в радиото са отминали безвъзвратно. Днес те положително са отминали. Вече не съществува място, където можете да спечелите такава преднина. Днес трябва успешно да се приземите, навлизайки в която и да било професия. Моето поколение трябва да е било последното, което е успявало да се промъкне през страничната врата. А това е много лошо. Имаме нужда от повече места, където хлапетата могат да чиракуват. Двадесет и пет годишните днес са подложени на огромен натиск - натиска, че трябва да успеят на всяка цена.
    Нещата се влошават още повече от това, че мнозина днес са по-зле подготвени, отколкото когато и да било. Иска ми се да се спра на това. Образованието, което получих в гимназията на Южния район в Милуоки, е равно на онова, което би получил днес един студент, дипломирал се като магистър в един общински колеж - ако има този късмет.
    Трябва да усъвършенствате своята образователна система, разпалвайки отново духа на любознателност и радостта от учението във вашите училища. В Разговори с Бога, книга 2 ви дадох няколко чудесни съвети в тази насока. Тук няма да ги повтарям. По-скоро ще ви поканя да ги преразгледате и да ги осъществите на дело.
    Да ги осъществим на дело?
    Животът е процес на пресътворяване. Ти си поканен да помогнеш на света да пресътвори опита си за „училище" в следващия най-внушителен вариант на най-величественото прозрение, което някога сте имали за това.
    Не е необходимо да осъществим пресътворяване на училището. Необходимо ни е да си изясним, че никога няма да разпалим процеса на мислене и никога няма да окуражим независимата любознателност, ако разрешаваме на децата си да гледат телевизия по двадесет часа седмично, а после по още двадесет часа да седят, залепени към видеоигрите. По тези начини децата няма да научат много.
    Обратно, така те ще се научат на много неща. Ще се научат как да търсят незабавно удовлетворение, как да очакват, че жизнените им проблеми ще се решат от само себе си за двадесет и осем минути и половина, а ако това не стане - как да излеят яда си с изблици на насилие.
    Ръководните органи и лица в развлекателната индустрия отричат, че телевизионните филми и видеоизображенията, макар и пълни с насилие, носят отговорност за проявите на насилие сред младежта.
    Това не са ли същите онези изпълнителни органи и лица, които продават излъчването на реклами по времето на Super Bowl, по половин милион долара едната, твърдейки, че за шестдесет секунди те не могат да окажат влияние върху човешкото поведение.
    Добре де, така е. Разбирам.
    Но положително не е възможно само видеоигрите да притъпят чувствителността на хлапетата към смъртта и насилието. Малчуганите знаят, че това е „само игра".
    А известно ли ти е какво използват някои полицейски и военни академии, за да обучават професионалисти на бърза координация между очите и ръцете, на стрелба и убиване без емоции?
    Видеоигри?
    Аз просто зададох въпроса. Ще те оставя сам да намериш отговора. Не можеш ли да си представиш по-бърз, по-ефективен метод на обучение?
    Ох, човече, сигурно не трябваше да поместя тук всичко това.
    Защо не?
    Хората не щат да чуят от мен коментари по обществени въпроси, те положително не искат да ги чуят и от Тебе. Това е книга за Бога, а Бог не би трябвало да има мнение по злободневните обществени проблеми.
    Имаш предвид реалния живот?
    Имам предвид обществени и политически въпроси. От Тебе се очаква да се занимаваш с проблемите на духа. Същото се очаква и от мене.
    Има ли по-съществен проблем на духа от то-ва как да спрем децата да не се убиват едни други? Трябва ли ви нещо повече от трагедията в Columbine high school, за да разберете пред колко остър проблем сме изправени?
    Знаем, че сме изправени пред проблем, само че не знаем как да го решим.
    Знаете как да го решите. Просто трябва да обедините волята си за това.
    Първо, прекарвайте повече време с децата си. Спрете да се държите така, като че ли на единадесетгодишна възраст те могат да бъдат напълно самостоятелни. Включете се трайно в живота им. Разговаряйте с учителите им. Сприятелете се с приятелите им. Упражнете влиянието си. Присъствайте реално в живота им. Не ги оставяйте да се изплъзнат далеч от вас.
    Второ, изправете се активно срещу насилието и ролята, която играят моделите на насилие в техния живот. Картините учат, обучават човека.
    Всъщност картините учат по-бързо от думите и се запечатват по-дълбоко в съзнанието.
    Настоявайте, че тези, които носят отговорността за преразказването на вашата културна история (създатели на филми, телевизионни продуценти, производители на видеоигри и други доставчици на зрелищни творби - от книгите с комикси до търговските карти), трябва да сътворят нова културна история, с нова нравственост - нравствеността на ненасилието.
    Трето, сторете необходимото, за да сте сигурни, че инструментите за насилие са извън обсега на децата и на тийнейджърите. Предотвратете лесния достъп до тях и безпроблемното им придобиване.
    А най-важното - изключете насилието от вашия живот. Вие сте най-въздействащият пример за децата си. Ако виждат, че вие упражнявате насилие, и те ще упражняват насилие. Значи ли това, че не бива да пляскаме децата си?
    Не можете ли да измислите друг начин за възпитаване на ония, които по собствените си думи, дълбоко обичате? Нима да ги стряскате, да ги плашите или да им причинявате болка е единственият начин за тяхното възпитание, който можете да измислите?
    На вас принадлежи културата, използваща от край време физическата болка като наказание за нежелателно поведение - не само сред децата, а и сред възрастните. Всъщност вие убивате хора, за да им попречите да убиват други хора.
    Безразсъдно е да използвате енергията, създала един проблем, за да решите същия проблем.
    Безразсъдно е да повтаряте поведение, на което искате да сложите край, за да му сложите край.
    Безразсъдно е навсякъде във вашето общество да давате пример за поведение, което казвате, че не желаете децата ви да копират.
    И най-безразсъдно е да се преструвате, че нищо от споменатото по-горе не се случва, а после да се учудвате защо децата ви се държат безразсъдно.
    Нима искаш да кажеш, че всички ние сме безразсъдни?
    Аз само определям какво значи безразсъдство. От вас зависи да решите кои сте и какви сте. Решавате това всеки ден.
    Всяко действие, всеки акт е акт на самоопределение.
    Тук използваш някои твърде сурови думи.
    Ето, за това са приятелите. Искаш да знаеш как изглежда приятелството с Бога? Ето, така изглежда. Приятелите ти казват истината. Приятелите наричат нещата с истинските им имена. Приятелите не те ласкаят, не ти казват само онова, „което мислят, че искаш да чуеш от тях.
    Но приятелите няма да ти кажат как стоят нещата, а после да те оставят сам да се оправяш с тях. Приятелите винаги са с тебе, подкрепяйки те непрестанно, помагайки ти с присъствието си и с безусловната си обич към тебе.
    Същото прави и Бог. То е и темата на диалога ни, който продължава.
    Докога ще продължи този диалог? Мислех, че ще приключи с края на трилогията Разговори с Бога.
    Ще продължи, докато избереш да продължава.
    Така че след тази книга ще има и друга?
    Със сигурност след тази книга ще има и друга, както ти посочих преди години - но няма да е книга с диалог.
    Няма?
    Не. А какъв вид книга ще бъде?
    Книга с Един Глас.

    Твоя глас.
    Нашия глас. Нашия глас?

    Твоят разговор с Бога доведе до приятелството ти с Бога, а твоето приятелство с Бога ще доведе до общуването ти с Бога.
    Ще говорим с Един Глас в Общуване с Бога и това ще е един необикновен документ.
    Всички тези книги с Бога бяха необикновени. Наистина.
    Ще има ли още книги с диалози, където Ти и аз просто ще си говорим?
    Ще има, ако искаш.
    Добре, аз изпитвам огромна радост от тези разговори, защото те наистина ме карат да мисля. Ала понякога съм изненадан от мненията, които изказваш. За един Бог без Предпочитания Ти видимо изразяваш много неща.
    Не е едно и също нещо да давам нареждания и да оповестявам Предпочитания.
    Ако казваш, че искаш да отидеш в Сиатъл, но си по пътя към Сан Хосе, спреш и попиташ за посоката, а Аз ти кажа, че си на погрешен път, че си сбъркал завоя, значи ли това, че обявявам Предпочитание? Нима ще изразя мнение, ако ти кажа как можеш да стигнеш там, накъдето казваш, че си се запътил?
    И по-рано си използвал тази аналогия. И по-рано си ми казвал това.
    И ще го казвам отново и отново, докато продължаваш с опитите си да ме превърнеш в Бог, който има нужда да направиш нещо за него.
    Ще ти кажа следното: Нямам нужда да правиш нищо за мене. Нима в представите ти съм толкова немощен Бог, че ми е нужно ти да направиш за мене нещо, което не съм в състояние сам да получа?
    Мислиш ли, че ако искам нещо да се случи, няма да знам как да го предизвикам? Мислиш ли, че ако ми беше нужно да отидеш в Сиатъл, не бих бил в състояние да те накарам да го направиш?
    Не е така. Иначе е. Ти ми казваш къде искаш да отидеш, а аз ти казвам как да стигнеш там.
    Вече хилядолетия наред хората са казвали на Бога какъв живот искат да живеят. Заявявали сте - и пред Мене, и един пред Друг, помежду си
    - че искате да изживеете дълъг живот в мир, хармония, здраве и обилие. Аз, на свой ред; вече хилядолетия наред съм ви казвал как можете да го постигнете.
    Казвам ви го и тук, отново. Затова, нека онези, които имат уши, да слушат.
    Да, но както вече казах, понякога хората не искат да чуят това. Някои от тях не харесват онези части от диалога ни, където Ти се изказваш по политически въпроси или противоречиш на някои обществени нагласи. За тези неща искаме да чуем от други, не точно от Бога. Научих това, докато работех в медиите. Когато отидох в радиото, се оказа необходимо да приглуша голяма част от мненията си. Лари Ла Рю беше първият от шефовете, който ми каза това.
    Работих за Лари около осем месеца, после получих възможност за ново начало. Само че сега не бих нарекъл такова събитие „ново начало", „пробив, прелом", защото днес зная, че не съществува „късмет" и че животът на човека протича, движен от неговите намерения.
    Това е добре. Това е важно. То е жизнено важно, ако ще имаш приятелство с Бога - истинско, действено приятелство - чрез което ще разбереш как действа Бог.
    Открай време хората наричат добрите резултати в живота прелом, пробив, ново начало, късмет, щастлива случайност, откривателски нюх, съдба или нещо друго от тоя род. Лошите резултати - урагани, торнадо, земетресения, внезапна смърт - наричат „Божие Дело", „Пръст Божи".
    Не е чудно у вас да живее представата, че трябва да се боите от Мене. Цялата ви култура подкрепя тази представа. Тя се оглежда във всичко, което казвате и в начина, по който го казвате. Тя е навсякъде в езика ви.
    Сега ще ти кажа, че всичко онова, наречено от вас добри неща, които ви се случват, също е дело на Бога. Не съществува среща между двама души, която да е прост късмет, нито пък нещо, възникнало случайно.
    Нима си представяш, че Лари е седял там - точно подходящият човек, точно в подходящото време, с точно подходящото отношение - благодарение на късмета ти!
    Обмисли възможността двамата с Лари да не сте се срещнали по щастлива случайност в този ден и час, а той, като поддържащ играч, изчакващ в страничното крило на игрището добра топка за удар, да се е качил на сцената, да си е изрекъл репликите и да е излязъл. А играта, която играеш, да е продължила, както винаги си продължава - точно както си продължава и в момента, в който записваш всяка своя мисъл, свързана с утрешния ден. Като режисираш сцените с всяка своя изречена команда. Като ги изиграваш с всяка своя постъпка.
    Това е страхотно! То може би великолепно изобразява истинската същност на нещата.
    Може би?
    Както казах, то великолепно изобразява истинската същност на нещата, И сега, разбира се, аз зная това. След разговорите ми с Бога, всичко това ми стана ясно. Но като хвърля поглед назад, си мисля, че имаше още един прелом, едно ново начало, когато един от най-големите ни таланти в ефира, юнак на име Джони Уокър, напусна радиостанцията два месеца след моето идване, за да поеме новата си работа в Ричмънд, Вирджиния. Скоро след това шефът на Джони в Ричмънд напуснал, за да се включи в една компания, която била купила малък ат* предавател в Анаполис, Мериленд. Джони Уокър не искал да напусне Ричмънд, но казал, че познава нов, млад талант, с чиято помощ Дийн би могъл да придаде на радиостанцията в Анаполис нов облик и ново звучене. Този нов, млад талант бях аз.
    Мигом потеглих за Източното Крайбрежие, докато майка ми кършеше ръце и молеше баща ми да ме спре. Баща ми рече: „Пусни момчето да върви. Време му е."
    „Ами ако това е грешка?" попита Мама.
    „Тогава ще е грешка", отвърна просто баща ми. „Той знае къде сме."
    Пристигнах в Анаполис през август 1963 година, един месец преди да навърша деветнадесет години. Началната ми заплата беше 50 долара седмично, но, ура, това беше истинско радио! Това не беше FM, беше ат. Оня тип радио, който се слуша в колите. Оня тип радио, който ловят малките транзистори по плажовете. И на двадесет и първия си рожден ден аз станах менажер на продукцията в радиостанцията, отговарящ за излъчването в нея на скъпо струващите реклами.
    Разказвам ви тези истории, особено - последната, защото искам да видите как Бог прониква в живота ни; как ние наистина имаме „приятелство с Бога", без дори да знаем за това. Искам да илюстрирам начина, по който Бог използва хора, места и събития, за да ни помогне да извървим пътя си. Или, по-скоро, как Той ми позволява да го направим, давайки ни градивната сила сами да определим действителния ход на живота си - въпреки че тогава не бих го изразил по този начин.
    През 1966 година вече си бях пробил път като менажер на продукцията в радиостанцията на голям град в дълбокия юг, чието име няма да спомена, защото не бих искал да смутя или разгневя сегашните му жители. Сигурен съм, че днес нещата са по-различни, но през 1966 година за мене беше грешка да отида там. Не съществуват грешки в Божия свят - това е концепция, която още не бях усвоил. Едва сега виждам, че случилото се е част от моето обучение, подготовка за по-важната работа, която трябва да свърша на този свят.
    Онова, което ме накара да мисля, че съм направил грешка, идвайки в големия южен град, беше расизмът, на който се натъкнах там. Беше средата на 60-те и Актът за Граждански Права бе току-що подписан от президента Джонсън. Той беше влязъл в законна сила, защото беше необходим (точно както законът срещу расовата омраза е необходим днес) и никъде тази необходимост не беше толкова очевидна, както в някои крепости на дълготрайни расови предразсъдъци, намиращи се в определени ъгълчета на дълбокия юг. Бях в точно такова ъгълче - от няколко гледни точки. Исках 'да избягам от него. Мразех го.
    Когато за пръв път влязох с колата си в града, имах нужда от малко бензин. Зареждайки в една бензиностанция, бях шокиран да намеря на всяка колонка бележка: САМО ЗА БЕЛИ. „Цветнокожите" зареждаха на една колонка отзад. Ресторантите, баровете, хотелите, театрите, автобусните станции и други подобни обществени места бяха сегрегирани по подобен начин.
    Израсъл в Милуоки, никога не бях виждал нещо подобно. Не че в Милуоки или в който и да било друг северен град нямаше расови предразсъдъци. Но никога не бях се сблъсквал с такова крещящо определяне на цяла група хора като граждани второ качество. Никога не бях живял на място, където цялото общество се съгласяваше, че това е в реда на нещата. Ставаше от зле по-зле. Бях поканен на обяд в дома на нови познати и сторих грешката да попитам за становището по расовите проблеми, което срещах навсякъде в града. Мислех, че домакините, мила двойка от видимо образовани хора, ще ми обяснят как стоят нещата.
    Обясниха ми, то се знае, но не така, както очаквах.
    Настръхвайки, докато подаваше чашата си с вино на един черен прислужник с име Томас, за да му я напълни отново, домакинът рече провлачено с напрегната усмивка: „Да, знаеш ли, мой нови прия-а-ателю, надявам се да не ни съ-ъдиш прекалено строго. Както виждаш, ние наиистина сме мили с нашите цветнокожи. Да-а, сър, така е-е. Че защо, нали се отнасяме с тях, като с обикновени членове на семейството си." Обърна се към Томас. „Не е ли тъй, момчето ми-и?"
    Потръпнах. Човекът дори не знаеше какво прави.
    Томас, обаче, беше наясно. Прошепна: „Това е факт, капитане. Това е факт." И тихичко излезе от стаята. Сега, в днешни дни, като видя крещяща несправедливост, първият ми порив е не да бягам от нея, а да се приближа към нея; да се опитам да разбера какво я поражда и подкрепя; да видя дали мога да сторя нещо, за да я излекувам. Но в онези дни на младостта сърцето ми само търсеше къде е истината, а не бе започнало да я подкрепя на дело. И тъй, искаше ми се единствено да избягам. По най-лошия начин. Нямах търпимост към нетърпимостта. Нямах представа за равнището на предразсъдъците, нямах представа за онова, което днес бихме нарекли Черният Опит - и исках единствено да избягам от всичко това.
    Извиках на Бога: „Измъкни ме оттук!" Не можех обаче да си представя как наистина ще напусна работа толкова бързо. Радиопредаванията са специфично поле за дейност и работа по собствен избор не се намира лесно. Чувствах се щастлив, че мога да работя където и да било.
    Разбира се, не бях разчитал на Божието приятелство. В онези дни мислех за Бога, като за Някой, който понякога би отговорил на молбите, друг път би ги отминал без внимание, който ще ме накаже сурово за вечни времена, ако умра с грехове на душата си.
Днес знам, че Бог непрестанно отговаря на молбите - знам също, че всичко, което мислим, казваме и правим, е молитва и то предизвиква отговор от Бога. Колко добър приятел е Той!
Но през 60-те аз не разбирах това и затуй не очаквах да се случи някакво чудо.
    Представете си изненадата ми, когато то се случи.
    Беше обаждане по телефона, идващо от мрака, от един съвсем непознат. Той ми се обади, представяйки се като Том Фелдман. „Вие не ме познавате, но аз получих името Ви от Марвин Мервис (собственикът на радиостанцията, за която работех) в Анаполис. Търся програмен директор за нашата радиостанция в Балтимор. Марвин казва, че сте талантлив момък. Представлява ли за Вас интерес да дойдете тук на интервю?"
    Не можех да повярвам на ушите си. Шегувате ли се? Викаше сърцето ми. „Да, мисля, че ще успея да уредя това", отвърнах на Том Фелдман.
    „Трябва да знаете само едно", продължи той. „Това е радиостанция само за черни."
    А, да, спомням си това. Беше умно от Моя страна, нали?
    Умно? Направо си затворих очите. Погледнах съвсем през пръсти. Направих се, че нищо не забелязвам. Защото, когато бях назначен във WEBB в Балтимор, успях да видя от първа ръка какво означават предразсъдъците и как ги преживяват Черните, макар и в един от тъй наречените изискани големи градове.
    Осъзнах скоро и своето собствено самодоволство, например - как си мислех, че ние, с нашите маниери и пози на хора от големия град, сме някак си по-добри от селския народ в дълбокия юг. Открих, че нашите становища по расовите въпроси не са много по-добри - но бях затънал дълбоко в Черния Опит, за да мога да видя всичко това. Извън дълбокия юг нашите предразсъдъци бяха изразени по различен начин - главно с много по-голяма доза лицемерие.
    Освободих се в голяма степен от своите фалшиви и надменни мисли по време на престоя си в радиостанцията, наречена през онези дни „Rhythm and Blues" и тъй научих, също от първа ръка, много за черната култура. Работата рамо до рамо с екипа от черни и ежедневният контакт с общността на черните ме доведе до прозрения, до които не бих достигнал по друг начин.
    Когато научих онова, заради научаването на което бях доведен в тази радиостанция, Бог направи отново стъпка напред. Даде ми още една невероятна възможност да се подготвя по-нататък за работата, която в крайна сметка трябва да свърша на този свят.
    Поспри. Разбираш, естествено, че не Аз, а самият ти направи всичко това? Разбираш, нали, че Аз нямам за тебе друга програма, освен програмата, която си състави ти самият?
    Да, сега зная това. Но тогава живеех в парадигма, която внушаваше, че има нещо, което Бог иска да направя и че Бог контролира и предизвиква всички обстоятелства и събития в живота ми.
    Добре, сега, само за да го преговорим, кажи кой контролира и предизвиква обстоятелствата в живота ти?
    Самият аз.
    И как го правиш? С всичко, което помисля, кажа и направя.
    Добре. Тук е нужно обяснение, за да не би някой да си помисли, че Аз съм причината за твоя опит и преживявания.
    Но Ти току-що се засмя под мустак и каза колко умно е било от твоя страна да ме поставиш в радиостанцията само за черни.
    Умен беше начинът, по който улесних осъществяването на онова, което ти беше избрал да предизвикаш. По този начин действа приятелството с Бога. Първо ти решаваш какво избираш, а после Аз ти давам възможност да го направиш.
    Аз ли реших, че искам да работя в радиостанцията за негри?
    Не. Ти реши, че искаш да разбереш по-пълно - и честно - всичко около тези расови предразсъдъци. Реши това на много високо равнище. На равнището на душата. Отнасяше се за уроци, които Сам ще си дадеш. Отнасяше се за спомените ти, към които Сам ще намериш пътя. Отнасяше се за това как Сам ще се придвижиш към ясно осъзнаване на нещата.
    Подсъзнателната ти мисъл беше да избягаш, да се махнеш оттам. Свръхсъзнателната ти мисъл беше да откриеш повече, на съзнателно равнище, във връзка със становищата по расовите проблеми, във връзка с нетърпимостта, включително и твоята собствена. Ти се подчини ма всички тези пориви едновременно. А Ти, като приятел на душата ми, винаги ли ще ми даваш възможност да правя това?
    Да. Ще поставям в ръцете ти инструментите, с които да придадеш форма на опита, който избираш, за да можеш да достигнеш все по-високо и по-високо равнище на съзнание. Ти можеш да избереш дали да използваш или да не използваш тези инструменти.
    Какво би ме подтикнало да направя едното или другото?
    Степента, в която си наясно, защо онова, което се появява в живота ти, се появява.
    По-късно ще ти говоря за равнищата на яснота и за равнищата в рамките на отделните равнища. Изглежда, че винаги съм осъзнавал много повече нещата, след като се случат, отколкото докато се случват. Сега виждам ясно защо е изникнало следващото нещо, което се е случило в живота ми, но по онова време съм Те проклинал.
    Това не се случва толкова рядко.
    Зная, но сега съжалявам, че се е случило, защото виждам две неща, които тогава не съм могъл да видя. Първо, виждам, че се е случвало онова, което съм предизвиквал, и второ, виждам, че това е ставало за мое най-висше благо.
    Като се има предвид къде си казвал, че искаш да отидеш в своя жизнен опит и преживявания.
    Да, като се има предвид къде съм казал, че искам да отида. Сега виждам, че винаги съм избирал да бъда учител, издигащ съзнанието на хората, и че цял живот съм се подготвял за това.
    Това е съвсем вярно.
    Но Ти се сърдех за неща, които сам аз създавах. Не разбирах, че Ти само ми даваш инструментите - най-подходящите, съвършено избраните хора, места и събития - за да се подготвя за жизнения опит, изживяването, което съм избрал.
    Всичко е наред, не се ядосвай за това. Как-то казах, среща се често. Вече го знаем. Тъй че сега просто спри да се ядосваш на живота си - на каквото и да било в живота си. Виж го като съвършен.
    Мислиш ли, че мога?
    А ти мислиш ли, че можеш? Мисля, че мога. Тогава можеш.
    Но щеше да е хубаво, ако тогава знаех това, което зная сега.
    Сега го знаеш. И това ти стига.
    Баща ми обичаше да казва: „Ако рано остарееш, късно ще помъдрееш."
    Спомням си това.
    Мислиш ли, че съм го приел толкова надълбоко? А ти как мислиш?
    Мисля, че е така, но го изваждам на бял свят едва сега.
    Добре. Тогава се върни там, където Аз „се намесих отново", както се изрази, разрешавайки ти да се подготвиш все повече и повече за работата, която вече бе решил да свършиш на тоя свят.
    Хубаво, след като изживях онова, което трябваше да изживея в радиостанцията, бързо си вдигнах чуковете и оттам. Всичко това се случи съвсем внезапно. Един ден ръководството на радиостанцията поиска от мене да напусна мястото на програмен директор и да стана „уличен продавач" на ефирно време. Мисля, че собствениците на радиостанцията са се почувствали излъгани в надеждите си да бъда добър програмен директор, но не са искали направо да ме уволнят и по този начин са ми дали възможност да остана на работа.
    Сега си мисля, че на света няма по-трудна работа от продаването на ефирно време в радио или телевизионна станция. Непрестанно молех някой бизнесмен за момент от неговия работен ден, за да направя своето „подаване", после се опитвах с всички сили да го убедя да направи нещо, което всъщност хич не му се иска. След това трябваше пряко сили да работя, за да му се харесам, като му напиша живи, ефектни рекламни материали, докато накрая капитулира и похарчи няколко долара, за да пусне рекламите си. И накрая трябваше да заложа главата си, че ще бъдат постигнати резултати, така че той да продължи да ни дава реклами.
    Както при повечето продавачи, заплатата ми идваше от комисионните и всяка седмица, в която не изкарвах размера на възнаграждението си, се чувствах виновен, че ми плащат за нещо, което не съм свършил, и - ужасен, че ще ме уволнят за лошите резултати от дейността ми. Това, разбира се, не ме изпълваше с радост и всяка сутрин тръгвах на работа със свито сърце.
    Спомням си как една сутрин седях в колата си на паркинга пред някакъв търговски център, където трябваше да водя един „студен разговор". Мразех „студените разговори", мразех новата си работа, мразех себе си затова, че я бях приел, макар и да не бях имал друг избор. Точно преди да замина на юг, се бях оженил и първото ми дете беше вече на път. Седейки в колата, нещастен и ядосан, фраснах с юмрук кормилото и още веднъж помолих Бога (този път наистина викайки високо): „Измъкни ме от това!"
    Някой мина покрай колата и ме погледна учудено, а после бързо отвори вратичката: „Какво става? Заключили ли сте се вътре?" Усмихнах му се овчедушно, съвзех се и с тежка стъпка влязох в магазина. Попитах дали мога да видя управителя или собственика и в отговор бях запитан: „Продавач ли сте?" Като отвърнах с да, ми беше казано: „Не можете да се видите с него сега." Това се случваше често и думите „Аз съм продавач" бяха започнали да ме изпълват с отвращение. Довлякох се до колата си и я подкарах към къщи, вместо към следващия предполагаем клиент. Не можех да издържа още един подобен ден, но нямах смелост да напусна работа.
    На следната сутрин, когато будилникът нададе своя ужасен звън, се обърнах с рязко движение, стигайки гневно копчето за изключване. Тогава ме връхлетя страшна болка. Усетих като че ли някой ме прободе в гърба. Не можех да мръдна и на сантиметър, без да изпадна в пълна агония.
    Жена ми звънна на семейния ни лекар и ми протегна слушалката. Медицинската сестра ме попита дали мога да отида в кабинета му. „Не мисля, че ще мога", потръпнах от болка. „Не мога да се движа." Така че, вярвате или не, лекарят дойде да ме види у дома.
    Лекарят каза, че имам дискова херния и лечението ми ще отнеме от осем до дванадесет седмици, а през това време трябва да стоя на крака колкото се може по-малко. Вероятно ще ме подложат на екстензия. Звъннах на шефа си и му казах. На следния ден бях уволнен. „Съжалявам," призна Том, „но не можем просто да продължим да ти плащаме три месеца срещу бъдещи комисионни. Ще ти е нужна година, за да ги изкараш. Трудно ни е да се разделим с тебе по този начин, но се налага да го направим."
    „Да", отвърнах като ехо, „трудна раздяла". Едва успявах да задържа усмивката на лицето си.
    Имах основателна причина да напусна работата си! Светът беше жесток, но тъй отскача топката понякога. Такъв беше мирогледът ми, митът, в чийто дух бях възпитан. Никога и през ум не ми мина, че сам съм създал всичко това; че този „жесток свят" е светът, сътворен от мене. Осъзнаването на това - което някой би нарекъл самоосъзнаване, дойде много по-късно. Само след пет седмици се почувствах много по-добре (изненада, изненада). Лекарят каза, че възстановяването ми върви по-бързо, отколкото е очаквал, предупреди ме да не се пренапрягам и ми разреши да започна от време на време да излизам от къщи. Преживявахме криволяво със заплатата на жена ми като терапевт и беше ясно, че не след дълго ще трябва пак да намеря как да си вадя хляба. Но как ли щях да го правя? Нямаше да намеря работа в радиото нито ако останех в Балтимор, нито ако се върнех назад в добрия стар Анаполис. А никога не бях се залавял да върша нещо друго...
    Можеше, разбира се, да пиша по нещичко за училищния седмичник в Милуоки, но със сигурност то беше недостатъчно, за да разчитам на назначение и истинска работа във вестник.
    Ето че отново си припомням действията на Бога като наш най-добър приятел - той ни подкрепя да се озовем там, където твърдим, че искаме да отидем, и ни дава инструментите, с чиято помощ ще създадем необходимия опит и преживявания, за да се движим все напред към по-голяма яснота и накрая да се под-готвим за изразяването на това Кои Сме Ние Всъщност.
    Влизайки в играта, отидох в канцеларията на ТЬе Evening Capital, ежедневник в Анаполис. Поисках да видя Джей Джексън, изпълнителния директор на списанието и - за разлика от случая с Лари Ла Рю - го помолих за работа.
   
Категория: Приятелство с Бога | Добавил: Бонд (17.04.2009)
Разгледан: 1548 | Коментари: 5 | Рейтинг: 5.0/1
Коментари: 5
06.06.2009
1. Бонд (Бонд) [Материал]
За щастие името ми не беше съвсем непознато за Джей. Дните, прекарани в радиостанцията на Анаполис ми бяха донесли мъничка известност. Казах му, че съм си изгубил работата в Балтимор по здравословни причини, че жена ми е бременна и рекох: „Мистър Джексън, истината е, че имам нужда от работа. Каквато и да е работа. Ще мия пода. Ще правя копия на материали. Всичко, което искате."
Седнал зад бюрото си, Джей ме изслуша мълчешком. Не каза нищо и като свърших. Представях си, че се чуди как да ме изкара навън. Вместо това, той рече накрая: „Умееш ли да пишеш?"
„Писал съм за училищния вестник в гимназията и съм учил малко журналистика в колежа, сър", отвърнах обнадежден. „Мисля, че мога да вържа няколко изречения."
След кратка пауза Джей каза: „Добре, още утре можеш да започнеш. Ще те поставя в новинарския отдел. Ще пишеш некролози, новини за църковния живот и клубни обяви - неща, в които не можеш да превъртиш зле. Ще чета материалите ти през първите няколко седмици. Ще видим как ще ти потръгне. Ако не излезе нищо, не е беда, спечелил си си няколко долара. Ако ми покажеш нещо, което си струва, намерили сме си още някой, който да пише материали. Точно сега имаме нужда от още един."
(Изненада, изненада).
Днес нищо не може да ти даде по-бързо либерално образование от работата на вестникарски репортер, особено в малко провинциално вестниче, защото там трябва да отразяваш всичко. Всичко. Единия ден интервюираш губернатора, на следващия правиш колонка за новия треньор в Little League. Сега вържи нещата тук. Накрая виж как да оформиш красиво всичко.
Винаги съм изпитвал желанието да бъда вестител на Божията любов. Най-напред бях объркан, после - недоволен и разочарован от всички учения за Бога на страха. Знаех, че той не би могъл да бъде истинският Бог и сърцето ми копнееше да донеса на хората яснотата, която чувствах в душата си.
На някое определено равнище трябва да съм знаел, че ми е предначертано да направя това, както и да съм знаел точно, че ще поема тази задача. Част от мене (душата ми?) трябва да е знаела, че ще срещам хора с различен произход и жизнен опит и ще влизам в дълбоко лични взаимоотношения с тях. Осъществяването на това изисква високоразвити умения за общуване и щедра откритост към хора, идващи от различни култури и житейски пътища.
Не съм изненадан - особено сега - че съм посветил ранния си професионален живот на придобиване на подобни умения - първо в радиото, отивайки и на юг, където се сблъсках с чуждия за мен расизъм, после на работа в среда, където можех да проследя този предразсъдък отвътре навън, и накрая - създавайки болестно състояние, което ми даде възможност да започна нова кариера, при която копаех и вниквах навътре във всичко, като се започне от зловещите полицейски регистри и се стигне до вестите за дейността на новия презвитериански пастор в града.
Докато преживявах тези мигове, наричах някои от тях щастливо, а други - нещастно стечение на обстоятелствата. Но сега, от гледна точка на настоящите си предимства, виждам, че всички те са били част от един и същ процес - процеса на самия живот и на самия мен, в собственото ми развитие.
Научих се да не съдя, нито да порицавам, а да приемам хладнокръвно преживяванията и трупания опит в живота си, знаейки, че всички неща се случват по своя, съвършено точно избран начин и в своето, съвършено точно избрано време.
Не знам кога точно, през първия си месец във вестника, бях официално „назначен на работа". Бях прекалено зает да пиша некролози и новини за църковния живот, както и да подреждам вестникарски съобщения, идващи от групи на бойскаутите, от общински театри и от клубове, като Kiwanis h Lion's clubs. Но една сутрин намерих на бюрото си бележка, чиито червени букви бяха написани на ръка с дързък размах: „Моля приеми 50 долара седмично заплащане - Джей".
Бях назначен за постоянно! Всички в новинарския отдел се обърнаха и ме изгледаха, когато викнах доста силно: „Добре!" Неколцина от по-старите журналисти се усмихнаха. Вече бяха чули или отгатнали. Бях станал един от тях.
:

06.06.2009
2. Бонд (Бонд) [Материал]
Не ми беше нужно много време, за да си спомня колко обичах да пиша във вестника още от ученическите дни. А сега бях в истински вестник, където тракаха пишещите машини (да, ръчни пишещи машини) и навсякъде миришеше на печатарско мастило. Пет месеца след като бях започнал, получих възможност за своя първи „удар". Трябваше да отразя дейността на правителството, което скоро доведе до първата, подписана от мене уводна статия. Това беше вълнуващо, радостно преживяване! Мисля, че само вестникарски репортер може да оцени това, което изпитах в онези дни - непресекващо чувство на въодушевление. Нищо не успя да надмине това усещане, освен трепета и възторга ми, когато зърнах за пръв път името си на корицата на една книга.
Някои приятели ме посъветваха да не включвам в настоящата книга нищо по този въпрос. Казаха, че престижът ми в очите на хората ще падне, а достигащото до тях чрез моя глас ще бъде ощетено, ако призная, че съм бил разтърсен да видя името си, напечатано на корицата на издадена книга.
Подозирам, от мен се очаква да се преструвам, че съм много blase от тези неща, че нито едно от тях вече не ми прави впечатление, че стоя над всичко това - защото като духовен вестоносец, би трябвало да се чувствам така. Но аз не мисля, че като духовен вестоносец не бих могъл да изпитам щастие от онова, което правя, да се разпадна на парченца от трепет и възторг, като видя, че то върви толкова добре. Струва ми се, че духовното просветление не се измерва с това колко малко ви засяга отплатата за вашето его, а от това доколко вие сте зависими от нея по пътя си към мир и щастие.
Егото само по себе си не е нещо лошо - освен егото, което води до самозабрава. Добре бихме сторили да сме нащрек към едно его, което взема връх над нас, но можем да посрещнем като добре дошло едно его, което ни тласка напред.
В живота си ние вечно се втурваме напред към своето следващо най-голямо постижение. Егото, както и всичко друго в живота, за нас е Божи дар. Бог не ни е дал нищо, което да не е скъпоценност и дали то ще се прояви така в нашия жизнен опит зависи само от начина, по който го използваме.
Убеден съм, че егото, както и парите, си е спечелило лошо име. Получило е лоша слава. Но не егото, или парите, или властта, или необузданото сексуално удоволствие са нещо лошо. Лошото се крие в злоупотребата с тези неща, която не ни носи полза, не ни говори за това Кои Сме Ние Всъщност. Ако тези неща, в същността си и сами по себе, биха били нещо лошо, защо щеше Бог да ги сътвори?
Тъй че не чувствам нищо нередно в това да призная какъв трепет и възторг изпитах, като видях за пръв път името си под уводната статия във вестник The Evening Capital, както и - какъв трепет и възторг изпитвам и до днес всеки път, когато видя името си на корицата на една нова книга - дори когато се чувам вече да казвам, че тези книги не са написани от мене, а чрез мене.
Ти написа тези книги и е съвършено редно да кажеш, че си го направил. Нито за тебе, нито за когото и да било Друг не е необходимо да крие светилото си под шиник. Отбелязвал съм това и по-рано. Ако не се научиш да отдаваш признание на себе си за това Кой Си Ти и какво си направил, никога няма да отдадеш признание и на другите за това Кои Са Те и какво са направили.
Вярно е, че Аз те вдъхнових, за да поставиш тези принципи в центъра на книгите си, които ще бъдат отпечатани. Вярно е, че ти подсказвах думите, с които пишеше. Но нима това накърнява стойността на постижението ти? Ако е така, не би трябвало да славиш Томас Джеферсън за това, че е написал Декларацията за Независимостта, Алберт Айнщайн - че е формулирал теорията за относителността, нито Мадам Кюри, Моцарт, Рембранд, Мартин Лутер Кинг, Майка Тереза или когото и да било друг, който е направил нещо забележително в историята на човешкия род, защото Аз съм вдъхновил и всекиго от тях.
:

06.06.2009
3. Бонд (Бонд) [Материал]
Сине Мой, не мога да ти кажа на колко много хора съм подсказал чудесни думи, за да пишат с тях, а те никога не са ги използвали, за да напишат нещо. Не мога да ти кажа на колко много хора съм подсказал чудесни песни, за да ги изпеят, а те никога не са ги изпели. Искаш ли да изброя хората, на които съм поднесъл дарове, а те никога не са ги използвали?
Ти използва даровете, които ти поднесох, и ако това не те доведе до възторг и трепет, не зная какво друго би могло да го стори.
Ти намираш начин да повдигнеш самочувствието на хората, точно когато са изкушени да се чувстват най-зле.
Само на онези, които се вслушат в гласа Ми, приятелю. Само на онези, които се вслушат. Ще бъдеш удивен, ако знаеш колко много хора са се уловили в капана на нямам-добро-самочувствие или в мрежите на системата не-вярвам-на-себе-си.
Хитрият номер е не да правиш онова, което правиш, търсейки признание, а да изразиш ясно Кой Си Ти. А признанието за това Кой Си Ти, на свой ред, не отслабва, а усилва желанието ти да преживееш това още по-пълноценно.
Истинският Майстор добре го знае и точно затуй истинският Майстор отдава признание на всекиго за това Кой Е Той Всъщност и окуражава другите да отдават същото признание на самите себе си и никога да не отричат, в името на скромността, най-прекрасната страна на Своето Аз.
Исус възвести идването си и заяви кой е по недвусмислен начин, така че да го чуят всички, които имат уши да слушат. Така прави и всеки Майстор, стъпил на вашата планета.
Затова обяви кой си. Възвести кой си. А след това превърни в плът и кръв онова, което си обявил.
Пресътвори Своето Аз наново във всеки момент от течащото Сега в най-величествената проява на най-възвишеното прозрение, което някога си имал за това Кой Си Ти. Така и Аз ще бъда прославен, защото славата Божия е твоята слава, изразена наистина по чудесен начин.
Знаеш ли кое ми харесва у Тебе? Ти разрешаваш на хората да изпитат усещанията, които винаги са искали да изпитат, да се чувстват така, както винаги са искали да се чувстват. Ти караш хората да се върнат към себе си.
Затова са приятелите.
Как биха могли хората да не бъдат оптимисти - и по отношение на себе си, и по отношение на света - щом някой като Тебе е близо до тях?
Сега ще бъдеш изненадан.
Хубаво, аз винаги съм бил оптимист, дори преди да Те позная, както Те познавам сега. Дори когато си мислех, че Бог е един гневен, сипещ наказания Бог, все пак ми изглеждаше, че той е на моя страна. Израснах, мислейки така, защото бяха ме учили така. В края на краищата аз бях едновременно и католик,, и американец. Кой може да надмине това? Като бяхме деца, ни казваха, че католическата църква е единствената истинска църква. Казваха ни и че Бог гледа с особена благосклонност на Съединените Щати. Дори на монетите си отпечатахме надписа „Доверяваме Се На Бога" и в Клетвата за Вярност към знамето си обявихме, че сме ,,...one nation under God!..."
Считах, че съм много щастлив човек - бидейки роден в най-добрата вяра, в най-добрата страна. Как бих могъл да сгреша в нещо, което правя?
Но точно това учение за превъзходство причини толкова много нещастие на вашия свят. Идеята, дълбоко вкоренена у някой народ, че е в някакъв смисъл „по-добър" от другите, може да вдигне допълнително самочувствието и самоувереността му, но мисълта: „Как бих могъл да сгреша в нещо, което правя?" твърде често се превръща в: „Как може да бъде погрешно нещо, сторено от нас?"
:

06.06.2009
4. Бонд (Бонд) [Материал]
Това вече не е самоувереност, а опасна главня, разпалваща надменност и позволяваща на цялото население в една страна да вярва, че е право, независимо от това какво говори или прави.
Хора от различни вероизповедания и националности са вярвали в това и са го проповядвали години наред. Тъй у тях се е породило чувство за добродетелност и непогрешимост, толкова силно, че е притъпявало чувствителността им към други изживявания, включително и към унизителните страдания на другите.
Ако съществува едно единствено нещо, чието отстраняване от вашите многообразни културни митове би ви било много полезно, то е представата, че чрез някакви свои магически качества и съставки сте създадени по-добри от някои други човешки същества; че принадлежите към висша раса или висша вяра, по-добра страна или по-добра политическа система, превъзхождащ другите начин на живот или път на развитие.
Казвам ви: денят, в който ще накарате вашите култури да направят това, е денят, в който ще промените света.
Думата „по-добър" е една от най-опасните думи в речника ви, надмината само от думата „прав". Те двете са свързани, защото щом помислите, че сте по-добри, вече започвате да мислите и че сте прави. Но аз не съм превърнал нито една етническа или културно обособена група в свой избран народ и не съм превърнал нито една пътека, която води към Мене, във вярната пътека. Не съм отличил никоя нация или религия с особено благоволение, нито пък съм дал на някой пол или раса превъзходство над друг.
О, Боже мой, моля Те, би ли повторил това? Моля Те, би ли го казал отново?
Не съм превърнал нито една етническа или културно обособена група в свой избран народ и не съм превърнал нито една пътека, която води към Мене, във вярната пътека. Не съм отличил никоя нация или религия с особено благоволение, нито пък съм дал на някой пол или раса превъзходство над Друг.
Каня всеки свещеник, всеки жрец, всеки равин, всеки учител, всеки проповедник, всеки гуру, всеки Майстор, всеки президент, всеки министър-председател, всеки крал, всяка кралица, всеки лидер, всяка нация, всяка политическа партия да публикува едно официално изявление, което ще излекува света: НАШИЯТ ПЪТ НЕ Е ПО-ДОБЪР, А САМО ПО-РАЗЛИЧЕН.
Лидерите никога не биха могли да кажат това. Партиите никога не биха могли да го обявят. За Бога, папата също никога не би го заявил. То би срутило изцяло основите на римокатолическата църква!
Не само на църквата, а и на много религии, сине Мой. Както вече отбелязах, повечето религии основават своето първо послание върху идеята, че е верен единствено техният път, върху вярата, че всеки Друг път носи риска да доведе до вечно проклятие. Така, за да ви привлекат, религиите използват страх, а не любов. Ала това би било последното основание, с което бих ви призовал да дойдете при Мене.
Мислиш ли, че религиите някога биха могли да се съгласят, да потвърдят това? Мислиш ли, че нациите някога биха могли да провъзгласят това? Мислиш ли, че политическите партии някога биха могли да превърнат това официално изявление в своя платформа?
Още веднъж ще кажа: светът би се променил за една нощ, ако го направят.
Може би тогава бихме спрели да се убиваме един друг. Може би тогава бихме спрели да се мразим един друг. Може би тогава бихме спрели Косово и Освиенцим, безкрайните религиозни войни в Ирландия, горчивите расови сблъсъци в Америка, етническите, класови и културни предразсъдъци в различни краища на света, предразсъдъци, които водят до толкова много жестокости и страдания.
Може би тогава бихте могли да направите всичко това.
Може би тогава бихме били сигурни, че никога повече няма да има някой като Матю Шепард, пребит безмилостно и оставен да умре, вързан за една ограда край обор в Уайоминг, защото е бил хомосексуалист.
:

06.06.2009
5. Бонд (Бонд) [Материал]
Можеш ли да кажеш нещо във връзка с хомосексуалистите? Питат ме отново и отново навсякъде по света, на лекции, като се появявам и като слизам от катедрата: „Няма ли да кажете нещо за спирането, веднъж завинаги, на насилието, жестокостта и дискриминацията по отношение на хомосексуалистите - мъже и жени?" Толкова голяма част от всичко това се върши в Твое име. Толкова голяма част от това бива оправдавано с Твоето учение и Твоите закони.
Казвал съм вече и отново ще кажа; Не съществуват форма и начин за изразяване на чиста и вярна любов, които са нередни.
Не бих могъл да го изразя по-недвусмислено.
Но как би определил чистата и вярна любов?
Тя се стреми да не навреди никому и да не нарани никого. Тя се стреми да избегне възможността някому да бъде нанесена вреда и някой да бъде наранен.

Как можем да се надяваме, че ще разберем дали някой друг би могъл да бъде наранен от изразяването на любов?
Може да не сте в състояние да го разберете във всеки отделен случай. И когато не можете да го разберете, значи не можете да го разберете.
Подтиците ви са чисти. Намеренията ви са добри. Любовта ви е вярна.
Но в повечето случаи можете да го разберете и в повечето случаи го разбирате.
В тези случаи ви е ясно как изразяването на любов може да нарани другия, да му причини болка. В тези случаи би било добре да се запитате:
Какво би причинила сега любовта!
Не само любовта към настоящия обект на вашата привързаност, а също така и любовта към всички други.

Но подобно „основно правило" би могло да ни попречи да обичаме когото и да било! Винаги ще се намери някой, който да се оплаче, че ще бъде наранен от нещо, което някой ще направи в името на любовта.
Да. Нищо не е причинило повече болка сред вашия род от онова, което всъщност би трябвало да я лекува.
Защо е така?
Защото не разбирате какво е любов. А какво е любов?
Тя е нещо без условия, без граници и без нужда.
Тъй като е без условия, тя не изисква нищо, за да бъде изразена. Не изисква нищо в отплата. Не извлича нищо от връзката.
Тъй като е без граници, тя не поставя граници, ограничения пред другия. Не познава край, а продължава вечно. Не среща прегради, бариери.
Тъй като няма нужди, не търси да вземе нищо, което не е дадено свободно, на драго сърце. Не се стреми да задържи нищо, тъй като не желае да бъде задържана. Не се стреми да даде нищо, което не е дадено с радост.
И е свободна. Любов е онова, което е свободно, защото свободата е същността на Бога, а любовта е изразеният Бог.

Това е най-красивото определение, което някога съм чул.
Ако хората го разберат и го преживеят, всичко ще се промени. Ти имаш възможност да им помогнеш да го разберат и да го преживеят.
Тогава трябва първо самият аз да го разбера по-добре. Какво имаш предвид, като казваш, че „любовта е свобода"? Свобода да се прави какво?
Свобода да изразиш най-радостната част от това Кой Си Ти Всъщност.
Коя е тази част?
Частта, която знае, че ти си Едно Цяло с всичко и всички.
Това е истината за твоето съществувание и онази страна на Твоето Аз, която ти се стремиш да изразиш най-настойчиво и сериозно.
Ние наистина се стремим да я изразим всеки път, когато се свържем с някого, с когото изпитваме това чувство за Едно Цяло. А трудността идва оттам, че можем да изпитваме това чувство за Едно Цяло с повече от един човек.
Наистина. Едно високо развито същество изпитва това чувство към всекиго, и то - непрестанно.
Как да се измъкнем от това?
Дай да видим дали разбирам въпроса. Как да избягаме от чувството, че сме Едно Цяло с всекиго, и то - непрестанно?
Да. Как можем да направим това, без да попаднем в беда, без да си създадем неприятности?
Каква беда? Какви неприятности?
Всякакъв вид неприятности! Нежелана любов, незадоволени очаквания, ревниви партньори - наречи ги, както щеш.
Ти поставяш на обсъждане една тема, която ще разкрие основната причина за цялата мъка и болка, окръжаващи на вашата планета изживяването, наречено „любов", основната причина, поради която считате, че е толкова трудно да се обичате един Друг и основната причина, поради която считате, че е толкова трудно да обичате Бога.
Прекрасно е, че поставяш тази тема на обсъждане точно тук, защото Третата Стъпка в създаването на вярно и дълготрайно приятелство с Бога е:
Обичай Бога.
:

Коментари могат да добавят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
   54.205.116.187          Петък          29.03.2024, 00:05