Пътувания на душата




    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS



Начало  Регистрация  Вход


Хороскопи
Любовен en
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любов
Тя и Той


Книги
The Arcturians
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Вампиризъм
Музика | Филми
Таро | Свежо
Речник


12:32
07.12.2016
Сряда
54.197.142.219


Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!
 Дар » Нийл Доналд Уолш » Мигове на Благодат

Разговори с Бога 1 [22]Разговори с Бога 2 [22]Разговори с Бога 3 [23]Мигове на Благодат [22]
Разговори с Бога за младите [10]Приятелство с Бога [22]У дома с Бога [40]Общуване с Бога [32]
Идеите на Разговори с Бога в живота [17]По-щастлив от Бог [12]

Пътувания на душата

Необикновените преживявания на Джейсън Гардхам започнаха още като дете. Винаги ставаше пръв от леглото сутрин, обичаше да живее във фермата, където можеше да тича, да играе и да се скита свободно. Любимото му място бе близката гора, която се намираше до имението на семейството. Всяка лятна утрин, след като изгълтваше един сандвич, той се отправяше към гората.
    Майка му винаги знаеше кога е станал и че е излязъл преди всеки друг от семейството, защото слизаше долу и когато слезеше, намираше стъкленицата с масло върху масата, а хлябът разрязан и оставен.
    Джейсън отиваше в гората, за да играе със своите специални приятели. Те не бяха от този свят и Джейсън го знаеше, но той говореше за тях, сякаш че са от света. Когато влизаше сред дърветата и слънцето започнеше да се издига на небето, той чувстваше заряда във въздуха и веднага разбираше дали този ден ще открие децата да скачат и да се смеят сред папратите. Понякога ги чакаше, а те целия ден се криеха зад дърветата и се гонеха, смееха се и тичаха. През други дни Джейсън преварваше сутринта в това да ги търси и да се вслушва дали ще дойдат, но без да ги открие. Имаше дни, когато се връщаше у дома разплакан и сякаш отхвърлен.
    - Какво се е случило, миличък? - питаше майка му.
    - Днес моите красиви деца не бяха в гората, не зная къде са - хлипаше той. Така ги наричаше винаги. Неговите красиви деца.
    Прегръщайки момченцето си, майката на Джейсън нямаше намерение да се съмнява в него. Дори не й хрумваше да го обвини, че си измисля въображаеми приятели за игра. Веднъж когато тя просто го попита за тях и за това как е разбрал, че са там, той отвърна: „Просто вярвам". Така както вярваше в своите приятели и в самия живот, по същия начин и майка му вярваше на онова, което й разказваше за своите необикновени преживявания.
    Много пъти синът й съвсем обективно споделяше в големи подробности нещата, които е видял и чул - неща, които биха разтревожили повечето майки. Тя просто вярваше, че нейният син е особен, различен.
    При такова приемане и безусловна любов, Джейсън израсна като здрав и добре приспособим млад мъж. И при положение, че бе имал свободата да преживява необичайни неща и да говори открито за тях, без да се страхува, че ще му се подиграят, той продължи да го прави. Майка му го бе научила, че на нея също може да се вярва.
    Така се случи, че на седемнайсетгодишна възраст Джейсън Гардхам предприе пътуване до най-отдалечените пространства на Космоса, до самия край на небето. И това той направи, без да напуска спалнята си.
    Тук трябва да се подчертае, че става дума за съвсем нормален тийнейджър - който изпитва болка, когато момичето, което харесва, не отговаря на чувствата му, който спортува и развива своите художествени таланти. Това не е човек, който прекарва времето си с наркотици или прави други психоексперименти.
    Книгите бяха далеч повече в негов стил. Наслаждаваше се на прочита на хубава книга. Една вечер през юли 1958 година след вечерята Джеймс реши да направи точно това. Това възнамеряваше, но не стана така. Когато отиде в стаята си, озова се в напълно променена реалност. Пристъпвайки през вратата, той попадна в пълен мрак. Пълен мрак. Не се прокрадваше нито светлинка отникъде. О, възкликна мислено той, и протегна ръка към ключа на лампата, когато съвсем внезапно се почувства така, сякаш са го блъснали в пропаст с ужасна скорост.
    Ще умра, виеше нещо в съзнанието му. Тук няма въздух! Движа се прекалено бързо!
    В този момент осъзна какво трябва да направи. Трябваше да вярва. Това бе правил винаги, когато му се случваха странни неща. И така, той призова Бога. За него бе напълно естествено да го направи. Винаги бе живял близо до проблемите на духа и смяташе, че има близка лична връзка с Бог. Подкрепата и водителството, което вярваше, че получава чрез тази връзка, бе важна част от неговия живот. Вярата му, доверието му никога не се бяха разколебавали. Вярваше, че Бог го обича и е готов да му помогне по всяко време. Сега също се обърна към тази своя вяра.
    Незабавно почувства, че е обгърнат и приласкан от вълшебното чувство на съвършена сигурност. Това бе едно топло чувство. Чувство на пълен мир и дълбоко спокойствие. Сърцето му постепенно спря да бие лудо и той с учудване се огледа наоколо си.
    Летеше в пространството! Мракът се бе сменил от зашеметяващата гледка на звездите и планетите, на звездите и астероидите и на всичко онова, което можеше да се види в Космоса.
    Дали съм загубил съзнание, или това е въображение? - питаше се той.
    Наблюдаваше как звездите минават покрай него и с удивление съзерцаваше невероятната Красота на всичко, през което пътуваше с невъобразима скорост. Движеше се без да чувства нито горещина, нито студ и виждаше само звездите, които тихо се плъзгаха покрай него.
    Помисли си: Къде отивам и защо съм доведен дотук?
    Тогава отново си спомни божията любов, спомни си вярата.
    Мигновено почувства, че забавя скорост. А после спира. Пред него се изправяше нещо като стена - огромна златна стена, която сияеше с неземна светлина. Беше толкава висока, че не се виждаше краят й, нито нагоре, нито наляво и дясно. Красотата й бе изумителна и Джейсън не можеше да повярва на очите си.
    Кръжейки наоколо, той забеляза нещо подобно на прозорец, който бавно започна да се откроява точно срещу него с две крила, които се отваряха. На Джейсън му се стори, че това е прозорец към вечността, чрез който душата би могла да отлети към небето. И зад прозореца се излъчваха блещукащи цветове, които бяха по-великолепни и по-брилянтни от всичко, което бе виждал досега. Той протегна ръка, за да докосне лъча цветна светлина, но се принуди да закрие очи, защото светлината стана толкова ярка и красива, че не можеше да гледа към нея.
    Но аз трябва да гледам! - помисли си той и почувства, че сърцето му ще избухне от любов.
    После откри очи.
    Намираше се отново в стаята си. Завръщането му бе също така внезапно, както и отпътуването му. Напълно зашеметен, Джейсън се озова на онова място, от което тялото му никога не се бе откъсвало. Ясно знаеше - нямаше никакво съмнение в съзнанието си, че е преживял пътуване в Космоса. Пътуване на душата, което му е дало възможност да зърне по-голямата реалност. Дали ще я наречем Бог, дали небе - както и да бъде наречена, Джейсън знаеше, че я е видял, че я е преживял. Но защо? - питаше се той. - Защо му се бе случило това пътуване?
    И тогава му се стори, че може би дълго ще си задава този Въпрос.
    И наистина бе прав.
    О, не че не се опитваше да намери отговора. Пита много хора, които мислеше, че биха могли да имат някакво обяснение за онова, което му се случи, но отговорите им се свеждаха до нещо подобно на „Бог е искал да видиш това и когато трябва да разбереш смисъла му, и това ще стане."
    И така, въпросите продължаваха да стоят в съзнанието на Джейсън. Понякога споменът за неговото пътуване и чувството, че не знае какво точно означаваше то, извикваха сълзи в очите му. Изпитваше тъга заради себе си и липсата на знание, чувстваше тъга за света и хората, които, боеше се, никога нямаше да узнаят удивлението и радостта на онова, което е преживял.
    Той се връщаше към този спомен и възстановяваше в мислите си онова пътуване в безмълвни, уединени мигове в продължение на трийсет години.
    Веднъж посред лято през 1987 г. Джейсън спря край един местен магазин за художествени изделия, за да си купи някои неща. Бе започнал да разглежда магазина, когато с крайчеца на окото си забеляза човек, който се приближаваше към него.
    Това бе висок, внушителен местен американец с дълга синкавочерна коса и тъмни проницателни очи. Носеше пояс върху широката си риза. Приближи и спря на три стъпки от Джейсън, без да каже нищо.
    Внезапно Джейсън бе осенен от една мисъл. Ако някоя мисъл би могла да изпълни цялото тяло, да проникне до всяка клетка на човека, това именно се случи на Джейсън. На клетъчно ниво той знаеше: Този мъж има нещо важно да ти каже.
    Той се опита да овладее чувствата си и насочи вниманието си към сегашния момент.
    - Мога ли да поговоря с вас? - попита индианецът с дълбок плътен глас.
    Джейсън се почувства леко нервен. После си спомни. Вярвай.
    - Да - равно отвърна той - разбира се.
    - Хайде да поизлезем.
    Кимвайки, Джейсън го последва. Двамата седнаха в съседното кафене на открито. Непознатият си пое дълбоко дъх. - Веднага разбрах, че си ти.
    Джейсън отново примигна, но нищо не каза. Сърцето му се бе разтуптяло от нетърпение да разбере какво има да му съобщи този човек, а се чувстваше напълно скован. Не можеше да намери думи, за да зададе въпросите, напиращи в него. Докато събираше мислите си и се готвеше да попита американския индианец кой е, един образ изникна в съзнанието му. Това бе образът на златната стена. И заедно с този образ се появи и чувството. Вяра. Вяра в онова, което се случваше сега. Вяра в собствената интуиция. Проста вяра...
    Сега Джейсън се почувства напълно спокоен. Знаеше, че той ще заговори пръв. Знаеше, че той ще разтопи леда. Ще облекчи общуването, ще отвори път за всичко, което другият има да каже.
    - Преди да говорите, мога ли да ви кажа нещо? Това беше преживяване преди много години, когато бях юноша. Смятам, че трябва да знаете за него.
    Американският индианец се усмихна.
    - Моля - Каза той. - иска ми се да чуя.
    Джейсън разказа историята за своето пътуване през времето и пространството. Той не знаеше защо я разкрива. Просто съзнаваше, че трябва да го направи. Докато говореше, внимаваше да не изпусне никаква съществена подробност. Обясняваше всичко, което е видял и почувствал, дори сподели тъгата си, че така и не бе могъл да разбере смисъла на преживяното от него. Някъде по средата на разказа си забеляза, че по лицето на мъжа се стича сълза.
    Когато свърши, Джейсън почувства невероятно облекчение. Сега той разбираше защо бе разказал на един напълно непознат човек своята най-интимна и лична история. Инстинктивно чувстваше, че най-сетне ще получи по-задълбочено разбиране на онова, което се бе случило с него преди три десетилетия. Мъжът срещу него знаеше отговорите, които той търсеше. Джейсън не разбираше откъде е сигурен в това. Местният американец бавно заговори.
    - Ще ви кажа каквото знам.
    Джейсън се наведе напред целият в очакване.
    - Казвам се Гари Зимния бухал от племето мари-кота. Работя тук, в този магазин за художествени предмети. Един ден не преди много седмици, докато обслужвах един от клиентите, съвсем ненадейно ме обхвана усещането, че трябва да го оставя и да остана насаме. Не можех да разбера смисъла на това, защото общуването ни бе съвсем нормално, но въпреки това не можех да се отърся от онова чувство. Най-сетне се извиних и влязох в склада в задната част на магазина.
    - тъкмо тогава чух един глас в съзнанието си. Той ми каза: Вземи писалка и пиши. Направих това, но не знаех какво се очаква от мен да напиша. Затова записах първото, което изникна в главата ми. Когато прочетох записаното, не го разбрах и въпреки това знаех, че е нещо важно.
    Тогава гласът ми каза: Ще срещнеш човека, за когото това е написано и ще го познаеш още щом го видиш.
    Той погледна право Към Джейсън.
    - Казах на дядо си какво ми се бе причуло - продължи той. - показах му посланието. Дядо ми каза, че когато срещна този човек, трябва да го позная и да науча нещо от него.
    Джейсън неловко се поразмърда. Гари продължи.
    - Не можех да забравя посланието. То изглеждаше много важно и красиво в своята мистичност. Направих един свитък и го преписах.
    - Когато днес ви видях, отново чух този глас. Последва дълга пауза. Очите на двамата мъже се срещнаха.
    - Гласът ми каза, че вие сте този, когото чакам. Джейсън въздъхна.
    - Знаех, още щом ви видях, че имате нещо важно да ми кажете - Каза тихо той. - Нещо, което съм чакал да чуя в продължение на трийсет години.
    Гари кимна с глава.
    - Истина е - съгласи се той.
    И тогава подаде на Джейсън красиво направения свитък, завързан с панделка. Нещо в Джейсън отказваше да го отвори, той не искаше да нарушава красотата му. Но по-силно бе в него желанието да разбере какво пише. С треперещи ръце той отвърза панделката. Погледна в тъмните почти черни очи на индианеца и разбра, че е получил специален дар от човек, който ще стане негов приятел. Започна да чете калиграфски изрисуваните букви.
    В истинен, единен дух, с любов в душата безкрайна,
    Поведох аз човека тук към златната стена сияйна.

    Сърцето на Джейсън спря да бие. Той прогледна към Гари, който просто се усмихна, след това безмълвно кимна на Джейсън да продължи да чете.
    Светлина омайна сред нощта безкрайна засия като в ангелски свят, защото над тази земя преоткрита Любовта разтваря криле и полита.
    Джейсън си спомни прекрасно оцветения лъч светлина.
    Тя лети нависоко, тя пронизва дълбоко
    С всяка радост, сълза и дихание,
    И в единение ние търсим общение
    Отвъд всеки страх, и отчаяние.
    Говорим за Живота, пеем за стремежа,
    Споделяме забравени скръбни мигове
    И, отдаваш себе си, пазим копнежа
    И ще останем такива завинаги.
    Не трябва човек да живее в печал.
    Любовта е винаги споделена и вярна!
    Затова поведох този достоен човек
    към стената от злато сияйна.

    Джейсън остави свитъка. Той знаеше, че вече няма да пророни нито сълза от тъга за онова, което той и останалите хора няма да узнаят напълно. Знаеше, че вече го е узнал и че всеки може да го узнае. Животът е радостен и както винаги, ръководен от Бога. А божията любов му принадлежи и може да я види. Не само да я види, но и да я сподели.
    Днес животът на Джейсън е дълбоко осмислен от чувството за призвание, което го води всеки ден. Задачата, която той сам си е поставил, е да носи мир и любов на света.
    Той се стреми да го прави като споделя едно послание. Едно просто и могъщо послание.
    Вярвай.
    Вярвай на себе си. Защото мъдростта е заложена в теб.
    Вярвайте един на друг, защото всички ние сме едно цяло.
    Вярвай в живота, защото той ще те изненада, ще те радва и ще те подкрепя.
    Вярвай в Бога, защото Бог те обича съвършено и ще ти помогне през всичките дни на живота ти и ще те повика у дома, когато работата ти тук е завършена.

    Сега Джейсън разбира, че е учител и че Гари, един непознат в магазина за художествени изделия, е бил първият му ученик. Но само първият. Щеше да има много, които ще дойдат да учат, че няма нищо, което трябва да учат. Необходимо е само да си припомнят онова, което са знаели като деца. Като красиви деца, танцуващи в гората.
    Дали пътуването на Джейсън е било реално? Възможно ли е хората да „пътешестват" до други реалности? Наистина ли ние сме способни да напуснем тялото си, или в същия план да останем в тялото си - и да преживеем алтернативни реалности.
    В „Разговори с Бога", втора книга, се казва:
    Ти си божествено Същество, способно на повече от едно преживяване в един и същ „момент" - и способно да умножаваш своето Аз на колкото искаш „азове".
    Ти си същество от божествен порядък, което не знае граници. Част от теб спира да те познава с онази идентичност, която си предпочел в настоящето да преживееш. И все пак, това съвсем не е границата на твоето Съществуване, макар и да мислиш, че е така.
    И все пак, съществува ли нещо такова като „Прозорец Към вечността", през който можем да погледнем и от който да запазим спомени.
    Отговорът е - да. Определено - да.
    Говоря от опит.
    Вечерта на 8 януари 1980 година моята тогавашна съпруга и аз имахме ужасен скандал. Несъмнено грешката беше моя. В онези дни обикновено беше така. Аз не бях човек, с когото лесно се живееше. Искаше ми се да бъда, дълбоко ми се искаше, но просто не можех да се справя. Не можех да преодолея себе си.
    Днес дори не си спомням за какво беше скандалът. Искам да кажа, че проблемът наистина е бил незначителен. Може би е било за това чий ред е да изхвърли боклука, Кой знае. Спомням си какво се случи след това. Беше нещо, което никога няма да забравя.
    Изхвръкнах с гръм и трясък от хола на долния етаж на двуетажната ни къща и оставих жена си посред разгорещената дискусия, като само махнах с ръка и изчезнах в спалнята, тръшвайки вратата след себе си.
    Хвърлих се на леглото в пълно отчаяние и загледан в тавана, започнах да плача. Исусе, помислих си, защо просто не можем да се разбираме? Какво е нужно на хората, за да могат да се разбират?
    Вече се бях провалил в два от предишните си бракове и не можех да разбера къде греша. Какво е необходимо? - питах Бога. - какво е необходимо, за да бъда щастлив?
    Зарових глава във възглавницата и захлипах: „Моля те, боже. Помогни ми. Не искам да бъда такъв човек, който спори за нищо. Помогни ми. Помогни ми..."
    Изтощен, аз потънах в дълбок сън. Сякаш някой бе отворил клапана и бе изцедил цялата ми енергия. Отпуснах се и почувствах, че потъвам дълбоко в матрака, във възглавницата. Спомням си последната мисъл, преди да се унеса.
    Това ще бъде най-дълбокият сън в живота ми.
    И наистина беше така.
    Някъде посред съня - може да е било след един час или минута, или след половината нощ, не зная - бях пробуден от странно усещане. Почувствах се така, сякаш ме изсмукват от леглото. Изпитвали ли сте усещането как падате от леглото, това беше нещо подобно - само че назад. Нагоре, а не надолу.
    Нека да се опитам да го обясня по друг начин. Представете си муха, която стои неподвижно на една маса. Влиза някой с прахосмукачка, похлупва мухата със смукателя на прахосмукачката. Казва „Добре, включвай!" и някой включва прахосмукачката... Чувството, което би имала мухата, е същото, което изпитах аз. Лежах по корем и се чувствах така, сякаш буквално са ме всмукали от матрака за част от секундата. Останах почти без дъх.
    Внезапно отворих очи и с още по-голямо изумление видях, че кръжа над собственото си легло и гледайки надолу, виждам нещо като огромно парче глина, оформено и изваяно като фигура, наподобяваща мене самия. Но това не бях аз, защото аз бях тук горе и гледах надолу. Освен това, познатият ми силует беше напълно лишен от живот. В него нямаше жизнена енергия. Той беше безжизнен. Първото и основно нещо, което осъзнах в това приключение, ме озари в онзи момент.
    Господи, аз не съм онова тяло! Казах си. Аз съм ТОВА.
    Аз съм това... Същество... Тази... Енергия.... Това, което сега НАБЛЮДАВА онова тяло там.
    Колкото и елементарно да звучи това сега, по онова време за мен беше велико откровение. Въздействието на откровението беше огромно, без съмнение, защото не беше някаква концепция или теория, а нещо, което преживявах тъкмо тук и сега.
    Още щом ме изпълни онова съзнание, аз бях преобърнат с лице към тавана и с един тласък полетях направо през тавана и излязох.
    Веднага се озовах в някакво тъмно място, което изглеждаше като тунел и почувствах някакъв тласък в този тунел при безумна скорост. Не изпитах страх при това, а само чувството за невероятна скорост.
    Скоро видях пред себе си малка ивица светлина и разбрах, че летя към тази светлина. Ивицата започна все повече да се разширява, докато почувствах, че бивам изтласкан от тунела и изстрелян в самата светлина.
    И ето че тук стана нещо интересно. Аз самият бях светлината и в същото време ми се струваше, че съм извън светлината и я гледам отстрани. Спомням си невероятното усещане, че беше почти невъзможно да я съзерцавам поради нейната невероятна красота.
    Не зная как да обясня как така една светлина може да бъде красива, защото светлината си е светлина, но тази светлина бе красива. Може би това беше свързано с начина, по който я чувствах. Зная само, че тази светлина е нещо, което не можех да издържа. Имам предвид, че беше твърде огромна, твърде великолепна, за да може човешкото съзнание да я възприеме. Аз се чувствах малък и объркан. Спомням си, че си помислих...
    Не, аз не съм достоен, за да бъда в тази светлина. Аз не съм достоен да виждам това при всичко, което съм извършил. При цялата чернилка в душата ми. При всички моменти, в които съм се провалял и съм предавал другите, не съм достоен.
    Почувствах се засрамен, защото мисълта за тези неща ме накара да си ги спомня още по-добре. Заплаках от срам и вина. Целият бях разтърсен от сълзи. Защо не бях постъпвал по-добре? Защо трябваше да правя по-лошия избор толкова пъти? Изпитвах дълбоко съжаление. Съжалявах повече, отколкото някога съм съжалявал. В онзи момент целият се изпълних от едно чувство, което не мога да опиша. Когато и да се опитам да намеря думи за него, сякаш все не се намират подходящи. Сега, когато мисля за него, иска ми се да кажа, че то бе усещането, че ми е даден мир, истински мир, пълен мир за първи път в моя живот. Имах чувството, че някакъв гигантски нежен пръст повдига главата ми нагоре, докосвайки брадичката ми. И чух следните думи в сърцето си:
    Ти си съвършен такъв, какъвто си. Не може да се опише колко си красив. Аз те обичам безусловно. Ти си мое дете, от което съм доволен.
    Почувствах се като в люлка, светлината нежно ме обгръщаше, а аз леко плувах в нея. Напусна ме всяка тъга, дори и съжалението изчезна. Почувствах се изцелен, отново цялостен. Душата ми се изпълваше с благодарност, сърцето ми преливаше от любов.
    След това ме изпълни моето вторично съзнание: Никога няма да ми бъде простено за онова, което съм извършил. Колкото и да се натъжавам от своите действия или решения, колкото и да съжалявам, никога няма да ми бъде простено. Защото прошката не е необходима. Аз съм рожба на божественото и не мога да накърня, нито нанеса вреда на божественото по ни-какъв начин, защото божественото е ненакърнимо и невредимо. Ще бъда приет винаги в сърцето и дома на Бога. Ще ми бъде позволено да се уча от грешките си. Ще ми бъде позволено да се доближавам все повече и повече до истинската си Същност по начина, който съм избрал, дори ако това означава да накърнявам себе си и другите, защото нито аз, нито другите могат да бъдат накърнени. Ние само мислим, че това е възможно.
    Въздействието на това откровение беше огромно, несъмнено поради това, че не бе само концепция или теория, то бе нещо, което преживявах тук и сега.
    Веднага след като осъзнах това, аз се намерих в някакво трето измерение на реалността и бях бързо заобиколен от стотици милиони малки... Частици енергия - това е единственият начин, по-който мога да ги опиша. Те бяха навсякъде, пред мен отляво, зад мен отдясно. Изглеждаха като мънички клетки или глобули, всяка със собствена форма и цвят.
    Ами цветовете! О, боже, цветовете бяха поразително, изумително, невероятно красиви. Най-синьото синьо и най-зеленото зелено, най-червеното червено и най-великолепните комбинации на отсенки, които някого съм виждал. А това за мен означава много, защото аз нямам око за цветовете поначало...
    Гледката бе възхитителна.
    Сега тези клетки светлина танцуваха пред мен и наоколо ми. Танцуваха и образуваха проблясваща пелена от красота, която покриваше всичко, която беше всичко.
    Тогава узнах, че онова, което виждам, е Същността на Целия Живот. Това бе животът в неговата субсубсубмолекулярна форма. В най-малките му частици. В неговата основа. В неговия корен. И тук, сега, аз станах свидетел на нещо очарователно.
    Наблюдавайки клетките с великолепни цветове да танцуват и проблясват пред мен, аз забелязах, че те се променят! Изглеждаше, сякаш затварят и отварят очи, сякаш се поглъщат от самите себе си и отново се появяват в различен цвят и форма. И докато те променяха формите и цветовете си, всички клетки, които ги заобикаляха, също променяха формата и цветовете си, за да ги подхранват и допълват. Същото правеха и клетките около онези клетки, както и клетките около следващите и т. Н. И т. Н... И аз осъзнавах, че всичко е постоянна промяна, постоянно приспособяване, един вечно взаимосвързан пъзел. Пулсираща, вибрираща мозайка от чиста енергия.
    Цялото ми същество преливаше от желание да докосне тези неизразимо красиви частици, да се превърне в едно цяло с тях. Аз желаех да се потопя, желаех да се разтворя в тях, а не зная защо. Беше някакъв вътрешен порив, вътрешно желание, което чувствах в самите си корени.
    Опитах се да отида по-напред, да се приближа. С всяко движение, което извършвах, тази мозайка се отдръпваше. Помислих си да „ги уловя", да се придвижа уж напред и след това внезапно да се спусна на едната страна. Това също не помогна. Не можех да излъжа матрицата, тя разбираше всяко мое движение. Тя всъщност го предусещаше.
    Не можех да се приближа и започнах да плача. Тъгата от това отхвърляне и отричане беше по-голяма, отколкото си мислех, че мога да понеса. А после тъгата изчезна изведнъж, сякаш осъзнах нещо на по-високо ниво. Не можех да се приближа към тази енергия, защото самият аз бях енергията! Когато се движех, тя също се движеше. Разбира се, аз бях част от нея!
    Всички неща са Едно Нещо. Съществува Само Едно Нещо и Няма Нищо, което не е Част от това Едно.
    Това бе откровение с огромно въздействие несъмнено, защото не беше просто Концепция или теория, това беше нещо, което преживявах точно тук и сега.
    И отново, в момента, в който го разбрах, бях отстранен от тази реалност. Озовах се изправен пред огромна книга. Тя изглеждаше колкото най-голямата книга, която някога съм виждал. Не, два пъти по-голяма. Три пъти по-голяма. Изглеждаше голяма колкото сто телефонни указателя на Манхатън, залепени заедно и на всяка страница - на всяка страница - бяха напечатани толкова ситни букви, че биха могли да запълнят хиляди енциклопедии.
    Докато стоях пред този гигантски том, гласът който чувах, докато бях обгърнат от светлината, отново достигна до мен. Той каза по най-нежния възможен начин, едва ли не сякаш ме глезеше, но без да ми се надсмива:
    Добре, Нийл, добре. Цял живот си търсел някакви отговори. Все си търсел и търсел и това търсене е било съвсем реално и искрено. Едно честно търсене на истината. Ето я тук. Тук са отговорите.
    При тези думи страниците на книгата започнаха да се прелистват пред мен, сякаш от някакъв гигантски палец или продухани от свещен вятър. Те бързо преминаха пред очите ми. Целият документ ми бе показан страница по страница в рамките на една наносекунда. Въпреки това, аз можах да прочета и разбера всяка дума на всяка страница.
    И тогава познах. Познах всичко, което е имало да се познае, което има да се познае сега, и което някога ще има да се познае. Разбрах космологията на вселената и тайната на целия живот. Видях колко просто е всичко това. Съвършена и изящна простота.
    Въздействието на това откровение бе огромно, несъмнено защото то не беше просто някаква концепция или теория, то бе нещо, което преживявах точно тук и сега.
    Това бе моята четвърта степен на осъзнаване. Спомням си, че когато последната страница на книгата се прелисти пред мен и тежката корица се затвори...
    Разбира се.
    Това е всичко, което си казах. Просто...
    Разбира се.
    И тогава се събудих. Бях отново в тялото си и се чувствах по-тежьк, откогато и да било. Струваше ми се, че само единият ми пръст тежеше цял тон. Искаше ми се да протегна ръка от леглото към масата. Да взема писалка и хартия, за да запиша онова, което току-що бях преживял, така че да го запомня, да мога да потвърдя, че съм го преживял. Но не можех да помръдна ръката си. Можех само да мигам с очи.
    Тогава още веднъж, за един последен път, чух онзи Глас, моят Специален Глас, който ми се бе явил насън, по време на онова пътуване, по време на онова, онова... Каквото и да бе то. И гласът каза:
    Не е необходимо. Нима допускаш, че ще забравиш какво ти се е случило? Въпреки това, не можеш да го докажеш, а няма и нужда. Истината не може нито да се докаже, нито да се отхвърли. Тя просто е.
    След тези думи заспах. Събудих се на следната сутрин в състояние на еуфория. Танцувайки под душа, аз завъртях кранчето и ме обля струя студена вода, но това нямаше значение. Всъщност бе прекрасно, съживяващо. След това затоплих водата, наблюдавайки как капките се стичат по тялото ми.
    Почувствах, че съм Едно цяло с водата. Едно цяло с капките. Едно цяло с плочките в банята. Почувствах, че съм едно цяло с всичко и си представих, че сигурно така се чувства човек, когато взима халюцигенни опиати. Разтворих пръстите на ръката си и притиснах длани до стената - напълно сериозно очаквах тя да премине през плочките, защото виждах молекулите на плочките и молекулите на ръката си и осъзнавах, че това да преминеш през стената, означава просто да промъкнеш своите частици покрай частиците на стената. То би било лесно за всеки, който има вътрешно прозрение. Това е способността да виждаш отвътре.
    Продължих да се къпя под душа и се опитах да си спомня онова, което бях прочел, онова, което бях видял в книгата. Нарекох я Голямата книга и сега полагах усилия да си спомня всяка отделна дума, която бях намерил там. Тогава гласът ми каза...
    Не ти е дадено да знаеш.
    И ми бе пояснено, че ако се опитвам да нося съзнателно в ума си всичко, което ми бе позволено да видя, щяха да ми „прегорят бушоните". Беше твърде много, как да кажа, това... Електричество... Твърде много енергия..., за да може да се побере в толкова малко физическо пространство, каквото е мозъкът ми.
    И тогава ми се каза:
    Просто знай, че притежаваш познанието. И знай, че всички останали хора също притежават познанието. И че когато ви е нужно да си спомните определено нещо в определен момент, нужно е само да призовете мъдростта в себе си. И ще си спомните.
    Чувството, с което останах, бе твърде невероятно, за да мога дори да го опиша. Стоях под душа в продължение на двайсет минути и чувствах сякаш имам усещане за всяка една капчица вода, която се стичаше по мен. Когато излязох, по-хладният въздух от другата страна на завесата полази по тялото ми. Почувствах се така, сякаш бутилка свеж искрящ живот бе изляна върху мен. Бях развълнуван и психиката ми бе напълно отворена. Спомням си, че се сушах и си мислех колко е невероятно, че мога да усетя всяка фибра на тази кърпа.
    Всички, когато отидох на работа онзи ден, се питаха „какво става". Когато пристигнах, една жена се загледа в мен и накрая пророни:
    - Какво ти се е случило? Изглеждаш двайсет години по-млад.
    - Така ли? - попитах аз. А тя отвърна:
    - Само виж лицето си.
    Чувството за това да бъдеш на този свят, но не от него, остана с мен седмици наред и бавно отмина, но на някакво ниво на съзнанието ми се задържа. И през всичките години от този ден насам мога отново да се върна към онова чувство и към онази радост до сълзи от преживяното, просто като си я припомня.
    Тя ми принадлежи, мога да я имам, да я задържа, тя е моя, така че мога да я преживея. Гласът беше прав. Аз никога няма да я забравя.
    И така, онова, което мога да кажа от опит, е следното: Пътуването на душата, такова пътуване, каквото е преживял Джейсън Гардхам преди четирийсет години, не само че е възможно, но се случва непрестанно. Дадено ни е на всички да го изпитаме. Всички ние. Защото нито една душа не остава в тялото си без някакво освобождение от физическото си раждане до физическата си смърт.
    Когато една душа напусне тялото или по време на сън, или по време на онова, което хората наричат „транс", по време на медитация или просто за миг по време на някоя разходка в гората (или когато влезе в спалнята), няма от какво да се страхува и за какво да се тревожи, няма защо да се чувства объркана или неспособна да сподели преживяванията си.
    Много хубаво е да говорим за това помежду си, защото това са Мигове на Благодат и Когато ние споделяме своите преживявания, докосваме света с тяхното вълшебство, тяхната магия и тяхната сила да променят живота ни.
    Както животът на Джон Стар, който е имал много интересно преживяване един ден на брега на Мичиганското езеро...
Категория: Мигове на Благодат | Добавил: Бонд (29.09.2009)
Разгледан: 625 | Рейтинг: 5.0/1
Коментари: 0
Коментари могат да добавят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
   54.197.142.219          Сряда          07.12.2016, 12:32