Бог също и пее?




    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS



Начало  Регистрация  Вход


Хороскопи
Любовен en
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любов
Тя и Той


Книги
The Arcturians
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Вампиризъм
Музика | Филми
Таро | Свежо
Речник


16:23
23.02.2017
Четвъртък
54.197.73.24


Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!
 Дар » Нийл Доналд Уолш » Мигове на Благодат

Разговори с Бога 1 [22]Разговори с Бога 2 [22]Разговори с Бога 3 [23]Мигове на Благодат [22]
Разговори с Бога за младите [10]Приятелство с Бога [22]У дома с Бога [40]Общуване с Бога [32]
Идеите на Разговори с Бога в живота [17]По-щастлив от Бог [12]

Бог също и пее?

- Мамо, не се тревожи за татко - каза ми петгодишният ми син, гледайки ме право в очите. - Всичко ще бъде наред.
    Разбира се, останах напълно изумена. Докато карах Ерик към училището, бях потънала в мисли около предстоящия си развод. Аз се бях примирила с края на брака си. Тревожех се главно за това как ще се отрази върху Ерик.
    Те бяха близки с баща му. Бях се опитвала да му спестя суровата реалност за това, че неговият баща няма да живее повече с нас, но Ерик бе твърде умен и чувствителен, за да не разбере истината.
    След като баща му действително ни напусна, Ерик започна да носи анцуга обърнат, като покриваше с качулката лицето си винаги, когато можеше. Както и да го молех, продължаваше да се крие. Днес обаче, изглежда, той бе преодолял себе си, за да ме утеши.
    - Благодаря ти, скъпи. Прав си, всичко ще бъде наред.
    Отново се удивлявах на способността на Ерик да чете мислите ми. Той беше едно дете със силна интуиция от самото начало. Долавяше най-съкровените ми мисли тогава, когато най-малко очаквах това. Почти сякаш общувахме по телепатия. Често играехме на една игра, наречена „извикай ме с мисъл у дома". Когато вечерята бе готова и идваше времето да се прибере от игра, аз насочвах мисълта си към него и мислено го повиквах. Ерик със сигурност съвсем скоро идваше, тропайки на врата и заявяваше като нещо съвсем естествено:
    - Добре, мамо, ето ме.
    Ерик бе съвсем различен от повечето деца. По-късно, когато порасна и трябваше да ходи на училище, забелязах, че децата от класа не го разбираха и той често биваше отхвърлян от останалите. В резултат на това Ерик разви богато въображение. Често той влизаше в света на своето въображение без никакво предупреждение и така напълно се потапяше в него, че губеше връзка с реалността. Всъщност въображението му се превръщаше в негова реалност.
    Веднъж, когато беше около осемгодишен, Ерик се бе почувствал много досадно в училище и бе потърсил убежище в света на своята фантазия. В мислите си той се бе превърнал в тигър, който ходи из джунглата и търси плячка. Той тихо, крадливо се промъквал сред гъстата зеленина, докато се натъкнал на една маймуна, която търсела храна сред тревите. Ерик веднага скочил и уловил жертвата си.
    - Ерик, какво правиш? - чул той учителят да вика.
    Ерик се върнал рязко в настоящето, озовал се пълзящ по пода на класната стая и захапал ръба на дървения си чин! Много засрамен, той се извинил на учителя. По-късно ми каза, че не е намерил думи да обясни поведението си, а този път вече учителят според него беше се отказал да се опитва да го разбере.
    Винаги съм знаела, че светът на въображението на Ерик, освен че е убежище за него и поражда невъзможността му да „се приспособи" към другите деца, е симптоматичен за една специална чувствителност към болките и страданията на всяко детство. Той бе уязвим от неща, които другите деца с лекота биха пренебрегнали.
    Когато той бе десетгодишен, в началото на едно междучасие, тази негова черта се бе проявила по особено опасен начин. По думите на Ерик той бил поканил един съученик - струва ми се, че името му бе Джейсън - да играят на нещо. Джейсън отвърнал:
    - Не искам, ще отида да играя футбол с другите момчета. Искаш ли да дойдеш с нас?
    Ерик отказал. Последния път, когато беше играл футбол, бяха го ударили лошо и той се беше върнал у дома със синина на окото.
    - В никакъв случай - отвърнал той.
    - Добре, аз ще играя футбол - казал Джейсън. - А ти прави каквото искаш.
    В тази реплика имало обидна категоричност, която действително бе наскърбила Ерик. Той сигурно веднага си е направил извода, че щом Джейсън не иска да играе с него, той не го обича - и оттук е стигнал до убеждението, че никой не го обича.
    И ако си е мислел тъкмо това, зная, че то е било непоносимо за него. Ерик намерил въже за скачане, хвърлено от някого, и без дори да се замисли се изкачил на еднометрова ограда, окачил въжето на нея, а другия край увил около врата си и скочил.
    За щастие, учителката, която била дежурна на игрището, случайно успяла да хвърли поглед към Ерик половин секунда преди това, затичала се да го хване и извикала на друга учителка да дойде да разхлаби въжето около врата му.
    Ерик не беше сериозно наранен, но. Уплаши всички до смърт. Веднага ме повикаха и като седях заедно с Ерик в кабинета на директора, сълзите се стичаха по лицето ми.
    - Скъпи, защо си поискал да сториш това със себе си? - питах аз. - Не знаеш ли, че можем да говорим за всичко, което е болезнено и да се опитаме да го преодолеем заедно. Аз те обичам, баща ти те обича, Бог те обича. - Но никой в училище не ме обича, мамо - жално изплака Ерик.
    Аз прегърнах сина си. Как да му помогна? Отчаяно исках да зная това.
    След като разговарях по повод на инцидента с училищните психотерапевти, аз реших колкото се може по-малко да му обръщам внимание. Смяташе се, че да не се придава прекалено голямо значение на тази ситуация е най-добрият начин да се справи човек с нея. Така мислеха както учителите, така и психотерапевтите. Аз реших да помогна на Ерик да се справи с болката от това, че баща му ни бе напуснал.
    За беда нямах такава възможност.
    Само два дни след това Ерик се опита отново да се обеси. Този път на някаква кука в дрешника. Едва тогава взех трудното решение да позволя Ерик да постъпи в психиатрична болница. Чувствах, че нямам друг избор.
    Докато пътувахме по трилентовата магистрала към болницата, душата ми крещеше и аз си мислех: Не мога да оставя детето си в това странно място. Та той е само десетгодишен! Питах се дали Ерик разбира, че ще живее там, откъснат не само от баща си, но също и от мене, от всичко, което обича... От дома, който бе негово убежище, негов пристан.
    - Не се тревожи, мамо, ще бъда добре. Можеш да идваш да ме посещаваш през цялото време.
    Отново Ерик бе прочел мислите ми. Как е възможно едно дете да бъде толкова интуитивно и толкова затормозено в същото време, питах се скръбно аз.
    Държейки Ерик за ръка, вървях със сестрата, която ни показваше болницата. Мястото не бе неприятно, но в края на краищата бе болница. Разговаряхме с лекарите и сестрите, разопаковахме неговия багаж, прегърнахме се продължително и си казахме довиждане. Нямаше да мога да виждам Ерик цяла седмица. Струваше ми се, че не бих могла да преживея раздялата с момченцето ми, та той толкова много се нуждаеше от мен. Щеше да бъде там толкова самотен. Защо трябваше всичко това да се случва - мислено се гневях аз.
    Бях направо като обезумяла, докато карах колата по улиците на града. Дни наред бях потискала чувствата си. Разбира се, бях се опитала да бъда силна заради Ерик, но сега вече не беше необходимо да спра потока на сълзите и най-сетне ги оставих да текат.
    Душата ми виеше: „Защо се случва всичко това. Нима няма някой да ми помогне... Да ме подкрепи! Сама съм, напълно съм сама!" Струваше ми усилие да не припадна върху волана.
    Щом паркирах колата и едва се дотътрих до празния си дом, аз разбрах, че ме чакат ужасно самотни дни. Отпуснах се върху леглото, без да свалям дрехите си и се завих с кадифената покривка на леглото. В този пашкул като какавида аз плаках на глас и единственото, което исках, бе някой да ме прегърне и утеши. Тогава чух някой да казва: Ти не си сама, Каролин.
    Скочих от леглото и се огледах изумена. Стаята бе празна.
    Аз съм с теб.
    Ето го отново. Този глас идваше сякаш от никъде. Този път обаче, аз не се чувствах нито шокирана, нито объркана. Всъщност обзе ме удивително чувство на мир. Внезапно почувствах, че зная кой ми говори.
    Гласът ме обгърна нежно и проникна в цялото ми същество. Успокоена, аз легнах отново и потънах в дълбок, отморителен сън.
    На следната сутрин се събудих и видях как слънцето грееше през прозореца. За първи път от дни наред надежда изпълваше сърцето ми. Дори се улових как си тананикам, докато се обличам за работа. Сега чувствах - знаех - че Ерик ще бъде добре, знаех също, че ще се измъкна от всичко това успешно с божията помощ.
    После, докато шофирах по пътя към работата си, в мен пропълзя съмнение.
    Време е да пораснеш, смъмри ме съзнанието на родителя в мен. Смяташ, че нещата ще се развият добре, само защото съвсем внезапно Бог се е оказал на твоя страна?
    Как мразех това. Мразех, когато моето земно, понякога скептично съзнание ме разубеждаваше в случаите, в които се почувствах по-добре - обикновено точно когато успявах емоционално да се издигна над нещата. Недей! Заповядах си аз. Не го прави! О, боже, помогни ми. Помогни ми да разбера, че е реално, че Ти си тук, че не съм си просто въобразила миналата нощ.
    Импулсивно се огледах за нещо, което да ми даде едно по-положително настроение. Протегнах ръка и включих радиото, мелодията веднага изпълни колата: „Сега и завинаги," се казваше в песента, „аз ще бъда с теб."
    Отбих колата и спрях встрани на пътя.
    Разплаках се.
    Много години минаха от този ден и Бог удържа Своето обещание. Той винаги беше с мен. Ерик не само успя да преодолее онова предизвикателство в своя живот, но той стана един невероятен млад човек, който с пълна всеотдайност се стреми да осъществи своята мечта да бъде артист. Той е вдъхновен от „Разговори с Бога", както и аз!
    Справихме се.
    Никога не се съмнявайте, че Бог идва при нас в отговор на нашия зов, но осъзнавайте винаги, че божествените форми са най-разнообразни. И безкрайни.
    Както казах, Бог няма срам. Сюжетът на следващия филм, който гледаш. Посланието на огромното рекламно табло зад ъгъла. Някакъв дочут коментар от съседната маса в ресторанта. „Всички тези способи са Мои", твърди Бог в „Разговори с Бога". Той очевидно не би се спрял пред нищо, за да ни накара да видим онова, което е необходимо и да получим поредното познание, което ни е нужно.
    Никога няма да забравя историята на една възрастна дама - Гладис ми се струва, че се казваше - която тя ми разказа в писмо преди няколко години. Тя чела моята книга и имала известни проблеми в живота, тъй че й било много трудно да повярва онова, което й се представя в „Разговори с Бога".
    „Добре Боже", извикала тя един ден на висок глас, крачейки напред-назад из малкия си апартамент. „ако си реален, както твърди Нийл, покажи ми се. Хайде. Дай ми някакъв знак. Какъвто и да е знак, няма значение, просто ми дай някакъв знак, че си реален, че си жив, че си тук и сега."
    Нищо не се случило.
    Тя седнала на един стол в кухнята и отпивала кафе.
    Нищо не се случило.
    Тя отишла до мекия люлеещ се стол, затворила очи и зачакала.
    Нищо.
    - Е, добре - промълвила най-сетне тя. - Точно така си и мислех.
    Станала ядосана и включила телевизора. В този момент пребледняла цялата. Краката й се подкосили. Тя се облегнала в люлеещия се стол. Лицето й застинало от удивление. Две думи, големи като живота, изпълвали телевизионния екран:
    О, боже.
    Филмът на Джон Денвър - Джорд Бърнс започва и заглавието се явява на екрана точно когато Гладис натиснала копчето за включване. Не можете дори да си представите какво е минало през ума й.
    Впоследствие тя се смееше над този момент и писмото бе написано с лекота и остроумие. Но тя никога повече не се усъмнила в съществуването - нито в присъствието - на Бога.
    И така, както виждаш, Бог ти се разкрива под много различни форми. Не всички те са „Богоподобни". Небесните вестители не винаги ни се явяват в небесна обвивка или чрез небесни опитности, както бихме очаквали. Те могат да ни се предадат чрез рок-песни или чрез заглавията на филми отпреди двайсет години. Или чрез широко популярни, макар и невероятни книги.
    Много рядко Божествените вестители се придружават от Небесни арфи или ни се предоставят от ангели.
    Рядко.
    Но аз не бих казал, че никога...
Категория: Мигове на Благодат | Добавил: Бонд (05.10.2009)
Разгледан: 587 | Рейтинг: 5.0/1
Коментари: 0
Коментари могат да добавят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
   54.197.73.24          Четвъртък          23.02.2017, 16:23