Благополучието и как да го постигнеш




    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS



Начало  Регистрация  Вход


Хороскопи
Любовен en
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любов
Тя и Той


Книги
The Arcturians
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Вампиризъм
Музика | Филми
Таро | Свежо
Речник


04:13
19.01.2017
Четвъртък
54.205.209.213


Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!
 Дар » Нийл Доналд Уолш » Идеите на Разговори с Бога в живота

Разговори с Бога 1 [22]Разговори с Бога 2 [22]Разговори с Бога 3 [23]Мигове на Благодат [22]
Разговори с Бога за младите [10]Приятелство с Бога [22]У дома с Бога [40]Общуване с Бога [32]
Идеите на Разговори с Бога в живота [17]По-щастлив от Бог [12]

Благополучието и как да го постигнеш

Много ми е приятно, че сте тук. Добро утро на всички. Добро утро, скъпа. Това е моята съпруга. Добро утро.
    Аз не наричам всички в залата скъпи. Но мога да бъда изкушен да го направя.
    Може би се питате защо свиках тази среща. Аз също се питам. Ще ми си да започна съвместната ни работа тази сутрин като поприказвам малко за това, което се случи с мен в живота. Ще ми се да се потопя в онова, което преживях през последните седем-осем години, за да ви кажа как достигнах до днешния ден и да ви дам възможност да узнаете какво означава то за мен. После можем да продължим и да поговорим по някоя от темите, Които, надявам се, ще имаме възможност да разгледаме тук заедно.
    Колко е мило, че сте избрали да бъдете с мен в тази стая днес. Колко е мило, че сте избрали да бъдете на планетата в този момент. Това е много, много важен момент. Хората нееднократно са повтаряли това и те винаги са били прави, но аз не съм сигурен, че то е било толкова вярно, колкото е в този момент. Навлизаме в такава епоха на тази планета, когато решенията и изборите, които правим, ще предизвикат решително въздействие и изключителни последици върху живота, който сътворяваме заедно. Затова наистина е дадено да се събираме в групи като тази, в големи и малки групи, за да споделяме своята реалност, своите разбирания и да постигаме все по-голяма яснота, за онова, което ни свързва. А когато установим различията помежду си, да намерим начин да зачитаме тези различия. Защото, ако не се научим да зачитаме различията помежду си, нашият живот на планетата ще бъде лишен от смисъл. А вие сте дошли тук, защото в това има смисъл. Затова сте се превъплътили в своето тяло тъкмо в този момент, затова сте дошли тъкмо на тази планета в този период от време. Дали го знаете или не. Вие сте дошли тук с много голяма мисия. За много хора, ако и те са като мен, мисията може да се окаже по-голяма, отколкото първоначално са си мислели и представяли. Ще повторя това. Казах, че за много хора, ако и те са като мен, мисията е далеч по-голяма от тази. Която първоначално са си мислели и представяли.
    Преди всичко животът ви няма нищо общо с вас самите. А това би могло да промени цялата Ви представа за това какво имате да вършите тук. А и животът ви няма нищо общо с вашето тяло. Това също може да промени цялата Ви представа за това какво имате да правите тук. Вашият живот е свързан с мисията, която ви е отредена от онази част от вас самите, която сме приели да наричаме на наш език душа.
    По мое наблюдение много малко са хората, които специално в този живот обръщат внимание и отделят време на мисията на собствената си душа. Зная, че не го правят. През по-голямата част от живота си аз самият обръщах внимание на мисията на егото си, на съзнанието си, на тялото си - с други думи на онази страна на самия себе си, с която се идентифицирах. И обръщах много малко внимание на мисията на душата си, на реалната причина, поради която съм тук. Ала онези от нас, които започнат да се вглеждат и да се питат коя е истинската причина, поради която са дошли на тази земя, започват да оказват изключително влияние върху света - влияние, което дори не сте подозирали, че е възможно.
    Изведнъж се озовавате... Озовавате се на някаква урва, на ръба. То е нещо като това, за което говори Аполинер:
    - Елате до края.
    - Не можем, страх ни е.
    - Елате до края.
    - Не можем. Ще паднем!
    "Елате до края."
    И те дойдоха.
    И той ги блъсна.
    И те полетяха.
    Малцина са онези измежду нас, които в този момент са готови да полетят, които са готови да потеглят, както е казала Джийн (Родънбъри), към такива места, където човешкият крак не е стъпвал преди - които са готови да полетят сега, както и да вземат със себе си всички хора, до чийто живот се докосват в един полет на въображението, който истински може да промени света. И в настоящото време всеки ще има възможността да реши дали е един от тези малцина избрани; избрани, както трябва да добавя, от самите себе си, не от някой друг. Това е процес на избор на самия себе си.
    Един ден ще се пробудиш, ще се погледнеш в огледалото и ще си кажеш: "Аз избирам себе си. Избирам самия себе си. Това съм аз."
    Това е игра на гоненица с един-единствен играч. "Това съм аз".
    Много прилича на детска игра. Детска игра, която се играе с такова посвещение и такава радост, с каквато играят децата, когато са заедно - само че в тази игра има един-единствен играч. И сега ти трябва да се откажеш от играта на криеница и да започнеш да играеш на гоненица. "Аз съм това." "Ти си това." "Много благодаря."
    И така в настоящите дни и времена ти трябва да избереш самия себе си; или да не избереш самия себе си - както предпочиташ. Както предпочиташ самият ти. Но ако избереш себе си като играч в тази специална игра, ще откриеш, че си накарал собственото си "аз" да се откаже от всички предишни вярвания, разбирания, мисли и представи за онова, което си дошъл да вършиш на тази земя, за причината, поради която си се превъплътил в това тяло, в този момент и на това място. Всичко, което някога си мислил по тези въпроси, ще се промени. Тогава ще разбереш, че животът ти няма нищо общо със самия теб или с твоето тяло.
    Но цялата ирония е в това, че в мига, в който решиш и заявиш, че животът ти няма нищо общо с теб, нито с твоето тяло. Всичко, към което някога си се стремил, за което си копнял и си се борил да получиш за себе си и за твоето тяло, ще дойде при теб Автоматично. Но няма да те е грижа. Защото вече то няма да ти трябва. Ще му се радваш, разбира се, но няма да се нуждаеш от него. Тогава борбата най-сетне ще свърши за теб.
    Но тя едва тогава ще започне за стотиците и хиляди, а може би милиони хора, до чийто живот се докоснеш. И ти ще ги виждаш ежедневно - тези хора, за които борбата наистина сега е започнала, които предприемат онези първи стъпки по пътя към дома. И те като теб ще протегнат ръка, фигуративно, ако не буквално, но понякога и съвсем буквално.
    Ще се огледат наоколо си, надявайки се да намерят този, който ще им подаде ръка в отговор и който ще каже: "Последвай ме"; който ще се осмели да каже:
    "Аз съм пътят и Животът. Последвай ме."
    На някои това може да им прозвучи прекалено религиозно. Ала то е третата и последна от детските игри, които детето в нас, т. е. нашата душа, ще изиграе. Това вече няма да бъде игра на криеница, няма да бъде игра на "това си ти"; сега ще бъде "последвай водача".
    Последвай водача. А водачът си ти. И ти ще последваш себе си. Ние ще тръгнем по твоите стъпки. Аз ще направя изборите, които ти ще направиш.
    Ние ще стигнем до решенията, които ти вземеш сега. Ние ще кажем думите, които ти казваш, ще се докоснем до света по начина, по който ти се докосваш.
    Ние ще последваме твоето водачество.
    Ако си мислиш, че целият свят те гледа този ден и следва примера ти във всичко, което мислиш, говориш и вършиш, това ще промени ли поне малко начина, по който ще прекараш този ден? Може би ще го промени мъничко за някои от Вас.
    Е, светът наистина те следва, независимо дали ти го знаеш или не. Това е великата тайна: целият свят - и съвсем определено онези хора от света, до чиито живот се докосваш - следва твоя пример. Ние те наблюдаваме. Ние искаме да разберем твоята истинска същност. И Виждаме това, което си мислиш, че си. И ние си вземаме пример от теб. Също както актьорите на сцената, ние ти подражаваме, защото нямаме на кого другиго да подражаваме. Ние сме всичко, което съществува. Други няма.
    Можем да потърсим някъде Вън от себе си по мащабен пример, може би някъде на небето - може би дори в собственото ни въображение. Но в края на краищата ще стане, така че да подражаваме един на друг. В края на краищата децата ще подражават на своите родители, а на свой ред родителите - на своите родители. И една нация ще подражава на друга нация. Накрая ние всички ще се следваме един-друг, докато един не излезе напред и не заяви: "Не по този път, пътят е друг."
    Така че, твоето решение на този етап от живота ти, в този наистина критичен период, когато свърша векът и ние преминаваме в истински нова епоха, твоето решение е действително решаващо. Това не е някакво дребно решение, защото ти не го правиш само за себе си. Решението, което вземаш в тези дни и в този период, ти го взимаш също така за всеки друг от тази стая. И причината е съвсем ясна. Защото няма никой друг в стаята. Освен теб. Ето те в твоите множество проявени форми; ето те тука. Така че решението, което вземаш за себе си, ти го вземаш и за всички нас. Защото всички ние сме едно цяло.
    Това може да ви прозвучи малко езотерично.
    Първо изглаждаме религиозни, а след това езотерични. Но именно тези мисли, тези понятия, тези идеи трябва да започнат да стават двигател на нашия общ човешки опит. Защото в противен случай общият ни човешки опит ще престане да бъде колективен. И фактически ще се разпадне и разгради, както ще стане и с нашата планета.
    Достигнали сме до този момент. Нали знаете, когато самолетите някога са пресичали океана, имало една черта, за която се е Казвало "чертата, зад която няма връщане"? Когато си твърде отдалечен, за да се върнеш, но нямаш достатъчно сили, за да се приземиш на другия бряг? Нали познавате тази опасна зона, когато човек не е нито тук, нито там. Струва ми се, че тъкмо тази черта сме стигнали сега на нашата планета в много области: по отношение на екологията, по отношение на световната икономика. Свидетели сме, че в много области на света всичко започва да се разпада по отношение на социалните структури, на духовните ни разбирания, на образованието и възпитанието на нашето поколение. Това става по толкова различни начини и в толкова много области, че, изглежда, сме стигнали тази ничия земя, тази опасна зона. Не сме нито тук, нито там. Но въпреки това сме отвъд точката, от която няма връщане, пресекли сме рубикона. С всички тези изрази аз издавам своята възраст. Всеки, който е под 45 години би казал: "Пресекли сме рубикона ли? Какво, по дяволите, означава това?" Ние сме пресекли рубикона и въпросът е сега: Какво трябва да направим и как да накараме останалите да преминат от другата страна? И отговорът на този въпрос всъщност ще бъде даден на човешката раса от хора като вас. От вас. И ако си мислите, че това ще бъде направено от хора като мен, които случайно тъкмо този ден и по това време се наслаждават на нашата петнадесетминутна разходка на слънце. Вие грешите. Днес аз искам да ви внуша, че не става дума за хората, които са пред вас в стаята. Аз случайно се намирам тук - искам да подчертая това - по чиста случайност. Със същото основание би могъл да бъдеш ти. Всъщност нека един от вас да излезе тук отпред и да довърши програмата. (Смях.) Само си помислих. Нанси е готова. Но тъкмо това е истинското изпитание, това е реалният въпрос. Колко измежду вас, ако им бъде дадена възможност, ако им бъде оправено предизвикателство, биха казали: "Хей, Нийл, знаеш ли какво? Аз съм готов! Ще заема мястото. Ще се изправя пред аудиторията". Защото истинската тайна на живота е, че вие сте пред аудиторията и без това, независимо дали го знаете или не. Това е мисълта, която се опитвам да ви внуша. Ви сте винаги пред аудиторията. Само ви се струва, че не сте. Истинската ирония на живота е, че не съществува друго място, освен пред аудиторията. Не съществува задна част на стаята. Така че няма къде да се скриете. Последвайте водача - излиза, че това правило е задължително.
    Позволете ми да Ви разкажа как стигнах до това място пред вас. Само ще ви дам някои сведения за това как започна всичко. През 1992 година бях стигнал до момент, в който отново губех поредната си връзка, на която се бях посветил, като имах насреща си една забележителна личност. Кариерата ми бе стигнала до мъртва точка. Здравето ми се разпадаше. Нищо не ми вървеше, както трябва в живота. А тази връзка, която имах с моята забележителна жена насреща, беше връзка, която си мислех, че ще продължи завинаги. И ето че тя се разпадаше пред очите ми, изплъзваше ми се от ръцете.
    Не ми беше за първи път подобна връзка да се разпада пред очите ми. Нито пък беше за втори. Не беше нито третия, нито четвъртия. И така (смях) разбирах, че в случая има нещо, което не знам, че ако го знаех, това щеше да промени всичко за мен. Но просто не знаех какво е то. В своите лични отношения аз просто не можех да открия тази тайна.
    По отношение на професионалното си развитие срещах същия тип предизвикателства. Бях прочел всички книги, които се отнасяха до: "прави, това което обичаш и парите ще последват". Не мислех така - макар да допусках и такава възможност, разбира се. Но някак си все не успявах да намеря точната Формула. Или вършех нещо, което наистина обичах, но стигах до пълен фалит, или правех достатъчно пари, за да преживявам някак си, но душата ми умираше хилядократно. Като че ли не знаех как да съчетая тези две неща. Поне не за дълго. Ако успеех все пак да ги съчетая, това беше за не повече от седем-осем месеца и после се проваляше. Не успявах, някак си, да залепя парченцата. И да направя така, че да останат залепени. Същото беше положението и със здравето ми: имах чувството, че не мога да изкарам и година, без нещо да ми се случи. И понякога това беше нещо доста сериозно. Имам предвид, че имах болни бъбреци, когато бях на 36. Бяха ми се случили доста неща: хронични проблеми със сърцето и една камара други неща, за които дори не споменавам. И така на 50-годишна възраст се чувствах така, сякаш бях на осемдесет, при това не много здрав и за 80-годишна възраст: с артрит, радиколит и какво ли още не. Разбирате ли какво искам да кажа? Някак си не съумявах да накарам тази машинка да работи. И всичко ми се беше струпало наведнъж.
    Виждате ли, обикновено Бог се е отнасял по-добре към мен. В повечето случаи ми се струпваше само едно нещастие в даден момент. Но тъкмо в онзи момент по причини, които все още не са ми напълно ясни, всичко се бе струпало наведнъж, по едно и също време. "О, бе казал Бог, хайде да му дадем тройно изпитание. Нека да се появя онзи номер с работата, личните взаимоотношения, здравето в една седмица." И ето че така се случи. Беше нещо като троен луц. Някакъв метафизичен троен луц. И аз се пързалях върху доста тънък лед. Не знаех докъде ще стигна с всичко това. Бях много, много, много ядосан - имаше опасност да изпадна в хронична депресия.
    И ето че една нощ захвърлил завивките на леглото, защото се бях събудил посред нощ, изпълнен с ярост и безпокойство от това, което представляваше моят живот. Втурнах се в по-широката част на къщата и закрачих напред-назад посред нощ, опитвайки се да намеря отговор на своите въпроси. Отидох там, където винаги отивам за отговор посред нощ, но в хладилника онази нощ нямаше нищо прилично, ето защо отидох на дивана. Седнах там. Опитайте се да си ме представите, в три часа сутринта на дивана, плувнал в пот и печейки се на собствения си огън. И тогава аз призовах Бога. Казах си: е, добре мога да се щурам наоколо, да разбия къщата, да счупя чиниите или да направя каквото и да било. Но аз седях там и виках към Бога: "Боже, какво трябва? Какво трябва да направя, че да успея в тази игра? Някой трябва да ми каже - кажи ми правилата. Обещавам, че ще я играя. Само ми дай правилата. А след като ми ги дадеш, не ги променяй." Зададох още десетки хиляди въпроси. И тогава видях на масичката за кафе пред мен съвсем случайно някакъв жълт тефтер. До него имаше писалка. Взех го, включих една лампа и започнах да си изливам яда писмено. Това ми се стори най-безопасния и тих начин да си го излея в 4,15 сутринта. Не зная как е с вас, когато сте гневни и когато пишете, но аз пиша наистина надълго и нашироко, когато съм ядосан. А в онзи момент наистина бях ядосан. Какво трябва да направя? Много бях разярен. За да се оправя в този живот? И какво съм направил, та да заслужа такъв живот, който е само една постоянна борба?
    Възклицания, възклицания, възклицания.
    И аз продължавах и продължавах да пиша в продължение на около двадесет минути, просто си изливах яда и призовавах Вселената да ми даде някакъв отговор. И най-накрая се успокоих, макар и малко, почувствах се съвсем леко по-добре. Бях вече не толкова зле. Казах си, хей това май ми беше полезно. Трябва да споделя този процес с някои приятели. Той дава резултат. Понечих да оставя писалката, но тя не искаше да напусне ръката ми. Погледнах я и си Казах: "Не е ли странно това? Ръката ми се е вдървила от толкова много писане." Човек винаги намира някаква причина.
    Върнах писалката върху хартията отново, без да мога да си обясня и досега защо. Тогава в съзнанието ми изникна една мисъл. Един съвсем тих глас, ето тук над дясното ми рамо. Сега го наричам моят безмълвен глас. Когато за първи път чух безмълвния глас беше все едно някой ми шепне в дясното ухо. Чувството, което ме обзе бе чувство на невероятно успокоение. Бях напълно умиротворен - в пълен вътрешен покой и ме изпълваше невероятна радост.
    Знаете ли, мисля, че съм имал и други моменти в живота си, когато съм изпитвал тази радост... Моментът, например, когато се ожених за Нанси - не цялата церемония, а онзи момент, когато свещеникът каза най-сетне "Вземаш ли..." И в този момент аз погледнах в очите й и помълчах един миг и казах: "Да, Вземам я". Това беше един такъв кратък миг, в който цялото ти тяло се изпълва с нещо, което не можеш да обясниш. Ти съзнаваш, че Вземаш изключително важно решение, правиш огромен избор и си толкова щастлив, че нямаш дори и най-малкото колебание по отношение на него - това е миг на пълно щастие... На истинска радост.
    Струва ми се, че всеки от нас е имал подобни моменти, може би три-четири, може би пет пъти в живота си, Когато се е чувствал изпълнен с това усещане, че нещо е "добро", че е напълно правилно, че е съвършено радостно.
    Точно така се чувствах и аз В онзи момент, когато за първи път чух безмълвния глас - просто... радостен. Една умиротворяваща, утешителна радост.
    И тогава безмълвният глас каза:
    - Нийл, ти наистина ли искаш да получиш отговори на всички тези въпроси, или само се разтушаваш?
    - Е, да, разтушавам се, но ако има отговор, аз непременно искам да го узная.
    С това отговорите започнаха да се явяват - избликнаха като поток. Отговорите на всеки въпрос, който някога съм поставял, ми се даваха. И то толкова бързо, че чувствах, че трябва да ги запиша, защото в противен случай щях да ги забравя.
    Виждате ли, съвсем не съм имал намерение да пиша книга. Записвах всички тези отговори, защото не исках да забравя онова, което ми се казваше.
    И така записах всичко на един дъх толкова бързо, колкото можех. Когато прочетох онова, което пишех, то естествено породи у мен други въпроси, защото това, което излизаше под перото ми, беше нещо удивително. И така започнах да записвам въпросите, на които ми се отговаряше, а това пък доведе до още отговори. Аз пишех все повече и повече въпроси и получавах все повече отговори. И преди да си дам сметка, бях въвлечен в един писмен диалог и по-късно разбрах, че това е диалог с Бога.
    Това е кратката предистория, благодарение на която стигнах дотук - и тя продължи с това, че аз изпратих написания на хартия диалог на един издател. Хората ме питат: "Защо си направил това, щом не си имал намерение да пишеш книга?" Може би си спомняте, че в диалога се казваше: "Това един ден ще се превърне в книга". И аз си помислих: добре, нека изпитам Бога. Действително подложих на изпитание Божеството. След като записах, "Това един ден ще се превърне в книга", първата ми мисъл беше: "А, да, да, ти и още стотина души ще изпратите своите среднощни мисловни лутаници на някой издател, който веднага ще подскочи и ще заяви: "Боже Господи, но да, разбира се, ние ще публикуваме това веднага". И милиони хора по света ще си го купят.
    Само че фактически точно това и стана. Материалът беше публикуван и милиони хора по света го купиха. Той е преведен на двайсет и седем езика по целия свят. Настина е удивително да видиш нещо, което ти си написал, да излиза на японски, гръцки, еврейски и да си дадеш сметка, че си докоснал целия свят.
    Едно отклонение.
    Защо съм застанал тук, пред вас? Имам предвид, защо съм избрал да стоя тук, пред тази аудитория? Сега вече съм наясно, че бях призван да бъда посланик, напълно разбирам, че всъщност винаги съм бил посланик и че не мога да си позволя да бъда никъде на света, освен тук, пред тази аудитория. Защото имам много важно послание, което трябва да споделя с всеки, до чийто живот се докосна. И това е вярното послание, което съм дошъл да споделя. Вие всички сте посланици и няма такова място на света, където да бъдете, освен пред аудиторията. Всички вие сте дошли да споделите едно много важно послание с всеки, до чийто живот се докоснете. И ето го важното послание, което сте дошли, за да споделите с тях: всичките, всеки един измежду тях, е посланик. Всички те са дошли, за да споделят едно много важно послание. И няма друго място, където могат да бъдат, освен пред аудиторията. И това е важното послание, което са дошли да споделят: всеки един е посланик.
    И беше тъмна и бурна нощ и група бандити седяха край огъня. Един от бандитите каза:" Шефе, разкажи ни някаква история". И шефът каза: "Беше тъмна и бурна нощ и група бандити седяха край огъня, когато един от бандитите каза: "Шефе, разкажи ни някаква история". И шефът каза: "Беше тъмна и бурна нощ..."
    Както виждате всичко се върти в кръг. Вечната история на живота е една и съща. Великото послание, което съм дошъл да споделя, е същото това послание. Посланието е, че вие сте дошли, за да споделите едно послание. И посланието, което сте дошли да споделите, е, че те са дошли да споделят едно послание и това е посланието, Което всички ние сме дошли да споделим един с друг: "Здравей, пробуди се. Знаеш ли Кой си ти всъщност? Здравей. Пробуди се. Разбираш ли?"
    Ето посланието, което сме дошли да споделим един с друг: Вие и аз сме едно цяло. В тази стая има човек. Не мислете, че сме откъснати, разделени един от друг. Не сме разделени. Има само един човек в тази стая. И няма никаква разлика помежду ни. И ако мислите, че съществува разлика помежду ни, премахнете я. Защото разлика не съществува. Престанете да се опитвате да създавате изкуствени разграничения там, където не съществуват. И когато вече няма да можете да създавате разграничения, вие и аз ще бъдем едно цяло. Ще има само един човек в тази стая и само един човек на планетата, само един човек в цялото творение. Всичко, което ви причинява болка и страдание, усилие и борба, мъка и трудности, ще изчезне. Всичко това просто ще изчезне. И така, престанете да мислите, че едни са от едната страна, а други - от другата. Няма такова място, където свършвате "вие", за да започна "аз". Това е едно просто и изящно послание, което променя всичко. Кога ще го разберем? Кога най-сетне ще го разберем? Това ще стане, когато го предадем на другите. Чувате ли ме? Ние ще разберем посланието, когато го предадем на другите.
    И така, ето ни заедно днес. Когато влязох в стаята, помислих си: какво, по дяволите, правя тук? Виждате ли, ако не внимавам, може да ви се стори, че имам да ви казвам нещо, което вие не знаете. Наистина трябва да съм много бдителен в това отношение. Ако не внимавам достатъчно, може и на вас да ви се стори, че имате да чуете нещо, което не знаете; което никога не сте чували преди. Ако не внимавате, може да се поддадете и да забравите кои сте и да започнете една игра, наречена "аз зная, а ти не знаеш". Само че самият аз нямам желание да играя на тази игра нито сега, нито когато и да било. Напълно съм наясно, че нямам да кажа нищо, което вие вече да не знаете. Така че, благодаря ви, че дойдохте и сбогом.
    Още откакто влязох, все се опитвам да намеря начин да се измъкна от тази стая. Това май е доста удобен начин. Поне колкото и всеки друг. Добре, преди да продължим - защото ние все пак ще поговорим малко върху нашата най-важна тема, която е темата за благополучието и верния начин да го постигнем... Но преди да продължим, някой бе вдигнал ръка. А аз вече петнайсет минути се правя, че не забелязвам.
    - Когато разказвахте, как сте чули глас до лявото Ви рамо...
    - Всъщност беше дясното рамо, но какво значение има това?
    - Когато започнахте да пишете, да задавате въпроси и да получавате отговори, да пишете книги, почувствахте ли нещо специално като усещане, нещо особено, свързано с този глас, с този импулс да пишете, Което да го откроява от други моменти, когато ни се случва нещо да ни се причуе или когато нещо ни подтиква да пишем? Имаше ли нещо друго, някакво присъствие, някакво чувство или... Можете ли да ни опишете онова състояние?
    Беше някаква нежност. Сякаш цялото ми тяло се разтапяше. Трудно ми е да го опиша. Чувствах се отърсен от всякаква тревога, напрежение или "негативност", която изпитвах, когато седнах на дивана. Спомням си само, че сякаш без всякакво усилие на волята съм оставил цялото си напрежение и съм се освободил от него. Това просто се случи. Почувствах внезапно... И после от тази нежност възниква,.. Много ми е трудно да говоря за това, защото почти веднага влизам в същото състояние.
    Сякаш Върху теб се е спуснал мирът?
    Това е мир и чувство за неописуемо щастие и едининение - радост, която просто извиква сълзи. Радост, изключително дълбока. И от този първи миг аз просто седях и сълзите ми се стичаха. Преди да мога да напиша и десетина думи, спомням си, че мастилото върху страницата се размаза. Пишех с едни тънкописци - и мастилото ми се разтече заедно със сълзите ми.
    Сега някак си съм привикнал към това преживяване. Така че зная какво ще се случи. Зная как ще се чувствам. Някой от вас присъствал ли е на момента, когато се ражда дете? Вземал ли го е на ръце в онези първи 4-5 минути от неговия живот? Ако някога сте имали подобно преживяване, това е същото. Това съм преживял само, когато за първи път взех в ръцете си своето дете в първите мигове на неговия живот и погледнах лицето му. Не изпитвах нищо друго, освен единение, пълна свързаност, любов, която не познаваше никакви ограничения и беше напълно безусловна. Това беше нещо като... Дори не може да се изрази с думи. Така го почувствах - сякаш държах новородено дете в ръцете си. Точно така беше. И в онзи миг наистина разбирах, че действително държа в ръцете си едно новородено. Знаех, че давам живот на едно ново мое Аз. Знаете ли, никога не съм споделял това преди. Едва сега, в отговор на вашия въпрос, изплува тази образност за мен. Ще познаете това усещане, когато се почувствате преродени. Никой няма да се налага да ви казва кога се раждате отново. Вие сами ще го познаете. И след този момент вече никога няма да се чувствате същият човек и няма да имате старото отношение към себе си, нито към другите.
    Всички бариери между вас и другите хора ще отпаднат. Всяко чувство за разделение ще изчезне. И тогава вие ще станете много опасни, защото ще изпитвате желанието да се доближите до хората и силно да ги прегръщате. Знаете ли, ще искате просто да отидете при някой човек и да му кажете: "Ако знаеш колко те обичам", (смях) и ще се надявате при това да не ви арестуват, особено ако, Боже опази, направите това по отношение на друг мъж... Защото обществото учи, че човек не бива да се отнася така към някой непознат. Особено ако си мъж, внимавай... Да не засегнеш другия пол. Познато ми е всичко това...
    Извинете ме, аз се покайвам за това, че съм мъж. (Смях.)
    От самото начало на времето всичко, което някога сме желали, е да обичаме и да бъдем обичани. И от самото начало на времето, всичко което сме правили, е да създаваме морални ограничения, религиозни табута, социални норми, семейни традиции, философски системи и всякакви правила и регулации, които да ни казват кого, кога, къде, какво и как можем да обичаме; и кого, кога, къде, какво и как не бива да обичаме. И за съжаление, този втори списък е по-дълъг от първия.
    Какво правим всъщност? Какво е това, което вършим? Ако приближа до онзи човек ей там и му кажа: "Красотата в мен вижда красотата в теб", какво лошо има в това? Или ако отида при някой непознат и му кажа: "Аз виждам истинската ти същност", какво лошо има в това?
    Не зная, хора, как сме решили да направим нещата такива, каквито са, но трябва да ви кажа ето какво: ако не променим това, което сме изградили, никога няма да преживеем себе си, такива, каквито сме наистина. Ето защо, дошло е време да изграждаме отношенията си отново, да пресътворим живота си. Това всъщност е време да пресътворим самите себе си по нов начин - в поредната най-върховна версия на най-върховната визия, която някога сме имали по отношение на собствената ни същност.
    О, Господи, Господи, Господи... Не ме карай да продължавам. Виж сложил си ме тук отпред в една стая пълна с хора и аз виждам нови сили, готови за постъпление в армията. Какво да направя, за да ги мобилизирам? Как мога да ги накарам да влязат в играта? Как да ги накарам? Имали ли сте едно специфично усещане, като човек, който се приближава към игрище? Често като момче ходех отвъд хълма, на игрището в съседската околност. Ние имахме голямо игрище на осем квартала разстояние от нашата къща. Когато приближавах, започвах да се вълнувам: "Дали ще има някой на игрището? Ще намери ли там някого?" Когато приближавах виждах някои деца да играят наоколо. Едни познавах, други не, явно бяха дошли от различни части на околността. Спомням си, че вечно си мислех: "как да ги накарам да играят с мен?"
    Имали ли сте някога такова усещане, приближавайки се към някое игрище?
    После приближавах игрището и едни от децата казваха: "Хей, здрасти, Нийл. Хайде да поиграем." А други деца възкликваха: "Я, вижте го, онзи, устатият Уолши, пак е дошъл." И бивах отхвърлен. Някои от присъстващите бил ли е отхвърлян на игрището? Никой ли? Няма ли сред вас хора, които са били изхвърляни от играта? По същия начин се чувствам и когато вървя към стая, подобна на тази. "О, Господи, чудя се дали ще се включат в играта заедно с мен. Нима няма да е същинско удоволствие, ако го направят?"
    Тъй че, хайде да си поиграем малко с тази материя. Да разгледаме някои от нещата, които ми се казаха в онзи изключителен диалог, в който бях въвлечен.
  
Категория: Идеите на Разговори с Бога в живота | Добавил: Бонд (30.10.2009)
Разгледан: 1372 | Рейтинг: 5.0/1
Коментари: 0
Коментари могат да добавят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
   54.205.209.213          Четвъртък          19.01.2017, 04:13