Като цяло в разбирането ни за уважението съществува объркване — то не се изразява, когато сме задължени да се подчиняваме на хора, заемащи ръководна позиция. Щом е принудително и мотивирано от страха, уважението не е искрено.
    Уважението е признанието, че всичко съществуващо има един източник — Необятното; следователно всичко е наситено с есенцията му. Когато наистина осъзнаем това, започваме да почитаме себе си и другите, Майката природа и дори привидно неодушевени обекти. Уважението на Духа към творението отеква във всяко кътче на космоса; то е енергия, която можем да почувстваме и да възприемем в отношението си към живота.
    Немският философ Имануел Кант, живял през XVIII в, поставя уважението към себе и другите в центъра на нравствена теория, основаваща се на убеждението, че всеки индивид притежава неизменно вътрешно достойнство. Уважението, което изразяваме към някого, има мощна вибрация и насърчава самоуважението на този човек. Когато идва от сърцето, то оказва почит, каквато нищо друго не може да окаже — нито диамантите, рубините или златото, нито дори жестовете на любов.
    Уважението, което е искрено, прави невъзможно лицемерието. Ако в действията си обаче сме подбудени от страха, това не е уважение, а само и единствено страх, независимо какво са ни учили за връзката между двете. Уважението е едно от най-висшите изражения на любовта и започва със самоуважението — което на свой ред генерира същото чувство към другите. Когато то наистина изпълни сърцето ни, дори да сме неспособни да го изразим с думи по задоволителен начин, другият човек ще усети вибрацията му — толкова мощна е енергията на уважението.