Твърде често бъркаме самоуважението с укрепналото его — укрепнало в смисъл на „надуто". Самоуважението е резултат от дълбокото ни самоосъзнаване като духовно присъствие в човешко тяло. Както вече казах, пътят към това осъзнаване се осветява от упованието и любовта. Важно е да зарежем оправданията от рода на „Някой ден, когато вече не ми се налага да се разправям с кофти началник, неподходящ партньор и с проблемното си дете, ще се организирам". Истината е, че точно докато изпитваме това чувство на ограниченост от обстоятелствата, можем да се уповаваме на себе си, да се обичаме и при тези условия. Можем да го направим още със следващия дъх, стига да знаем, че истинското щастие е независимо от обстоятелствата, каквито и да са те. Когато тази истина ни озари, ще живеем в рая дори докато сме здраво стъпили на земята. Ще съединим небето и земята.
    Една известна история разказва за самурай, който искал да знае разликата между рая и ада. Той отишъл при учителя си и му казал:
    _„Моля те, учителю, кажи ми, според твоето учение какво е да живееш в рая и да живееш в ада?"_
    Преструвайки се на разгневен, учителят отвърнал:
    _„Махни се! Ти си невежа и глупак! Защо да си губя времето да те уча изобщо? Престани да ме занимаваш и си върви!"_
    От тези думи егото на самурая се почувствало толкова обидено, че той извадил меча си, готов да обезглави учителя. Тъкмо замахвал, когато учителят се разсмял и казал: „Ето това е адът, синко". Воинът ученик така се трогнал, че учителят е готов да рискува живота си, за да му даде този скъпоценен урок, че от уважение и смиреност успял да промълви само:
    _„Моля те, учителю, приеми най-дълбоката ми признателност!"_ — на което учителят отвърнал:
    _„А ето това е раят"._
    И така, друг умел начин да се изпълним със самоуважение е като бъдем благодарни на живота, че ни носи всичко, нужно за пробуждането ни. И успехът, и това, което определяме като провал, са част от пътя; и двете са еднакво важни за израстването ни, включително и болезнените изживявания, които предпочитаме да държим на разстояние — страданието от загубата, несподелената любов, осуетените амбиции, дори болката от пробуждането. Желанието ни да погледнем живота право в очите, да свалим всички маски и да зарежем претенциите, заблудите и разочарованията ни кара да кажем:
    „Благодаря ти, че разруши още една моя илюзия, за да мога да стана свободен!".
    _Откриваме в себе си смирението да бъдем начинаещи отново и отново, което ни прави добри ученици._