По своя духовен път съм открил, че във възприемането на реалността ние хората минаваме през четири етапа. Първият и най-елементарен е нивото, на което конкретизираме необятното. Например ако кажа думата „Бог", в ума ви може би ще се появи образ на седящ на трон мъж с дълга бяла брада. Дори да не стигнете до толкова конкретна картина, все пак присъства усещането за сила, която ви съди, като наблюдава всяко ваше движение, чете всяка мисъл и заканително размахва невидим пръст към вас. Точно от тази представа идва болезненото чувство за вина и срам, за терзание и смущение от това, което сте — на свой ред раждащо синдрома „Ако наистина ме познаваха, щяха…". Вината обаче не е изцяло в нас — още от деца сме били научени да мислим по подобен ограничаващ начин, който стимулира чувството за срам. Това е дело на религията, не на духовността. Религията е изградена от конкретни догми, докато духовността е директното осъзнаване на Реалността.
    Друго нещо, което сме склонни да конкретизираме, е представата за материалното осигуряване — в повечето случаи давайки му парично изражение. Убедени, че знаем какво искаме, ние визуализираме предметите, които във въображението ни гарантират комфорт и доволство. Изписваме мечтите си на дъска, изговаряме утвърждения и влагаме мисловната си енергия в повърхностни заклинания, без дори да се замислим за копнежа на вътрешния дух към пробуждане. Не изпитваме интерес към даровете на божествеността, които само чакат да се изразят чрез нас; в същото време недоумяваме защо все така не сме щастливи, въпреки че сме сбъднали материалните си желания. Без да осъзнаваме, че това, което не носи удовлетворение, никога не може да е достатъчно, си мислим, че решението е да съберем от него повече. А когато се сдобием с това повече и пак не сме доволни, най-после проумяваме, че истинското щастие трябва да търсим дълбоко в себе си.

    Приближаване към абстрактното

    Следващото ниво на съзнание, през което минаваме, е едно по-абстрактно концептуализиране на Необятното и неговите качества — сега изграждаме представа за любов, мир и хармония, състрадание и мъдрост. Включваме в търсенето своя ум, интелекта. Самият интелект не може да разреши нищо — той не спира да пренарежда столовете по палубата на „Титаник". Интелигентността обаче не е продукт на интелекта, който е аспект на ума; интелигентността е съзнателната способност на душата. Докато теолозите използват интелекта, за да говорят за абстрактното, мистиците влизат в директно общение с Реалността, като сливат съзнанието си с нейните качества. Теолозите може да спорят, но мистиците се съгласяват.
    В мистичното осъзнаване чуваме недоловимото за слуха и виждаме невидимото — не посредством сетивата, а чрез способностите на душата. Тогава спорът е излишен, безпредметен, защото душата знае — и знае, че знае — онова, което е осъзнала в своето дълбоко общение с Аз-а.
    В стиховете и съчиненията си много мистици използват думата _възлюбен_ в опита си да споделят преживяването на екстатично общение и също така описват неописуемото, служейки си с антропоморфизма — това е най-добрият начин, по който могат да изразят интимната природа на Имперсоналното. В блажено състояние можем да изпаднем дори докато четем творбите на Руми, Кабир, Хафиз, Мирабай, Света Тереза от Авила и Свети Йоан Кръстни.

    Артистична възприемчивост — сферата на сияйността

    Рано или късно интелектуализирането ни омръзва и ние продължаваме пътя си към сферата на артистичната възприемчивост. Тук вече „виждаме" красотата, долавяме енергията на сияйното съвършенство зад този привидно несъвършен свят. Като художници на душата използваме вътрешното око, за да проникнем през това, което вижда външното. Долавяме флуидността на космоса и на собственото си съзнание и изпитваме подтик да превръщаме в произведение на изкуството и най-простичките, и най-сложните всекидневни занимания.
    Да вземем за пример разликата между композитора и музиканта. Музикантът изпълнява песен и това само по себе си е прекрасно. Композиторът обаче се е настроил към звуци, които долавя не с външното ухо, а с интуитивния слух на душата и после превръща в музика. Ето как Бетовен, който започва да оглушава на 28-годишна възраст, продължава да композира. В книгата си „Космическият език" великият суфи учител и музикант Хазрат Инаят Хан казва:

    Композирането е изкуство, а не механично подреждане на ноти. Постижението на композитора е не по-малко от това на светеца. Той трябва да има нежно сърце, очи, отворени за всяка красота, истинско възприятие за звука и ритъма и за изражението им в човешката природа.*

    [* Х. Инаят Хан, „Космическият език".]
    Вие сте тук, за да активирате в себе си същата възприемчивост на душата, да композирате своя собствена музика, настройвайки се към ритъма на своята индивидуалност, и да се подготвите за четвъртия етап — духовната проницателност.