До голяма степен липсата на щастие в живота ни се дължи на нашите
преценки. Склонни сме да съдим всичко - хората край нас,
обстоятелствата, които представляват, случващото се в момента и разбира
се, самите себе си.
Някои хора не пропускат нито една възможност да издават присъди.
Все едно самият живот е на подсъдимата скамейка. Непрекъснато.
Най-интересната особеност на човешката преценка е, че хората
дори не използват обективна мярка, която да обоснове присъдите им. На
базата предимно на собствения си опит, собствените си идеи, собствената
си "история” те съдят за другите.
Изобщо не им хрумва, разбира се, че е възможно тъкмо тяхното
преживяване, техните идеи, тяхната "история” да е малко изопачена.
Достатъчно съм наблюдавал този процес отстрани, за да заключа, че
вероятно и аз постъпвам така. Затова положих сериозно усилие да започна
да се вглеждам в себе си, вместо да осъждам другите.
Когато почувствам изкушение да раздавам присъди, аз обръщам
поглед към себе си, за да видя кога самият аз съм постъпвал по този
начин в живота си, къде съм предизвиквал такива резултати в собствения
си живот, доколко е възможно аз да съм допускал същата грешка в живота
си. Внезапно усещам прилив на състрадание, който измества критичността
ми към другите и прави осъждането невъзможно.
Твърдя,
че няма място за осъждане в любящото сърце. И помнете, осъждането не е
прозорливост, нито пък наблюдението е осъждане. Съвсем здравословно е
да бъдете прозорливи и е напълно естествено да правите наблюдения.
Наблюдението констатира "Нещата са такива”, а осъждането казва "Ами
сега?”
Още по-малко пък съдете себе си. Защото Бог няма да ви съди,
никога. Нито сега, нито когато и да било. Това е истината зад истината.
Това са думите, които не могат да бъдат изречени. Това е най-голямото
богохулство. Осъждането и заклеймяването са сред десетте илюзии на
човечеството. Те просто не са реални.
|